Жена на удоволствието - Киоко Мурата - глава 2

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 248
Цена 25.00 BGN / 12.78 EUR

Киоко Мурата - автор
Гергана Дечева - преводач
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Анджела Дечева - редактор
Полина Любенова - коректор

В наличност

25.00 лв

" Жена на удоволствието "

Киоко Мурата

Когато падне пепел, си спомням

Мина един месец, после още един. Момичетата, които бяха пристигнали по едно и също време с Ичи, бяха изложени на показ като свежи зеленчуци, с отмита кал и загладени листа. Облечени в копринени кимона, с прибрани коси, избръснати и напудрени лица и начервени устни, никой не би ги взел за бедни селски момичета, наскоро продадени за проституция.

Само Ичи, момичето от острова, все още не беше започнала работа. През деня Когин, Кикумару, Ханаджи и Умекичи пишеха на чиновете си заедно с нея в училище, но вечер седяха зад дървената решетка на публичния дом и започваха да приемат клиенти. В това време, в малката си стая на горния етаж Ичи се наслаждаваше на здравия си детски сън, разперила широко ръце и крака, без да обръща внимание на спиращите дъха сексуални подвизи на нейната ойран и покровителя ѝ, които се случваха съвсем близо до нея.

Ичи беше твърде млада, две години по-малка, за да приема клиенти, но това не беше единствената причина да не я пускат на работа. Собственикът на публичния дом, Хаджима Мохей, имаше планове за нея.

Проститутките имаха най-различни рангове. В обикновеното общество също имаше прикрити рангове сред жените, но при жените на удоволствието тази подредба по влияние беше открита и жестока, тъй като позицията на проститутката определяше и паричната ѝ стойност. Мъжете, които посещаваха заведението, също бяха от различен ранг. За да бъде избрана, проститутката трябваше да отговаря на определени стандарти.

През голямата червена порта на входа на квартала на удоволствията можеха да преминат само мъже с пари в джобовете си. Отвъд нея се намираше пустошта на покрайнините на града. Там нямаше публични домове. Там имаше река, която беше черна през нощта. От време на време водите ѝ се оттегляха, за да извадят на показ тялото на някоя проститутка, която се беше хвърлила в нея.

Жени стояха под върбите на брега, всяка със сламена рогозка под мишница, и заговаряха минаващите мъже: „Елате да прекарате малко време с мен, искате ли?“

Тези проститутки от най-нисък клас, които се появяваха при настъпването на нощта, бяха наричани „нощни ястреби“ или „бърза вечеря на открито“. Мъж с почти празни джобове можеше да си купи някоя от тях за десет сена и да си свърши работата с нея край пътя.

Вътре, зад голямата порта можеше да се намери подслон и жена за през нощта само за една йена и тридесет сена. На малко по-добро място, което предлагаше храна и напитки, таксата беше две или три йени. В първокласен публичен дом услугите на най-добрата ойран – тази, която носеше името на заведението, нямаха фиксирана цена. На това високо ниво разходите, свързани с нея, бяха едновременно мъгляви и сурово реални. Специално облагодетелстваните покровители, тези, които плащаха такса, която им даваше ексклузивност, не даваха пари за нощувка. Вместо това те заплащаха обичайните разходи за живот на тази ойран, която покровителстваха, на нейните слуги и на персонала ѝ, както и разходите за лукса ѝ. Храната, която Ичи ядеше, дрехите, които носеше, и свободното време, на което се наслаждаваше, се плащаха от покровителите на Шинономе.

Мечтата на Хаджима Мохей беше да възпита превъзходни куртизанки, млади жени, които могат да издигнат клиента от леглото до небесата с тайни техники, а извън завивките да го очароват с познанията си за книги и поезия и с уменията си в редица изкуства, включително танци и чаена церемония.

Това, което отличаваше една ойран, беше преди всичко тялото, с което се бе родила. Красотата и доброто здраве, разбира се, бяха важни, но по-важна беше структурата на интимните ѝ части. Мохей използваше градация: „отлична“, „добра“, „посредствена“, а под „посредствена“ беше „незначителна“. Не е нужно да се споменава, че последните две дисквалифицираха момичето като годно за работа. Над „отлична“ бяха двете най-високи класификации – „превъзходна“ и „изключителна“.

Ичи беше оценена като „изключителна“.

– Кой, тази дива маймуна ли? – Тосе, господарката на публичния дом, клатеше невярващо глава.

Само съпругът ѝ Мохей, който лично бе оценил тялото на Ичи през първия ден, можеше да даде такава оценка.

– Сега вече няма да тичаш боса като маймуна или куче, или котка – каза Тосе на Ичи, докато я гледаше как лъска пода пред стаята на Шинономе. – Прави всичко, което ти каже твоята ойран, и научи всичко, което можеш, от нея.

Позата на момичето също я шокираше.

Защо се движи като куче с наведена глава и вирнат задник?

– Прикляквай надолу, когато лъскаш пода! – Тя зашлеви един шамар по вирнатата задна част на Ичи.

– Да науча? – попита Ичи несигурно. – Какво да науча?

– Всичко! – обади се Шинономе с напевен глас. – Как да чистиш, да ходиш и да говориш, как да шиеш и как да четеш, как да изпълняваш чаената церемония и да пишеш поезия. Всичко това, че и още много.

– Защо трябва да уча всички тези неща?

– Защото трябва да знаеш повече от обикновените жени.

Ичи не можеше да разбере. На какво можеше да се надява една проститутка, която учи такива неща? В какво можеше да се превърне? Една жена, владееща калиграфия и поезия, би знаела повече от съпругите на покровителите на ойраните. Идеята за такъв образец на съвършенството се стори ужасяваща и отблъскваща на Ичи. Каква полза можеше да има тя, ако станеше такава?

Майката на Ичи умееше да лови риба и ракообразни в морето, но на брега почти не знаеше как да говори. Нямаше нужда да говори правилно с хората. Не знаеше нищо за четенето и писането. Такива знания не биха ѝ послужили за нищо.

Ичи спря да чисти и погледна към Шинономе, като отново си помисли как млечнобялата кожа на ойрана толкова много ѝ напомняше на калмар.

– Ще ти кажа, че моята мама никога не иска пари от никого. – Майка ѝ не беше задължена никому. – И тя храни баща ми и нас.

Майка ѝ не харчеше пари за себе си и изхранваше семейството си. А́мите обикновено печелеха повече от съпрузите си. В сравнение с живота на проститутките, които продаваха телата си на час, Ичи никак не смяташе, че животът на майка ѝ е жалък.

Милостивата и почти винаги в добро настроение Шинономе се усмихваше срамежливо и някак прикрито.

– Разбирам! Значи майка ти го прави безплатно? Горката... Трябва да работи по цял ден всеки ден, да изгаря до черно на слънцето, а на всичкото отгоре трябва да спи с баща ти през нощта… и никой не ѝ плаща за това?

Лицето ѝ беше нежно, бледо и грейнало, очите ѝ – широко отворени от изумление. Шинономе все повече приличаше на гигантски бял калмар.

– Слушай ме, Коджика. Запомни това. Една проститутка забавлява клиента само за уговореното време. Това се нарича договор. Когато времето изтече, клиентът си тръгва. Тогава единственото, което ѝ остава, е да прибере с облекчение футона. Остатъкът от времето, както и тялото ѝ, принадлежат само на нея. Според мен никой на света не е толкова свободен, колкото една проститутка.

Ичи замълча. Започваше да си мисли, че Шинономе може и да е права. Виеше ѝ се свят от толкова размисли.

Шинономе продължи:

– От друга страна, съпругите трябва постоянно да прислужват на съпрузите си. Съпругът се качва върху жена си, когато му се прииска, и не ѝ плаща нито стотинка. Тя е принудена да ражда деца и да работи като товарно животно. Товарните животни не получават заплащане. Единственото, което получават, е малко храна. С какво майка ти вкъщи е по-различна от един кон или крава?

Ичи не можеше да говори.

„Не!“ протестираше тя безмълвно. Картината, която думите на Шинономе рисуваха, беше напълно погрешна. Майка ѝ, с нейната тъмна кожа, гърди като малки твърди плодове и корави, стройни, слаби бедра, беше като духа на риба – нямаше нищо общо с кон или крава. Конете и кравите се водеха за повода, но баща ѝ не водеше майка ѝ. Тя беше тази, която водеше него.

Шинономе умееше да борави с думите. Беше умна. Коя беше по-умна, питаше се Ичи – Шинономе или учителката ѝ Акае Тецуко?

***

Ичи беше усвоила много знаци. Тя можеше да напише йероглифите за „шика“ – „сърна“, в „Коджика“ (единадесет елемента с четката); „гин“ – „сребро“, в името на Когин (четиринадесет елемента с четката); и „кику“ – „хризантема“, в името на Кикумару (единадесет елемента с четката). Но двадесетте елемента в „тецу“ – „желязо“, в името на тяхната учителка, бяха непосилни за нея.

– Не е нужно да умееш да пишеш името ми – каза Тецуко, чиито ръкави на кимоното бяха прилежно завързани, както обикновено. – Ще научим думите, които са необходими в живота ви.

Йероглифите, необходими за писане на писма до привилегировани клиенти, бяха единствените полезни за една проститутка. Ако приличаха на огънати пирони или на извиващи се червеи, клиентът щеше да бъде отвратен.

Ако някой постоянен клиент се заемеше да изкупи дълговете ѝ и решеше да се ожени за нея, тя можеше да се окаже втора съпруга на богат търговец. Такива неща наистина се случваха. Образованието можеше да даде на проститутката възможност да започне нов живот.

Всеки ден идваше портиерка, която събираше и разнасяше писмата, писани от жените в лицензирания квартал. Шинономе, Мурасаки и други куртизанки от висшия ешелон всеки ден пишеха по четири или пет писма с красива калиграфия. Любовни писма. Всяка сутрин Шинономе четеше на глас написаното – казваше, че това ѝ помагало да определи къде изреченията са неправилни или се повтарят.

Откакто се разделих с теб в нощта на жътварската луна, сърцето ми е необяснимо тежко, а умът ми далеч не е спокоен. Умолявам те, отсега нататък ми спестявай посещенията във вечери, озарени от искрящи лунни лъчи. Мисля, че раздялата на влюбените трябва да се случва по-скоро в тъмна нощ.

В тъмнината нищо не се вижда, а след раздялата остава само черно. Останала сама в стаята си, съм изпълнена с мрак, мрак около сърцето, който бих искала да продължи до края на дните ми.

Нямам търпение да те видя отново. Всеки ден е дълъг колкото хиляда години.

Шинономе

Какви лъжи, каза си Ичи, като мислено изплези език. Не разбираше всички думи, но нещо в тях оголваше зъбите ѝ, караше я да се чувства неловко.

Шинономе ненавиждаше всичко тъмно и мрачно. Тя беше рядък тип жена, неизменно весела, с глас като на канарче, дори когато плачеше. Съвършенството на ярката, кръгла, пълна луна ѝ харесваше и я устройваше. Ако клиентът ѝ дойдеше в нощ, когато луната е пълна, то при следващото пълнолуние той със сигурност щеше да е запомнил лицето ѝ и нямаше да може да се стърпи да не дойде отново, помисли си Ичи.

– Как звучи това? – попита Шинономе, като се облегна на писалището и пъхна края на четката в устата си.

– Добре – отвърна Ичи с малко нагъл тон.

Шинономе въздъхна.

– Любовното писмо е най-трудното нещо за писане. Трябва да си представяш някого, за когото наистина те е грижа, докато го пишеш. Това е тайната.

– Наистина ли? – Очите на Ичи се разшириха. После си спомни. – И аз написах такова.

Изтича до стаята си и в приповдигнато настроение донесе обратно лист хартия.

– Изненадана съм – каза Шинономе. – Давай, прочети ми го.

– Да, г’спожице.

Ичи седна и прочете с ясен глас.

Когато падне пепел,

си спомням за теб,

господаря на морето.

Ако беше човек,

щеше да бъдеш красив мъж.

Писмото беше написано на родния ѝ диалект. За Шинономе то звучеше

неразбираемо.

– Нямам ни най-малка представа какво означава това – каза тя и поклати глава. – На кого, по дяволите, пишеш в това писмо?

– На една огромна морска костенурка у дома.

Шинономе стисна уста. Приех я за свое протеже, но кога, кога наистина ще се научи да говори като човек? Собственикът казва, че устата под полата ѝ е от най-високо качество, но положението с тази уста на лицето ѝ е безнадеждно!

Жени, чиито писма бяха толкова объркани, като това на Коджика, трябваше да накарат старата портиерка да ги пише вместо тях. Подобно на Акае Тецуко, портиерката беше от класата на самураите и стилът ѝ на писане беше твърд и формален, никак не беше подходящ за любовни писма. Вместо „Толкова ми липсваш и боледувам в чакане на твоето завръщане“, например, тя пишеше: „Времето минава бавно в празната ми стая. Очаквам с нетърпение скорошното ти завръщане.“

Услугите на портиерката се използваха само от проститутки, които все още бяха неграмотни.

***

Един следобед, по време на час по писане Тецуко прегледа дневниците на ученичките. Тя позна от пръв поглед авторката на разхвърляните редове, написани с малки, криволичещи йероглифи.

Това трябваше да е Аои Ичи, момичето от южния остров.

1 юли Аои Ичи

Ма събира миди и риба в морето.

Родила е големия ми брат,

голямата ми сестра,

мен, малкия ми брат,

малката ми сестра.

Работи много, храни всички ни.
Ако е като крава или кон,

мисля, че кравите

и конете са страхотни.

Тецуко се усмихна дискретно. Освен Кумамото, Тецуко познаваше само Токио, и то от времето, когато все още се наричаше Едо, и Хаката. Как би изглеждала една а́ма на остров, разположен на юг от Кюшу, това не можеше да си представи. В ума ѝ се появи неясната фигура на полугола жена с черна коса, от която капе вода, но жената нямаше лице.

Тя се обърна към Ичи, която беше заета да пише нещо:

– Аои Ичи, човешката майка не е същото като крава или кон.

– Не, но моята ойран каза така.

– Твоята ойран вероятно никога не е виждала крава или кон. – Намръщена, Тецуко се зачете в следващата страница от дневника на Ичи.

2 юли Аои Ичи

Един кон дърпаше тежък товар по пътя.

Моята ойран видя това и каза:

„О, колко здраво работи конят! Ние всички сме

еднакви.“

Вярно е.

На света има всякакви видове работа

и има и някои, за които

конете със сигурност не знаят.

Този път Тецуко се засмя леко. Изпитваше известно съчувствие към Шинономе, която беше под постоянното наблюдение на едно толкова остроумно момиче като Ичи.

– Аои Ичи, опитай се да намериш по-красиви неща, за които да пишеш. – Любовните писма от една куртизанка трябваше да имат чар. – Погледнете цветята, които сега цъфтят в градината – посъветва тя класа. – Хортензия, платикодон, лилия, незабравка, нощна красавица, гардения, флокс.
Когато се научеха да пишат техните трудни, но красиви имена, писмата им щяха да имат много по-голяма емоционалната дълбочина.

Ичи вдигна ръка.

– Госпожо?

– Да, какво има?

– Такеноха не слуша. Прави сметки.

Ученичката, която седеше на бюрото до това на Ичи, се беше присъединила към класа преди две седмици. Тя не беше млада, вероятно в края на двадесетте си години. Чертите ѝ бяха равни, но беше доста слаба. Доскоро работела в квартала на удоволствията в Осака. Смяната на квартала означаваше, че със сигурност ѝ бяха натрупали нови дългове.

Такеноха примирено подаде бележника си.

Под всяка дата имаше подробен запис на клиентите ѝ за този ден. Тецуко беше погълната от написаното.

30 юни

22:00 – 09:00 ч., Киносуке, чиновник към фирма за насипни храни, Кисараги-чо, 1 йена и 20 сена.

1 юли

Изпратих Киносуке. 11:30 – 15:00 ч., Кароку, търговец на риба, Нишики-мачи, 35 сена. 19:00 – 21:00 ч., Тоджи, дърводелец, Бешо-чо, 40 сена. 22:30 – 10:00 ч., Масагоро, търговец на добитък, село Кавасе, 1 йена и 50 сена.

2 юли

Изпратих Масагоро. 15:00 – 21:00 ч., земеделски производител, село Фунагоши, 1 йена и 10 сена. 21:30 – 08:00 ч., Гохей, Аоне-чо, 1 йена и 60 сена.

3 юли

Изпратих Гохей 8:00–10:30 ч., търговец на прясна риба, 60 сена. 17:00 – 01:00 ч., двама клиенти: Масагоро, търговец на добитък, Кавасе-чо, 1 йена и 60 сена, и Такичи, дърводелец, Сакае-чо, 1 йена и 60 сена.

– И какво е това?

– Водя си записки за работата си – отговори Такеноха без никакво смущение. – Трябва да водя старателен отчет, защото не се доверявам на счетоводството на публичния дом. Искам да изплатя дълга си колкото се може по-скоро и да напусна това място.

Действително някои публични домове се възползваха от неграмотността на проститутките, като подправяха отчетите за приходите им и за оставащия им дълг, посочен в записа на заповедта и преизчисляван всяка година. Телата им бяха малтретирани, смазани от постоянна преумора, и година след година тези жени бяха натоварвани с невъобразимо нараснал дълг. За тях вратата към свободата оставаше затворена.

„Кагецу“, където работеше Такеноха, беше второстепенен публичен дом без високопоставени куртизанки. Такива места не учеха момичетата си да пазят телата си в леглото.

Тецуко беше ужасена от ежедневното натоварване на Такеноха. Спането средно с двама клиенти през деня и с един през цялата нощ не позволяваше почти никакво време за почивка. А през нощта на 3-ти юли тя беше обслужила двама клиенти.

– Ще съсипеш здравето и тялото си, ако работиш толкова много – предупреди я Тецуко, като понижи гласа си. На учителките не беше позволено да се месят в работата на проститутките.

– Но аз бързам, нямам време. Правила съм го много пъти.

Собственикът на „Кагецу“ не харесваше идеята момичетата, които работеха при него, да се учат да четат, но не можеше да ги държи далеч от Женското индустриално училище, тъй като месечните прегледи за болести, предавани по полов път и най-голям враг на проститутките, също попадаха под юрисдикцията на училището.

– Госпожо, бихте ли написали на кана как се четат тези канджи? – Такеноха извади смачкан лист хартия от предната част на кимоното си и го разстла внимателно на бюрото.

На него имаше поредица от канджи – имената и адресите на нейни привилегировани клиенти, както каза тя. Тецуко се съгласи и взе малка четчица.

Тези имена бяха много по-важни за Такеноха от имената на цветята, които можеше да спомене в любовните си писма.

Мокусуке, фермер, село Тадокоро

Инеджиро, бъчвар, село Кинкей

Кинеджи, производител на мая, село Тачибана

Изо, ковач, Торагатани

Ичи не можеше да разбере защо учителката не се бе скарала на Такеноха за това, че не внимава в час.

***

– Отиваме на баня!

Новите момичета изтичаха навън, като всяка носеше тънка кърпа и платнена торбичка, пълна с оризови трици. След училище имаха време да се изкъпят преди да дойде време за вечеря. Всеки публичен дом си имаше собствена баня, в която първа влизаше главната ойран, следвана от другите куртизанки в низходящ ред. Проститутките от най-нисък ранг, като Ичи и нейните съученички, отиваха в голямата обществена баня в лицензирания квартал.

Съблякоха се и отвориха вратата на изпълненото с пара помещение. Вътре навсякъде се виждаха бледите тела на голи жени – гледка, която Ичи винаги намираше за стряскаща. На нейния остров нямаше обществени бани.

Когато майка ѝ и по-голямата ѝ сестра излизаха от морето, те също обикновено бяха голи, с изключение на препаската през кръста, но тази голота беше различна.

Тези жени тук, въпреки че бяха предимно по-млади от майка ѝ и сестра ѝ, нямаха очертани мускули. Телата им бяха сладострастни, пухкави, меки и бели. Някои от по-възрастните жени бяха бледи и сбръчкани, други – ужасно кльощави, с открояващи се кости и сухожилия.

Задните части на една жена привлякоха погледа на Ичи. На всеки костелив хълбок имаше образувание като твърда буца. Ичи побутна Кикумару, която беше до нея, и мълчаливо посочи с поглед към жената. Кикумару кимна.

– Задник с буци – прошепна тя. – Получава се, когато лежиш под тежестта на мъж, притисната силно във футона, докато бедрата ти се въртят. С течение на времето, когато го правиш постоянно, може да доведе до образуването на твърди като дърво буци.

Ичи никога не беше виждала подобно нещо. Жената беше бледа и слаба, но не изглеждаше много стара. Когато започна да мие гърба си, тя обърна глава и видя Ичи.

– Здравей – изненадано поздрави Ичи.

Лицето на Такеноха грейна усмихнато.

– Не съм те виждала от доста време.

От онзи ден не се бе връщала в училище. След като Такеноха спря да идва, Ичи

се притесни.

– Да не би да престана да идваш, защото те издадох на учителката?

Такеноха поклати глава.

– Не, работех. Реших, че догодина ще се върна вкъщи при родителите си. – Тя протегна ръка с широка усмивка и предпазливо сложи длан върху твърдата, гъвкава ръка на Ичи. – Толкова хубава кожа имаш! Ще измия гърба ти вместо теб. Напомняш ми за моята малка сестричка. – Тя изтърка гърба на Ичи със сапунисаната кърпа. – Мека като на новородено теленце.

Когато Ичи се опита да върне услугата, Такеноха започна да протестира и се обърна, за да скрие буците на гърба си.

– Не, няма проблем. Аз вече се измих.

След това Такеноха остана потопена в горещата вана, и не излезе да се облече.

Кикумару, Когин и останалите трябваше да заемат местата си на витрината зад решетката на публичния дом, затова излязоха от водата.

Накрая Такеноха отиде в един ъгъл на съблекалнята и се облече с лице към стената. Полата ѝ беше избледняла от много пранета, а буците на гърба ѝ бяха протрили плата и кожата отдолу се виждаше. Ичи отвърна очи и облече кимоното си.

Ичи и Такеноха излязоха заедно от банята. Слънцето се спускаше ниско в небето, но днес по някаква причина Такеноха не бързаше.

– Имаш ли достатъчно време да се приготвиш? – попита Ичи.

– Да. Клиентът ми ще дойде чак след девет вечерта. Ето защо днес можех да си позволя една хубава, дълга баня.

Босите им крака бяха забити в гета сандали, които тракаха върху паважа, докато вървяха.

– А ти? Не трябва ли да бързаш?

– Не, все още съм помощница при моята ойран. Дори не съм начинаеща още.

– Това е добре. Това е наистина добре. – Такеноха повтори думите наполовина на себе си.

От комина на банята се издигаха бели кълба дим, които пътуваха към заоблаченото вечерно небе. Ичи си припомни дима от вулкана у дома.

– Димът от комина ми напомня за дома – каза тя.

Картината беше толкова ярка пред очите ѝ, че почти можеше да протегне ръка и да я докосне.

– Така ли? Къде е домът ти?

– Един остров на юг от Сацума. На него има вулкан, който бълва огън.

Гласът на Такеноха прозвуча така, сякаш в него имаше сияние:

– Аз съм от Кумамото. Къщата, в която съм родена, е в подножието на вулкана Асо. Той също бълва огън.

Ичи никога не беше чувала за този вулкан, а Такеноха никога не беше чувала за Иво Джима. Двете момичета не знаеха много за света.

– Винаги когато видя дим, се сещам за морските костенурки у дома. Онези гигантските, които плуват в морето около нашия остров. Те са като богове – каза Ичи с гордост.

– Когато видя дим – обясни Такеноха, – си спомням за кравите. Моите родители отглеждат говеда на пасище в подножието на вулкана. Минаха повече от десет години, откакто заминах. През зимата рогата на кравите са топли. Когато ръцете ми бяха студени, прегръщах главата на някое теленце, за да се стопля. – Такеноха протегна тънките си ръце и с помощта на кърпата за ръце показа как е прегръщала теле.

Тя помаха за довиждане пред „Кагецу“.

***

Ичи никога повече не видя Такеноха.

Може би все още беше заета с работа? Ичи напразно я търсеше всеки ден в банята.

В училище попита учителката дали знае къде е Такеноха. Без дори да помръдне вежди, Тецуко отговори тихо, докато поправяше йероглифите на Ичи с червено мастило:

– Чудя се. Може би е отишла някъде далеч. Дошла е тук от Осака, така че може би се е преместила на някое ново място.

– Далеч? Къде например?

– Може би на север, където има рибарски райони и много публични домове.

Ичи не можеше да си представи северен град. Тя никога не бе виждала сняг.

Тецуко остави четката си и промърмори:

– Където и да е, сигурна съм, че работи усилено.

– Довиждане, учителко! – казаха момичетата в хор и се изправиха с бохчите в ръка.

– Довиждане – отвърна Тецуко.

Стъпките им заглъхнаха в коридора.

Останала сама, Тецуко гледа известно време през прозореца, после отвори чекмеджето на бюрото си и внимателно извади нещо, увито в протрит плат. Това беше тетрадка, същата, в която Такеноха записваше сметките и клиентите си. Страниците бяха изписани със стегнат, тромав почерк.

4 юли

Изпратих Такичи. 13:00 – 17:00 ч., Кансуке, дърводелец, Фуджидера-чо, 55 сена.

19:00 – 10:00 ч., Киносуке, Кисараги-чо, 1 йена 40 сена.

5 юли

Изпратих Киносуке. 15:00 – 17:00 ч., Сакузо, мазач, Татемачи, 30 сена.

20.00–22.00 ч., Чобей, село Мицусе, 60 сена.

6 юли

10:00 – 14:00 ч. Курокичи, търговец на коне, село Томихиса, 25 сена.

1:30 – 7:00 ч., Кинго, дърводелец, Куроками-чо, 2 йени 20 сена.

7 юли

Изпратих Кинго. 11:00–15:00 ч., Хисагоро, градинар, Минатогава-чо, 60 сена.

19:00 ч., Такичи, дърводелец, Сакае-чо. Той дойде, но аз бях болна. Боляха ме гърдите. Такичи остави 20 сена и си тръгна. През нощта имах треска.

8 юли

Болна днес. Докторът дойде. Платих 8 сена и 50 рина.

9 юли

Болна днес. Докторът дойде отново. Платих 12 сена.

Нямаше повече. Останалото бе празно.

Тецуко прелисти страниците и започна да брои на пръсти. През осемте дни,

преди да рухне, Такеноха беше приела седемнадесет клиенти, в това число и влизаше и последният, Такичи.

Тецуко въздъхна дълбоко. Започна да пресмята колко е спечелила Такеноха,

преди да умре, но се спря. Семейството ѝ щеше да се погрижи за това.

Единственото, което можеше да стори за мъртвата жена сега, беше да направи така, че тази тетрадка да отиде при семейството ѝ.