Синята гора блог

Блажно

Януарските дни се проточили студени и къси, а нощите – дълги и мъгливи. Ваканцията минала така бързо, децата били отново на училище и недоволствали заради ранното събуждане. Навън имало малко работа и животните се събирали винаги с повод в някой от по-големите домове.

Примерно на празника на януарската луна се събрали в дома на мечките Сладкоедови, които тази година направили пижамено парти, понеже не им се преобличало във връхни дрехи. Празникът бил отбелязан с вкусотии с форма на януарска луна (обла, остра, половина). Цветът нямал значение, но глазурата трябвало да е бяла като снега.

После се събрали за празника на януарското слънце в дома на лисиците Муцункови, където всички били поканени в бледожълти тоалети като януарско слънце, но всеки дошъл по каквото намерил.

Началото на февруари било отбелязано с голяма софра с двадесет и осем гозби и една резервна, колкото са дните в месеца. Предварително се разбрали кой какво ще готви. Било голямо хапване и децата лудеели, крещели, писукали и търчали, а по-големите се правели на важни каки и батковци. Дамите се събрали в единия край, за да се оплакват от домакинската работа, но същото направили и мъжете.

Средата на февруари била отбелязана с деня на кокичето в дома на мама Зайка. Всички дошли облечени в бяло и зелено като стъблото и калпачето на кокичето, защото животните в Синята гора не обичали да късат кокичетата. Така бързо увяхвали, а и изглеждали прелестни, когато били кацнали върху снежното одеяло.

Точно на това събиране, когато мъжете поднесли кафето на дамите, а децата пъхали бухти в устите си, Чукарска, съпругата на кълвача Чукарски, казала, че дочула две преминаващи наблизо странни птици да говорят за странни случки в съседната гора. Имало глутница неканени вълци и всичко живо се било изпокрило.

– Много сме изолирани тука, нищо не знаем за света навън! – казала Пресметкова.

– И аз мисля, че ето, сега нямаме работа, а и после, като се затопли, пак ни остава време да се печем на слънце. Да вземем да намерим един журналист, който да може да се придвижва бързо и лесно към съседните места и да ни казва какво се случва – предложила Зайка.

– Имам брилянтна идея! – извикал Пресметков. – Какво ще кажете да вземем да намерим един журналист, който да може да се придвижва бързо и лесно към съседните места и да ни казва какво се случва.

Всички завъртели очи и жена му Буби го пернала с крило по главата.

– Бе ти да не си папагал, бе! Нали и Зайка това казваше.

– Може би някой, който няма семейство – предложила Маца Болишапкова, която през деня асистирала на мъжа си в лекарския кабинет и гледала и малки котета.

От ъгъла се чуло деликатно покашляне.

– Аз ще ида! – казал плахо вълкът вегетарианец Единак Марулков. – Нямам ни дете, ни котѐ, дето му е лафът, бягам бързо, ама не мога да разказвам, едно таковата… сричам, не са ми хубави думите…

– Ще направим вестник! – извикали всички в един глас.

И така решили всеки да пуска новините си в една пощенска кутия в четири екземпляра, а Марулков да носи новините от чужди места и ако има нещо интересно, да ги разказва на Мама Зайка и тя да ги подрежда някак така… вестникарски. И тя в четири екземпляра. После по-големите деца да залепват новините направо, както са написани, върху големи, сгънати на две листове и да пускат по четири екземпляра, които да обиколят всяко семейство в четирите части на гората. Решили да се издава един път в седмицата, но при извънредни новини, сватби, тържества или опасности да се разнася веднага, на деня.

Най-малките щели да участват в украсата на вестника със спортните събития в гората, както и с новини от училището, за което Мъдрослав бил много тъжен, понеже на него не се паднала никаква значителна роля. Единственото, което трябвало да направи, било да запише името на вестника, избрано от всички. Но вместо „Важно“, направил лека грешка и написал: „Бажно“, което в последствие било разчетено като Блажно. И така си останало вестник „Блажно“, което по-късно станало: „Мазния вестник“. Семейство Настръхниопашкови, иначе казано, гълъбите, които живеели в Синята гора, както и семейството на врабците, Спароу Черноперлени, щели да разнасят вестниците и да помагат за едно-друго. За странната фамилия на врабците е отговорен един от дядовците, който веднъж случайно гледал в едно лятно кино някакъв филм за някакъв Спароу, което на онзи странен друг език означавало „врабец“. Този врабец във филма имал кораб – „Черната перла“. Дядото на тукашните врабци толкова дълго разправял за известния далечен роднина, че му останало като прякор и после – като фамилия.

***

Първият брой на „Блажно“ излязъл след няма и седмица.

Имало новини като:

„Два ореха ми се развалили. Бясна съм“ – Катя Катерицата

„Правим ремонт на кухнята. Жената не харесва цвета на стените! Къде да се дяна?“ – Ленко Ленивеца-Старши

„Снощи сънувах мравуняк. На какво е?“ – Мравунка Едрева от горния мравуняк

„Не ми бухна тестото. Помощ!“ – Фокси Муцункова

Един се оплаквал от зъбобол, на другиго му загоряла манджата, всички споделяли проблеми с децата и че тая математика… вече никой не знаел какво става в нея.

Разбира се имало и радостни новини – годежът на Порчо Порев, бебето на дивата свинка Сплендид и мъжа ѝ Горджъс и покана за кръщене на малкия Магнифико.

Вълкът Марулков отишъл в съседната гора на прибежки и препълзявания, за да разучи какво става там. Оказало се, че наистина имало два вълка, които били изплашили тамошните животни, но причината не била, че били страшни вълци, а просто били загубили малкото си синче и го търсели. Марулков се опитал да успокои майката, но не успял, а бащата бил мълчалив и ядосан. Обещал им да изпратят един от пощенските служители на Синята гора, ако случайно бебето им се появи.

Това излязло като голяма статия, написана сърцераздирателно от Мама Зайка и с гръмко заглавие: „Изгубено бебе вълче!“

Претърсили гората, но не се виждало никъде. Животните били тъжни, а пощенският куриер Марко Залепков отлетял да съобщи на клетите родители, че бебето им не е в тяхната гора.

Новините на децата от училището били много дълги, понеже разказвали с най-големи подробности за мача по футбол на закрити врати с хартиена топка и за съчинението на тема „В очакване на пролетта и какво е искал да каже поетът с изречението „Пролет пукна, пролет, пукна, ние не“?“

Мама Зайка не поднесла новини за този брой, но с интерес прочела избраните от децата съчинения. Едното било на нейния Кунчо.

„Всички чакат пролетта, защото тогава идват и другите ни приятели. Щъркелите от клана Червен Чорап (Ред Сок, иначе казано) ще се завърнат на нашата стряха, жабите скоро ще се събудят и на мама градинката ще е пълна с минзухари, теменужки и прелестни лалета. Е, няма да можем да ритаме в двора, но пък имаме цяла поляна. Когато сме повече и слънцето свети дълго, е така хубаво. Дръвчетата ще станат шарени и после – зелени, а мама… мама ще пали камината по-малко. А поетът, господин Пресметков, според мен е искал да каже, че пролетта пуква като пуканка, отведнъж, а ние не пукаме, понеже не сме пуканки. Аз тъй мисля.“

Мама Зайка преписала съчинението с много поправени правописни грешки и го забола с една карфица до рисунката на Гичка, до апликацията на Гошко и до отличното домашно по математика на Митко.

После седнала на стола и дълго гледала таблото, натопила една бисквитка в кафето си и се заловила да види докъде били стигнали децата ѝ с майсторенето на детски играчки. Вече месец и половина малките в гората правели своите играчки и всяко пазело в тайна какво подготвя, но нали все искали разни неща от родителите си, та малко или много и те се досещали. Но за това – по-късно.

– Писна ми от тая зима – обадила се Тенджерата. – Да дойдат доматите и морковите, че да си отдъхна малко и аз.

– Планираш екскурзия на екзотичен остров? Ти да, ама аз няма да имам почивка и лятото. Я ела насам – подканил я Тиганът. – Да се постоплим.

– Мазен ми се струваш.

– Гичка ме изми на обяд. Затова.

Тенджерата се присламчила към мазния тиган и му разправяла за времената, когато била млада, нова и я ползвали само за официални манджи.

– Не се наприказвахте вие двамата! – разлютил се пак Черпакът. – Затваряйте си капака вече, госпожо! Всички спим.

– То по цял ден спите и пак ви се спи. Хайде, че утре ти ставаш по-рано – казала гальовно Тенджерата на Тигана, а той помахал с дръжка за лека нощ.

Какъв ден! Каква нощ!

В средата на февруари ветровете били или люти и щипещи, или се укротявали съвсем и небето от време на време се показвало синьо като лазур, а облаците ставали все по-бели и не изглеждали така начумерени и гневни. Снегът бавно започнал да се свива към земята както вълните се изтеглят назад към бурното море. Чули се новини, че някои от рибите и раците започнали да се подават над топящата се ледена кора по реката. А тя се пълнела бързо, бързо, като басейн в математическа задача. Миришело на дим от коминчетата, но и на нещо сладко, нещо ново и приказно.

Една сутрин Мама Зайка точно била изпратила децата на училище и излязла да се порадва на почти мартенското слънце, когато видяла минзухара. Гордото му, достолепно стъбло било пробило снега, а оранжевото му крехко калпаче било почти прозрачно под слънчевите лъчи.

Мама Зайка му се любувала, просълзена от щастие, усмивката не слизала от лицето ѝ, но после изведнъж се стопила, защото чула странен шум откъм къщата. Топуркане някакво.

Хукнала да види какво става, да не би някой неканен звяр да е влязъл, като по пътя грабнала лопатата за ринене на сняг и тихо се приближила към вратата. Надникнала.

Там, в средата на трапезарията видяла малка сиво-бяла топка с две огромни сини очи. Почти приличало на таралеж – дебеличко и хем настръхнало от страх, хем се опитвало да изглежда страшно.

– Кое си ти? – попитала Мама Зайка.

– Уф... уф… Улфи.

– А какво си?

– Бебе.

– А защо си?

– А?

– Къде… как… колко… защо… – преплитала език Мама Зайка, все едно казвала скоропоговорка.

– Ти не си мама.

– Мама съм. Не, не съм. Не, мама съм, ама на моите деца. Но не помня да съм твоя мама. А къде е твоята мама?

– Търкулнах се в снега по склона преди няколко дни и потънах и мама и тати… няма ги.

– Ама ти си на вълците бебето, бе!

– Не, аз съм бебето на мама и на тати.

Мама Зайка затърчала напред-назад и не знаела какво по-напред да направи. След няколко обиколки из всекидневната, се сетила.

– Гладно си, нали, Уфи? – попитала тя косматата топка.

– Улфи – поправило я бебето.

– Няма значение. Какво ядеш?

– Нищо от няколко дни. И ме боли корем.

– Мляко! – викнала Мама Зайка. – И бухти! И зеленчуци! Те са полезни. Не, нямаш зъби за зеленчуци! Супа! Бързо супа. И мляко.

„Тая особа е луда“, помислил си Улфи, но решил да не го казва на глас, а тя вече го носела на горния етаж и го обличала в дебел пуловер, панталонки, вълнени чорапи, шапка, шал и ръкавици, всичко в розовко, че Гичка била най-дребна, а бебето било още по-дребно. После стоплила мляко, загорила го малко, за което канчето се оплакало на Тенджерата, а тя го отсвирила, понеже вече варяла супата.

Мама Зайка нахранила Улфи с малка лъжичка и той изял цялата супа и изпил млякото си. Гушнала го, но той заспал в ръцете ѝ. Не смеела да мръдне и така си останала на стола като замръзнала със спящото вълче, без да може да извика куриера да му предаде новината.

Децата се втурнали на обяд и също замръзнали на вратата. Бил един замръзнал ден.

– Мама си има бебе!

– Кога…

– Какво…

– Кому…

Тя сложила пръст на устата си, обяснила на децата, че това е изгубеното вълче, и ги изпратила при куриера, за да го доведат и да разнесат новината.

Гълъбът Марко Залепков спял, както винаги, и докато разбере за какво става дума, минало много време, а и децата на Мама Зайка дали едно обяснение… не е за обясняване.

– То…

– Очите му сини…

– Спи…

– Само…

– В розово…

– Бързо да кажеш…

– Вълчето…

– У дома…

– Значи, – опитал се да обобщи Марко, – вълче у вас спи само в розово?

Така продължили да се обясняват още дълго и накрая се разбрали. Залепков сложил работното кепе, минал през вълка Марулков и хукнали да търсят клетите родители.

***

През това време цялата гора, начело с Мъдрослав Пресметков, се била събрала в дома на Мама Зайка. Улфи се бил събудил и се чудел какво му говорят всичките тези животни.

– И куко ма леля, и куко, куко прави на леля бонбончето!? – Пулела се Фокси насреща му.

– Агу! Агу! Кой може да говори вече? – Кокорела се Пресметкова и кривяла странно човка.

– Кажи „ма-ма“. Ма-ма. Не, кажи вра-на. – Насърчавала го враната Лили Граклова-Сопранова.

Добре, че се върнали децата и го спасили от тези луди жени, като го завели да играят горе на прескочи таралеж, ама без Иглеников, понеже той останал да слуша историята, която Мама Зайка разказвала за осемдесети път. И имало много „Ах!“ И много „О!“ И много „Божке!“

***

Точно слънцето започнало да слиза зад баира, когато Марулков нахлул с два огромни вълка. Били красиви, синеоки, силни, страшни, но в очите им имало надежда. Посрещнали ги топло и от разстояние, че то… вълци все пак, но когато Улфи се търкулнал по стълбите към майка си и татко си, последвала такава радост, такава сладост. Всички били щастливи.

Вълците не знаели как да се отблагодарят, вълчицата плачела, вълкът прегръщал всички и вече не ги било толкова страх. Мама Зайка им сложила супата и млякото в една торба и ги посъветвала да оставят Улфи в зимните дрехи, че била студена нощ, а те нали казали, че имат път, и искали да тръгнат.

Тогава се чуло покашляне. Мъдрослав застанал пред всички и казал със сериозен тон:

– Ние, жителите на Синята гора, сме благодарни, че това невинно дете попадна при нас. Погрижихме се, както можахме. Дадохме всичко от себе си. Да ви е лек пътят! – И се поклонил като джентълмен, какъвто всъщност наистина бил.

– И не ни забравяйте – добавила Мама Зайка и нежно целунала Улфи, който близнал ръката ѝ и се сгушил в майка си.

Вълците никога не ги забравили. И когато месеци след това гората била нападната от свирепа вълча глутница, те се върнали (а може би никога не се и отдалечавали много) и с помощта на Марулков успели да ги прогонят, но за тази работа помогнала и една мартеница. А за нея? Малко по-късно.

<СИНЯТА ГОРА>

Няма коментари