ERRORтичен
роман(с)
Беше
прекрасен зимен ден. Цяла нощ бе валял сняг, а към обяд се изясни. Слънцето,
далечно и немощно, погали падналите снежинки, запали ги, върна ги за кратко към
живот и ги уби. Снегът се топеше бързо, както се топи заплата, и по улиците се
затичаха кални потоци.
Сийка вървеше
разсеяно и джапаше из локвите, минаващите коли я пръскаха, но Сийка беше сляпа
и най-вече глуха за псуващите шофьори, понеже с придобитата си отвеяност, не
забелязваше, че върви по платното. Беше се замислила за предстоящата вечер. У
дома, сама, завита под юргана до брадичка с книжка в ръка.
Мина покрай
едно заведение и забеляза красиво момиче на нейните години да размахва вилица
със забодено пилешко сърчице пред опулените очи на млад красив младеж. Помисли
си: „Ето защо човек не трябва да се
влюбва. Рано или късно забождаш нечие сърце или го размахваш пред очите на
някакъв красавец. Кой харесва красиви мъже?”
После се шмугна в супера и внимателно отбра дузина яйца от свободни кокошки. Насили се да помисли за вечеря. Усещаше глад, но не за храна.
Може би за знания? Да. Това е, за знания.
Гладна и жадна за знания, тя хукна към блокчето, спъна се както винаги в третото стъпало, счупи яйцата и махна безпомощно с ръка. Върна се до супера и повтори процедурата. След това отдели един час да вади черупките от яйцата. Остави ги в купа в хладилника и отвори Фройд.
Обеща си да спести пари и да иде във Виена, да види къщата на Фройд и да разбере защо той бе процъфтял точно там.
Сийка тъкмо бе записал да учи психология и във времето когато не чупеше яйца и не се препъваше по улиците, се ровеше в дебрите на човешката душа. Най-накрая бе успяла да разгадае какво сънува комшията, който ръмжеше като нерез през вечер към 11:03 и силно съчувстваше на жена му, която стенеше немощно, неспособна да го извади от ужасните му кошмари. Комшията бе загубил домашния си любимец – хамстер на име Блеки, от където Сийка заключи, че хамстерът е бил черен, но не разбираше само едно:защо когато той сънуваше тези кошмари, винаги викаше „Мръдни ма!”
После влезе в малката си, кипра баня, с малка вана, малка тоалетна, малка мивчица и малко огледалце. След кратък пристъп на клаустрофобия, се почувства като Снежанка в къщата на седемте джуджета. Погледна се в огледалото, махна лещите и сините й до преди малко очи я погледнаха обидено, кафяво, просълзено. Бузките й бяха румени от топлинката на печката, по плътните й устни, малко големи за това лице все още имаше следи от тъмночервеното червило.
Замисли се дали да не си иде на село за уикенда да види мама си и да вземе малко лютеница, че пролетта беше така далечна.
„Дали съм самотна? Не, не съм. Или може би съм? Та аз съм така млада, едва на двадесет. Рано е за всичко.”
После се сети за няколкото краткотрайни връзки с мъже от противоположния пол (Хахахаха. Ох, не мога се стърпя.) Бяха наистина кратки, половин час в кафене и веднъж на пица. Тези сегашни мъже не знаят да говорят. Никой не успя да се включи във фройдистките й разговори и едва допиваха кафето. Понякога гледаше момичета на нейна възраст с по две деца и два развода зад гърба си и не спеше по цели нощи от злоба, но после си казваше: „На кого му трябват такива неща, аз съм така млада, а и мама казва, че не ми е време.”
Когато стана време за сън, тя угаси лампата и се сви в голия си, празен креват. Комшийката викаше звънко, комшията ръмжеше, стената вибрираше от скрибуцането на кревата им.
А навън ясното небе се беше накиприло в милиарди блещукащи светлинки. Луната, облечена в сребриста премяна плъзгаше нежните си ръце и галеше студената земя. От време на време минаваше кола, такси, няколко младежи вървяха по улицата, смееха се и отпиваха от бутилка вино. В градинката пред блокчето на една студена пейка, гола и премръзнала, посиняла от студ бе седнала душата на Сийка.
–Защо си седнала там? – попита сърдито Сия.
– Тук, навън е студено, но при теб е и студено, и самотно.
Сия скърши джуки, върна се под дебелия юрган и зарида.
***
На другата сутрин, тъкмо тръгваше на интервю за работа, очите й сини, бузите й малко бледи, ноктите изгризани до месо, яркото червило прикриваше огромната язва отворила се докато бе гризала устната си цяла нощ, когато се случи нещо крайно необичайно.
Естествено Сия не предвиди, че стъпалата бяха заледени и на третата стълба се подхлъзна, засили се надолу с крака изпружени във въздуха и се приземи на тротоара. Почти заплака от болка. Задникът й се подпали.
Но когато погледна нагоре, между изпружените й крака стоеше ТОЙ. Очите му опушено червени, като на вампир, с ярки изпъкнали жилки (Сийка не знаеше, че бе пил домашна ракия до четири часа сутринта), устата му – с форма на печурка, косите му – с цвят на кромид лук. Изглеждаше като апетитна манджа. Даже се замисли че с осемнадесет яйца можеше да прави омлети с гъби и лук.
Той я погледна, оголи предните си зъби (горен ляв счупен), извади клечката за зъби от устата си, усмихна се мързеливо и сластно и каза с пресипнал глас:
– Прекрасни сини гащи, госпожице – и й подаде ръка да стане.
– Благодаря. То... стъпалото...
– Нека ви изправим първо, млада чаровнице.
– Благодаря – каза Сийка и усети как не може да откъсне очи от деликатните му ноздри, които бълваха аромат на тютюн и спирт. Дишаше като змей.
– Приятно ми е, аз съм Сийка. Приятелите ми казват Сиси.
„Ти нямаш приятели”, нашепна злорадо душата й, докато си разтъркваше задника. Сийка мислено й заби един тупаник.
–Приятно ми е, Сиси.
–Сийка! Какво нежно име! Аз съм Кръстьо. Казвай ми Крис.
– Като поп Кръстьо?
–Умна и красива!
Сия пребледня. Дали щеше да види тази кромидена коса отново?
– Да, ще те намеря – отговори той на неизречения й въпрос. – Днес заминавам да нагледам бизнеса си в Колумбия, но ще се върна.
Сийка стоя дълго пред блока. Една кола я опръска. Тя извади четка, среса косата си, сложи още два пласта червило и тръгна за интервюто.
***
Животът си продължаваше. Хората вървяха слънчеви или лунни, усмихнати, тъжни, безразлични. Слънцето плахо затопляше премръзналите клонки на голите дървета. Последните снежинки се пускаха от клонките като безмълвни сълзи и политаха с лекия зимен вятър като кристали, въртяха се леко, танцуваха безгласно предсмъртния си танц. Белите лебеди на зимата.
А сърцето на Сийка зачака така както може да чака само едно влюбено сърце и си затананика песен. „Под дебелия юргаааан всички тайни ще ти даааам. Хонолулу има там... всички тайни ще ти даааам...тарарам-там-тиририри-рам” (Това го взех от едно телевизионно предаване „Улицата”; все се смея на тая част.)
Сийка не беше никак зле. Имаше стройна снага – метър и седемдесет и осем, тънка талия (как да не я скършиш на две), як бедър и още по-як глезен. Носеше косата си в различни цветове – според сезона: зимъска тъмно русо, лете светло русо. Ту права, ту къдрава. Черните й гайтанени вежди не бяха виждали пинцета, а клепките й бяха натежали от маскара. Когато вървеше по улиците, движеше ханша си енергично, леко пристиснала кълки. Винаги носеше чантичката си малко над китката, ръката винаги свита в лакътя.
Всичко в Сия беше натюрел.
И в тази зимна утрин, когато видя любовта между краката си, тялото й реагира съвсем натюрелно. Когато той тръгна и докато сърцето й пееше, тя се опита да сложи крак пред крак и да направи стъпка напред, но не успя.
Зачуди се: „Дали не съм пуснала корен?”, а душата й каза „Не си цвете за мирисане, какви корени чакаш да ти изникнат.”
Сия дълго стоя на тротоара без да може да помръдне. Мина време докато разбере, че двадесет и един сантиметровият ток на ботушите й опнати над коленете се бе забил между плочките. Сия се бе заклещила един вид, но кромидената глава бе станала кромидена точка на хоризонта (предполагам де, ‘щото хоризонт не се виждаше). Ядно изу ботуша, стъпи на тротоара по хавлиени чорапи, нахлузени над тънките копринени такива и както дядо дърпа ряпа, така и Сийка започна да дърпа ботуша.
Мина мъж, хвана я за бедрата и задърпаха заедно. Обувката излезе, а мъжът се оказа простак.
– Аз не съм такава – викна Сийка и му изплющя шамар. Не беше силна, но по пръстите имаше девет пръстена и мъжът сви предната си опашка и избяга. Сийка беше като пума, като звяр, като... влюбена кучка, като антилопа и газела, като… знам ли и аз.
Реши, че е закъсняла за интервюто и се върна у дома. Седна пред лаптопа, написа в Гугъл Колумбия, Кръстьо, но нищо не излезе, освен красиви снимки от Колумбия и колумбийско кафе, колумбийска пудра захар и колумбийска вратовръзка.
„Ах, как искам да пътувам... Да видя пудра захар от чужбина и да прегръщам мъж с колумбийска вратовръзка” (макар че така и не разбра, защо изображенията бяха така ужасяващи). Заблеяна в тавана, заплеснала се в мечти, изведнъж се сепна.
„Ще ида да си купя глобус и ще си го връткам.”
И както беше по пантофи, кафяви хавлиени чорапи и сини гащи под шотландска поличка, тя хукна към книжарницата. За нейно голямо учудване, там имаше опашка. Около дузина екзалтирани жени подскачаха като пред тоалетна от крак на крак и чакаха книжарката да се върне от „Идвам след малко” и говореха оживено, караха се, даже две се сбиха.
–Не, ма, Съни, ней тъй. Той не й дава да спи в леглото му, ма.
Очевидно спореха за нещо, за което само Сия (Сиси) не знаеше.
Книжарката дойде, опашката се люшна напред, избухнаха още няколко локални конфликта и всички дами се втурнаха да купуват нов еротичен бестселър.
Сийка реши да си купи, че й се стори лъскав отвън, а и имаше вратовръзка на корицата. Купи и един глобус и тръгна.
Забравила, че е по пантофи, тя се залута като сляпа пеперуда. Глуха за клаксони и подсвирквания, тръгна по улиците като едно от братчетата на Гаврош, само дето гладът й беше за любов, а „светлините на деня всуе тъй празнично блестяха” както се казва в това тъжно стихотворение на Смирненски. В сърцето й бе мрак.
Любовта е като падане на улицата. Хлъзгаш се, падаш, ставаш, заклещваш се, ходиш като лунатик по пантофи и всичко това заради един кромид лук със счупен горен зъб.
„Ах, ако можеше да го видя по потник...”
Любовта освен сляпа е и нерационална.
Неусетно бе започнал да се спуска мрак. Сия така и прекара деня в лутане с глобус и книга. Огледа се. Не познаваше района. Обзе я паника. Хората бързаха да се скрият на топло. Пръстите на Сия бяха посинели и мокри, бе успяла да падне само петдесет и три пъти, коленете й бяха разранени, забърза да намери спирка.
И тогава, тъкмо когато с наплюнчен пръст почистваше глобуса от калта от една локва, се случи нещо най-неочаквано.
Обърна очи нагоре към тъмнеещото индигово-синьо небе и видя голям червен неонов надпис
„Columbia bar and grill @ shkembe chorba with chesan”
Сърцето й скокна и се сети за НЕГО и малка топлинка, като candle in the wind плахо засия в сърцето, корема, далака, жлъчката, червата и чак до слабините. Инстинктивно притисна кълки и веднага след това се строполи в малката кална локвичка.
Защото ТОЙ седеше на една самотна маса, разгърдил самотни космати гърди в тоя студ, с разрошена самотна кромидена коса, няколко самотни косъма в ушите и три в носа, угрижено, самотно тъжно лице. Пред него димяха три самотни цигари, пресегна се към чашата с концентрат, обърна рязко глава назад, издумка съдържанието на екс, преблещи самотни очи, столът се огъна под тежестта му и падна самотно назад.
Кръстьо... хм... Крис... бе паднал с вирнати самотни крака зад масата, Сия лежеше по сини гащи в локвата и с отворена уста така че сливиците и яйчниците й простиваха едовременно, луната се усмихна снизходително, после леко се изкиска, всички звезди заблещукаха весело, защото любовта преди да стане възход, може да е и падение.
Сийка стана, нахлузи пантофите, кал се стичаше по стройните й бедра, грабна глобуса и книгата и закрачи към него. Би направила всичко да усети мекотата на кромидената коса между пръстите си, но първо... „Да ида да го вдигна и да завлека у нас.”
***
От Колумбия се носеха тъжни трели. Сиси тръгна със ситни, тихи крачки към вратата на бара. Там, като опърпана паяжина се вееше един гирлянд от Коледа с две топки и една камбанка. В това време душата на Сия седеше гола и премръзнала на тротоара и клатеше глава като майката на Сия, която броеше фасовете й в пепелника.
„Има малки, има и големи крачки, ако крачиш бързо, не мислиш много, ако крачиш със ситни, имаш време да мислиш, но ти така или иначе не мислиш, така че няма значение как вървиш.” Сия я гледаше с почуда. Как можеше да се сформира такава дълга мисъл в една душа?
Напъна вратата и едва не падна в кишата пред входа. И барманът едва не падна като видя Сия обута като селска кифла. Идеше му да извади онази значка, която неотдавна бе паднала от една клиентка. На значката пишеше „6матка”.
Но господи, какви крака! И каква липса на пола!
Барманът беше загорял ерген на около петдесет, също и загорял мошеник. Кръстьо не се сещаше да му дава заплата и Никифор (галено Фори) си плащаше сам и беше много щедър към себе си.
Сия застана пред него, сложи глобуса и книгата с вратовръзка на корицата на бара и каза:
–Кофа с лед и една текила. И сол.
Никифор я погледна със зейнала уста. Една муха влезе в нея, припадна от дъха на анасон и остана на езика му с изпружени крака. Никифор я изплю и тъкмо да се намеси за леда, Сия добави с кадифен глас като във филм на Линч (примерно „Синьо кадифе”):
– И едно от това дето е пил джентълменът на земята.
Никифор преглътна и се засили към склада да търси някоя бучка лед, а Сийка прокара пръст по плота и си каза: „Тук с шкурка трябва да се чисти.” Забарабани с пръсти в очакване. Кръстьо все така лежеше на пода с оцъклени очи. Клечката за зъби бе паднала като бойно знаме до него. Сия се приближи и видя над сърцето му друго татуирано сърце. Сърце, увито в тел, на която беше закачено нещо като парцал с името „Стойка”.
Кофти татуировчик.
Тая тел се забоде в сърцето на Сийка и за първи път в очите и другите й органи й лумна пламъкът на ревността.
„Стойка ли? Ей ся щи дам една Стойка.”
В този миг Никифор се върна с пет бучки лед и няколко капчука. Като няма, няма, дето се вика. Пък и каквото има.
Сия закрачи към бара. Никифоровото чело се къпеше в прясна и засъхнала пот, няколкото косъма прехвърлени от едното ухо през темето та чак до другото бяха настръхнали. Сийка се приближи с неплахи и неситни стъпки, взе един капчук в ръка, върна се до тялото на кромидения любовник и клекна над главата му. Полата й се качи на кръста.
Никифоровата пот шуртеше на ручеи, по радиото звучеше истеричният бебешки глас на Доли Партън от цицестия й период. И точно преди Сия да забоде капчука в ноздрата на Кръстьо, той отвори едно око. Приличаше на червено топче за тенис на маса, а след като видя сините гащи над главата си, топчето за малко да изскочи. Сийка викна към Никифор:
–Кофа вода, моля. Мерси.
И преди да довърши изречението Никифор вече търчеше със зелена пластмасова кофа за вода. Кръстьо се опита да завърти червеното топче, дори да отвори и другото и в мига в който каза шепнешком:
–Боже какви прекрасни устни! – (имайки предвид гледката над очите си).
Сия се изправи, грабна кофата, лисна водата отгоре му, метна се по пантофи на стола на бара, обърна текилата, тръсна глава, нежният й профил стана още по-нежен, Никифор усещаше силни болки в топките, а Кръстьо вече подскачаше на крака и врещеше като облян с леден душ. Хах.
Видя Сия, устата му се отвори бавно, дори плавно, стон на боготворене се откърти като стара мазилка от гърдите му и се опита да каже името й, но излезе нещо като Тсика.
Никифор, който имаше възпалено ухо от доста време, чу „мастика” и веднага наля.
Сийка хвана глобуса и тръгна към кромидената глава.
– Колумбия ли? Бар и грил и лютеница! И Стойка. И плешив малоумен барман и мухи посред зима, и мръсен плот. Аз не съм такава! Защо ме излъга? – едва преглътна стона си.
–Сийче, н’дей тъй. Колумбия ми е бизнес. Седя тука и се напивам от мъка. По теб, Сийче. Защото аз не знам как мога да те заслужа. И не знам как да ти обясня. Ти си прекрасна жена, красива и умна и... си по пантофи. Посред зима. Аз имам. Щи ти купя ботушки. Само нека ти разкажа. Дай ми шанс – или нещо такова.
– Коя е Стойка?
– Доведената ми сестра близначка.
– Кой я доведе?
–Приятелят на доведената ми майка. Нека ти разкажа, но не сега. Нека те заведа у дома, премръзнала си.
Сия счупи джуки, удари мастиката и стана. Полата й остана впита между нежните бузки на изящния й задник.
– Никифоре, дай ми якето, бе.
След минута двамата излязоха от Колумбия. Сийка влачеше Кръстьо. Трябваше да знае. Искаше да знае. В очите му имаше някаква момчешка наивност. И защо това оплетено в тел сърце?
Облегнати един на друг, те бавно закрачиха в нощта. Хората се бяха прибрали и гледаха новините. Летяха предпоследните таксита (гепено от песен).
Луната бе застинала. Като мъртво топче, светещо с отразена светлина. Звездите не се смееха. Един лъч се спусна за миг и погали замръзналата посиняла душа на Сийка.
Душата погледна нагоре и си каза „Защо да е сама, като може да е с идиот. Защо да е с идиот като може да е сама? Не искам да я боли, а ще я боли. Как ме нервира това момиче!”
Луната кимна сурово, а една звезда заплака и сълзите й се вледениха и западаха като ефирен сняг. И стана бяло.
Ръка в ръка вървяха Самотата и Самотата.
Да намерят общата си самота. Или може би...
–Бе, кат’ повърне два-три пъти ш’съ оправи – каза си Сийка, набута два пръста в уста, свирна и спря такси.
И таксито полетя, а Кръстьо мощно захърка на топло в таксито.
Докато пътуваха, Сийчето отвори леко джама и прибра тичащата си зад колата посиняла от студ душа и я напъха на задната седалка. Нямаше какво да се залъгва. Поредният парцал, прибран в барбената й къщичка, която започваше да прилича на отрезвително.
Сийка горчиво погледна към отворената уста на Кръстьо, който чудно как не се давеше в слюнка при гръмкото похъркване.
Няма коментари