5см в секунда ПРОЧЕТИ ТУК - Пепърмил Букс

Peppermill Books
Към съдържанието
5 сантиметра в секунда
BOOKS
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2022
Език: Български
Страници: 192

Макото Шинкай - автор
Гергана Дечева - преводач
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Мариян Петров - редактор
В наличност
14.45 лвс ДДС 17.00 лв
Добави
" 5 сантиметра в секунда " - Макото Шинкай

– Хей, виж, изглеждат точно като сняг – извика развълнувано Акари.
 
Беше преди седемнадесет години, когато Акари каза тези думи. Двамата бяхме в шести клас и винаги се разхождахме заедно през малката горичка напът за вкъщи, понесли ученическите си чанти на малките си слаби гръбчета. Беше пролет и безброй цветове кичеха черешовите дървета. Венчелистчетата им танцуваха беззвучно във въздуха, покриваха асфалта под краката ни в килим от бяло.
 
Въздухът беше топъл и небето висеше над главите ни така, сякаш беше огромно платно, покрито със светлосиня боя. Недалеч от нас минаваше главното шосе, там беше и железопътният прелез на Одазаки, стрелваха се влакове, но сякаш нищо от тези звуци не достигаше до нас. Чувахме само чуруликането на птиците. Песните им бяха като благословия, дадена ни от пролетта.
 
Наоколо нямаше никакви хора. Сякаш беше просто една картина с пролетен пейзаж.
 
Точно така. Поне в спомените ми този миг е запечатан като картина. Можеше да се каже дори, че беше съвкупност от детайли в едно изображение.

 
Когато се опитвам да събера тези стари спомени, все едно надничам през рамката на снимката и разглеждам отблизо. Момчето току-що е станало на единадесет, както и момичето, което е приблизително с неговия ръст. Наблюдавам как техните фигури тичат някъде в далечината, а светлината напълнила света, ги обгръща по някакъв съвсем естествен начин. На тази картина винаги ги виждам в гръб. И всеки път младото момиче първо изтичва напред.
 
Когато си спомня този кратък миг на тъга, докато я гледам как тича напред, когато си спомня как тази тъга подръпваше сърцето на младото момче, сега, когато вече съм голям мъж, изпитвам същата тъга.
 
Никога няма да забравя как Акари беше описала падащите като душ венчелистчета на цветовете на черешите. Като сняг. Но аз самият никога не бях гледал на тях по този начин. По онова време за мен цветовете на черешите бяха просто цветове на цъфнали череши, а снегът си беше сняг.
 
– Хей, виж, изглеждат точно като сняг.
 
– Така ли мислиш? Хм, може би си права...
 
– О, няма значение – каза хладно Акари и започна да крачи напред, две крачки пред мен.
 
После внезапно се обърна. Кестенявата ѝ коса блестеше, когато светлината, сипеща се от небето, падаше върху нея, и тогава пак каза нещо мистериозно.
 
– Хей, четох някъде, че падат с пет сантиметра в секунда.
 
– Кое?
 
– Кое мислиш?
 
– Не знам.
 
– Хайде, помисли си, Такаки.
 
Все още не знаех за какво говори, затова просто ѝ казах най-откровено, че не знам.
 
– Това е скоростта, с която падат венчелистчетата на черешовите цветове. Падат с пет сантиметра в секунда.
 
Пет сантиметра в секунда.
 
Тогава ми прозвуча мистериозно. Винаги след това ми звучеше мистериозно. По онова време обаче исках да ѝ покажа колко съм очарован.
 
– Уау, знаеш толкова много за тези неща, нали, Акари?
 
– Хихи. –  Усмихна се щастливо тя. – Зная много неща, вярно е. Дъждът пада с пет сантиметра в секунда. Облаците падат с един сантиметър в секунда.
 
– Облаците ли? Имаш предвид облаците в небето?
 
– Да, облаците в небето. Къде другаде има облаци?
 
– Облаците също падат? Вярно ли? Мислех, че просто си висят там.
 
– Да, и облаците падат. Не висят просто там, защото са съставени от водни пари. Само изглежда, че сякаш се носят хоризонтално, защото са толкова големи и толкова далече. И понеже парата в облаците се разширява, те стават все по-големи и по-големи и след това падат на повърхността като дъжд или сняг.
 
– Уау... Не е за вярване – казах, докато гледах очаровано нагоре към облаците, и после пак се загледах в цъфналите череши.
 
Тъничкият, весел, мелодичен глас на Акари, с който съобщаваше такива неща, ги караше да звучат така, сякаш са изключително важни за начина, по който работи всичко във Вселената.
 
Пет сантиметра в секунда.
 
– „Уау“, я. Разбира се, че не е за вярване... – повтори тя, сякаш да ми се подиграе, и изведнъж се затича напред.
 
– Хей, Акари, чакай! – крещях, докато тичах след нея.
 
 
***
 
 
По онова време с Акари имахме навика да обменяме малки късчета познания, неща, които научавахме от книгите или от предавания по телевизията. Обсъждахме ги, докато се прибирахме у дома. Малки парченца интересни факти, за които и двамата твърдо вярвахме, че са изключително важни. Като скоростта на падане на венчелистчетата, възрастта на Вселената или температурата на топене на среброто. Сякаш бяхме две катерици, които отчаяно се подготвяха за хибернация през зимата, или може би моряци, плаващи из всички морета и опитващи се да изучат астрологията, така че да могат да съберат звездната светлина, разпръсната навсякъде по света. По някаква причина сериозно вярвах, че тези малки късчета познания ще бъдат от съществено значение в бъдещия ни живот.
 
Точно така. Ето защо Акари и аз знаехме толкова много. Знаехме в какво положение са звездите през сезоните или къде се пада Юпитер и с каква яркост трябва да свети, за да бъде видим с просто око. Дори знаехме защо небето е синьо, защо на земята има сезони, кога е имало неандерталци, кога са изчезнали, знаехме и имената на всички видове, които са изчезнали през камбрийския период. И двамата бяхме изключително очаровани, пленени от всичко, което ни се струваше много по-голямо и по-далечно от нас.
 
Но сега за себе си мога да призная, че съм забравил повечето от тези неща. Всичко, което знам сега, е, че те бяха парчета познание, които някога знаех и вярвах, че са моята истина.
Peppermill
Gergana Decheva
+359 88 261 4385
+359 88 337 9697
peppermillbooks@gmail.com

Назад към съдържанието