Твоето име - ПРОЧЕТИ ТУК - Пепърмил Букс

Носталгичен глас и аромат. Бленувана светлина и топлина.

До мен е притиснат някой, като слят с мен е. И този някой е много специален за мен. Толкова е близо, че няма никакво място между нас. Обвързани един с друг, свързани, почти неразделни. Едно цяло. Като бебе, притиснато до гръдта на майка си. Не могат да ме застигнат, не могат да ме докоснат нито безпокойство, нито самота. Усещането за загуба и липса никога не ме жили в такива моменти. Едно изумително, деликатно, сладко чувство пълни душата ми. Гъделичка цялото ми тяло.

Изведнъж очите ми се отварят.

Таванът е над мен.

В стаята си съм.

Сутрин е.

Само аз съм.   

Токио.

Сядам в леглото. В този отрязък от няколко секунди, онова чувство за свързаност и единство с някого, което ме бе обвивало допреди миг, изчезва безследно, превръща се в ехо. Всичко се случва толкова внезапно, че дори преди да имам време да заформя мисъл в съзнанието си, очите ми се пълнят със сълзи.

От време на време, когато се будя сутрин, плача.

Не зная каква е причината.

Връзвам вратовръзката, с която вече съм свикнал и после обличам сакото си.

Отварям вратата на апартамента си…

Градският пейзаж на Токио, с който най-накрая свикнах, се простира пред мен. Точно както някога научих имената на планинските върхове, сега мога да назова няколко от небостъргачите, без дори да се налага да се замислям…

Качвам се на градския влак. Облягам се на вратата, гледам как пейзажът лети покрай мен. Градът гъмжи от хора – зад прозорците на сградите, в колите, по пешеходните мостове, навсякъде – хора.

Преди дори да се замисля какво правя, вече оглеждам лицата по улиците…

Аз…

… търся някого.  

Само един човек.

Само един човек.                      

Аз…

                                                     

Не разпознавам тази мелодия на телефона си, мисля си като в сън.

Всъщност все още спя.

Алармата ли е? Но все още ми се спи. Помня, че изгубих представа за времето снощи, докато рисувах, и си легнах почти на зазоряване.

– ... ки... Таки.

Някой вика името ми. Гласът е на момиче... Момиче?

– Таки, Таки.

Гласът ѝ е сериозен, умоляващ, сякаш ще заплаче всеки миг. Глас, потрепващ и

самотен, като отблясък от ехо от далечни звезди.

– Не ме ли помниш? – пита ме тревожно гласът.

Изведнъж влакът спира и вратите се отварят. О, да, вярно, че се бях качил на влака.

В момента, в който осъзнавам този факт, разбирам, че стоя в препълнен вагон. Чифт широки, търсещи очи ме гледат. Застанала е точно пред мен. Момичето е в униформа и се взира право в мен, но движещата се преса от слизащи пътници я изтласква все по-далеч от мен.

– Казвам се Мицуха! – Момичето крещи и развързва шнурчето, с което е прибрала косата си на опашка, и ми го подава. Без да се замислям, посягам към него.

То е яркооранжево, като тънък, топъл лъч от залязващо слънце, лъч, мушнал се в сумрачния влак. Пробивам си път в тълпата и се държа с все сила за този цвят.

В този момент очите ми се отварят.

Гласът на момичето, ехото от този глас все още нашепва в ушите ми.

Името не ми говори нищо, не познавам момичето. Но някак изглеждаше наистина

отчаяна. Очите ѝ се пълнеха със сълзи. Никога не бях виждал този вид униформа, с която беше облечена. Изражението ѝ беше сериозно, дори гробовно. Сякаш цялата съдба на Вселената беше в нейните ръце, на нейните рамене.

И все пак това беше просто сън. Сънищата не означават нищо. Докато мисля колко нереални са сънищата, вече не мога да си спомня лицето ѝ. Ехото в ушите ми вече също  изчезва.

Въпреки това пулсът ми продължава да е плашещо ускорен. Гърдите ми са странно тежки. Облян съм в пот. За момент поемам дълбоко въздух.

– …?

Имам настинка? Усещам носа и гърлото си необяснимо странни, различни. Дихателните ми пътища са много по-тесни от обикновено. Гърдите ми... наистина… са ненормално тежки. Как да кажа… Искам да кажа… физически тежки. Като… по-тежки с няколко килограма?

Поглеждам надолу към тялото си и виждам гърди. Искам да кажа… Гърди?

– …?

Меките хълмисти подутини отразяват сутрешното слънце, а бледата гладка кожа блести под светлината. Между двете гърди се намира… процеп. Като котловина. Като наситено синя сянка. Като езеро.

„Защо пък да не ги стисна?“, мисля автоматично. И не зная дали изобщо мисля.

Ръцете ми гравитират към тях толкова естествено като ябълка, която пада към земята.

Усещането ме поразява.

Уау, мисля си. Какво е това? Продължавам да ги стискам с искрено изумление.

Това е просто...

– Сестра ми? Какво правиш?

Поглеждам в посока на гласа. Виждам малко момиченце. Не съм чул кога е отворило плъзгащата се врата. Стои и ме гледа, а дланите ми все още са притиснати към гърдите ми.

Отговарям съвсем искрено:

– Просто си мислех, че тези са съвсем като истински… а?

Поглеждам отново към детето. Момичето е на около десет, косата ѝ е вързана на две опашки над ушите. Има остър поглед и изглежда доста нахална, от онези хлапета, които все много знаят.

– Ха… „Сестра ми“? — питам момичето и соча себе си.

Значи това е малката ми сестра?

Момичето изглежда шокирано и ме гледа с ужас.

– Все още спиш ли или какво? Събуждай се! Бързо. Време е! Ставай веднага!

Тя рязко затръшва плъзгащата се врата и звукът кънти.

Какво зло малко момиче, си мисля, и се измъквам от футона. Сега, като се замисля, изпитвам силен глад. Изведнъж в полезрението ми попада едно огледало в цял ръст. Привлича ме, вика ме.

Правя няколко крачки през шареното декоративно татами и заставам пред огледалото. Широката, свободна нощна риза се изплъзва от раменете ми, пада на пода и съм напълно гол. Или гола, по-точно казано. Взирам се в отражението в цял ръст, което ми показва огледалото.

Дълга черна коса, падаща по гърба ми като река, въпреки че е разрошена от съня и

стърчи навсякъде. Малко, кръгло лице с големи любопитни очи и устни, които изглеждат усмихнати с недоверие, шок. Всъщност лицето показва, че разумът е на ръба на истерията. Тънък врат, дълбока ключица и две доста изразени подутини върху гръдния кош, които нищо не може да прикрие.

Ха-ха. Благодаря ти, Боже, че изглеждам толкова здрав. Здрава!

По-надолу виждам бледите сенки от ребрата, а след това и меките извивки на талията. Все още не съм виждал тяло на момиче със собствените си очи, в смисъл наистина, ей така, пред мен, но това определено е тяло на момиче.

Внезапно сънливата мъгла, досега сковала тялото и мозъка ми, се вдига. Съзнанието ми се прояснява, после ме удря мълния, след което изпадам в ужасно объркване. Не мога да понеса това, което виждам, и започвам да пищя.

– Какооооо, толкова си закъсняла!

Докато отварям плъзгащата се врата и влизам в хола, Йоцуха ме връхлита и започва да ме обвинява. Това е вместо „Добро утро!“

– Утре аз ще направя закуската! – казвам и се опивам да се извиня, че съм се успала.  

На това дете дори не са му паднали всичките млечни зъби, но изглежда убедено,

че се справя с живота по-добре от по-голямата си сестра. Не мога да покажа слабост чрез някакви си там извинения! Така си мисля, докато отварям тенджерата за готвене на ориз, загребвам от блестящо белия ориз и слагам в купата си.

– Благодаря за храната!

Изсипвам щедра доза сос върху гладкото изпържено яйце, загребвам от ориза,

и набутвам всичко в устата си. Вкусно! Може да се каже, че това е самият рай...

Хм? Някъде около слепоочието си усещам как нечий поглед се впива в мен.

– Значи си нормална днес?

– А?

Баба ме наблюдава изкъсо, докато дъвча храната си.

– Със сигурност вчера не беше нормална! – Йоцуха ми се усмихва. – Започна да пищиш ей така, изведнъж, и после изпадна в истерия.

Пищяла съм?  Баба ме оглежда подозрително, а Йоцуха се усмихва. Подиграва ми се,

Сигурна съм.

– А? Какво? Какво имаш предвид? Какво?!

Сериозно, какво им става на тези двете? Започват да ме плашат.

Изведнъж радиоточката над вратата сякаш се събужда от сън и крещи оглушително силно.

Гласът е на голямата сестра на моята приятелка Сая (понастоящем наета от

„Регионална секция за информация за живота в общината“). Това място, Итомори, е един

глупав малък град с население от хиляда и петстотин души, така че повечето хора се

познават или поне имат някой общ познат.

Бавният поток от думи на говорителката се излива в насечени фрази.

„Ето… сутрешните новини... от Итомори.“

Радиоточки има и навън и също из целия град, така че новините отекват чак до хълмовете, до планините и звукът и ехото се сливат и припокриват като песен, която се върти в няколко поредни кръга.

Два пъти дневно, сутрин и вечер, това радиопредаване, предназначено първоначално за съобщения, свързани с природни бедствия и тяхното предотвратяване, се излъчва в целия град. Всяка къща има радиоточка, за да могат хората да слушат ежедневните съобщения за местни събития: график за спортна среща, как да се свържем с този, който отговаря за риенето на снега, вчерашните раждания, днешните погребения.

Край.

Радиоточката над прага замлъква. Баба не може да го достигне сама, така че е

дръпнала щепсела. Тя е над осемдесет години и носи обичайното си традиционно кимоно, но

въпреки това жестът ѝ мълчаливо, но категорично показва що за нрав има. Колкото и да съм впечатлена от нейния леден гняв, грабвам дистанционното и пускам телевизора, без да се бавя и секунда.

Телевизорът продължава с новините от там, докъдето бе стигнала сестрата на Сая. Усмихнатата дама от новинарския екип на местния канал казва:

„Остава ни само месец до преминаването на кометата, която се появява само

На екрана върви лента с текст: „Кометата Тиамат ще бъде видима с невъоръжено око следващия месец.“ Има и размазана снимка на комета.

Разговорът между трите ни някак замря и сега единственият шум идва от тракането на клечиците ни и от преглъщането на храната ни. Всички слушаме предаването по телевизията. Тихите звуци от клечиците и купите звучат малко виновно – както когато бърбориш шепнешком с някого по време на час и се страхуваш да не те хване учителят.

– … Просто се помири вече с него. Не може ли? – Ей така, от нищото казва Йоцуха. Струва ми се много нетактично от нейна страна.

– Това е проблем на възрастните –  отрязвам я аз.

Точно така – това е проблем на възрастните.

Глупавите избори!

Някъде в далечината, понесено от вятъра, черно хвърчило издава някакъв ужасно нелеп крясък: Пииихиороро.

Казваме довиждане на баба в един глас и Йоцуха и аз излизаме през вратата.

Летните медни фазани крещят, за да предупредят за приближаването на буря. Рядко грешат в прогнозата.

Тръгваме надолу по тясната павирана пътека, която върви по склона, и слизаме по каменните стъпала с каменен зид отстрани, след което излизаме от сянката на планината и сме директно под пряката слънчева светлина. Под нас се е проснало кръглото езеро Итомори. Неговото спокойствие винаги поразява. Повърхността му поглъща светлината на сутрешното слънце и я отразява обратно, блещука и сияе, сякаш никой не го гледа. Тъмнозелените планини са извисили фланговете си и са строили редици под белите облаци в синьото небе, а едно малко момиченце с коса, вързана на две опашки, и червена ученическа раница подскача по пътя ей така, без причина.

И ето ме до нея. Това съм аз –  „ослепителната“ гимназистка с голите крака. Някъде в съзнанието си се опитвам да прибавя някаква музикална партитура, нещо драматично с цигулки или с някакъв друг струнен инструмент към сцената, разбираш нали? Като музикален фон. О, това е точно като началото на японски филм...

С други думи казано, ние живеем в нищото, никой не ни знае, никой не е чувал за нас. И живеем по много японски начин и няколко десетилетия назад от останалия  свят.

– Миицухааа!

След като с Йоцуха се разделихме пред основното училище, зад мен се чува глас. Това е Теши, който върти педалите на колелото си и изглежда ядосан – Сая е седнала спокойно на седалката на велосипеда и се усмихва.

– Хайде, слизай вече – мърмори Теши.

– Добре съм си тук. Не бъди такъв егоист!

– Хайде, тежка си.

– А ти си грубиян!

Рано сутринта е, а те вече се дразнят един другиго и се карат като семейна двойка в комедиен сериал.

– Вие двамата се разбирате толкова добре.

– Нищо такова! – крещят и двамата в един глас. Като музикален дует.  

Отричат очевидното ​​толкова искрено, че е чак смешно да ги гледаш и слушаш. Следователно, аз се заливам от смях. Умственият ми саундтрак преминава към соло на китара – весел рок.

Тримата сме приятели от вече десет години.  Дребничката Сая с нейните плитки и прав бретон, и високият, кльощав Теши с грубоватите му като изсечени от желязо черти и също с пълната му липса на стил. Винаги изглежда така, сякаш се карат, но когато човек се заслуша, разбира, че разговорът им неизбежно е перфектно синхронизиран. Тогава тайно си мисля, че един ден ще бъдат идеалната двойка.

– О, Мицуха, днес си направила косата си правилно.

Сая, която вече е слязла от колелото, опипва косата ми около шнурчето, с което са прибрани кичурите ми, и се усмихва. Прибрала съм косата си по същия начин, както всеки ден: две плитки, увити една в друга и завързани отзад с шнурчето. Преди много време мама ме научи да я прибирам така.

– А? Какво за косата ми? Винаги е такава.

След коментара ѝ започвам да си спомням думите на сестра ми и на баба, за които някак забравих след бързането сутринта да закусим и после – покрай суматохата да излезем навреме.

Днес съм си направила косата „правилно“? Това означава ли, че вчера нещо е било странно? Или неправилно?

Докато се опитвам да си спомня какво се случи вчера, Теши се навежда към мен и ме оглежда загрижено.

– Хей, кажи си, че си накарала баба си да ти направи екзорсизъм, за да те отърве от някой обладал те дух?  

– Екзорсизъм?

–  Да, кълна се, че вчера беше обладана от духа на някоя лисица!

– … Моооля? –  Не, никак не ми става по-добре от неочаквания коментар.

Сая му отговаря вместо мен и звучи отвратена от предположението му.

– Ще престанеш ли да свързваш всяко едно нещо с окултното?! Вероятно Мицуха е просто стресирана. Това е всичко. Нали?

– Моля? Я пак? Чакай, задръж за малко. За какво става дума изобщо?

Защо буквално всички са се притеснили за мен? Вчера беше… не мога да си спомня точно, но съм почти сигурна, че беше обикновен ден.

– И най-важното е…!

Един дълбок, гърлен глас от мегафон изтрива от въздуха въпросите, които току що бяха напуснали устата ми. От другата страна на пътя, където са покритите с найлон оранжерии, малка група от десетина души се е събрала на нелепо големия за размера на града общински паркинг. В центъра му, с микрофон в ръка, е застанал баща ми. Изглежда по-висок и по-уверен от останалите. Лентата, която е преметнал по диагонал през джоба на сакото си, носи гордия надпис: „Настоящ кмет — Тошики Миямидзу“. Баща ми се напъва с все сили за изборите за кмет за пореден мандат.

Това е толкова изкусно подготвена реч, че почти започваш да му вярваш. Докато го слушам, ми става студено, защото това обръщение като част от кампанията му звучи сякаш мястото му е по телевизията, а не на някакъв паркинг, заобиколен от полета и парници. Хората около мен шептят: „То е ясно, че така или иначе и този мандат ще бъде на Миямидзу…“, „Звучи сякаш бая пари е раздал насам-натам“. И други подмятания. От това настроението ми става още по-мрачно.

– Хей, Миямидзу.

– ... Утро. – Не си правя труда да казвам „добро“, защото какво му е доброто на това утро?

Просто страхотно! Поздравът идва от трима съученици, които, меко казано, не харесвам. Дори в гимназията те са част от „популярните“ и водят крещящата тълпа, и за най-малкото нещо се нахвърлят върху нас, „дроновете“.

– Кметът и изпълнителят – казва един от тях, като сочи с поглед към баща ми, който продължава да ораторства.

Проследявам погледа му и виждам как бащата на Теши застава до моя баща и сияе. Бащата на Теши е облечен в костюм на строителната му фирма и на ръката носи лента с надпис „Поддръжник на Тошики Миямидзу“.

Тези обаче не спират. Един от тях поглежда пак към мен, после към Теши и продължава:

– Децата им също са първи дружки. Родителите ви ли ви казаха да станете първи приятели?

Това е толкова глупаво! Дори не отговарям. Вървя по-бързо, опитвам се да се махна от това място, колкото се може по-бързо. Лицето на Теши е напълно безизразно. Само Сая изглежда притеснена и малко объркана.

– Мицуха! – Изведнъж се чува силен глас.

Знаех си! Просто си знаех! Дъхът ми се закача за гърлото и не мога да дишам. Не искам да повярвам, че това се случва. Баща ми спря речта си по средата, направи си труда да изключи  микрофона, за да ми крещи без помощта на електронен усилвател. Цялата тълпа се обръща, всички ме гледат.

– Мицуха, не се прегърбвай!

Почервенявам, ставам като червено цвекло. Всичко това е толкова несправедливо, че съм на ръба да се разплача. Искам да побягна, но отчаяно се боря със сълзите, не искам да изглеждам слаба и податлива. И вместо да плача, се отдалечавам. Тълпата шепне: „Той е строг дори към семейството си“.

– Такъв ни е кметът, какво да се прави.

Чувам как съучениците ми се кискат.

– Ха-ха. Жестоко!

– Малко я съжалявам, да ти кажа.

Не може да стане по-лошо.

Онази музика, онзи саундтрак на живота ми, който звучеше в главата ми преди минута, изчезва и сега ясно си спомням, че този град без саундтрак е едно абсолютно задушаващо и убиващо място.

С рязко так-так-так учителката ни написва кратко стихотворение на черната дъска.

– Тасокаре, което означава „Кой е там?“ Това е произходът на термина тасогаре, или иначе казано „здрач“. Знаете значенето на думата здрач, нали?

Учителката ни, госпожица Юки, говори с ясен глас и изписва на черната дъска думата Тасокаре с големи, красиви букви.

– Вечер. Не е ден, не е и нощ. Това е прозорец във времето, когато очертанията се размиват, когато е трудно да се каже кой кой е. Това е време, когато може да срещнете нещо, което не е от тази земя. Това е време, когато хората се сблъскват с демони или с мъртвите. Освен това има и друга дума за това време от деня. Историята разказва обаче, че дори преди това е имало много други названия за „здрач“.

Госпожица Юки пише два термина на дъската, но изглежда, че просто е разменила местата на едни и същи букви.

               – Извинете ме, госпожице! Имам въпрос! Ами „полусветлина“? – пита някой.

А аз си мисля: Да, именно! Разбира се, че знам какво означава „здрач“, но думата, която съм чувала хората по нашите места да използват вместо „здрач“ още от времето, от което имам спомени, е „полусветлина“.

Когато госпожица Юки чува въпроса, тя се усмихва нежно. Знаеш ли, нашата учителка по класическа литература е твърде красива, за да преподава в селска гимназия като нашата.

– Предполагам, че това е местен диалект, нали? От време на време се заслушвам в разговорите на възрастните хора в Итомори и се учудвам, че все още използват древни японски думи.

– Защото това тук е земята на нищото. Цивилизация тук няма – заявява едно от момчетата и целият клас се смее.

И момчето никак не греши. Понякога баба използва думи, които ме карат да искам да я

попитам на какъв език говори. Някои от изразите ѝ са забравени и хората в по-голямата част от Япония са спрели да ги използват още преди няколко века.

Докато мислите ми блуждаят вяло по темата, прелиствам тетрадката си и тогава…

… На страница, която трябваше да е празна, виждам нещо. Написано е с големи букви:

Какво е това? Звуците около мен бързо изчезват, отдалечават се в нищото, сякаш погълнати от непознатия почерк. Това не е мое. Не съм го писала аз. И аз не съм давала тетрадката си на никого.

Какво?

Коя съм аз ли? Какво означава това?!

– ... зу. Ваш ред е, госпожице Миямидзу!

– О! Да, ам…! – Изправям се бързо, но не зная какво правя.

– Започнете да четете на страница деветдесет и осма, моля – ми казва госпожица Юки. Оглежда внимателно лицето ми и  добавя с весел тон: – Радвам се да видя, че днес си спомняте името си, госпожице Миямидзу.

При тези думи целият клас избухва в смях.