Хохо - Акси О - Пепърмил Букс

ХОХО

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 352

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Харпър Колинс - дизайн на корицата
Василена Василева - редактор

В наличност

18.70 лвс ДДС 22.00 лв

Добави

Глава 2

Когато пак влизам в стаята, момчето все още седи в ъгъла. И може би трябва да съм ядосана, че не иска да ме послуша, но няма значение.

–Уговорката е следната – казвам аз. – Добавих допълнителни двадесет минути към стаята ти.

Той събира недоволно вежди.

–Колко щедро.

–Това не е подарък. Предизвиквам те на караоке двубой. – Той ме гледа с празен поглед. – Чакай да ти покажа.

Сядам на стола срещу него, вземам дистанционното, което управлява караоке устройството, и натискам бутона „Резултат“.

–Сега машината ще оцени изпълнението на всеки от нас, след като песента свърши – обяснявам. – Ако спечелиш, ще ти дам още един час в тази стая. Без да плащаш. Ако спечеля аз, трябва да си тръгнеш.
Малко съм изненадана от това, което правя. Никога, за нищо на света не бих си помислила, че ще дойде ден, в който ще предизвикам непознат… някого на моите години, вероятно най-привлекателния мъж в реалния живот, на караоке двубой. Но след критиката, която получих от журито, искам да направя нещо по въпроса.

Може би чичо Джей е прав. Може би трябва да изляза от зоната си на комфорт и да се покажа сред света, да поживея малко. Може би това ще доведе до промяна.

Прехапвам устна и изчаквам, докато момчето обмисля предложението ми. Реално погледнато, той само печели от тази ситуация. Все някога ще трябва да плати, а сега има безплатно време. Така че или ще трябва да направи това, което отдавна трябваше да направи – да си тръгне, или да спечели един безплатен час в относително сигурен комфорт.

Накрая той потупва папката с песни със здравата си ръка.

–Добре. Ще играя играта ти. Но скоро ще се разочароваш. Всъщност не съм никак зле с пеенето.

От усмивката на лицето му разбирам, че вече планира своя безплатен час в луксозната стая. Но разбира се той не знае уловката! Макар и да нямам най-добрия глас за пеене, машините за караоке оценяват височината на гласа и точността, с която се вземат високите тонове, а моят е висок и прецизен.

Той избутва папката с песни по масата.

–Това няма да ми трябва.

Взимам дистанционното и търся изпълнителя по име, като включвам на моята селекция. Започва инструменталната част на „I Will Survive“ на Глория Гейнър.

Изправям се с микрофон в ръка и започвам да пея песента. Избрах я най-вече заради бързото темпо. Нямам време да мисля или да се съмнявам в себе си. Опитвам се да дишам правилно. Не пречи и това, че в нея има и изречения като „Излез през вратата“ и „Вече не си добре дошъл“.

Когато песента свършва, се свличам на дивана. На екрана се появява резултатът ми: 95.

Момчето потупва със здравата си ръка по масата – нещо като бавно ръкопляскане.

–Това беше… забележително.

Задъхана съм, бузите ми са зачервени.

–Имаме само осем минути. Бързай, избери си песен.

Вдигам поглед. Очите му са върху мен.

–Ти избери вместо мен.

–Сигурен ли си? – Взимам папката и я отварям отзад, където са добавени всички по-нови песни. – Ще съжаляваш, да знаеш.

Няма много възможности за избор на американски песни, но корейските са на цели две страници. Прочитам имената на изпълнителите на глас.

–„XOXO“? Що за име е това? – смея се.

Той се намръщва.

–Седем минути.

Има толкова много възможности. Почти ликувам от властта, която доброволно е сложил в ръцете ми.

–Каква песен предпочиташ? На английски или на корейски?

–Няма значение.

–Искам да кажа, че сме в норебанг, можеш да изпееш и корейска песен. Просто аз не знам много.

–Наистина? Дори химнът ли не знаеш?

Тъкмо се канех да отговоря с нещо хапливо, но се поколебах и си спомних.

–Знам една...

–Как се казва?

–Не знам заглавието. – Затананиквам мелодията по памет, но е минало толкова много време, откакто я чух за последен път. – Съжалявам. – Поклащам глава, чувствам се ужасно глупаво, че я споменах.

–„Гохае“.

Примигвам изненадана.

–Моля?

– „Изповед”. Това е заглавието на песента. Известна е.

Забивам очи в него. Не мога да повярвам, че знае песента и най-вече, че я разпозна само от няколко такта от мелодията.

–Беше една от любимите песни на баща ми – казвам.

–Същото е и при мен.

–Била е любимата ти песен? – не разбирам.

–На баща ми.

Един миг мълчание, в който и двамата осъзнаваме, че говорим за бащите си, сякаш вече не са тук.

Протяга ръка, взема дистанционното и с една ръка превключва езика от английски на хангъл и натиска бутоните. Пръстите му са бързи и сигурни.

Когато инструменталът започва, всичко в мен изведнъж се успокоява, застива. Да, това е песента. Разпознавам мелодията и характерния ритъм на клавишните инструменти. После момчето започва да пее и забравям да дишам.

Никога преди не бях обръщала внимание на текста, но сега думите се увиват около мен като коприна.

Той пее за смелостта да обичаш някого, въпреки че светът ще се изправи срещу теб. Гласът му далеч не е съвършен, дрезгав и не винаги на нужната височина, но въпреки това във всяка фраза, във всяка дума има суровост и уязвимост.

Гласът му извиква спомен отпреди пет години, когато седях с кръстосани крака в долната част на болничното легло на баща ми. Играехме карти върху одеялото, а в стаята звучеше тази песен. И се смеехме. Толкова силно, че в очите ни имаше сълзи, и си спомням, че тогава си помислих: Толкова съм щастлива. Не искам това чувство да си иде. Никога. Искам да остане завинаги.

Но нищо никога не продължава винаги и завинаги.

На екрана се появява резултат: 86.

Времето на машината изтича. Момчето се изправя на крака и оправя шината на гипсираната си ръка. Инстинктивно заставам пред него.

–Благодаря ти – казва той колебливо.

След това се покланя и аз му отвръщам с поклон, което би трябвало да ме кара да се чувствам странно, но по някаква причина не е така.

Искам да му кажа, че той трябваше да спечели, че всеки съдия би дал по-висока оценка на неговото пеене, а не на моето. В края на краищата истинският музикант не просто изпълнява мелодията, а те кара да почувстваш нещо.

А от начина, по който бие и боли сърцето ми от спомена, извикан чрез музиката, е повече от ясно, че това момче има искрата. Иска ми се да го попитам откъде идва тази искра и как мога да я открия в себе си.

Но не казвам нищо и той тихо напуска стаята, а вратата щраква зад него.