Искам да изям панкреаса ти

" Искам да изям панкреаса ти "

Йору Сумино

ГЛАВА 1

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 320

Автор: Йору Сумино
Преводач: Гергана Дечева
Консултант по превод от японски: Кристина Николова
Оригинална корица: loundraw (Flat Studio)
Василена Василева - редактор

В наличност

17.00 лвс ДДС 20.00 лв

Добави

– Искам да изям панкреаса ти.

Бяхме в архива на училищната библиотека. Докато подреждахме книгите по онези прашни рафтове – наше задължение като членове на библиотечния комитет, Сакура Ямаучи направи това странно изявление.

В началото мислех просто да я игнорирам, но единствените хора в архива бяхме ние двамата. И тъй като да си говориш сам на себе си би било малко странно, предположих, че говори на мен.

Нямаше какво да се направи – отговорих ѝ, докато беше обърната с гръб към мен и с лице към един друг рафт с книги.

– Канибализмът се е пробудил в теб?

Тя пое дъх с пълни гърди и веднага се задави с праха от рафта, след което продължи да кашля, за да прочисти гърлото си. Едва след това започна да обяснява. В гласа ѝ се усещаше някакво триумфално доволство. Не се обърнах към нея, не я погледнах.

– Вчера го видях по телевизията. В миналото, ако някой е имал болен орган, е изяждал съответната част от здраво животно.

– И какво?

– Яж черен дроб, ако черният ти дроб не е добре; яж стомах, ако стомахът ти не е добре. Явно са вярвали, че така ще излекуват болестта си. Ето защо искам да изям панкреаса ти.

– Възможно ли е това „ти“, което спомена, да се отнася за мен и моя панкреас?

– За чий друг да се отнася? – Тя се засмя, без да ме поглежда, привидно ангажирана с работата си. Чувах шумоленето и почукването на книгите с твърди корици, които нареждаше.

– Малкият ми орган никога не би могъл да издържи такова напрежение в името на твоето спасение.

–Прав си, от цялото това натоварване може да ти се повреди и стомахът.

–Ето защо трябва да намериш някой друг.

–Е, кого да намеря? Дори човек като мен не би си помислил да изяде семейството си.

Тя отново се засмя. Що се отнася до мен… е, аз спокойно и усърдно изпълнявах задачите си и ми се искаше и тя да се отнесе отговорно към работата си.

– Така че няма никой друг, на когото да разчитам, освен на теб, [Знаещ-Тайната-Съученикo]-кун[1].

– Значи, докато си правела плановете си, не си взела предвид вероятността, че и аз имам нужда от панкреас?

– Ти пък все едно знаеш каква е функцията на панкреаса.

– Знам.

Знаех за този рядко споменаван орган. Бях чел за него преди време. Естествено, тя веднага скочи върху открилата се възможност.

Чух дишането ѝ и стъпките ѝ зад мен и знаех, че се е обърнала развълнувано към мен. Останах полуобърнат към рафта с книги и ѝ хвърлих съвсем бегъл поглед. Зад мен стоеше едно потно момиче, което сияеше с усмивка, каквато никой не би очаквал да види на лицето на неизлечимо болен.

Въпреки че се намирахме в ерата на глобалното затопляне и вече беше юли, някой беше забравил да включи климатика, поради което аз също бях потен.

– Вярно ли си чел за панкреаса? – попита тя развеселено, и аз, лишен от избор, отговорих на въпроса ѝ:

– Панкреасът подпомага храносмилането и производството на енергия. Например създава инсулина, който се използва за трансформиране на захарта в енергия. Без панкреаса хората не биха могли да си набавят нужната енергия и биха умрели. Ето защо не мога да ти позволя угощение с моя панкреас. Съжалявам.

След като казах всичко, което имах да ѝ казвам, се върнах към работата си. Тя буквално виеше от смях. Помислих, че малката ми шега се бе приела по-добре, отколкото бях очаквал, но не това беше причината да се смее.

– Кой би си помислил, че [Знаещият-Тайната-Съученик]-кун би се поинтересувал истински от мен, а?

–Но нима интересът към съученици, които страдат от сериозни заболявания, не е неизчерпаем?

– Нямах това предвид. Имах предвид себе си като човек, а не като болен човек.

–Кой знае.

– Хайде, стига вече! – Тя отново избухна в смях.

Горещината сигурно ѝ влияеше зле и не действаше добре и на мозъка ѝ. Притеснявах се за състоянието на съученичката си.

Продължихме спокойно работата си, докато учителката, която отговаряше за библиотеката, не ни извика.

Изглежда беше време да затварят. Отбелязахме докъде сме стигнали със сортирането, като издърпахме по една книга леко напред, за да знаем за другия път, и след като проверихме за забравени неща, излязохме от архива. Оставили зад гърба си непосилната жега там, мокрите ни от пот тела затрепериха, когато хладният въздух в читалнята ни удари.

– Студено е! – каза тя.

После се завъртя весело, влезе зад рецепцията на библиотеката и избърса потта от лицето си с кърпичка, която извади от чантата си. Без да мисля, тръгнах след нея и започнах да подсушавам собственото си мокро от пот тяло.

– Страхотна работа! Вече сме затворили, така че не бързайте. Ето, вземете си чай и нещо за хапване.

– Уау, благодаря! – извика тя.

– Благодаря Ви – казах и аз.

След като отпих глътка от ечемичния чай, който сенсей[2] беше донесла, отново огледах библиотеката. Наистина не беше останал нито един ученик.

– Манджуто[3] е страхотно! – каза тя.

Момичето, което обичаше да изтъква всичко положително във всяко едно нещо, се беше отпуснало на стола зад рецепцията. С манджуто в едната си ръка, аз дръпнах стола малко по-далеч от нейния и също седнах.

– Извинявам се и на двама ви, че ви накарах да помагате, въпреки че изпитите ви започват следващата седмица – каза сенсей.

– Не се притеснявайте за това, всичко е наред. Ние сме от онези, които винаги получават средни оценки, нали, [Знаещ-Тайната-Съученико]-кун?

– Е, ако сме слушали по време на час… всичко ще е наред – отговорих подобаващо и отхапах от кифличката. Беше вкусна.

– А мислила ли си вече за университета, госпожице Ямаучи?

– Не съм. Искам да кажа, че може би не ми се налага. А ти, [Възпитан-Съученико]-кун?

– И аз не съм мислил.

– Това не е хубаво. Трябва да обмислиш много добре, [Знаещ-Тайната-Съученико]-кун!

Докато правеше този ненужен коментар, тя държеше в ръцете си второто си манджу. Не ѝ обърнах внимание и отпих още една глътка от ечемичния си чай. Вкусът на познатата и толкова популярна напитка беше невероятен.

– Значи и двамата не сте се замисляли за бъдещето, а? Ако продължавате да нехайствате и мързелувате, ще станете на моите години без да се усетите кога е минало времето – каза учителката.

– Ахаха, това няма как да се случи! – смееше се тя.

Аз мълчах.

Докато те двете се смееха от сърце, лицето ми остана безизразно. Хрупах кифличката си и пиех ечемичния си чай.

Беше точно както каза момичето. Нямаше как това да се случи.

Беше невъзможно тя да стане на годините на нашата учителка, която беше на около четиридесет. Но тук, на това място, това беше нещо, което само момичето и аз знаехме. Затова тя ми беше смигнала и се беше засмяла. Сякаш беше актриса от някой от онези американски филми, която намигва закачливо, докато разказва виц.

Но нека обясня. Причината да не се засмея не беше в това колко нелепа беше шегата ѝ, а заради онази горда физиономия, която правеше всеки път, когато си мислеше, че е казала нещо интересно. Сякаш с изражението си крещеше: „Чуй, чуй, казах нещо смешно!“

Ядосана, че не реагирах на шегата ѝ, тя ми се нацупи и когато я видях такава, краищата на устните ми най-сетне леко се извиха нагоре.

Останахме в библиотеката още около половин час и си тръгнахме.

Когато стигнахме до шкафчетата за обувки, вече беше 18:00 часа. Въпреки това все още чувахме шума, който вдигаха учениците от спортния клуб – даваха всичко от себе си под безмилостното слънце, което все още нямаше намерение да спре да гори всичко под себе си.

– Доста горещо беше в архива, нали? – започна тя.

– Да.

– Утре трябва да го направим пак. Но поне утре е последният учебен ден от седмицата.

– Да.

–Слушаш ли ме?

– Слушам те.

Събух чехлите за училище, обух мокасините си и излязох през вратата до шкафчетата. Порталът на училището беше в противоположната посока спрямо спортното игрище, така че гласовете на момчетата от клубовете по бейзбол и по ръгби бавно затихваха.

Тя ме настигна с тежки, топуркащи стъпки и тръгна до мен.

– Не си ли се научил да слушаш учтиво, когато другите ти говорят?

– Научил съм се. И именно затова и сега слушам с внимание.

– Тогава, кажи ми за какво говорех?

–За кифличките.

– Значи не си слушал! Да лъжеш е грозно! – Тя ме смъмри като учителка от детската градина.

Беше висока за момиче, а аз – нисък за момче. Бяхме почти с еднакъв ръст. Истината е, че беше доста освежаващо да ми се кара някой по-дребен от мен.

– Извинявай, извинявай, мислех си нещо.

– М? За какво си мислеше? – Сърдитата ѝ физиономия мигновено се изпари и лицето ѝ грейна, сякаш изобщо не се беше сърдила. Сега ме гледаше с любопитство, заляло цялото ѝ лице. Минах леко встрани, за да има малко повече разстояние между нас, и кимнах леко:

– Да, сериозно, мисля за нещо важно.

– О! Нещо не е наред ли? Какво има?

– Става дума за теб – казах.

Не спрях, не я погледнах. Опитвах се разговорът да бъде съвсем обикновен, да не създавам излишна драма и тежка атмосфера, да прозвучи едва ли не шеговито. Защото това, което исках да кажа, би направило нещата твърде сериозни и неприятни.

Прекъсвайки думите, които бях планирал да кажа по-нататък, тя, както се очакваше, отговори по доста обезпокоителен начин.

–За мен? Какво е? Любовно признание?! Уау! Караш ме да се изчервявам!

–Хей! Не става дума за това.

–Не е ли това? Какво е тогава?

–Наистина ли мислиш, че е добра идея да прекарваш малкото време, което ти остава да живееш, като се занимаваш с такива неща? Да подреждаш архива на библиотеката?

След като чу съвсем непринудения ми въпрос, тя леко наклони глава настрани.

–Добра идея е, определено е добра.

–Не мисля така.

–Наистина? Тогава какво според теб трябва да правя?

–Ами… не искаш ли да правиш нещо… Например да намериш първата си любов, да пътуваш на стоп из други страни или да се разхождаш по плажовете някъде в чужбина, да решиш къде искаш да прекараш последните си мигове?

Този път тя наклони глава на другата страна:

–Хм, не е като да не разбирам какво се опитваш да кажеш, но…дори ти имаш списък с неща, които искаш да направиш, преди да умреш, нали?

–Не бих отрекъл, че нямам списък… предполагам.

–И въпреки това ти не правиш тези неща сега, а правиш същото като мен, макар че и ти, и аз можем да умрем още утре. И двамата знаем това, но продължаваме да вършим нещата както винаги. Стойността на всеки един ден е една и съща – независимо какво съм направила днес, за мен стойността на днешния ден няма да се промени. А днес аз се забавлявах. Разбираш, нали?

–Да, разбирам.

Може би наистина беше така, както тя казваше. Бях раздразнен от думите ѝ, но в същото време я разбирах.

Със сигурност и аз щях да умра един ден. Макар и да не можех да кажа кога ще дойде времето ми, беше неизбежно. Може би дори щях да умра преди нея.

Както е нормално да се очаква, в думите на хората, които знаят, че ще умрат, има известна дълбочина. Мнението ми за момичето до мен започна да се променя. Съвсем мъничко.

Разбира се, за нея нямаше значение какво мислех за нея. Със сигурност имаше толкова много хора, които я харесваха, така че беше напълно естествено да няма време да се интересува от човек като мен.

В доказателство на последното момчетата, облечени в униформите на футболния клуб, изтичаха през училищния портал и всички я огледаха, докато вървеше. Тя разпозна едно от тях и му махна с ръка:

–Давай смело!

–Благодаря, Сакура!

Момчетата от футболния отбор минаваха покрай нас и ѝ се усмихваха. Ако помнех правилно, този, с когото тя се заговори, беше мой съученик, но момчето изобщо не ме погледна.

–Виж ти! Този не ти обърна внимание, [Знаещ-Тайната-Съученико] -кун. Утре ще му дам да се разбере!

–Всичко е наред. Престани. Нямам нищо против и не виждам причина и ти да се ядосваш.

Наистина нямах нищо против. С нея бяхме противоположности, така че беше съвсем естествено съученикът ни да се отнася към нас по напълно различен начин.

–Ето, точно затова не можеш да си намериш приятели!

–Знам, така е, но наистина няма нужда да го мислиш чак толкова.

–По дяволите! Точно за това говоря!

Докато разговаряхме, бяхме стигнали до портала. Къщите ни бяха в противоположни посоки, така че тук се разделих с нея. Колко жалко, наистина.

–Довиждане – казах.

–Хей, за това, което говорихме по-рано…

Вече се обръщах без никакво колебание в моята посока, когато думите ѝ ме спряха. Гледаше ме лукаво усмихната, сякаш изведнъж се беше сетила за нещо. Осъзнах, че всъщност никога досега изражението ми не е било весело, никога като нейното.

–Ако толкова много настояваш да ми помагаш да прекарам малкото си оставащо

време по-разумно, предполагам, че мога да ти позволя, [Знаещ-Тайната-Съученико]-кун.

–Какво имаш предвид?

–Свободен ли си в неделя?

–А, съжалявам, имам среща с моята много сладка приятелка. Ще изпадне в истерия, ако не отида, така че… не, не мога.

–Това е лъжа, нали?

–А ако не е?

–Добре, значи ще се срещнем в 11 часа пред гарата! Ще взема със себе си и „Дневника за съжителство със смъртта“.

След като каза това, без изобщо да изчака съгласието или потвърждението ми, тя махна с ръка, докато вървеше в обратната на моята посока.

Лятното небе зад гърба ѝ, все още оранжево и розово с много нежни багри на ултрамарин, ни заливаше с избледняващото си сияние.

Без да отвръщам на жеста, отново ѝ обърнах гръб и тръгнах към дома.

В отсъствието на нейния шумен и експлозивен смях продължих да вървя по познатия път към къщата си, докато топлите багри на умиращия ден отстъпваха място на вечерната синева.

Със сигурност моята представа за пътя към дома беше различна от нейната.

Най-вероятно щях да продължа да вървя по този път, докато завърша училище.

А колко пъти още тя щеше да мине по нейния?

Но беше вярно и другото, точно както тя каза – дори аз нямаше как да знам колко пъти още ще имам възможност да вървя по този път. Погледнато от този ъгъл, пътищата ни към дома не бяха чак толкова различни.

Притиснах пръста си към страничната част на шията си, за да се уверя, че съм жив. Крачейки напред, с всяка стъпка в ритъма на сърцето ми, настроението ми се сгромолясваше, когато усещах как преходният ми живот трепти независимо от волята ми.

Вечерният бриз подуха срещу лицето ми и разсея мислите ми.

Започнах да очаквам излизането ни в неделя. Съвсем мъничко.

[1] -кун: обръщение предимно към момче или мъж. Бел. пр.

[2] Официално обръщение към учител. Бел. пр.

[3] Манджу – вид кифлички от варено тесто с пълнеж. Бел. пр.