Залязващото слънце
Японска литература
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2022
Език: Български
Страници: 176
Осаму Дазай - автор
Гергана Дечева - преводач
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Мариян Петров - редактор
Година: 2022
Език: Български
Страници: 176
Осаму Дазай - автор
Гергана Дечева - преводач
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Мариян Петров - редактор
В наличност
13.60 лвс ДДС
16.00 лв
Добави
За залязващите хора и обещанието за утро
Разгърнат в ранните следвоенни години, този мощен роман, обхващащ проблемите на една нация в социална и морална криза, изследва разрушителните последици от войната и прехода от феодална Япония към едно индустриално общество. Въпреки че Осаму Дазай се самоубива през 1948 година, влиянието на този роман, често считан за негов шедьовър, е толкова силно, че терминът „хора на залязващото слънце“ (тоест отмиращата аристокрация) се превръща в неразделна част от японския език. Героинята на Дазай, Казуко, младата аристократка със силна воля, която умишлено изоставя класата си, става символ на разрушаването на предишни норми и ценности – разрушение, което обхваща толкова голяма част от съвременния свят.
Стилът на писане на Дазай напомня на Рембо и често е определян като предшественик на Юкио Мишима. Доналд Кийн, изтъкнатият преводач на романа, казва за творчеството на Дазай: „Неговият свят навява силни асоциации с Чехов или вероятно със следвоенна Франция, но притежава една японска чувствителност в разгръщането на повествованието. Дазай се приема без проблем от всеки един чуждоезичен читател и в същото време е напълно различен от западната литература. „Жертви преходен за морала период“ – така Казуко определя себе си и любовника си и вярваме, че е права.“
Романът веднага става сензация още с появяването си. Счита се, че Дазай е един от великите повествователи на съвременния японски живот и това е огромно постижение въпреки краткия му живот. Но „Залязващото слънце“ не трябва да се приема само като социологически документ в помощ на тези, които искат да научат повече за една далечна страна. Това е красив роман с мощни послания, написан от един от най-брилянтните японски писатели и застава в света на литературата на почетното си място точно като такъв.
Предполагам само Дазай може да изгради толкова плътен и жив образ на герой, без нито веднъж да спомене името му. Защото в целия вихър на падането на старото, което си отива с красота, тъга, кротко, с въздишка, и идването на нови ценности, какво ли тук означава едно име. Рядкост е и да се срещне роман, разказан от жена, зад която е перото на мъж. Не много автори го могат така.
Може би едно от най-пленителните качества в книгата е символиката. Майката, освен красив и толкова ярък образ, е символ на отмиращата класа на аристокрацията. Дазай не приема леко пълното съсипване на традиционни ценности и морал, поне не на тези, които не вонят на фалш. Поради тази причина майката е „последната дама на Япония“. В същото време изпитва съмнение и към новия морал, където индивидуалността е обезличена, където е нужно да си груб, вулгарен дори, за да си приет.
Интерпретацията на залязващото слънце, като край на една отиваща си класа, навява безкрайна тъга, особено съпоставена с новите норми, които превръщат хората в брутални същества, решени на всичко, за да влязат в новото разпределение в слоевете на обществото, за да бъдат признати като част от „народа, където всички хора са едни и същи“. Разбира се, времето се пребори с тази закостенявала доктрина, защото всеки човек е различен и не е нужно да бъде фалшив, за да бъде приет. Но в онези времена на объркване, виждаме точно как се заформя лицето на лицемерието.
Казуко и брат й, Наоджи, остават увиснали между една класа, която умира, изгонени от същата тази класа, поради сринатото финансовото състояние на семейството, и в същото време чакат на прага на новото общество, което не ги желае, защото са имали злощастието да се родят в аристократично семейство.
Макар и разказана от името на Казуко, в историята са вмъкнати преживяванията на Дазай в една среда в Токио, където „дори нормален човек би полудял за няколко дни, какво остава за един психически нестабилен наркоман“. Често в Наоджи читателят вижда декадента Дазай и понякога границата е много неясна.
Село, град, палат, красива улица, спретната гара, беден квартал, пролетна градина, опушен бар, в който десетки пияни хора крещят, градина с цветя, езеро, море, път край река, спретната стая, мръсен хотел, кални улици, мръсни гари, бялата чистота на селски дом – всичко това са само места, но Дазай ги пълни с така умело нарисувани образи, с пълнота и изненадващи цветове. Тогава само местата имат смисъл и разказват.
А любовта? Какво за нея? Любовта според Дазай, е единствената революция, заради която някои намират сили да продължат да живеят, а други падат. Малките безименни жертви на копнежа да си обичан.
Правени са стотици анализи на този роман, много от тях се припокриват, но усещането за всеки един ще е различно. Образи като късни есенни хризантеми след лепкаво лято – в началото са само пъпки, и после бавно, въпреки бурите, се отварят и хипнотизират с безумните си цветове, тъгата си и обещанието за нова есен.
Г. Дечева
