Сълза върху огъня
(малко преди новия свят)
Момчето имаше коса до раменете, чуплива, червеникава. Приличаше на Майкъл Хътчинс. На около 24 – 25. Очите му бяха зелени, спокойни.
Момчето също така беше с извита настрани глава, опряна, затисната в решетките на дюнер шопа.
Момчето също така беше обградено от трима полицаи и ръцете му бяха заключени в белезници зад гърба. Беше с черна тениска. Днес е така слънчево и топло в приказна Виена.
Момчето също така повтаряше: „Трябва да се обадя на майка ми. Трябва да се об…“
Палката се заби в гърба му. От носа му течеше кръв. Очите му останаха спокойни и зелени. Като пролетно море, което само диша.
Краката му бяха разкрачени, а полицейските обувки стъпваха по захвърления на земята телефон, по слушалките, които още работеха и от които се чуваше тиха музика… Teardrop on the fire… въпреки глъчта на хората, събрали се, за да се уверят колко е ефективна полицията в най-прекрасния за живеене град на света. Красивите палати, грандиозните паркове и подредените по цветове цветя. Под линийка.
Извадих едната слушалка. Полицаят крещеше истерично:
– Къде ти е паспортът? Къде ти е паспортът?
– В черния портфейл. – Гласът на момчето беше равен, безизразен.
Полицаят изрита ключовете и всичко, извадено и хвърлено на земята, и извади паспорта.
Дойдоха още хора.
Момчето стоеше с изметната настрани глава, не гледаше към нас, към глутницата.
Очите ми капеха. Не, днес не вали в пролетна Виена с аромат на кроасани, щрудел и кафе.
Кръвта по лицето му – бесен, съсипващ контраст между аленото и спокойните му очи. Не зная кога бях заплакала. Може би, когато бях видяла белезниците около ръцете му и издраскания телефон със слушалките, и палката, и после зверските крясъци на полицаите. Тук, в красива и спокойна Виена, те са много лоши с лошите хора, но е за доброто на добрите, за спокойствието им, че нищо зло няма да им се случи, нали?
Единият полицай вземаше показания от някакъв мъж с брада.
– Нямаше билет. Свалих го на предната спирка. Каза, че няма пари, и отказа да си даде паспорта, и избяга. Подадох сигнал и добре, че сте го хванали тук.
За един билет? Не може да е така. После хората говореха как оказал съпротива, когато го пресрещнали, за да го спрат. Опитал се да избяга и даже, когато единият полицай се опитал да го спре, момчето го бутнало и съборило кетчупа на мазния дюнерджия.
Спете спокойно, граждани. Полицията бди.
Не исках да гледам, плачех. За един билет. Но гледах. Като лешоядите.
Един от униформените се наведе и започна да събира изпотъпканите неща на момчето. Той извърна глава да ни огледа – всички ние, съвестните граждани на този град, които пътуваме с билети и карти и не пием кафе, и не ядем в градския транспорт, и не слушаме музика на колоните у дома, за да не дойде полицията с глоба от 250 евро, всички ние, възпитани и дресирани, гледахме един човек без пари. Само единият от зверовете плачеше тихо. Аз.
Не зная защо.
Лъжа. Зная.
Педи време, беше неделя и трябваше да отидем с детето до хазяйката, а тя е на хълма горе, на две спирки с автобуса. Имах 50 евро на цяла банкнота и в неделя няма откъде да си купиш билет, а в единственото работещо кафене отказаха да ми развалят, ако не си купя нещо. Точно се бях върнала от България, а в събота през нощта не можеш да си купиш и карта. Качих се с детето. Хванаха ме без билет в девет и половина, свалиха ни с детето като мръсни престъпници, то плачеше, а аз го успокоявах. Взеха ми картата, електронната карта за Австрия, казах, че няма пари в дебитната карта, и наистина нямах 140 евро за глобата. Написаха ми акт да платя до пет дни или иначе – инкасо. Детето плачеше. Хората ни гледаха така, все едно бях убила човек, или може би, ако бях убила човек, нямаше да им се стори толкова интересно.
В България бях бременна в осмия месец, когато се качих в трамвая без билет. Нямах пари, нали. Отивам на работа. Слязох точно, преди контрольорът да стигне до мен. Той скочи след мен и ме подгони за билет. Аз търчах с корема и се мушнах в един вход, и му избягах.
Ето това няма да се случи тук. Тук щях да бъда пресрещната от полицията и да ми изровят чантата, и да ме заковат за някоя стена. Но нямаше да плача, нямаше да съм притеснена, нямаше да гледам към насъбралите се жадни за кръв акули, а щях да съм далеч от тях, на онова място в мен, където има топло, и очите ми щяха да са зелени и дори мили, защото...? Защото какво можеха да ми вземат, като нямах нищо? Какво... освен трохите достойнство?
И после щях да намразя целия свят. Което ми се случи, но някак постепенно.
А в същото това време, докато ние, съвестните граждани на един нов щастлив свят маршируваме по правилата и сме толкова улисани да не нарушим някое от тях, горе матрицата работи и кражбите на пари, на идеи, на вяра, на живот, на труд и мечти спират дъха.
Бях се отдалечила от тълпата и застанах на светофара с покупките си. Гледах как го повеждат към полицейската кола. Вървеше изправен, по-висок от тях, кръвта се беше стекла в устата му, а слушалките работеха. Хубава песен.
Teardrop on the fire, fearless on my breath.
В кафенето всички говореха за случката. Каква безотговорна и нагла младеж! Кой знае къде си дават парите! Само алкохол и дрога знаят.
Погледнах жената, която каза последното. Попитах се с какъв камшик я пляска мъжа ѝ в тях.
Когато на земята е прекалено грозно, бутай небето нагоре, Гергана! Бутай го! Оттам дребното и дребнавото е невидимо.
Няма коментари