Жена на удоволствието - Киоко Мурата - глава 1

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 248
Цена 25.00 BGN / 12.78 EUR

Киоко Мурата - автор
Гергана Дечева - преводач
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Анджела Дечева - редактор
Полина Любенова - коректор

В наличност

25.00 лв

" Жена на удоволствието "

Киоко Мурата

Върху вълните

Момичето, което дойде от един южен остров през пролетта, беше на петнадесет години.

Тя донесе със себе си няколко кърпени кимона – всеки жител на града би ги взел за кърпи за прах, и няколко парцала, които трябваше да служат за долни поли. Това беше всичко, което майка ѝ ѝ опакова, когато напусна дома си. Никога повече нямаше да се върне там.

Островът, на който беше родено момичето, имаше стръмни скали от трите страни. От върховете им можеха да се видят морски костенурки, които плуваха безгрижно долу до повърхността на водата. Бяха по-големи от хората и винаги се движеха на по две и по три. Морската вода беше смес от синьо и бяло, сякаш някой бе разлял в нея мляко, заради сярата от вулкана, издигнал се високо в източната част на острова и готов всеки момент да изхвърли огъня си.

Момичето бе напуснало този южен остров, бе заобиколило западната страна на полуостров Сацума с няколко спирания на различни пристанища по пътя. Накрая, след два дни и две нощи, бе пристигнало на пристанище Мисуми в Кумамото на големия остров Кюшу.

Чувстваше се като попаднала в чужда страна.

На брега имаше величествени къщи, каквито никога не беше виждала. Заведоха я в едно особено голямо имение и я въведоха в малка приемна, където седяха четири момичета на нейната възраст. Всички бяха придружени от неприятните мъже, които ги бяха довели.

Мъжете скоро си тръгнаха, а момичетата бяха извикани едно по едно по име. Имаше фусума, а отвъд нея – друга стая, в която трябваше да влязат една след друга.

Скоро след като първото момиче влезе вътре и вратата се затвори, останалите я чуха да издава лек вик. Не беше силен, но звучеше така, сякаш беше изненадана или се давеше.

С момичето в стаята имаше и един мъж и те го чуха да шепне:

–Стой мирно.

Известно време нито той, нито тя издадоха звук, а после в тишината другите момичета чуха слабото шумолене на дрехи.

След няколко минути вратата се отвори и момичето се появи с разрошена коса и раздърпано отпред кимоно. Тя повдигна дрехата си с една ръка, за да не се препъне, и отиде да седне в ъгъла.

Беше повикано следващото момиче и то влезе през вратата. Отново се чу леко възклицание на изненада или нещо като малък писък.

След това дойде ред на момичето от острова.

–Аои Ичи.

–Аха.

Ичи преглътна, стана и предпазливо влезе в другата стая, където красив пълничък мъж на около петдесет години седеше на футон с кръстосани крака, облечен в кимоно от лъскава коприна. Черната му коса блестеше от маслото, кожата му беше светла, бузите му – румени. Всеки сантиметър от него сияеше от здраве. За Ичи, израснала на остров, където цареше бедност, думата „красив“ се отнасяше за хора като него. Баща ѝ беше слаб и грозен.

Мъжът я подкани с жест да се приближи до него. Тя се подчини, привлечена от мекия памучен футон – като жаба, хипнотизирана от погледа на змия. Той бързо я преобърна по гръб и с плавни движения разтвори бедрата ѝ, пъхна топъл пръст в нея, а после и горещия си орган. Ичи отвори уста и тихо извика. Болеше я.

Мъжът движеше бедрата си, сякаш броеше: едно, две, три... и се отдръпна, когато стигна до девет или десет. След това ѝ направи знак с брадичка да си тръгва.

Това беше проверката, през която всички момичета, купени от публичния дом, трябваше да преминат.

Ичи отново се изправи. Беше ѝ трудно да върви, сякаш нещо се беше заклещило между краката ѝ. Запъти се към вратата, отвори я и излезе.

***

Стаите, в които момичетата щяха да живеят, се намираха на третия етаж. Новодошлите бяха снабдени с лични вещи, спално бельо и чисти дрехи.

–Изхвърлете всичко, което сте донесли от вкъщи.

Новите кимона бяха красиви, за разлика от всичко, което Ичи някога беше виждала на острова. Останалите момичета преметнаха своите през раменете си и закрачиха бодро, подскачаха, но Ичи все още беше втрещена от странната церемония, която се беше състояла в малката стая долу. Кимоната, по-красиви дори от тези, които се обличаха за Нова година, и тези футони, напълнени с памук (на острова всички спяха на слама) – тези красиви неща несъмнено им бяха дадени в замяна на онази церемония.

Ичи имаше усещането, че нещото, което мъжът бе пъхнал между краката ѝ по време на тази странна среща, бе най-важното в това красиво имение, нещото, около което се въртеше цялото място. Заради това нещо цяла армия от слуги беше заета с работа, жените се обличаха, светеха фенери, а тротоарът отвън беше измит с вода. Сред цялата тази заетост и бързане, издигнало се като цар, беше... нещото, което той беше вкарал в нея.

Всички момичета говореха с тежък акцент. Те бяха продадени от далечния север, от старите провинции Чикузен и Чикуго, от близките Хизен и Хиго, и от далечния юг, от полуостровите Сацума и Осуми, както и от острови на повече от петдесет километра от тях.

Беше им забранено да говорят на родния си диалект. Ако всички го правеха, сред персонала на публичния дом и сред клиентите му щеше да настъпи объркване. Тук, в лицензирания квартал, имаше определен начин на говорене, който всички трябваше да използват.

В ушите на останалите кагошимският начин на говорене на Ичи звучеше като крякане на пиле. Ако човек се вслушаше внимателно, имаше следи от диалекта от Сацума- Осуми, но беше малко по-различен. Никой не можеше да я разбере.

Ичи махаше настойчиво към другите момичета и казваше:

–Коке ко.

Минаха две седмици преди да разберат, че този вик, пронизителен като крясък на птица, означава „Ела тук“. В трапезарията, когато се раздаваше храната, Ичи протягаше купичката си с ориз и казваше: „Ко, ке“. Това означаваше „Дай ми това“. Още по-объркващо беше, че същият израз можеше да означава и „Яж това“.

Мълчалива по природа, Ичи ограничаваше говора си до тези странни срички, които за останалите звучаха като звуци, издавано от кокошка.

Момичетата не бяха пуснати на работа веднага. Те бяха като зеленчуци, току-що откъснати от полето, все още кални. Преди да бъдат сервирани, трябваше да бъдат изтръскани от мръсотията, да се измият щателно и трябваше да се отстранят грозните листа.

Лицензираният квартал в Кумамото процъфтяваше повече от всеки друг на целия остров Кюшу. Всъщност той беше един от петте най-прочути в страната, като съперничеше на токийския „Йошивара“ и киотския „Шимабара“.

Публичният дом, на който беше продадена Ичи, беше собственост на човек на име Хаджима Мохей, който контролираше оризовата борса в Доджима до Осака. Хората разказваха, че когато той се появявал в борсата, моментално настъпвала тишина. Когато Мохей се върнал в Кумамото, той довел със себе си първокласни куртизанки, които бил купил срещу много пари от „Йошивара“ и „Шимабара“.

За да се поддържат високи стандарти, всички нови момичета преминаваха през строго обучение. Неколцина специално подбрани бяха прикрепени към ойран – най-високопоставената куртизанка, за да се научат на дикция, маниери и как да си поставят грим.

Шинономе, която Мохей довел от лицензирания квартал в „Шимабара“, сега беше най-популярната куртизанка в неговия публичен дом, който също се наричаше „Шинономе“ – момичето, което печелеше най-много пари, по правило приемаше името на работното си място.

Шинономе стана наставничка на Ичи. Макар че Ичи почти не можеше да се изразява като човек, след един поглед върху нея всички разбираха защо е зачислена към Шинономе. На нейния скалист, вулканичен остров, място, където не би било изненада ако се натъкнеш на демон от фолклора, жителите произхождаха от две противоположни родови линии със съвсем различни характеристики. Лицата с отсечени челюсти бяха типични за местното население на Кагошима, а чертите на хората, които живееха в най-южната част, и бяха остатък от потомците на аристократичния род Тайра, победен отдавна в морската битка при Данура, се отличаваха с класически овални лица, като това на Ичи.

Шинономе се усмихна, докато боядисваше устните на Ичи с червено, като това, което се вижда върху гърба на скъпоценния бръмбар.

–Наистина, все едно си по-малката ми сестра.

Ичи не знаеше, че е купена на по-висока цена от останалите новодошли. Освен момичетата с красиви лица, островните девойки, които умееха да плуват, също бяха високо ценени, особено дъщерите на морските гмуркачи, а́ми.

Един ранен следобед Шинономе се бе отпуснала до прозореца на стаята си и наблюдаваше как Ичи, чието лице все още беше изгоряло от вятъра и слънцето, полира дървените колони. Когато Ичи минаваше от един стълб към следващия, тя не се движеше като момичетата от земеделските села. Те ходеха като гущери, с издадени бедра, краката им се движеха напред в две успоредни линии – десен, ляв, десен, ляв. Момичетата от островите, свикнали да плуват в морето, вървяха с крака, прибрани близо един до друг, и стъпките им образуваха една права линия. Тези момичета имаха здрави крака и елегантни тела.

–Какво ловят хората в морето около вашия остров? – попита я Шинономе.

–Змоша ловя кè, кèсо и йо – отговори Ичи, като се обърна с лице към ойрана.

Думите бяха на границата на неразбираемото. Искаше да каже ракообразни, водорасли и риба.

Ичи се усмихна. Шинономе отвърна на усмивка ѝ:

–Не „змоша“, а „аз мога“. Повтаряй след мен: „Аз мога“.

Ичи повтори думите.

–И как се казваш? – попита Шинономе и се почеса по главата с дълга фиба.

С поглед към ойрана, Ичи започна да рови някъде дълбоко в съзнанието си. Почти беше забравила.

–Коджика.

Съвсем скоро ѝ бяха дали това ново име. Другите пристигнали с нея момичета също имаха нови имена: Когин, Кикумару, Ханаджи, Умекичи. Как се пишеха, тя не знаеше. Беше научила само йероглифите за собственото си име, което означаваше „малка сърна“.

Момичетата тепърва имаха да учат много неща.

Сексуалните техники бяха от първостепенно значение, затова всяка сутрин, след като изядяха закуската си, подредяха кухнята, почистеха и изперяха, те преминаваха през интензивно обучение в малка стая на горния етаж, постлана с футони. Уроците се провеждаха под ръководството на Отоку – възрастната жена, която съблюдаваше и ръководеше обучението на новите момичета. Учеше ги с бамбукова пръчка в ръка.

Тя им обясняваше, че момичетата в евтините публични домове, които не познавали тези техники, отстъпвали инициативата и позволявали на клиентите да третират телата им, „тези скъпоценни стоки“, както им харесва. В резултат на това те губели жизнеността си и получавали наранявания в гениталиите и по други места.

За да научи подопечните си как да направляват клиента, както те желаят, Отоку влизаше ту в ролята на госта, ту в ролята на куртизанката, като ги посвещаваше в техники, които бяха прецизни, изтънчени, деликатни и силни. Те гледаха със затаен дъх.

На слизане по стълбите след един от тези главозамайващи уроци Ичи забеляза синьото небе. Ако можеше да лети над покривите, щеше да се гмурне дълбоко, дълбоко в това небе, както се гмуркаше в морето, и да отлети до своя остров.

Но Ичи не беше птица, не можеше да се издигне с криле към свободата на небето. Без разрешение момичетата не можеха да излязат през огромната порта в края на улицата, минаваща през лицензирания квартал.

Понякога Ичи си мислеше, че може би живее в Рюгу-джо – подводния дворец на бога на морето. Един странен Рюгу-джо, в който не танцуваха нито лефери, нито писия.

***

–Довиждане!

–Тръгвам!

След обяд момичетата се отправяха към специално училище за проститутки. Всяка от тях вземаше със себе си платнена кърпа, вързана на възел, в която носеше малка дъска, хартия и кутия за писане с камък за мастило, пръчка мастило и камък и четка.

Отоку се втурна след Ичи и я хвана за ръката така, че я накара да изпищи. Ичи погледна надолу към краката си и се сви като червей.

– Къде си мислиш, че отиваш боса? – попита рязко Отоку.

На острова на Ичи никой не носеше сандали. Тя изучаваше стъпалата си, чиито пръсти бяха изложени на свежия въздух. Учителката ѝ също щеше да ѝ се скара, ако отидеше така на училище.

– Само кучетата и котките не носят сандали! – изкрещя Отоку.

Но на острова никой не се обуваше. Нещо повече, майка ѝ и по-голямата ѝ сестра бяха а́ми и дори на сушата носеха само тесни препаски около таза. Но Ичи можеше да разбере гнева на Отоку. Клиентите не идваха тук, за да купуват жени, които ходят боси.

– Ти куче ли си? Или котка? Дръж се като човек!

Ичи изтича обратно вътре, за да вземе сандалите си, а след това отиде на училище заедно с другите момичета.

Женското индустриално училище се помещаваше в стилна, модерна тухлена сграда. Името на училището беше гравирано на голяма дървена табела. Асоциацията на собствениците на публични домове беше създала училището през пролетта на 1901-ва година, само две години преди Ичи да пристигне. Целта му беше да обучава жените, работещи в квартала на удоволствията. В месния вестник пишеше, че началникът на полицията е изнесъл реч на церемонията по откриването, и че са се записали 330 проститутки и момичета, които обслужваха клиентите.

Независимо от възрастта им, ученичките бяха разпределени по способности в осем класа: на сливовите цветове, на вишневите цветове, на двойните вишневи цветове, на магнолията, на божура, на глицинията, на хибискуса и на храстовата детелина. Преподаваха се шест предмета: морал, четене, калиграфия, композиция, икебана и шиене.

Проститутките посещаваха училището няколко дни в седмицата, когато им позволяваше графикът. Ичи и останалите бяха разпределени в класа на прасковените цветове – допълнителен клас, в който всеки месец се приемаха нови момичета. Никоя от тях все още не беше започнала работа, затова посещаваха училището почти всеки ден.

Уроците в класа на прасковените цветове се фокусираха върху калиграфия и писане. Най-належащо беше да се поправят ужасните диалекти на момичетата и да се подготвят да пишат правилно писма до клиентите си с мастило и четка.

Събираха се в първата стая след входа – средно голяма класна стая с няколко реда дълги, ниски бюра за писане, всяко с по три места. На пода имаше тънка тръстикова постелка.

Момичетата извадиха дъските си и учтиво поздравиха учителката – жена на около четиридесет години на име Акае Тецуко. Говореше се, че баща ѝ, пряк приближен на шогуна, изпаднал в тежко положение след краха на шогуната Токугава и началото на новата Мейджи ера, и я продал за проститутка в токийския лицензиран квартал „Йошивара“. Гърбът ѝ беше изправен, а начинът ѝ на говорене – някак различен. Тя рядко се усмихваше.

Днешният урок беше по калиграфия, затова Акае Тецуко носеше ръкавите на кимоното си прилежно завързани, за да не ѝ пречат. Тя застана пред черната дъска и написа с тебешир два канджи йероглифа.

– Днес ще се научим да четем и пишем имената на различни неща в заобикалящата ни среда – каза тя. – Това е знакът за слънцето, което грее на земята през деня. Сутрин слънцето излиза и прави света светъл. Когато слънцето залезе през нощта, светът става тъмен. Слънцето е източникът на светлина. Тези символи не ви ли дават усещане за сила?

Такъв беше нейният стил на преподаване.

След това тя написа още едно канджи.

– Това – обясни тя, – представлява луната, която излиза на нощното небе, след като слънцето залезе и навън стане тъмно. Луната грее с красива, бледа светлина, но самата тя не може да я излъчва.

Така, една по една, тя ги научи да пишат основните думи: планина, река, дърво, море, вода, вятър.

Ичи беше привлечена от йероглифите за „слънце“. Те изглеждаха едновременно солидни и красиви. В сравнение с тях йероглифът за „луна“ изглеждаше безпомощен, сякаш вятърът можеше всеки момент да го прониже и да го събори.

Йероглифът за „море“ беше някак разпилян и сложен.

Може би защото в морето има толкова много живот, помисли си тя, миди, риби, водорасли, костенурки, делфини и други. Тогава си спомни, че край острова плуваха не само морски костенурки, но и делфини. Бяха огромни, по-големи от лодката на баща ѝ, но очите и устата върху широкото лице на делфина винаги се усмихваха. Ичи с удоволствие си спомни за времето, когато плуваше с делфините в морето.

Учителката отново взе тебешира и изписа канджи за „баща“, „майка“, „по-голям брат“, „по-голяма сестра“, „по-малък брат“ и „по-малка сестра“. Докато обясняваше тези думи, много от ученичките се просълзиха, спомнили си за семействата си у дома.

– Всеки от нас се е родил на този свят благодарение на баща си и майка си. Вие сте напуснали дома си поради неизбежни обстоятелства, но не трябва да обвинявате родителите си. Каквато и болка да изпитвате, страданието на родителите, копнеещи за своето дете, е много по-голямо.

Момичетата плачеха мълчаливо.

Ичи видя, че думата „море“ се съдържа йероглифа за „майка“, и си помисли за голите тела на а́мите, по-бледи дори от делфините, които плуваха заедно в морето, осветено от белите лъчи на слънцето.

Да, майка ѝ винаги беше в морето. По-малка от делфин, по-голяма от риба, тя плуваше с такава лекота и грация, че изглеждаше безтегловна, но можеше да се гмурне със скоростта на торнадо към дъното на морето. Във водата, заедно с другите гмуркачки, всички голи, ако не броим малките им препаски, майка ѝ не се различаваше от останалите. Няколко от жените имаха по-големи, набъбнали гърди, но в повечето случаи телата им бяха корави и с малки гърди, създадени за плуване, за да не пречи нищо на движенето им.

Извън водата всички приличаха на млади момичета. От плуването имаха широки рамене и силни ръце, но гърдите им бяха като на петнадесет-шестнадесетгодишни момичета, а понеже задържаха дъха си по време на гмуркане, коремите им бяха плоски и стегнати като на млади мъже.

Една сълза падна пред Ичи, точно върху йероглифа за „море“.

–А сега извадете дъските си и напишете имената си – каза учителката. – Онзи ден ви научих как, така че съм сигурна, че ще се справите.

Ичи написа „Аои Ичи“ с тромави йероглифи. Името ѝ приличаше на редица малки рибки. Не йероглифи, а малки живи същества, които сякаш очакваха със затаен дъх.

Това съм аз, помисли си тя и се загледа в името си. Цялата аз. Моето идване от острова докато ме продадоха тук. Цялата ѝ история беше в името „Аои Ичи“. Искаше ѝ се да погали йероглифите.

Момичето отдясно написа „Мацуяма Сецу“, а момичето отляво – „Танака Риу“. На всички тях беше казано, че когато ги попитат как се казват, отсега нататък трябва да отговарят с новото име, което им бе дадено от собственика на публичния дом, и че трябва да забравят истинското си име. Но в училище учителката най-напред ги научи да пишат истинските си имена. Това било от съществено значение, за да може всяка от тях да прочете документ, наречен „запис на заповед“, в който се посочваха условията на дълга им.

Хората казваха, че собственикът на публичния дом, в който някога била продадена тяхната учителка, Акае Тецуко, не знаел какво да прави с нея. Като образована дъщеря на самурай от династията Токугава, тя имала навика да отвръща и на него, и на клиентите. Цветът на лицето ѝ бил тъмен, челото ѝ – необичайно голямо и изпъкнало, очите ѝ – малки и дълбоки, с пронизващ поглед. Не привличала клиенти. Единствените ѝ таланти били калиграфията и четенето на „Поучения“ на Конфуций. В крайна сметка я сложили да работи в кухнята, в пералнята и да се занимава със сметките, като периодът на заробване при нея бил два пъти по-дълъг от обичайния.

Когато най-накрая я освободили, тя се преместила в Хаката, в Кюшу и започнала работа като счетоводителка в квартала на удоволствията „Янагимачи“, където Хаджима Мохей от „Шинономе“ я намерил.

Никой не беше по-квалифициран от Акае Тецуко да преподава в Женското индустриално училище.

– Сега напишете името, което ви е дадено тук – каза тя.

Момичетата изтриха истинските си имена от дъските си и изписаха новите си. Тебеширът им скрибуцаше.

Ичи не успя да си спомни канджи знаците за новото си име и вместо това го написа фонетично с кана. Момичетата от двете ѝ страни изписаха имената си с канджи, които, макар и непохватни, бяха правилни.

– Какво е това? Нали вчера те научих? – каза учителката и написа канджи йероглифите за „Коджика“ на дъската на Ичи.

–Да не съм сърна!

–Всичко е наред – каза момичето, наречено Когин. – Просто означава че си сладка като малко сърне, нали?

Ичи изглеждаше недоволна.

Учителката им каза да приберат дъските си.

– А сега извадете лист хартия и смелете малко мастило. – Тя завършваше всеки урок, като ги караше да напишат нещо от деня, все едно си водеха дневник. – Не се опитвайте да пишете красиви фрази, а каквото ви хрумне, все едно говорите с мен.

Преди много време, когато Акае Тецуко беше продадена, една приятелка, продадена от семейството си заедно с нея, бе донесла със себе си „Сборник стара и нова поезия“ и други произведения на класическата литература, наследени от майка ѝ. Била ги прибрала сред дрехите си. Тези книги, от които двете четяха всеки ден, бяха служили като фенер, осветяваща пътя им през морето от тревоги.

В годината, в която приятелката ѝ изпълни договора си за „Йошивара“, един млад мъж с диплома от Токийския императорски университет, син на бивш васал във феодалното владение „Тоса“, се влюби в нея и се ожениха. Тя замина с него за Германия. Какъв ли беше животът ѝ сега?

„Каквото и да се случи, нека държим главите си високо вдигнати!“, си бяха обещали, докато си разменяха книгите.

Бавно завърнала се от далечните дни към настоящето, учителката погледна от прозореца към чиновете, където седяха момичетата. Аои Ичи беше приключила с писането и държеше листа си вдигнат.

Тази винаги ми подава листа си като предизвикателство. Момичето е малко, но властно,

15 май Аои Ичи

Забравих си сандалите,

нарекоха ме куче,

котка.

Баща ми и майка ми

ходят боси на острова.

Тук нося сандали.

Да носиш сандали

прави ли те човек?

Акае Тецуко погледна Ичи и си представи родителите на момичето, полуголи на острова. Тя мълчеше и не знаеше какво да каже. Вече беше сигурна, че това е момиче със силен и независим ум.

***

Училището свърши в три и половина. Оттогава до около шест вечерта момичетата се къпеха и обличаха грижливо.

Един ден Ичи предизвика инцидент.

След училище тя се върна както обикновено в стаята на ойран Шинономе, като се поклони пред вратата. Вместо предишния си неразбираем птичи говор, сега тя можеше да казва неща на почти разбираем японски.

Когато Ичи плъзна фусумата, Шинономе лежеше на футона с широко разтворени крака, докато Мурасаки, другата ойран на публичния дом, премахваше срамното ѝ окосмяване. При вида на дългите бели крака на Шинономе Ичи хлъцна и започна да се отдръпва назад към коридора.

Все още легнала по гръб, Шинономе я подкани с усмивка да влезе.

–Всичко е наред. Седни и гледай.

–Да, г‘спожице.

Ичи седна.

–Една жена трябва да се грижи не само за лицето си – каза Шинономе. – Окосмените слабини са грозно нещо и космите пречат в леглото. Бръсненето с бръснач оставя стърнища, които могат да драскат клиента, затова е най-добре да се използва пинсета.

Всеки път, когато Мурасаки изскубваше косъм, Шинономе потискаше вика си и правеше гримаса. Мурасаки боравеше умело с пинсетата, като издърпваше косъм след косъм, без да спира.

Докато Ичи ги гледаше, си спомни за мъжете и жените, седнали на брега на острова, които кърпеха рибарски мрежи. Ако мрежите се разкъсаха, ценният улов щеше да се изплъзне, затова, когато донасяха мрежите на брега, всички ги разстилаха да съхнат и внимателно започваха да ги шият с игла и конец. Дали рибарските мрежи и това между краката на Шинономе бяха едно и също?

Мурасаки остави една лента неоскубани косми най-отгоре и кимна доволно.

– Доста е елегантно!

Обезкосменото място на Шинономе приличаше на бял калмар, но с мигли. Всъщност беше малко противно.

След това Шинономе се изправи и като приглади косата си с една ръка, погледна Ичи, сякаш ѝ беше хрумнала внезапна идея. Ичи се сви назад.

– Знам какво ще направим! Покажи ми твоята. Не съм я виждала нито веднъж, откакто си дошла тук. Ти имаш черна коса на главата, така че долу трябва да е нещо страшно. – С лек натиск Шинономе я подкани да легне.

Ичи отскочи назад.

– Не, г‘спожице, не.

– Предпочиташ старата Отоку ли да го направи? Тя може да бъде доста брутална.

Мурасаки отново взе пинсетата и издърпа Ичи за ръката. Отстраняването на космите беше трудно да се прави самостоятелно. За да избегнат риск от случайно нараняване, момичетата от публичния дом се обръщаха за помощ една към друга.

– Не ме докосвай! – каза Ичи на своя диалект.

С изненадваща сила в тънките си ръце Мурасаки сграбчи Ичи и я изви на земята. Двете с Шинономе я обърнаха по гръб и разтвориха краката ѝ, като ги придържаха от двете страни. Ичи изпищя безпомощно, сякаш я душаха.

– Какво правите! – изрева тя.

После с всичката си сила изрита Мурасаки в лицето и жената полетя. Като използваше другия си крак, тя вкара един ритник в гърдите на Шинономе и я повали, след което скочи на крака и избяга от стаята. Предната част на кимоното ѝ беше широко разтворена.

– Коджика бяга! – изкрещя Мурасаки, докато Ичи търчеше по стълбите.

От мощния ритник на тренираната плувкиня бузата на Мурасаки остана зачервена и подута, а Шинономе, поела директен удар в гърдите, лежеше просната и не можеше да помръдне.

В дъното на стълбите, привлечен от суматохата, беше застанал широкоплещестият управител, който препречваше пътя. Той хвана Ичи и я задържа, но не за дълго. Ичи впи зъби в една от ръцете му, които я държаха като клещи. Управителят извика и отпусна хватката си. Тя излетя навън боса, където беше пресрещната и заловена от няколко други мъже. После я завързаха за един стълб в кухнята.

Шинономе трудно си поемаше дъх, което предизвика нова врява. Изпратиха рикша да доведе лекар. За щастие, тя се оправи, но двете с Мурасаки бяха принудени да останат в отпуск. Ако Ичи беше счупила реброто на някоя от тях, загубата щеше да е огромна.

Управителят отиде да съобщи на собственика за непростимото поведение на момичето.

Хаджима Мохей излезе и заби четири или пет юмрука в лицето ѝ. Ичи видя звезди, зави ѝ се свят. Тогава той извика в ухото ѝ:

– Слушай ме внимателно! Оправи си поведението и прави каквото ти се казва, иначе няма да умреш в леглото си!

Това не беше празна заплаха. На Мохей му беше писнало от дивашкото поведение на петнадесетгодишното момиче и говореше почти сериозно.

Ичи се беше отпуснала, изтощена, затова въжето беше развързано. Искаха да избегнат увреждания по младото тяло на момичето, което беше ценна стока.

***

Учителката погледна към вратата с широко отворени очи.

Когин, Кикумару, Ханаджи и Умекичи вдигнаха очи от работата си. Беше ранен следобед и те бяха по средата на урока по писане.

Ичи се промъкна като малка сянка. Всички знаеха за буйството ѝ и я гледаха шокирани. По лицето ѝ все още имаше лилави синини, а устната ѝ беше сцепена.

– Тук си, за да учиш, нали? – Учителката постави ръка около раменете ѝ.

Ичи кимна и зае мястото си. Тя огледа останалите и последва примера им, като извади хартия и настърга мастило върху мастиления си камък.

Всички се държаха с Ичи внимателно. Когин, която седеше до нея, понечи да каже нещо, но се отказа.

Ичи проточи врат и прочете написаното от Когин.

18 май Танака Риу

Тази сутрин от вкъщи дойде пакет.

Долно кимоно от кръпки, долна пола от кръпки,

сламени сандали.

Какво да правя с тях?

Бедните семейства не можеха да изпращат на дъщерите си нищо ценно. Ичи намери това за забавно и избухна в смях. Тя приглади хартията пред себе си и взе четката си. После обърна подпухналите си очи към прозореца и видя, че днес слънцето отново грее ярко в синьото небе.

Тя прокара решително четката си по страницата.

18 май Аои Ичи

Собственикът ми Говори.

Той не е Прав.

Няма да умра в Леглото си.

Ще умра върху Вълните.

Учителката, Когин, Кикумару, Ханаджи и Умекичи гледаха през рамото на Ичи и се удивляваха на написаното от нея.