Ван Гог – потапяне в оживялото изкуство
На 18 ноември 2021 година Виена за първи път стана домакин
на мултимедийното потапяне в света на Ван Гог, обиколило света като „The Van Gogh experience – Alive”. Тази изложба не е
първата по рода си, правени са и за други художници, но не с такъв колосален
успех.
Виена е столица, в която изкуството винаги е било част от
духа на града, но за десет години тук, бях успяла да видя не повече от пет картини
на Ван Гог. Наистина не знаех какво да очаквам от това преживяване.
Последна вечер преди поредния локдаун за Австрия.
Предполагах, че повечето хора няма да се грабнат толкова далеч и ще предпочетат
да идат или на демонстрациите или на коледен пазар преди магазините да затворят
за неизвестен срок от време.
METAStadt e стар комплекс от сгради,
построен през 1898 година, в който се е помещавала Берлинската
електрическа компания. През 21 век сградата е напълно реновирана и е една от
новите локации за културни събития от всякакъв вид. Не бях ходила в тази част
от покрайнините на Виена и за пореден път се изумих от умението на тази нация
да използва старите си сгради за нещо ново и хубаво. Много от вас знаят, че
огромните бункери от Втората световна война сега подслоняват музеи, прочутия
Аквариум, част от факултетите към Виенския университет.
Имах прозорец от един час, в който да разгледам изложбата и
да видя самото мултимедийно преживяване. Успях да го изгледам два пъти, като
останах десет минути повече.
Халето е наистина огромно, със столчета и възглавнички за
сядане, но повечето хора бяха насядали по земята. Гробовно мълчание. Мисля, че
бях много объркана в самото начало, защото стените се движеха, подът също,
картините се появяваха в ритъма на подбраната класическа музика. Всичко беше
толкова много, такъв удар за сетивата, че потърсих място да седна и да гледам.
Виртуален дъжд се изсипваше над лицата ни, звезди падаха от звездното небе на
Ван Гог, цветовете на цъфналите череши летяха – да протегнеш ръка, ще ги
уловиш, облаците по небето над сноповете с жито се движеха, усещахме вятъра. Паната
са разположени така, че да можеш да видиш всичко по няколко пъти, където и да
си застанал. Тези картини, които може би много от нас няма да могат да видят на
живо, всъщност бяха оживели. После застиваха върху стените, високи няколко
метра. Преливаха се една в друга, като диапозитиви, в които всичко е живо.
Един път се огледах и видях толкова много млади хора, видях
изумени лица, болка в очите и вината на човечеството, че този човек е живял
беден като куче, че е продал една единствена картина в живота си, която сега е
в музея „Пушкин“ в Москва, а е нарисувал повече от 900 за краткия си живот.
Самоубива се на 37 годишна възраст и след изстрела не умира. Умира в болницата,
защото е нямало хирург да извади куршума. Умира с ясното съзнание, че не иска
да живее повече.
На тези картини видях предимно безсрамно красивата природа
на фона на безкрайната човешка бедност и отчаяние. Чиния с картофи. Хора
приведени над земята. Хора облегнати самотни в мизерни ресторантчета,
нерадостна любов. Ван Гог не е живеел с илюзията за равенство и справедливост,
но е имал очи за всеки един красив детайл в света около нас. Във филма „Пред
портите на вечността“, Даниел Дефо прави поредната си велика роля и стаята,
която видях там и разпадналите се обувки захвърлени в ъгъла, всичко е така,
както го видях в картините. За жалост, когато филмът тръгна по екраните, светът
се изправяше пред пандемия и хората забравиха за изкуство.
Дали лудостта на Ван Гог е резултат от много абсент и опиум,
дали се дължи на отчаяние, дали е и двете, можем само да спекулираме. За много
хора той е известен с отрязаното си ухо, което е изпратил на жена в публичен
дом. Малко знаят за епилепсията му, за депресиите му и биполярното му
разстройство – неща, с които се е борил сам или за които доброволно се е
затварял в лудница, където е нарисувал едни от най-мрачните си картини.
Фактът е, че и той умира без надежда, без изобщо да подозира,
че един ден цял свят ще се прекланя пред всяко замахване на четката му и че
картините му отново няма да се продават, защото не можеш да сложиш цена на
нещо, което е единствено по рода си, на нещо безценно, защото са обявени за
национално и световно наследство.
Може би има надежда за нас, ако все още очите ни са отворени
за красивото, ако все още можем да усетим цялата тази емоционалност и да се
поклоним.
„Искам да докосна
хората с изкуството си. Искам да си кажат: „Той чувства дълбоко и тези чувства
са нежни.“
Това беше големият надпис, който ни посрещна и едва след
това разбираш какво е искал да каже. Огромната му любов към всяко изстрадало
човешко същество и към чудесата на света са написани ясно в нежните, смелите,
сигурни движения, с които четката му е галела платното.
