Симулации - Нова Макбий

Симулации

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 430
Цена 29.34 BGN / 15.00 EUR

Нова Макбий - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Шери Чапман - корица

В наличност

15.00 €

" СИМУЛАЦИИ "

Нова Макбий

Глава 4

СТЕНИТЕ НА СИМ-БОКСА са заети от екрани, малки колонки и сензори за топлина. Както обикновено, се настанявам в стола, и гелообразната материя обгръща тялото ми.

– Как сте днес, госпожице Ривърс? – пита господин Бариос, старши анализаторът, докато прикрепя невронните конектори към тялото ми.

– Добре, благодаря. Може ли да ме сложите първо във фаза три, господин Бариос? – питам.

Нямам търпение да изпитам тръпката, да усетя дарбата си. Трябва да си спомня коя съм. Тя е там и иска да излезе на повърхността, чака.

Но господин Бариос се намръщва.

– Съжалявам, Джо, но госпожа Ти казва, че си направила предостатъчно упражнения от фаза три, а си пропуснала твърде много от фази едно и две. Според нашите изчисления имаш нужда от трите фази, за да си върнеш дарбата. Разпоредила е да минеш през всяка от тях тази седмица. Дори у дома трябва да правиш същото.

Въздъхвам. Не го правя умишлено. Просто… фаза едно – времето преди майка ми да почине, е трудна. Харесва ми да съм там. Харесват ми дори пресъздадените образи на майка ми. Вече не боли толкова силно, колкото в началото, когато излизах от тези симулации, но те се развиват бавно и в тях няма нищо, което да събуди дарбата ми.

Фаза две, от друга страна, времето ми в Китай, е емоционално круше право в главата ми. Там станах момичето, което съм днес. Там срещнах Кай и Ред. Мястото на огън, чисто злато и сила. Това е фазата, която предизвиква Феникс, както и най-големите ми страхове. Когато Мадам се появява в симулациите, те стават прекалено реални. Твърде осезаемо лазят по кожата ми. Но аз стискам зъби и поемам всичко. Трябва постоянно да си напомням, че страхът винаги може да бъде преодолян.

И все пак, дарбата ми не се проявява и във фаза две. Госпожа Ти твърди, че подсъзнанието ми ще види там неща, които не съм забелязала в миговете на силен страх. Според нея, когато преживея отново даден момент, перспективата ми ще се промени и това ще предизвика появата на дарбата ми. Казва, че тя може да се прояви по нови, по-различни начини. Разбира се, всичко това е на теория.

Симулациите от фаза три са единствените, в които постигам напредък. Все още не съм сигурна защо нещата там винаги се свеждат до преживявания, близки до смъртта, но си мисля, че ако нещо може да даде тласък на живота ти, то това е близостта със смъртта.

Господин Бариос се покашля.

– Добре – съгласявам се. Тези симулации са техен дизайн все пак. – Изпратете ме във фаза едно. Но може ли този път да преминем автоматично към две? Не искам пауза между тях.

Освен това нямам време. Имаме само един час.

– Знаеш, че липсата на време за пренастройка предизвиква ненужна тревога в мозъка – казва той. – Може да наруши невронните ти пътища и да усложни симулацията. Препоръчвам почивка, време за адаптиране, дори и да е само една или две минути.

– Ще се справя. Просто днес искам да прескоча директно от една в друга фаза – настоявам. – Кой знае, това може пък да събуди дарбата ми.

– Добре – отговаря той и свива недоволно устни, докато размишлява. – Можем да го направим. Ще ги настроя на 20 минути за всеки кръг. Фазите ще преминават автоматично една в друга.

Перфектно. Един час. И ще съм там през цялото време. Ако хакерът наблюдава, трябва да може да ме намери.

– Знаеш вече какво следва – казва той, с което иска моето устно разрешение, преди да напусне стаята.

Кимвам и затварям очи.

– Съгласна съм.

Светлините угасват.

∞

ПОЗНАТ АРОМАТ НА ЛАВАНДУЛА завладява сетивата ми, докато полумракът бавно преминава към ярка светлина. Босите ми крака потъват в мек, пухкав килим.

– Ммм – прошепвам.

Старата ми стая. Очите ми се приспособяват към силната светлина. Ставам и поглеждам към една отрупана с книги лавица на библиотеката. Старото ми легло е покрито със завивката, която майка ми направи от рязани парчета с различни цветове и десени.

На бюрото ми са натрупани учебници по математика, дневници и трофеи. Всичко е точно както беше, преди мама да почине. Умът ми потъва по-дълбоко в симулацията, свързана със спомените ми от тринадесетгодишната ми възраст. Щастлива съм, доволна. Няма никакви проблеми. И има толкова много хубави неща, които тепърва очаквам да се случат.

Част от мен знае, че това не е реално, но за момент се поддавам на илюзията. Отивам до вратата на стаята си, нетърпелива да видя кой е у дома.

Дали днес ще обядвам с майка ми?

Дали ще играя игри с цялото си семейство след вечеря?

Дали ще успея да надхитря старите си учители по математика?

Дали ще галя и чеша котката ми Тейлс край камината?

– Мамо? – викам и се ослушвам. – Татко? Мара? Лили?

Усмивката ми изчезва и ме обзема странно чувство – нещо средно между утеха и тежест от някаква загуба. Тринадесетгодишното момиче в мен потръпва – рядко ме оставят сама в къщата.

Тогава осъзнавам – никога преди не съм била сама във фаза едно.

Връщам се в стаята си. Каквото и да съм дошла да търся, то трябва да е там.

Крача из стаята си и разглеждам спомените си. Етажерка, покрита с малки бележки с кодове и формули. Календар на стената ми, на който съм отбелязала всеки изминал ден с различни символи. Преглеждам бележките и датите, както обикновено, но нищо не ми прави впечатление, нищо не предизвиква дарбата ми. Няма и следа от Кораловия хакер.

Бавно се връщам в тринадесетгодишното си аз и се отпускам във въртящия се стол пред бюрото. Тук прекарвах часове, всеки ден. Екранът на стария ми лаптоп свети в синьо, има много отворени прозорци. Разглеждам ги внимателно.

Задачи за училище, математически форуми, разговори за книги и старият ми блог, www.you-get-my-digits.com.

Смея се с глас.

Как съм забравила за този блог?

Този APP-сайт беше най-важното нещо за тринадесетгодишната Джоузефин . Мама ми подсказа да създам форум за надарени деца, да направя място, където да общувам с други като мен. Тези приятели ми помогнаха да си запазя разума. Те бяха до мен, когато никой друг не можеше да бъде.

Усещам силата на енергията на младостта. Отварям чата. Развълнувана съм от възможността да се свържа със старите си математически приятели.

И тогава си спомням.

Тези приятели едва ли изгарят от желание да си чатят с мен след това, което им причиних.

Прозорецът на чата се отваря.

Стотици непрочетени съобщения и стари съобщения без отговор ме гледат укорително от екрана. Стомахът ми се свива. Разтревожени приятели. Неизпълнени обещания. Деца, които ми имаха доверие, които имаха нужда от мен.

Приятели, които разочаровах.

Превъртам надолу.

<ОТ read.write.math> SAL: Джо, къде си? Изпусна EQUATE. Ти беше основният оратор... >

Десет непрочетени съобщения. Толкова ми е гузно, тъжно. Сал и аз бяхме близки. „EQUATE“ беше първата ѝ конференция за тийнейджъри. Аз я оставих сама в най-важния момент от живота ѝ.

<ОТ math.wizard.girl AYAKA: Джо, не отговаряш на никого. Хаквам компютъра ти, за да видя дали си добре... >

Още пет непрочетени съобщения. Клатя глава и чета по-бързо.

<ОТ mathfreakgeek DAANESH: Джо, отговори, или никога повече няма да ти пиша домашните по математика, lol... >

Три непрочетени съобщения. Той винаги ме предизвикваше да мисля, да съм на щрек и да забелязвам всичко.

Спомням си деня, в който излязох от профила си. Никога не се върнах. Оставих ги. Всички до един ги оставих без да им кажа и дума, сякаш не съществуваха.

И никога не им обясних защо. Каква ужасна приятелка.

В сърцето ми се надига вълна от скръб и разкаяние. Искам веднага да натисна „Отговори“, да дам обяснение на всеки един от тях. Да ги помоля да ми простят, че ги оставих така безцеремонно. Да им обясня защо го направих.

Да им споделя, че след като майка ми почина, нямах емоционалната енергия да общувам с хора, че да водя математически форум изведнъж беше лишено от смисъл, защото човекът, който ме беше вдъхновил да го направя, вече го нямаше. Да им кажа, че не можех да мисля рационално. Че плачех до пълно изтощение, за да заспя. Че Мара ми беше ядосана. Че се концентрирах върху училище. Че работех за баща ми. Че бяха мрачни времена... А после Мадам... Не. Не бих им казала за нея.

Превъртам стотиците съобщения, сега по-бързо. Търся едно име.

<ОТ son.of.a.mandelbrot >

Двадесет и пет непрочетени съобщения.

Лицето ми се зачервява от топлина и стомахът ми се свива на сто възела. Аз съм тринадесетгодишно момиче, втренчено в екрана. Пръстите ми треперят.

Единственият човек, който най-много заслужаваше обяснение, но така и не получи такова. Какво пише в тези двадесет и пет съобщения? Искам ли изобщо да знам?

Затварям очи и дишам дълбоко. Това е симулация – мисълта изскача рязко. Всичко това вече е в миналото.

Вместо да отворя съобщенията му, затварям компютъра. Предпочитам да го помня, без да съм прочела съобщения, в които ми казва колко съм го наранила.

Издърпвам стола назад и отварям едно чекмедже. Търся стар дневник. Намирам го под няколко листа хартия и други дребни неща. В средата му е скрита пощенска картичка с фрактала на Множеството на Манделброт – известен математически феномен, от който произлиза и виртуалното му име. Единственото нещо във физическа форма, което някога ми изпрати. Спомням си, че се надявах да е написал истинското си име на гърба, но бях разочарована.

Пръстът ми се плъзга по гладката пощенска картичка. Точно се каня да я обърна, за да прочета отново написаното на гърба, когато числата ми започват да мигат по сложната структура на Множеството на Манделброт. Замръзвам. Не искам да избледняват, не искам да изпусна момента.

Това никога не се е случвало във фаза едно.

Погледът ми се фокусира върху картинката и съзнанието ми е нащрек. Гледам по-внимателно, очите ми се плъзгат по линиите на изображението.

Бавно, много бавно се появява една малка искра, една капка от дарбата ми. Премигвам и размерите на старата ми стая изведнъж се превръщат в чертеж – сякаш някой е запалил осветлението.

Числата са ми толкова познати, че почти заплаквам. Уравнения свързват всичко – от леглото ми до библиотеката с книги, до всички спомени от детството ми.

Смехът бълбука в гърлото ми, блика от тялото ми, когато светлините угасват и главата ми започва да се върти.

∞

ГЪРБЪТ МИ Е ОБЛЕГНАТ НА тухлена сграда. Косата ми се развява и ме удря през лицето, вятърът е силен, рязък. Замаяна съм, но се опитвам да се ориентирам къде съм. Нямам време за пренастройка, както каза господин Бариос. Този път преходът е тежък.

Фокусирам се върху това, което е пред мен.

Високите сгради на Шанхай. Центърът. Крайбрежната алея Уайтан.

Намирам се близо до стария офис на Чан. Вече не съм на 13 години. На 17 съм, и съм в града, който ме унищожи и ме насили да се превърна в човека, който съм. Силна. Смела. Безкомпромисна.

Дъхът ми е накъсан, умът ми се опитва да се настрои към мястото, където се намирам. Трябва да присъствам тук с цялото си съзнание, за да изпълня задачата си. Заради Харисън и Пенс трябва да продължа, защото знам, че чакаме Кораловия хакер. Но още не мога да се отърся от чувствата си от последната симулация. Дарбата ми беше на една ръка разстояние.

Главата ми бучи. Не мога да мисля за това. Няма време.

Нощ е. Навън съм, на площада. Около мен има хиляди хора. Въздухът е натежал от аромати – мазнина за пържене, автомобилни газове и прах. Чувствам се като у дома си, но знам, че това няма да продължи дълго.

Бъркам в джоба си. Както винаги във фаза две, там има бележка.

Твоята задача: Стигни до фабриката. Имаш двадесет минути.

Лесно е. Отсреща има автобусна спирка. Тръгвам да пресека улицата на три метра пред мен, когато изведнъж гърбът ми се удря отново в същата тухлена стена.

Разклащам глава. Странно. Изпускам автобуса си.

Пред мен се откриват нови варианти. Метростанцията е на няколкостотин метра пред мен, но сега метрото ще е претъпкано. А ако си хвана такси, ще отнеме твърде много време. Решавам да тичам.

Краката ми ме носят напред, въртя глава наляво и надясно. Хубаво е да съм навън, обичам нощния въздух тук. Избягвам пешеходците, които изскачат на пътя ми. Минавам покрай едно старо, любимо ресторантче, където с Кай ходихме често. Хората са се събрали около кръглите маси, смеят се и се хранят. Опитвам се да ги преброя.

Тичам по-бързо. Коли, велосипеди, хора – всичко се превръща в препятствие. Тичам покрай бутиците, които затварят врати за нощта. Избягвам собствениците на магазини, които се опитват да ми продадат нещо.

Най-накрая излизам от ярко осветения център на града и стигам до тъмната улица, където се намира фабриката. Няма осветление, но знам пътя. Тичам по-бързо, знам, че ще успея да се справя за даденото ми време.

Почти съм там, когато ярка светлина ме заслепява и се озовавам обратно пред тухлената стена, откъдето започнах. Бележката отново виси безжизнено в ръката ми. Гледам я.

Твоята задача: Стигни до ПСС. Имаш двадесет минути.

Оттласквам се напред.

ПСС? Какво се случва?

Оглеждам се объркана. Все още съм в Шанхай. Дали това е някаква неизправност в програмата? Тогава си спомням какво каза господин Бариос – липсата на време за пренастройка на съзнанието може да наруши или усложни симулациите или невронните ми пътища. Очевидно е бил прав.

Изкушавам се да натисна червения бутон на стола. Лесно е да изляза. Да рестартирам системата.

Но не мога. Харисън и Пенс разчитат на мен да остана един час.

Ще изпълня първоначалната си задача. Ще стигна до фабриката.

Тичам. Този път се промъквам между група шумни момчета и колички с храна, около които има много хора. Завивам по преки пътища, за да избегна червените светофари.

Почти съм стигнала до фабриката, почти докосвам портата, когато... гърбът ми отново е облегнат на тухлената стена. Бележката все още виси в ръката ми. Вдигам я пред очите си.

Твоята задача: Стигни до Кай. Имаш пет дни.

Цялото ми тяло потреперва. Все още дишам учестено от бягането.

Поглеждам нагоре, търся заплаха. Търся Кораловия хакер.

Но Шанхай е спокоен. Не виждам нищо, от което да се страхувам. Вероятно се дължи на някакъв психологически фактор, защото мисля за Кай откакто се чухме по телефона.

Решена съм да стигна до фабриката. Но точно тогава пред погледа ми попада жена, която прилича на госпожа Ти. Тя се е втурнала към група хора, които викат на площада.

Госпожа Ти никога не се е появявала в симулациите ми. Не е възможно да е тя. Въпреки това тичам след жената.

– Госпожо Ти!

Докато бягам след нея, малко китайско момче на велосипед се приближава бързо към мен. Каня се да го избегна, но застивам. Очите ми явно ме мамят, защото съм сигурна, че лицето му се променя. Като цифрова програма, която се прелива в друга. Момчето вече не е китаец, а е по-тъмен, с нови черти. Вече не е азиатец.

Площадът също се променя. Не знам къде съм.

Това хакерът ли е? Или нещо смущава симулацията? Ако е той, трябва да разбера къде е.

Клатя глава. Концентрирай се. Просто стигни до края, Джо.

Чуват се викове, привличат вниманието ми надясно. Събират се хора, застават в кръг и гледат нещо. Някой се бие.

Сред тълпата търся жената, която прилича на госпожа Ти. Забелязвам я и хлъцвам.

Мадам е до нея. Твърде близо до нея.

Трябва да предупредя госпожа Ти. Дарбата ми започва да искри, като кремък който се трие в камък.

Мадам говори с едно момиче X с къса пола, застанало до нея.

О, не. Трябва да предупредя и момичето.

Тичам по-бързо, за да стигна до тях, но кръгът продължава да се отдалечава, а борбата става все по-ожесточена. Жената, която прилича на госпожа Ти, е погълната от тълпата. Мадам си тръгва, а момичето X е до нея, вървят заедно в перфектен синхрон.

Инстинктът ми поема контрола. Вече бягам към нея, когато един мъж излиза от мястото на боя, целият в кръв, и тръгва след Мадам и момичето.

Устата ми остава широко отворена. Походката му, фигурата му, бих го познала винаги.

– Кай?

Преди да се обърне, съм погълната от черен облак.

∞

НАД МЕН – ОГЛУШИТЕЛЕН ШУМ. Рязко вдигам очи и виждам синьо-бяла мъгла. Небе. Перки.

Вуум. Вуум. Вуум. Вуум.

Ръцете ми са в ръкавици. Държа щурвала на летателен апарат, който не знам как да управлявам. Високо в небето съм. Западният бряг на щата Вашингтон е под мен.

В хеликоптер съм. Този път се ориентирам бързо. Много пъти съм правила симулации в хеликоптер.

Затварям очи и усещам силния вятър високо в небето. За миг забравям втората фаза и хакера, който може да е в системата, и просто дишам. Още от малка винаги съм искала само едно: да се нося през облаците, да летя като птиците над нашата къща до брега. След всички тези години желанието ми се сбъдва. Е, донякъде.

Толкова съм щастлива. Лято е и летя над красивото крайбрежие. Според един от многото измервателни уреди съм на километър и половина над земята. След многократни опити да пилотирам това нещо с едва 30% от нужната ми информация, все още не мога да се справя. Но съм решена да се науча.

Всеки път възниква проблем. В момента звукът от перките бумти силно в ушите ми, когато забелязвам бързо мигащи светлини – 40 циферблата, 200 бутона, 30 превключвателя, не съм сигурна колко измервателни уреда има пред мен. Симулацията в хеликоптер би трябвало да рестартира мозъка ми, но вместо това го хвърля в спирала.

Сега усещам остра миризма на дим. Пожар под мен? Пожар в двигателя?

Хеликоптерът е повреден. Трябва да кацна бързо.

Дарбата ми се пробужда. Шансът ми е 50%. За част от секундата в съзнанието ми се появява възможност, вариант, маршрут. Но изчезва, преди да успея да преценя дали е безопасен. Едно обаче е ясно – височината ми е паднала. Летя прекалено ниско и трябва да се издигна.

Планини, стръмни скали и вода. Миналия път бях в пустиня. Летяла съм дори в джунглата. Научих всички маршрути, но във всички тези симулации все още не съм намерила това, за което дойдох.

Ами ако се опитам да се разбия? Умът ми ще бъде принуден да ме спаси. Инжекция адреналин право в мозъка ми.

Спускам се ниско, пренебрегвам всички предупредителни сигнали. Дарбата ми искри като полудяла. Днес ще усетя вкуса ѝ.

Перките се въртят и вятърът ме притиска.

Летя. Пропадам.

Червената предупредителна светлина свети ярко в периферията на зрението ми. Не ѝ обръщам внимание, летя по-бързо, по-ниско. Близо съм до един връх, когато роботизиран глас, вече добре познат, пробива през шума на перките.

– Забави.

Дъхът ми спира. Кораловия хакер. Дошъл е.

Той заговаря отново и кожата ми настръхва.

– Не трябваше да отваряте тази врата. Ще съжалявате.

Не е това, което очаквах да каже. Заплаха е. Въпреки това усещам объркана надежда. Няма да пропусна тази възможност да говоря с него.

– Кажи ми как да си върна дарбата.

Тишина. Хеликоптерът все още се опитва да остане във въздуха. Знам как да го накарам да говори. Просто се пускам от управлението на хеликоптера. Той започва да се върти извън моя контрол. Точно както не мога да поема контрола над съзнанието си.

Всичко пред очите ми се върти. Гади ми се. Числата в мозъка ми се преплитат като на топка кълчища. Гласът, нисък и роботизиран, пращи във високоговорителите.

– Вече ти казах каквото трябва да знаеш, за да им помогнеш. Сега забави...

Какво? Да помогна на кого?

– Кажи ми кой си и ще забавя.

Изпадам в паника. Губя височина. Мозъкът ми трябва да се събуди. Не ми пука – ако трябва ще се разбия, за да го накарам.

Тишина. Няма отговор.

Гневът ми достига космически параметри. Хеликоптерът се срива надолу. Умишлено го накланям с носа напред.

Дарбата ми реагира, изчисленията изригват. Цяла гора от цифри, а не само като няколко дървета.

Сега вече няма да забавя.

Който и да е хакерът, той няма да ми каже. Затова вече не ми пука. Следвам искрите на дарбата си, искам да ги превърна в огън. Дарбата ми ще спаси живота ми.

Пропадам стремително. Вятърът ме задушава.

– Фокусирай се върху бреговата линия.

По негова команда погледът ми оглежда всичко наоколо, докато не откривам малко парче земя. Гледката е размазана, но аз впервам поглед в бреговата линия.

И се случва нещо брилянтно.

Извират цифри. Редят се нагоре и надолу по брега. Появява се повтарящ се модел. Всичко идва на фокус. Не искри, не разпръснати, хаотични числа. Дарбата ми е напълно активирана.

Но е твърде късно. Хеликоптерът е извън контрол. Земята е твърде близо. Алармите пищят твърде силно – не мога да ги преброя.

Екраните потъмняват. Две големи ръце ме хващат за раменете, но аз ги отблъсквам.

– Не! Все още не!

Заслепена съм от бяла светлина. Затварям очи, докато в стаята става непоносимо светло. Харисън ме дърпа назад.

– Достатъчно.

– Почти успях. Дарбата ми беше точно пред мен! Хакерът също беше вътре.

Харисън не спори с мен. Изключва симулаторите. Коланът се откопчава. Издишвам, докосвам челото си. Цялото е в пот.

Тялото ми е напомпано с адреналин. Скачането от симулация в симулация. Множеството на Манделброт. Кай и ПСС във втората симулация. Дарбата ми, която се задейства, докато се разбивах.

Все още работи. Знам го, защото измерва сърдечната ми честота. За части от секундата разбирам, че е 194 удара в минута. После, както здрачът преминава в нощ, всичко притъмнява, цифрите избледняват.

Харисън клати глава.

– Вземи си нещата и ела в Ком-Хол. Имаме спешен случай.

Гласът на хакера отеква в ухото ми.

„Не трябваше да отваряте тази врата. Ще съжалявате.“

Прав е. Какво направих? Каквото и да не е било наред, аз току-що го направих по-лошо.

Симулации - Нова Макбий - Пепърмил Букс

Американски и Английски автори