ХОХО
Корейска литература
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 352
Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Харпър Колинс - дизайн на корицата
Василена Василева - редактор
Година: 2023
Език: Български
Страници: 352
Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Харпър Колинс - дизайн на корицата
Василена Василева - редактор
В наличност
18.70 лвс ДДС
22.00 лв
Добави
Вратата на въпросния салон се отваря, когато минавам покрай него.Глава 1Джейс караоке“ се намира в търговски център в „Кореятаун“ между „Боба Ленд 2“ и фризьорския салон „Сукис Хеър Емпориум“.
–Хей, Джени! – Суки Ким, собственичката, стои на вратата и държи найлонова торбичка и преса за коса. – Няма ли да кажеш едно „здравей“?
–Здравейте, госпожо Ким – поздравявам и протягам врат, за да погледна през рамото ѝ. Вътре три жени на средна възраст са седнали в редица под сешоарите и гледат К-драма на монтирания на стената телевизор.
–Здравейте, госпожо Лим, госпожо Чанг, госпожо Суджауан.
–Здравей, Джени – отвръщат трите в хор и ми помахват, след което веднага връщат погледите си към мъжа и жената на екрана, които точно се канят да се целунат както се целуват влюбените във всяка К-драма – мъжът накланя глава на една страна, жената – на другата, устните им се докосват и остават така за кратко, камерата се отдалечава и върви драматична музика.
Когато се появяват надписите, дамите се свличат обратно в столовете си със замечтани въздишки. Е, само една не го прави.
–Това ли е? Това ли е всичко? – Госпожа Суджауан хвърля пантофката си към телевизора.
–Ето, вземи. – Без да обръща внимание на жените, госпожа Ким ми подава найлоновата торбичка, която държи и в която при по-внимателна инспекция забелязвам, че има храна, увита в торбичка за хранителни стоки от „Ейч Март“, здраво завързана на възел. – Това е за теб и майка ти.
–Благодаря Ви.
Нагласям чантата си на рамото и се покланям леко, докато приемам подареното. Госпожа Ким цъка с език.
–Майка ти работи прекалено много! Трябва да остава повече вкъщи и да се грижи за дъщеря си.
Почти съм сигурна, че майка ми работи в офиса точно толкова дълго, колкото и госпожа Ким в собствения си салон, но чувството ми за самосъхранение е доста добре развито и не ми позволява да посоча на глас очевидния факт.
Вместо това продължавам да се усмихвам учтиво и да изглеждам като благовъзпитано младо момиче. Изглежда, че стратегията ми работи, защото лицето на госпожа Ким леко омеква.
–Майка ти сигурно се гордее с теб, Джени. Добра ученичка. И толкова талантлива виолончелистка! Казвам на моята Юнисе, че престижните музикални академии приемат само най-добрите, ама дали ме слуша, питай ме?
– Суки – обажда се една от дамите отвътре.
– Идвам – изкрещява тя в отговор.
Докато тя влиза обратно в салона си, аз продължавам към съседната врата.
Откакто Юнисе и аз започнахме да участваме в едни и същи конкурси за класическа музика в седми клас, госпожа Ким не е спряла да ни сравнява. Слушайки комплиментите, които винаги ми прави, изтръпвам, като си помисля какво ли чува Юнисе от другата страна. Напоследък не съм я виждала на нито един от конкурсите.
Не беше и на този миналата събота, резултатите от който в момента ще прогорят дупка в джоба на якето ми. А ако госпожа Ким беше прочела какво са казали съдиите за мен, нямаше да бърза с хвалбите.
Звънчетата над вратата на „Джейс Караоке“ сигнализират за пристигането ми.
– Идвам! – Гласът на чичо Джей се носи иззад завесата, която отделя бара от кухнята.
Заобикалям плота, пускам чантата си и отварям мини хладилника, за да напъхам торбата от госпожа Ким между бутилките със соджу.
Татко и чичо Джей купиха това място преди седем години. Сбъднаха мечтата си още от деца – да имат свой собствен бизнес, заведение за караоке.
Чичо Джей не ми е кръвен роднина, но с баща ми бяха като братя. След като татко почина, чичо Джей беше този, който попита майка ми дали мога да идвам да работя при него след училище.
В началото мама беше против, притесняваше се, че почасовата работа ще изяде от времето ми за училище и за репетиции с оркестъра, но накрая се съгласи, когато чичо Джей я увери, че мога да си пиша домашните, когато не е много натоварено. Освен това, на практика съм израснала тук. Имам спомени за татко зад бара, как се смее с чичо Джей, докато той приготвя най-новата си изобретена напитка, без да забравя специалното безалкохолно само за мен.
Години наред ми беше забранено да влизам в бара. Мама се страхуваше, че ходенето там може да ме натъжи, но сега лошото е забравено и са останали само хубавите спомени.
Напръсквам плота с почистващ разтвор и го избърсвам, след което преминавам към високия бар и масите. В основното помещение няма клиенти, макар че един поглед надолу по коридора показва, че няколко от частните стаи за караоке са заети.
– Хей, Джени, знаех си, че си ти. – Чичо Джей се появява с две хартиени чинии с гореща храна в ръцете. – Днешният специалитет е такос булгоги. Гладна ли си?
– Гладна съм.
Качвам се на един от високите столове на бара и чичо Джей поставя чинията пред мен – два такоса булгоги, мариновани в неговия специален сос, с маруля, домати, сирене и кимчи.
Докато поглъщам храната си, чичо Джей включва „Нетфликс“ на телевизора над бара и прехвърля наличните филми. Това си е нашият ритуал. Барът не е оживен до по-късно вечерта, така че прекарваме ранните следобеди в ядене и гледане на филми, по-точно азиатско гангстерско кино.
– Ето – казва чичо Джей, като попада на една класика.
„Човекът от никъде“, известен още като „Аджоси*“. Екшън трилър за огорчен бивш полицай, чиято млада съседка е отвлечена, и който тръгва да я търси, за да я върне у дома. Това е като корейска версия на „Твърде лично”, но този филм е по-добър. Защото в него играе Уон Бин. Уон Бин прави всичко по-добро.
Чичо Джей нагласява субтитрите и двамата се храним и гледаме филма, като коментираме колко нереално изглежда Уон Бин като аджоси, мъж на средна възраст, на тридесет и три години.
Когато идват клиенти, той намалява звука и ги води до стаите им. Аз следя монитора, който показва дали някой е натиснал бутона за повикване, за да мога да приема поръчките на клиентите и да им занеса храната, докато чичо Джей се занимава с напитките, които са поръчали.
Когато наближава девет часа, половината стаи са пълни и филмът е свършил. Сега от високоговорителите звучи К-поп. Всеки месец чичо Джей пуска на екрана на телевизора в бара компилации от YouTube с най-добрите музикални клипове за последните седмици.
Гледам как група момичета в координирани по цвят тоалети изпълняват сложен синхронизиран танц на фона на завладяваща песен в стил електронен поп. За разлика от някои от учениците в училището ми, аз така и не успях да се влюбя в К-попа или в който и да е друг поп. Плейлистата на моя живот би включвала Бах, Хайдн и Йо-Йо Ма.
– Нямаше ли някакъв важен конкурс тази седмица? – Чичо Джей оглежда една чаша зад щанда и започва да я подсушава с парцал.
Стомахът ми се свива.
– В събота. – Усмихвам се горчиво. – Получих резултатите тази сутрин.
– Е? – Той веднага се намръщва. – Как си се справила?
– Спечелих.
– Какво? Наистина? Честито, момичето ми! – Той размахва юмрук във въздуха и крещи: – Племенницата ми е шампион – обяснява той на мъжа и жената, седнали на бара. Двамата една не изтървават такоса си.
– Да... – Прокарвам пръсти по две издълбани върху повърхността на плота букви, свързани с едно сърце.
– Какво има? – Той оставя чашата и парцала на плота. – Личи, че нещо те притеснява.
– Съдиите ми дадоха обратна информация. – Изваждам от джоба си хартията, видимо смачкана, след това изгладена и накрая сгъната на квадрат, и му я подавам. – Предполага се, че това ще ми помогне да стана по-добра преди следващото състезание.
Докато чичо Джей чете бележката, аз си повтарям думите, които вече съм запомнила наизуст.
„Макар че Джени е талантлива виолончелистка, владееща всички технически елементи на музиката, ѝ липсва онази искра, която би я превърнала от перфектно обучена в необикновена.“
Следващата година стотици виолончелисти като мен ще кандидатстват в най-добрите музикални академии в страната. За да постъпя в някоя от най-добрите, не мога просто да бъда перфектна. Трябва да бъда необикновена.
Чичо Джей ми връща листа.
– Талантлива и опитна. Звучи добре.
Пъхам писмото дълбоко в джоба си.
– Пропуснал си частта, в която ме наричат бездушен робот.
Той се смее.
– Определено съм пропуснал тази част. – Но сигурно изпитва съчувствие, защото добавя: – Разбирам, че си разочарована. Но това е просто критика. През цялото време ще те критикуват.
– Не е само това, че е критика – казвам и се опитвам да изразя разочарованието си с думи. – Става дума за това, че наистина няма какво да се подобри. Емоцията в музиката се изразява чрез височината на тона и динамиката. Аз съм страхотна и в двете неща. – Чичо Джей ми хвърля страничен поглед. – Казват, че ми липсва искра!
Той въздъхва и се обляга на бара.
– Мисля, че по-скоро все още не си открила своята искра, нещо, което да запали онзи огън в теб, за да преследваш това, което искаш. Например с баща ти решихме да отворим този караоке бар, въпреки че много хора ни казваха, че е пълно прахосничество на пари. Дори майка ти, но не я виня, защото знам колко бедно е израснала. Знаехме, че ще е трудно и че има вероятност и да не успеем, но все пак опитахме, защото това беше нашата мечта.
– Но... – започвам бавно, – какво общо има всичко това с моя случай? Аз трябва да направя впечатление, да се отлича с нещо пред музикалните академии.
– Ето, нека ти го обясня на езика на Джени. В онзи филм, който гледахме по-рано днес има една реплика, която героят на Уон Бин казва и която се превежда приблизително така: „Хората, които живеят за това, което ще стане утре, трябва да се страхуват от хората, които живеят за днес.“ Знаеш ли защо е така?
– Не – отвръщам аз, – но съм сигурна, че ти ще ми кажеш.
– Защото хората, които живеят само за утрешния ден, не поемат рискове. Страхуват се от последствията, докато хората, които живеят за днес, нямат какво да губят, затова се борят със зъби и нокти. Искам да кажа, че може би трябва да спреш да мислиш толкова много за бъдещето си, за това как задължително трябва да влезеш в музикална академия, консерватория или каквото му е името, за това какво ще стане след това, и... да поживееш малко, да натрупаш нови преживявания, да намериш нови приятели. Гарантирам ти, че можеш да имаш живота, който искаш сега, ако просто живееш в него.
Камбанките над вратата звънват и клиентите влизат в бара.
– Добре дошли! – извиква чичо Джей и ме оставя потънала в мислите си, докато той
заобикаля касата, за да ги поздрави.
Мисля да пусна съобщение на мама, само че знам какво ще каже: трябва да тренирам повече и може би да си запиша допълнително уроци с Юнби. Също така да не слушам чичо Джей. Ако чичо Джей е привърженик на това да живееш за момента и да следваш мечтите си, то майка ми е много по-практична. Според нея мога да имам успешна кариера като виолончелистка, но само ако работя усилено и се съсредоточа изцяло върху това. Всичко друго извън виолончелото е разсейване.
Не е като да не съм работила упорито. Госпожа Ким, а вероятно и Юнисе, със сигурност ще го потвърдят. И въпреки това ме критикуваха, нали? Може би чичо Джей има право.
– Не се притеснявай за това, хлапе – казва той, когато се връща след като се е погрижил за клиентите. – Ще го разбереш. Защо не се прибереш вкъщи по-рано, да си починеш? Боми трябва да дойде съвсем скоро.
Боми е онази мрачна студентка от Калифорнийския университет, която обикновено работи нощна смяна.
– Само преди това провери в стая номер осем. Времето им изтече, но още не са си тръгнали.
Въздъхвам.
– Добре.
Слизам от бара и се запътвам по коридора.
Сблъсъкът с клиентите е една от най-малко любимите ми задачи в бара. Защо не вземат да си прочетат правилата? В повечето караоке заведения в Щатите клиентите се таксуват в края на вечерта, обикновено на час, и те са тези, които си следят времето и колко са похарчили.
Чичо Джей управлява караоке бизнеса си, както правят в Южна Корея, като таксува предварително за определено време, което се отброява отзад напред на часовник на екрана в стаята им. Така хората не плащат прекалено много. Ако искат да пеят по-дълго, могат да добавят още време. Мама винаги казва, че чичо Джей няма нюх за бизнес.
Вратата на осма стая е затворена, отвътре не се чува никакъв звук, но това е логично – ако времето им е изтекло, не могат да си пуснат музика. Почуквам веднъж, после отварям вратата.
Това е ВИП стаята, най-голямата в заведението, която може да побере до двадесет души. С изненада там откривам един-единствен човек. Той е на моята възраст, седнал е в ъгъла с гръб към стената и е със затворени очи.
Търся следи от друг човек, но на дългата маса няма нито храна, нито напитки. Ако е наел стаята само за себе си, трябва да е богат. Дрехите му изглеждат скъпи. Копринена риза, обхванала плътно раменете му, дълги крака в красив черен панталон от гладка материя. Лявата му ръка е в гипс, но на дясната му китка блести „Ролекс“.
А това татуировка-ръкав ли е?
Кой тийнейджър има татуировка-ръкав?
Поглеждам отново към лицето му и с изненада откривам, че очите му са отворени. Чакам го да проговори, но той мълчи. Покашлям се, за да прочистя гърлото си.
– Времето Ви изтече. Ако искате да ползвате стаята по-дълго, цената е петдесет долара на час. В противен случай трябва да си тръгнете. – Това излезе много по-грубо, отколкото възнамерявах.
Обвинявам съдиите от журито, защото те са причината за лошото ми настроение.
Тишината, която пада, сякаш кънти, подсилена от разноцветните светлини, които диско-топката на тавана пръска.
Може би не може да говори английски? Може би е от Корея. Никое американско момче не се облича с толкова стил.
Опитвам отново, този път на корейски.
– Шиган Джинайсейо. Нагайсейо.
Буквално преведено: „Времето изтече. Излизайте.“ На корейски звучи малко по-почтително, така че на практика съм учтива.
– Чух те още първия път – казва той на английски.
Гласът му е плътен и гладък. Има лек акцент, нещо топло и меко, което се увива около думите му. Усещам как по бузите ми се надига необяснима руменина.
– Тогава защо не каза нещо?
– Опитвах се да реша дали съм обиден.
Посочвам голямата ламинирана папка в средата на масата, в която са изброени всички налични караоке песни по заглавие.
– Правилата са на корицата на папката с песни. В тях е написано, че ако след петнадесет минути не си купил допълнително време, трябва да напуснеш веднага.
Той свива рамене.
– Нямам пари.
Поглеждам мокасините му „Гучи“.
– Силно се съмнявам.
– Не са мои.
Мръщя се.
– Откраднал ли си ги?
Той прави пауза, после отговаря бавно:
– Може и така да се каже.
Лъже ли? Някак не вярвам. Не го бях видяла да влиза в бара. От колко време е в тази стая? Сам. Кой прави такова нещо, освен ако не се крие от някого? И може би защото току-що гледах онзи гангстерски филм, умът ми веднага стига до едно единствено заключение.
Пристъпвам по-близо. Движенията му сякаш са огледални на моите – изтласква се от стената.
– Ти... – започвам почти шепнешком, – имаш ли нужда от помощ?
В криминалните драми хората на моята възраст никога не се оказват в някоя гангстерска банда, защото непременно искат да бъдат там. Той присвива рамене.
– В момента петдесет долара биха били страхотна помощ.
Поклащам глава.
– Питам дали си в беда? Като например... имаш ли някакви неприятности с някоя банда.
За миг изглежда наистина изненадан, очите му леко се разширяват. След това явно осъзнава думите ми и свежда поглед.
– А, значи си се досетила.
Кимвам бързо и трескаво.
– Трябва да си на шестнадесет, седемнадесет... – продължавам да го притискам. – В Съединените щати има закони за защита на непълнолетните.
Може би тези хора в бандата държат нещо в залог, примерно сигурността на брат, или сестра, или приятел.
– Ако имаш нужда от помощ, трябва само да я поискаш.
Настъпва кратка пауза, след което той казва тихо:
– Ако те помоля да ме спасиш, ще го направиш ли?
Сърцето ми леко се пропуква.
– Мога да опитам.
Той вдига очите си към моите и дъхът ми спира. Почти е несправедливо, че някой може да е толкова... красив. Кожата му е безупречна. Има тъмни очи, мека коса и плътни, черешово-червени устни.
Той отпуска глава и раменете му започват да се тресат. Той... Плаче ли? Приближавам се, за да видя, че…
Смее се. Дори удря по коляното си със здравата си ръка.
Какъв кретен! А аз се притесних за него.
Излизам през вратата.
Във фоайето чичо Джей вдига глава от бележника, в който добавя време към една от стаите. Поглежда изражението ми и въздъхва.
– Момчето не си тръгва, а? Не се притеснявай, аз ще се погрижа за него.
Той се кани да излезе иззад бара, но аз вдигам ръка.
– Чакай. – Думите му от по-рано минават през съзнанието ми. „Живей малко.“ – Аз ще се оправя.
