Първа Любов - Рио Шимамото - ОТКЪС

Първа любов

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 280
Цена 24.00 BGN / 12.27 EUR

Рио Шимамото - автор
Гергана Дечева - преводач
Ирина Василева - корица
Полина Любенова - редактор

В наличност

12.27 €

" Първа любов "

Рио Шимамото

След като е арестувана за жестокото убийство на баща си, студентката Канна Хиджириама казва на полицията само: „Сами ще трябва да откриете мотива ми“.

Сред истеричния медийния шум около „едно момиче, прекалено красиво, за да е убийца“, клиничната психоложка Юки Макабе е помолена от голямо издателство да напише книга за нейния случай. Защитата на Канна също отправя молба към нея – да провежда консултации с подсъдимата преди съдебния процес.

ДЪЛГИЯТ КОРИДОР КЪМ СТУДИОТО БЕШЕ ТРЕВОЖНО БЯЛ.

С всяка стъпка оставях деня зад гърба си, а лицето ми придобиваше професионално изражение.

Влязох в студио С, някой ми подаде микрофон с клипс и аз го закачих на ревера си, като прокарах кабелчето под сакото си. Имаше пет минути до ефир, а твърде спокойното отношение на екипа беше в унисон с малкия бюджет на шоуто и относително ниския му рейтинг. И все пак аз не бях звезда и така ми харесваше.

Водещият, Мориашики, понечи да заговори, когато един кичур от посивяващата му коса падна върху лицето му. Млада гримьорка се втурна с гребен в ръка и го заглади, или по-скоро го натика обратно на мястото му. Мориашики се усмихна учтиво и вдигна ръка в знак на благодарност. Момичето кимна и изхвърча от снимачната площадка.

– Една минута до ефир.

Сложих си очилата с пластмасови рамки, изпънах гръб и погледнах към камерата. Поех си дълбоко дъх и се усмихнах така, както го правеше Мориашики.

– Добър вечер и добре дошли във „Вечерна клиника за детско здраве“. Аз съм Мориашики, баща на четири деца, и всяка седмица заедно с наш гост-специалист отговаряме на вашите въпроси и обръщаме внимание на тревогите ви във връзка с проблемите на родителството. Днешният ни специален гост е известната клинична психоложка, доктор Юки Макабе.

– Благодаря, господин Мориашики. Добър вечер. – Кимнах и поздравих жизнерадостно.

Бледият пастелен декор създаваше усещане за класна стая на предучилищна група и под ярките светлини в студиото беше лесно да забравя, че е късна вечер.

– Макабе-сенсей, Вие работите като консултант на хикикомори – оттеглили се от социалния живот деца – и на техните родители. Можете ли да споделите нещо по-специфично, което Ви е направило впечатление в последно време?

Изражението ми стана по-сериозно.

– Да, мога. Всички вярват, че трябва постоянно да засвидетелстваме любовта си към децата си. Но в действителност понякога точно там може да е коренът на проблема.

– Моля? Искате да кажете, че такъв подход е грешен?

– Да обичаш децата си никога не е грешно, но истинският смисъл на родителската любов е в това да направиш крачка назад и да наблюдаваш децата, да им осигуриш възможност и да им дадеш пространство да се развиват.

– Но, докторе, ако само ги наблюдаваме, няма ли състоянието им да остане завинаги същото?

– Един от най-често срещаните проблеми сред родителите на деца, изолирали се от социалния живот, е в това, че им се обръща прекалено много внимание. На пръв поглед това може да изглежда като логичен подход, ориентиран в полза на детето. Но в действителност родители, които са твърде ангажирани с децата си, могат да ги лишат от свободната им воля.

Мориашики кимна в съгласие. Окуражена от разбирането му, аз се впуснах в разгорещени обяснения по темата…

Предаването отне около два часа. След края му, вече в бекстейджа, прибрах очилата си „за пред телевизията“ в калъфчето им в кожената си чанта и се загърнах в топлото си манто.

Когато излязох навън, пред сградата на телевизията имаше паркирано само едно такси. Превих се леко срещу студения нощен вятър и се затичах към него. Тогава вратата на колата се отвори и видях, че Мориашики бе стигнал пръв до него.

– Благодаря Ви за участието днес, Макабе-сенсей. Разказът Ви беше много интересен – отбеляза той. – Не ми се иска да Ви карам да стоите на студа, за да чакате такси. Защо не пътуваме заедно?

Благодарих му и се качих с него.

– Както винаги, благодаря за подкрепата по време на предаването – отвърнах. – Ако си спомням правилно, живеете някъде в „Азабу“?

– Да, но нека първо закараме Вас, докторе.

Благодарих му за пореден път, а господин Мориашики отговори с много сериозен тон:

– Късно през нощта е. Редно е мъжът да изпрати жената до дома ѝ.

Докато говореше, той кръстоса крака. Дори в полумрака на таксито безупречно лъснатите му кожени обувки блестяха.

Засмях се и похвалих джентълменското му отношение. Той също се засмя и заяви, че е такъв, защото е продукт на възпитанието, характерно за периода Шова.

– Между другото, случаят, за който говорихме преди… – започна той. – Казахте, че мислите да напишете книга за него?

– О, имате предвид Канна Хиджириама? Да, един издател се свърза с мен и ми предложи да напиша за нейния случай от гледната точка на клиничен психолог.

– Разбирам. Вие сте и писател?

Поклатих глава.

– Не, тази книга ще ми е първата. Но много се колебая. Струва ми се, че от научна и социална гледна точка книгата би могла да бъде ценна за обществото, но и може да се отрази на резултата от изслушването на делото, което никак няма да е добре. А и трябва да се съобразя с чувствата на опечаленото семейство. Не съм сигурна дали този проект изобщо ще тръгне.

– Да, да, точно така. Беше доста шокиращ случай, нали? Студентка, последна година в университета, намушква баща си до смърт веднага след интервю за водеща в голяма телевизия. След това върви по брега на река Тама, цялата оплискана с кръвта му. И, разбира се, всички говорят за онази част.

– Коя част?

– За това, което казала, след като я арестували: „Сами ще трябва да откриете мотива ми“. Знам, че някои репортери твърдят, че родителите ѝ били против да кандидатства за работата, но мислите ли, че това може да бъде единственият ѝ мотив да убие баща си и да предизвика полицията и правосъдието? Трябва наистина да е имала някакви други сериозни причини, за да извърши такова нещо. Чух, че са хоспитализирали майката заради шока ѝ. Самият аз имам две дъщери, затова чувствам лична емоционална ангажираност към случая. Тя е красиво момиче, което е искало да бъде телевизионна водеща, но откровено казано, тези заглавия в седмичните клюкарски списания, че била прекалено красива, за да е убийца, бяха проява на лош вкус и липса на професионализъм.

– Да, така е.

Таксито ме остави пред бялата ми къщата във вече тъмния жилищен квартал. След като се отдалечи, се постарах да отключа входната врата максимално безшумно, но после видях светлината, която се просмукваше изпод вратата на всекидневната и чух бурен смях отвътре.

Докато се чудех защо са будни, отворих вратата и се стреснах от нещо, което приличаше на огромна черна буболечка, летяща към мен. Докато осъзная, че се носи директно към челото ми, нещото се удари в мен и падна в краката ми.

Стоях вцепенена с ръка на челото, а Гамон и Масачика изскочиха иззад дивана. Погледнах надолу и на пода видях самолет с дистанционно управление.

– Юки? Добре ли си? Не те чух да влизаш.

Гамон беше облечен с худи с качулка и държеше дистанционното в ръката си.

– Мамо, прекалено си бавна – коментира безизразно Масачика. Носеше худи като това на баща му.

– Хей, защо си още буден? – скарах се аз. – И какво си мислиш, че правиш? Да забиеш самолет в лицето на майка си?

– Съжалявам, съжалявам. Нямаше как да предвидим, че ще се появиш точно в този момент – каза Гамон с усмивка. – Продаваха ги на базара в квартала. А, да, искаш ли малко очазуке? – Той намести правоъгълната рамка на огромните си черни очила.

– И аз искам, тате – обади се Масачика и тръгна към масата за хранене с ръце, мушнати в джобовете на худито си.

Въпреки че все още бях раздразнена, приех предложението за вечеря. Пуснах чантата на земята и седнах на масата.

Гамон сипа даши бульон в две купи с бял ориз, щедро гарниран с хайвер от треска и посипан със сушени листа нори и бели сусамови семенца. Вкусният аромат се разнесе из всекидневната.

Докато ядях очазуке със сина си, се загледах през прозореца. Не я бях забелязала на стоянката за таксита пред телевизията, но днес луната беше червена. Висеше ниско в небето, като че се беше оплела във въжетата за сушене на дрехи на терасата. За миг ме връхлетя илюзията, че съм отново в телевизионното студио, вместо в боядисаната ни в бяло всекидневна.

Върнах се в реалността когато Гамон заговори:

– О, между другото, Кашо те търси по телефона.

Клечките ми за хранене замръзнаха в ръката ми над купата.

– Защо?

Гамон се приближи откъм кухненския бокс с бутилка газирана вода в ръка.

– Каза, че иска мнението ти за скорошен случай – обясни той, докато развинтваше капачката на бутилката. – Спомена, че е свързан с непълнолетен или нещо подобно.

– Ясно. Иска да му се обадя в офиса ли?

Всъщност бях озадачена. С по-младия брат на Гамон, Кашо, се познавахме от университета. Аз бях студентка по психология, а той беше в юридическия факултет, така че почти нямахме лекции заедно. Това беше първият случай, в който търсеше професионален съвет от мен.

– Мога да му звънна вместо теб, ако предпочиташ – отбеляза Гамон. Беше усетил колебанието ми и сякаш искаше да ме предпази. Грижеше се за мен.

Замислих се за събирането на цялото семейство на Нова година. Седяхме около масата, отрупана с традиционни новогодишни ястия. Свекър ми се беше напил и изтърси колко по-забавно би било за Масачика, ако имал братче, „точно като Гамон и Кашо“. Докато гледах смутено, Кашо реши да разведри атмосферата:

– Да, но с бебе, вързано на гърба му, дори „великият“ Гамон няма да може да играе футбол със сина си.

В този момент всички разговори замряха.

Раздразнена, свекърва ми удари Кашо по гърба:

– Престани! Трябва ли да дразниш брат си така? Юки, съжалявам. Не се научи това момче!

Поклатих глава и казах, че всичко е наред.

След това се протегнах и взех едно от сочните, едри, черни бобчета, които свекърва ми беше приготвила. Блестеше красиво, но после нямах спомен какво беше на вкус…

– Не може ли просто да не му се обаждаш и да се правиш, че не ти е звънял? – попита Масачика, докато довършваше ориза си.

– Грубо е да говориш така за чичо си – смъмрих сина си.

Дъхът му миришеше на водорасли и сусам, докато протестираше:

– Казваш, че ми е чичо, но татко и Кашо не са истински братя, нали? Така че не сме наистина роднини. Освен това той продължава да се държи така сякаш все още е млад, обаче повече прилича на някакъв дъртак на средна възраст, отколкото на мой чичо.

Сбърчих лице. Масачика със сигурност все още му имаше зъб. На същото събиране за Нова година Кашо му беше казал: „Хей, баща ти е доста висок. Какво стана с теб? Ти кога ще се издължиш малко?“

– Нали знаеш, че Кашо е по-млад от майка ти, така че не го наричай „дъртак на средна възраст“ – предупреди го Гамон.

Изражението на Масачика ясно показваше, че си дава сметка за грешката, и той бързо се опита да смени темата на разговора:

– Може би ти звъни, защото тайно те харесва, мамо. Знаеш как винаги те дразни.

Скочих на крака и занесох празната си купа до мивката.

– Няма начин! – засмя се Гамон, а аз пуснах чешмата.

Заля ме студена вълна и кожата на ръката ми настръхна. Постоях права известно време, докато студената вода се стичаше между насапунисаните ми пръсти.

***

На следващата сутрин, след като изпратих Гамон и Масачика, бързо минах с прахосмукачката през всекидневната и се затворих в офиса си на долния етаж.

Дръпнах завесите и се загледах към ливадата. С наближаващата зима земята вече ставаше кафява. Бях си взела почивен ден от клиниката, тъй като обикновено се чувствах изтощена в дните след запис на епизод от телевизионното шоу. Поначало именно директорът на клиниката ме беше препоръчал за шоуто, така че това ми позволяваше известна гъвкавост.

Започнах да проверявам имейлите си, но погледът ми беше привлечен от снимката в рамка на бюрото ми. Беше обща снимка от деня на сватбата ми.

С Гамон се оженихме преди десет години. Беше ранна пролет и сливовите дървета цъфтяха. На снимката бях заобиколена от роднини от моя и негова страна. Бях облечена в бяло кимоно, а в косата си носех украшение с бяла лилия. Ръцете ми почиваха на нежно закръгления ми корем, усмивката ми беше спокойна. Гамон, с неговите любими очила с черни рамки, се усмихваше към мен.

Кашо стоеше сам, малко встрани, леко разкрачен, и излъчваше някаква враждебност. Пръстите му, сплетени пред корема, бяха необичайно елегантни.

След размяната на брачните халки в храма, тръгнахме на разходка във вътрешния двор на мястото, където се провеждаше сватбеното тържество, когато изведнъж Кашо се пресегна и откъсна клонка от един храст с камелии. Той не обърна внимание на шокираните физиономии на персонала и ми подаде клонката с яркочервени камелии.

– От днес нататък ще те наричам „Скъпа Снахо“. Но не си мисли, че някога ще свикна с това…

Роднините ни бяха силно изненадани, но някак успях да запазя неутрално изражение и да измърморя адекватен отговор.

Все още ясно помнех колко грубо на допир беше клончето с камелиите, докато го стисках в дясната си ръка.

Нахвърлих бърз имейл до Кашо и му го изпратих, без да го проверявам за печатни грешки.

***

Нанами Асада седеше на дивана, разположен между саксиите с растения. Боядисаните ѝ в яркочервено нокти на дясната ръка бяха обвити около чаша с билков чай. Няколко копчета на раираната ѝ риза бяха откопчани и днес изглеждаше някак летаргична. Изчаках я да си допие чая и заговорих:

– Как си напоследък? – попитах с премерено спокоен тон.

– Спя по-добре от преди. Компанията се премести в нов офис, така че известно време беше лудница.

– Наистина? Преди бяхте в „Акасака“, нали?

– Сега се преместихме в „Каяба-чо“. Пътувам в обратната посока и сутрините са тежки. А и все още не са ми дали информация кога ще мога да мина от временен на постоянен договор, така че през пролетта, когато договорът ми трябва да бъде подновен, възнамерявам да напусна.

– Разбирам. Не мислиш ли, че в момента една нова работна обстановка може да се окаже предизвикателство?

След кратко мълчание Нанами събра смелост и призна:

– Всъщност от известно време нощем работя като хостеса. Един от клиентите ми каза, че знае за някаква компания, която наема персонал, в случай, че не ми провърви със сегашната работа.

За момент спрях да си водя записки.

Нанами примигна няколко пъти. Миглите ѝ изглеждаха по-дълги от преди.

– Той май наистина ме харесва – продължи тя с неловка усмивка. – Твърди, че временният договор е загуба на време при условие, че съм толкова умна. Много е мил. Каза, че за пръв път водел нормален разговор с по-младо момиче и че бил впечатлен.

– На колко години е този мъж? – попитах.

Овлажнителят за въздух изпусна безшумно пара и освежи листата на растенията.

Нанами се приведе леко напред. Беше развълнувана и щастлива.

– На четиридесет и пет. Женен е и има деца, така че не опитва да прави нищо нередно с мен. Просто ни е хубаво да хапваме и пийваме заедно. Той е джентълмен. Първоначално нямах доверие на мъжете, които ходят по такива места, но след като проведохме много разговори, промених мнението си за него. Много сериозен човек.

– Това е хубаво. Но след като има жена и деца, внимавай да не се забъркаш в нещо повече, защото може да възникнат неразбирателства и да си навлечеш проблеми.

– Да, така е. Ще поддържам нужната дистанция.

Виждах, че Нанами полага всички възможни усилия да мисли рационално, но ми беше ясно, че е доста увлечена по този мъж. Въздъхнах вътрешно.

Преди година Нанами Асада дала назаем значителна сума пари на приятеля си – фризьор, с когото живеела на семейни начала. Била силно наранена от аферите му с други жени, а накрая той избягал и я оставил сама. В резултат от това тя изпаднала в депресия и напълно спряла да се храни. По-малката ѝ сестра се притеснила и така я доведе на консултация.

Когато се срещнахме за първи път, тя твърдеше, че е психически силна и че не е от типа хора, които ходят на терапия. Седеше на дивана ми с измършавелите си крайници и тогава обяви, че никога повече няма да си позволи да се обсебва по друг мъж.

По време на бавния ѝ път към възстановяването, я наеха в компания, която предлагаше привлекателни условия за работа, и спа с няколко различни мъже в нея. За да не нараня гордостта ѝ, внимателно я съветвах че може би е по-добре да държи работата и личния си живот разделени. Казвах ѝ че често мъжете просто търсят забавление и е много вероятно да продължат напред към следващата връзка и да я оставят в сложна, или най-малкото неприятна, ситуация. При тези мои думи Нанами кимаше вяло, но по-късно сподели колко ѝ било болно от факта, че нито един от тези мъже не отговарял на съобщенията ѝ.

След като обсъдихме този нов мъж, който явно беше обигран ласкател, но беше много малко вероятно да има сериозни мотиви, ѝ казах:

– Наскоро в един филм чух реплика, която ме впечатли. Тя гласеше: „Понякога толкова силно се опитваме да си върнем онова, което сме загубили, че накрая губим още повече“. Разбираш ли какво искат да кажат?

Нанами изглеждаше объркана.

– Не казвам, че да работиш в клуб за хостеси е нещо лошо – продължих, – но искам да разбереш, че това няма да излекува раните ти. Същото важи и за честата смяна на сексуалните партньори. Ако наистина ти харесва, няма да се опитвам да те спра, но ако търсиш…

– Но аз не съм в такава връзка с никого от тях и нищо лошо не ми се е случило.

– А мислиш ли, че ще намериш това, което търсиш, в този клуб?

Нанами не отговори веднага. Очите ѝ, които блестяха с очакване само миг по-рано, сега потъмняха и тя посърна.

Смекчих леко тона си:

– Нанами-сан, понякога много уверено заявяваш, че мъж, когото току-що си срещнала, е сериозен или много мил. Не мислиш ли, че хората са по-сложни от това, което се вижда на повърхността? Че може да имат повече от една страна? Може да изглеждат много сериозни на работа или когато говорят с теб, но е напълно възможно да са небрежни с парите или да изчезнат, когато нещата станат сложни. Мисля, че дълбоко в себе си го знаеш, затова се питам защо винаги се надяваш нещата да се развият по определен начин. Не смяташ ли, че имаш нереални очаквания към всички тези мъже?

– Не знам – промърмори тя. Изражението ѝ беше като на малко дете.

След като Нанами си тръгна и останах сама в стаята за консултации, въздъхнах дълбоко и напълних чаша вода от мивката.

Докато поливах буйните зелени стайни растения, водата се стичаше през ръба на чашата по пръстите ми. Да се научиш да правиш разлика между самота, сексуално желание и любов е предизвикателство, особено когато си млад. Надявах се Нанами да намери начин да разбере всичко това, преди да я наранят отново.

***

Тъкмо си бях поръчала обедното меню със свинско филе в ресторанта за тонкацу близо до клиниката, когато една от по-младите ми колежки, Риса, бутна настрани синята платнена норен завеса, опъната на входа, и влезе вътре. Всички места за хранене на бара бяха заети.

– Имаш ли нещо против да седна при теб? – попита тя, като прибра боядисаната си в светлокафяво коса зад ухото.

Кимнах. Тя седна и поръча голяма порция филе.

– Между другото, успях да хвана предаването ти – каза Риса. – Не беше участвала скоро в това шоу, нали, Юки-сан? Наистина мисля, че трябва по-често да говориш по телевизията за проблемите на децата. Но и знам колко е трудно да се обсъждат тези неща в медиите.

– Да, все още е много чувствителна тема. Хората нямат особено желание да говорят в ефир за проблемите си. А когато някой го направи, веднага го обвиняват, че търси внимание.

Ястието пристигна и вдигнах бутилката със сос, върху която се виждаха мръсни отпечатъци от пръсти. Въпреки че видът на бутилката далеч не възбуждаше апетита, сосът беше приятно сладък и мек.

– Но ти си сред най-добрите в своята област, Юки-сан. Такъв тип критики не те притесняват, нали?

– Е, притесняват ме, но се преструвам, че не ги чувам.

Зелето беше фино нарязано и крехко, но бях сита далеч преди да успея да изям и половината.

Риса изяде всичко в чинията си и изпи сервирания горещ чай.

Понякога стилът ѝ на обличане за работа в клиниката беше малко крещящ, поне за мен. Днес носеше червен пуловер с дълбоко V-образно деколте и беше сложила изкуствени мигли, но винаги се възхищавах на страстта ѝ към работата.

Когато посегнах към чантата си, за да платя, установих, че съм забравила портмонето си. Извиних се на Риса и заех от нея пари, за да си платя сметката.

Бях вече в клиниката и подреждах формулярите с основни въпроси за пациентите, които идваха за първи път, когато чух рецепциониста да казва моето име. Веднага след това вратата на офиса се отвори:

– Извинявам се, Макабе-сенсей, съпругът Ви е тук.

Беше Гамон, който влачеше зад себе си куфара с фотографското си оборудване. Носеше официален костюм, но заради сравнително дългата си коса и характерните рамки на очилата, видът му от врата нагоре беше непринуден и далеч не токова официален.

– Гамон, какво има?

Той се приближи и ми подаде портмонето.

– Намерих го на масата в трапезарията. Трябваше да изляза за фотосесия и реших, че може да ти потрябва.

– О, съжалявам. Много ти благодаря.

– Е, беше ми по път – обясни той с усмивка. – Дано работата ти да върви добре този следобед – добави той, докато излизаше.

Риса, която седеше на съседното бюро, гледаше след него с одобрение.

– Съпругът ти е толкова грижовен – отбеляза тя. – И около него се носи някаква мистериозност. Какво работи той, че забравих?

– Сватбен фотограф – обясних. – Затова беше с костюм.

– О, фотограф – кимна тя, видимо доволна. – Затова има такова бохо излъчване.

– Точно така. Когато е бил дете са му казвали, че е като някаква висока версия на героя Снуфкин от „Муминтрол“.

– И е хубаво, че работата му е с гъвкаво работно време.

–Синът ми май израсна предимно с домашно приготвената храна на съпруга ми, а не толкова с моята – признах си.

Докато си говорехме, осъзнах, че е време за следобедните ми срещи и се преместих в кабинета за консултации.

Бохо излъчване, замислих се. Наистина, когато се срещнахме преди четиринадесет години, Гамон беше по-безгрижен.

Телефонът ми извибрира с новополучено съобщение и ме извади от спомените ми. Видях името на човека, който ми пишеше, и мислите ми рязко набиха спирачки. Нали бяхме постигнали мълчаливо съгласие, никога да не си пишем!

Прегледах набързо съобщението и прибрах телефона в джоба си.

***

В 11:30 в понеделник отидох в адвокатската кантора, където работеше Кашо. Качих се до втория етаж с асансьора, съобщих името си по интеркома и вратата се отключи автоматично.

В офиса имаше четири бюра, но нито един от другите адвокати не беше там по това време. Млада асистентка в сиво поло ме заведе до стая в задната част на офиса, която явно се използваше за провеждане на срещи с клиенти. Седнах на дивана и асистентката ми донесе чай. В контраст с дългата ѝ неподдържана коса с видимо разцъфтели краища, както и с липсата ѝ на грим, нямаше как да не забележа, че имаше привлекателно лице и доста голям бюст.

Докато отпивах от чая си, вратата се отвори с трясък.

– Здравей, Скъпа Снахо. Благодаря, че дойде, оценявам го – обяви Кашо, прекоси разстоянието с дългите си крака и се настани в насрещното кресло.

Погледнах го в очите, които бяха леко различни по размер, но не можех да разчета изражението му. Вероятно изглеждах нащрек, защото лицето му се отпусна.

– Не ми прави тая физиономия – каза той и се засмя саркастично.

– Благодаря за съобщението – отвърнах. – Не очаквах да е свързано със случая на Канна Хиджириама. – Предполагах, че се опитваше да ме подразни с типичния си безцеремонен маниер на говорене, но се престорих, че не забелязвам.

– Да, да, а аз изобщо не бях очаквал случаят ѝ да се падне на мен, но ето, че се случи, и сега съм в трудна и неприятна ситуация.

– Сигурна съм, че е така. Между другото, как е тя?

– Е, в началото никак не ме харесваше – отговори той, докато се почесваше по главата. – Вероятно си е мислела, че съм твърде нехаен, но се справяме някак. Както и да е, аз съм служебно назначен адвокат, така че не може да ме смени.

– Ако си служебно назначен, това означава ли, че са те избрали на случаен принцип?

– Не точно – обясни Кашо. – При дела, към които има висок обществен интерес, съдилищата се опитват да изберат най-добрите адвокати. Застраховат се, като избират хора, които имат опит в криминалните дела, както и мотивация да работят по такива.

Навремето в университета бях чула слухове от колеги от юридическия факултет за уменията на Кашо в съдебната зала. Той ловко вмъквал в речта си чувствата на клиента си, предизвикани от сполетели го беди и тормоз, но без да ги натрапва. След това изключително прецизно подбирал точния момент, в който да подхвърли, че може би жертвата носи някаква отговорност за случилото се, което често водело до значително намаляване на присъдата на подсъдимия.

– Оказа се, че делото на Канна ще бъде гледано от жури, в което ще бъдат включени както съдии, така и представители на обществеността. От решаващо значение е да успея да предизвикам възможно най-много съчувствие към нея. И представи си изненадата ми, когато чух, че собствената ми снаха ще пише книга за нея.

– Ясно – казах, докато разглеждах спретнато подредените му учебници по право във вградените рафтове.

– Затова реших, че ще е най-добре, ако двамата бъдем откровени един с друг. Честно казано, аз съм против тази книга. Може да повлияе на изслушването и силно да засегне чувствата на опечаленото семейство, включително и на самата Канна.

– Вярно е – съгласих се.

Кашо се взря в лицето ми.

– Все пак това е дело с висок обществен интерес. Предполагам, че би било доста спорно дали да бъде издадена книга, която ще звучи като самопризнание от страна на обвиняемия, така че вероятно са решили да поканят относително известен клиничен психолог да я напише от женска гледна точка, и да я рекламират като покъртителна, разтърсваща научнопопулярна книга. Това е всичко, което имам да кажа по темата. Останалото е въпрос на твоя лична преценка. Между другото, срещна ли се вече с Канна?

Леко агресивните му догадки предизвикаха мъчителна усмивка на лицето ми.

– Все още не, тепърва ми предстои – отговорих. – Трудно ли се общува с нея?

– Не, по-скоро бих казал, че е мълчалива. Рядко казва и дума. Хм, да, като се замисля сега, прилича доста на…

– На кого?

– На теб, навремето.

Намекът му се заби директно в сърцето ми. Бързо смених темата.

– За Канна-сан…

– Да?

– Установи ли мотив за убийството?

– Все още не – каза той и отпи от чаената си чаша. – Между другото, как я кара брат ми?

– Добре. Както винаги.

– Аха. Откровено казано, все още мисля, че е много жалко. Сега, когато Масачика поотрасна, мислех, че Гамон ще пожелае да се върне към сериозната фотография.

Отклоних темата, като му предложих да пита самия Гамон.

– Добре, вече е почти обяд, имаш ли против да спрем дотук за днес? – добавих.

Кашо кимна.

– Добре, да приключваме. Имам семейно дело след малко.

Докато си допивах чая, Кашо посочи към вратата и заговори тихо:

– Асистентката, която ти донесе чай преди малко…

Спомних си, че ми се бе сторила любопитна личност.

– Изглежда кротка – продължи той, – но веднъж на аварийните стълби с нея…

Не ми хареса накъде отива разговорът, затова го прекъснах и му казах, че се държи неприлично.

– Както и да е, скоро ще се жени и ще напусне фирмата. Ще те изпратя до долу, Скъпа Снахо.

Кашо ме изпрати до изхода на сградата. За щастие, скоро присъствието му избледня под силната слънчева светлина и остави само една дразнеща усмивка, която се спотайваше някъде в задната част на съзнанието ми.

***

В метрото на път към ареста прегледах материалите по случая.

Канна Хиджириама, на двадесет и две години. Арестувана на 19-ти юли тази година по подозрения за извършено убийство. Жертвата беше баща ѝ, художникът Наото Хиджириама. В сутринта на убийството Канна е била на втори етап от интервю за работа в телевизионна компания в Токио. По средата на интервюто обаче тя казала, че не се чувства добре, извинила се и си тръгнала. Няколко часа по-късно се появила в Университета по изкуство във „Футако-Тамагава“, където баща ѝ бил преподавател. Помолила го да дойде до женската тоалетна, където го наръгала в гърдите с нож, който току-що била купила от универсалния магазин „Токйо Хандс“ в „Шибуя“. След като изхвърлила пропитите с кръв сако и блуза, избягала от местопрестъплението, облечена само по бяла тениска и тъмносиня пола. Върнала се в дома си, скарала се с майка си и избягала и от къщи. Една домакиня, която живеела наблизо, я забелязала да върви по брега на река Тама с кръв по лицето и ръцете, и предположила, че Канна е пострадала. Когато жената се опитала да ѝ помогне, Канна избягала, което довело да ареста ѝ.

Бях изтощена. Вдигнах глава и видях отражението на лицето си в прозореца на вагона. Изражението ми беше мрачно. Започнах да масажирам врата си с една ръка и се замислих.

Случаят сам по себе си не беше особено сложен. От друга страна обаче, тази млада жена трябва да е била категорично решена да убие собствения си баща. Защо една обикновена студентка в университета изведнъж стига до такава агресия и то по средата на обичайното за търсене на работа време? Имало ли е някакъв тригър, за който дори самата извършителка не е предполагала?

След като минах през обичайните процедури, въведени за посетителите в ареста, седнах в чакалнята.

Младата жена, която влезе в стаята за свиждания, беше много елегантна, слабичка дори, и дребна. Кимна ми и седна зад стъклената преграда. Веднага забелязах колко крехка и неестествено млада изглежда. Знаех, че е на двадесет и две, но тази Канна, която наблюдавах, не изглеждаше на повече от шестнадесет или седемнадесет. Вместо като младолика студентка, изглеждаше по-скоро като малко момиче с лице на жена. Дребничкото ѝ лице сякаш беше претрупано с перфектни черти. Въпреки това, вероятно заради превитата ѝ стойка, тя изглеждаше по-скромна и примирена, отколкото си я бях представяла.

Поздравих я с най-нежния глас, на който бях способна:

– Приятно ми е да се запознаем, Хиджириама-сан. Аз съм Юки Макабе и съм клиничен психолог. Практикувам вече девет години.

– Приятно ми е – отговори тя с тихо гласче и с поглед, залепен за пода.

– Как сте? – попитах, но тя явно не искаше да отговори.

Промених подхода:

– Мисля, че Цуджи-сан от издателство „Шинбунка“ вече се е свързал с Вас във връзка с книгата, която пиша, но искам да заявя много ясно, че наш приоритет са Вашите чувства. Делото Ви наближава и ако има нещо, което искате да кажете с тази книга, аз имам желание да направя всичко по силите си, за да Ви помогна. В същото време Ви обещавам, че няма да Ви принуждавам да правите нищо, което не желаете. Моля Ви, трябва да разберете това от самото начало.

Тя не вдигна поглед.

– Ако смятате, че така ще бъде по-добре… – измърмори тя. – Искам да кажа… мисля, че няма проблем. Но…

– Но?

– Не мисля, че си струва да се говори за истинските ми чувства.

Изглеждаше притеснена.

– Не си струва ли?

Канна кимна.

– Канна-сан, ако не възразявате, искам да попитам дали си спомняте, че по време на полицейския разпит след ареста сте казали, че те трябва да открият мотива Ви?

Тя изглеждаше шокирана и поклати глава.

– Никога не бих разговаряла с тях по този начин.

– Да. След като ви срещнах днес и аз не мога да си представя, че бихте казала нещо подобно, но реших все пак да попитам.

– Със сигурност не и по този начин – настоя тя с обезпокоен глас.

– Ако нямате против, може ли да ми споделите какво наистина сте казала?

– Когато ме попитаха за мотива, обясних, че не знам защо съм го направила, и че те биха могли да ми помогнат да разбера. Нещо такова.

– Казала сте им, че не знаете защо сте го извършили? – повторих аз.

– Ако трябва да съм честна, аз съм лъжкиня. Когато нещата не вървят добре за мен, мозъкът ми е като в мъгла и сякаш губя концентрация, и понякога, в крайна сметка започвам да лъжа. В онзи момент просто се опитвах да скрия истината, че аз съм тази, която го уби.

Използването на противоположните думи „честна“ и „лъжкиня“ в едно и също изречение беше крайно интересно.

– А имате ли ясен спомен от онзи следобед? От случилото се? Можете да споделите толкова, колкото сте в състояние, и стига да се чувствате удобно да разкажете.

Канна задъвка разсеяно нокътя си. Пръстите ѝ бяха тънки. Беше трудно човек да си представи, че тези ръце са извършили отцеубийство.

– В онзи ден се чувствах неспокойна още от момента, в който влязох в залата за интервюто. Точно предишния ден родителите ми ми казаха, че са против идеята да работя като телевизионна водеща…

Канна сведе поглед, сякаш не искаше да си спомня. Кимнах с разбиране. Тъкмо се канех да проговоря, когато тя погледна нагоре, сякаш изведнъж си бе спомнила нещо. Цялото ѝ поведение се промени.

– Вярно ли е, че се познаваш с адвоката ми Ано-сенсей? – попита тя, зарязала официалностите. – Когато му казах за предложението ти за книга, той изглеждаше изненадан.

– Имаш предвид Кашо Ано?

– Да, точно. Кашо. Необичайно име, нали?

– Да, необичайно е. Мисля, че Кашо е името на един от учениците на Буда. Както и да е, той ми е роднина, но не сме свързани по кръвна линия.

Канна погледна нагоре и ме изгледа кокетно, със сигурност без да го осъзнава. Кога ли бе придобила този маниер?

– Затова, значи, фамилиите ви са различни – каза тя.

В действителност имаше друга причина, поради която неговото фамилно име беше Ано, а не Макабе, но предпочетох да не обяснявам.

Канна внезапно смекчи тона си:

– Ано-сенсей изглежда знае много за сърцата на жените и тям подобни. Сякаш си мисли, че всички жени си падат по него.

– Да, Кашо създава такова впечатление…

Отговорът ми беше умишлено неангажиращ. Опитах се да ни върна към основната тема.

– Канна-сан, във връзка с това, което предстои да се случи…

Изведнъж тя отново сведе поглед и ме прекъсна:

– Омъжена ли си, сенсей?

Кимнах и погледнах към пръстена на лявата си ръка.

– А имаш ли деца?

– Да, имам син в началното училище.

– Щастлива си, нали, сенсей? – промърмори тя. Изглеждаше така, сякаш изведнъж бе загубила всякаква надежда. – Мисля, че трябва да си вървиш. Ще изпратя отговора си с писмо до Цуджи-сан.

С тези думи тя стана и напусна стаята за свиждания. Взех в ръка кожената си чанта и също излязох. Имах чувството, че съм се провалила на теста ѝ.

Следващата седмица в пощенската кутия на клиниката пристигна писмо от издателство „Шинбунка“. Беше извинително и в него се казваше, че Канна е пожелала да отложи проекта за книгата. Разочарована, изхвърлих писмото в най-близкото кошче.

***

Частните топли минерални бани бяха под открито небе и се осветяваха от хартиени фенери. Вдишвах мириса на кипарисово дърво, слушах звуците на далечните вълни и усещах как напрежението ме напуска. Дълбоката, гореща вода отпускаше мускулите ми. Опитах се видя океана отвъд преградата, но там имаше само мъглив мрак. Нощният бриз охлаждаше зачервените ми бузи.

– Казват, че тук нощното небе е красиво. Жалко, че тази вечер е облачно – прозвуча гласът на Гамон иззад мен.

Обърнах се. Едрото му тяло се плъзна във водата и тя преля. През парата, която замъгляваше въздуха, можех да видя наболата му брада. Моят весел, мил и кротък съпруг винаги ставаше по-привлекателен, когато пуснеше двудневна брада.

– Масачика заспа веднага след като се нахрани. Добре се получи, наистина. Малко е надхвърлил възрастта за семейни бани – каза Гамон.

Не можах да не се усмихна. Банята в стил онсен беше включена в цената на стаята, но тази вечер не ми се искаше да я споделям със сина си, който беше вече в четвърти клас.

Гамон отметна назад мократа си коса. Отдавна не бях виждала цялото му лице.

– Какво има? – попита той.

– Просто си мислех колко различно изглеждаш винаги, когато си без очила – казах му.

Той се засмя и протегна двете си ръце, за да се облегне на ръба на ваната, при което водата отново преля през ръба.

– Благодаря ти за всичко – добавих.

– Какво ти става изведнъж? – полюбопитства Гамон.

– Защото се грижиш за къщата и за Масачика през цялото време… – смотолевих аз и се потопих във водата до брадичката.

– Да не би Кашо да ти е наговорил нещо?

Загледах се в елегантните мускули на раменете му.

– Да, за теб и фотографията – отвърнах.

– Не му обръщай внимание. Изненадвам се колко старомодно може да разсъждава.

– Кашо наистина го е грижа за теб, затова иска да правиш това, което наистина обичаш – обясних. – Знаеш, че и аз се чувствах така, когато се оженихме, когато ти казах за Масачика.

***

Беше студена вечер, преди десет години. Гамон се появи късно в кафенето близо до кампуса на университета. Капки се стичаха от коженото му палто, докато сядаше срещу мен. През замъгления прозорец бях видяла, че навън прехвърчат снежинки.

Когато му казах, че съм бременна, очите му се разшириха:

– Сигурна ли си?

– Напълно. Спомняш ли си онзи път миналия месец, когато презервативът падна? Вероятно е станало тогава.

Вдигнах чашата си и понечих да отпия от нея, но от миризмата на топло мляко ми се догади. Сложих чашата в чинийката, без да пия.

– Реших, че трябва поне да ти кажа, въпреки че няма да задържа бебето. Няма нужда да се притесняваш за болницата или за каквото и да било друго. Ще се оправя сама.

– Какво? Защо?

Чашата с вода на Гамон се разклати, когато той се приведе рязко напред. Въпросите му ме изненадаха.

– Защото винаги си мечтаел да станеш фотожурналист, а аз тъкмо приключих доктората си. Животът ни тепърва започва.

– Тогава ще се откажа, няма да стана фотожурналист – отговори той веднага.

Вече беше спечелил няколко малки награди и се подготвяше за самостоятелна изложба през предстоящата пролет. Но въпреки това той настоя:

– Моята мечта няма значение. Ако имаме дете, искам да го отгледаме. Да се оженим.

***

Подпрях глава на лявото рамо на Гамон.

– Родителите ми все още са ти благодарни – каза той.

Учудена, вдигнах глава и го погледнах. Вълнички се разбягаха настрани по повърхността на горещата вода и бързо изчезнаха.

– Въпреки че трябваше да ни дадат пари назаем, когато не можехме да се издържаме, и че накрая превърнах най-големия им син в домакиня?

– За родителите ми вероятно е било огромно облекчение синът им да работи в безопасност в Япония, отколкото да замине отвъд океана, където може да стане жертва в някоя война или терористична атака. А Масачика е единственият им внук. Кашо, както е тръгнало… мисля, че ще мине доста време, преди изобщо да се ожени.

– Кашо ходи ли понякога да се вижда с родителите ви?

– Да. Все още не стъпва при собствената си майка, но от време на време ходи на вечеря в дома на моите родители.

Кашо всъщност беше син на лелята на Гамон по майчина линия, но когато тя и съпругът ѝ се развели, осемгодишният Кашо бил оставен на грижите на семейство Макабе. Но вече никой не говореше за това.

След като се изплакнахме и изсушихме, облякохме юкатите си и Гамон се загледа в мократа ми коса.

– Знаеш ли, ще се радвам някой ден да видя как изглеждаш с дълга коса.

– Казвали са ми, че не ми отива.

Гамон понечи да ме попита кой го е казал, но го спрях:

– Трябва да се връщаме вече. Масачика може да се събуди и да дойде да ни търси – казах и се захванах да сгъвам кърпата си.

– Да – съгласи се съпругът ми и отвори вратата, за да излезем.

Студеният нощен бриз, който се спускаше от планините, галеше приятно горящите ми бузи.

Масачика спеше дълбоко в стаята ни, тялото му стърчеше изпод футона. Седнах на стол до прозореца и проверих телефона си на слабата светлина. Бях получила работен имейл от Цуджи-сан от издателство „Шинбунка“:

Макабе-сенсей, продължихме да поддържаме връзка с Канна Хиджириама и тя изрази силно желание да работи с Вас по книгата. Извиняваме се за предишната отмяна на проекта, но ако не е твърде неудобно за вас, бихте ли помислили по въпроса да продължим? Получихме писмо от Хиджириама-сан, адресирано до Вас, и го препратихме към работния Ви адрес. Ще бъдем благодарни, ако го прочетете.

***

Когато пристигнах в клиниката в понеделник сутрин, взех един кафяв плик от купчината писма в пощенската кутия, минах през стъклените врати и приемната зона и влязох в офиса.

Без да вдигам щорите, седнах на бюрото си до прозореца и отпих от горещото кафе, преди да отворя плика. Вътре имаше друг, най-обикновен бял плик. Предположих, че Цуджи-сан беше избрал пликовете и листите, тъй като едно младо момиче не би избрало такива.

Започнах да чета.

До: Д-р Юки Макабе

Макабе-сенсей,

Благодаря ти, че измина целия път до ареста, за да ме посетиш онзи ден. Не можех да го кажа тогава, но адвокатът ми, Ано-сенсей, беше против издаването на книгата. Страхуваше се, че може да повлияе негативно на делото.

Но след като се срещнах с теб, Макабе-сенсей, се замислих. Искам да знам повече за себе си. Как стигнах дотук? Как се оказах в този арест? Как се превърнах в човек, който убива собствения си родител? Доскоро живеех нормален живот. Имах приятели и дори гадже. Имах мечти и бъдеще.

Често си мисля, че може би съм луда. Дори не чувствам истинско разкаяние за това, което извърших. Мисля, че ще отида в ада.

Моля те, поправи това, което не работи както трябва в мен. Помогни ми да се превърна в човек с нормално чувство за вина.

Канна Хиджириама

***

Кафенето, с неговите хаотично разположени саксии с растения, беше като ехо от миналото. Имаше дори старомоден розов уличен телефон, разположен до касата. Все още се дивях, че такива заведения съществуват тук, в квартал „Очаномизу“ в Токио, когато Кашо се появи с пет минути закъснение. Той се пльосна на износения кожен диван. Отпи глътка вода и се обърна към Цуджи, който седеше срещу него:

– Извинявам се за закъснението. Обадиха ми се по спешност точно когато излизах. Партньорът ми Китано-сенсей ще пристигне всеки момент.

Въпреки че беше не по-малко зает, Цуджи кимна.

– Благодаря, че отделихте време от натоварения си график, за да се срещнете с нас днес.

Запитах се дали Цуджи е бил спортист в някакъв етап от живота си. Силното му, набито тяло под оранжевата жилетка беше в контраст спрямо ниския му ръст и очилата с метални рамки.

– Ще направим всичко възможно книгата да не повлияе на изслушването – продължи той. – Относно датата на издаване, шефовете ми се съгласиха да изчакат и ще бъде пусната в продажба след произнасянето на присъдата. Ако има нещо друго, което Ви притеснява, моля, уведомите ме без никакви притеснения.

От начина, по който говореше, беше ясно, че Цуджи е съвестен и отговорен професионалист.

– След като това е желанието на обвиняемата, ще се съобразим с решението ѝ, доколкото е възможно – отговори спокойно Кашо, без да поглежда към мен.

Иззад бара се издигна пара и на заден план прозвуча познато класическо произведение. Кашо кръстоса крака и се обърна отново към събеседника си:

– Между другото, на колко години сте, Цуджи-сан?

– На двадесет и седем – отвърна Цуджи.

Тонът на Кашо рязко се промени.

– Уау, толкова млад! Яко. На тази възраст можех да направя всичко. Да работя по цели нощи, да излизам по запои… – Той отпи от кафето си и се засмя.

Това сякаш помогна на Цуджи да се отпусне и той поклати глава.

– Но Вие сте все още млад, нали така, Ано-сенсей?

– Никак даже. Скоро ще бъда в края на тридесетте си. Честно казано, на моята възраст вече не съм привлекателен за жените. Завиждам Ви, Цуджи-сан.

Цуджи се усмихна, сякаш шегите на Кашо го бяха успокоили напълно. Аз, от друга страна, недоволствах вътрешно заради начина, по който зет ми винаги успяваше да поеме контрола върху разговора.

В този момент Кашо най-после отчете присъствието ми.

– Разбира се, снаха ми е професионалист. Изобщо не се притеснявам за съдържанието на книгата.

Долових слабо пукане, примесено с музиката, и осъзнах, че бяха пуснали плоча.

Цуджи тъкмо обясняваше колко бил изненадан, когато разбрал, че с Кашо сме роднини, когато подрънкването на звънчетата над вратата на кафенето го прекъсна. Влезе едър мъж, който се потеше обилно, въпреки студеното време. Голямото му тяло се клатушкаше наляво-надясно, докато се приближаваше към нас.

– Здравейте, извинявайте за закъснението. Благодаря за миналата седмица, Ано-сенсей!

– Благодаря, че дойде, Китано-сенсей – каза Кашо, а после добави с игрива усмивка: – Да не би да си тичал?

Смехът на Китано-сенсей излезе писклив.

– Шегите на Ано-сенсей са, както винаги, на място – отвърна той весело.

Бях малко озадачена от разменените реплики, но се усмихнах, докато Китано-сенсей избърсваше потта си с ошибори.

– С Ано-сенсей бяхме адвокати-сътрудници по едно и също време – обясни Китано-сенсей. – Често се надпивахме по какви ли не глупави поводи. Спомняш ли си колко шотове текила обръщахме? Извадихме късмет, че никой не умря.

– Вярно е. Навремето бяхме само мъжка компания. О, Цуджи-сан, ти все още се справиш добре, нали? С шотовете текила?

– Не, не. Не нося на алкохол – отговори Цуджи.

– О-о. Е, явно не си пил със снаха ми. Късметлия си.

– Кашо, ако обичаш – намесих се тихо, а тримата мъже се обърнаха към мен и ме изгледаха с повишен интерес.

– Снаха ми е доста силен пияч – обясни той, с което напълно пренебрегна молбата ми. – Съжалявам, стига толкова пиянски истории. Нека минем към основния въпрос.

– Да. Канна Хиджириама е обвинена в убийство. Исках да попитам каква присъда би могла да получи?

Китано-сенсей пое въпроса на Цуджи:

– Трудно е да се каже. Ако погледнем към прецедентите, присъдата за убийство на член на семейството може да варира значително в зависимост от конкретните обстоятелства.

– Между другото, публикувани ли са резултатите от съдебно-психиатричната експертиза? – попитах.

Китано кимна.

– Няма проблеми. Оценили са я като психично здрава. Ако това се вземе под внимание, както и младостта ѝ разбира се, мисля, че ако направи пълни самопризнания и покаже разкаяние, ще успее да създаде по-добро впечатление. Но Ано-сенсей иска да предприеме по-твърд подход.

Кашо сложи показалеца си на ъгъла на масата, сякаш се опитваше да извлече вдъхновение от нея.

– Проблемът е майката – каза той.

– Майката? – повторих аз.

– Да, майката на Канна. Канна е купила оръжието предварително и е помолила баща си да се срещнат на уединено място, поради което е почти невъзможно да отречем предумишленото убийство. Затова, с цел да пледираме за смекчаващи вината обстоятелства, мислехме да използваме показанията на майката. Тя обаче отказва да даде показания в наша полза. Ще бъде свидетел за прокуратурата.

Останах безмълвна. За разлика от мен, Цуджи се приведе напред и попита:

– Това означава ли, че има конфликт между майката и дъщерята?

– Така изглежда. Канна признава, че е убила баща си, но настоява, че не е било преднамерено и мотивът ѝ остава неясен. Така че този случай определено ще стигне до съда.

– Ано-сенсей – обади се Китано-сенсей, – вероятно би било по-добре да сме малко по-предпазливи? Фактът, че баща ѝ е бил против плановете ѝ за кариера, може да не е достатъчен мотив да го убие.

– Да, прекалено е елементарно. Затова съм сигурен, че сте съгласни, че трябва да е имало и друга причина. В случаи като този прокуратурата ще иска поне петнадесет години. Целта ми е да получим присъда на половината, ако не и по-малко дори, от тази.

– По-малко от половината? – Цуджи и аз реагирахме едновременно.

– Но, Ано-сенсей, ясно е като бял ден, че е убийство, нали така? – каза Цуджи. – Как е възможно да очаквате толкова малка присъда? Признавам, не съм наясно с правните въпроси.

– Тоест казваш, че има обстоятелства, които биха оправдали една по-малка присъда? – попитах аз.

Кашо ме погледна:

– Това е нещо, което няма да разберем, докато не разровим нещата по-дълбоко. Ако се случва нещо повече извън това, което виждаме на повърхността, мислите ли, че е справедливо Канна да бъде принудена да прекара толкова много години в затвора и никога да не може да започне нормален живот отначало? Просто защото никой не е знаел за това, което всъщност се случва? Ако човек е обвинен в убийство, той е изолиран от обществото за повече от десетилетие. Но ако има шанс за по-малка присъда, дори и да е виновен, все пак може и да има някаква възможност за нормален живот.

След кратка пауза Цуджи кимна.

– Разбирам – каза той.

По време на дискусията дискретно погледнах ръчния си часовник. Беше почти време за първата ми консултация този следобед.

– Разбирам логиката в това, което казваш – обърнах се към Кашо, – и се извинявам много, но трябва да тръгвам за работа.

Мъжете рязко се върнаха в настоящето, отпиха от водите си и започнаха да се обясняват един на друг, че те също трябвало скоро да се връщат на работа.

Платихме сметката и излязохме от кафенето. Въздухът навън беше сух, напомняше за идващата зима. Тъй като кантората на Кашо беше на пешеходно разстояние, той ни благодари набързо и тръгна. Ние, тримата останали, решихме да тръгнем към станция „Очаномизу“.

Пътят до станцията беше открит, с много отворени пространства, и вятърът духаше между високите сгради. Беше пълно със студенти от близкия университет.

– Ано има силно развито чувство за справедливост – обясни Китано-сенсей, докато минавахме през турникетите в метростанцията. – Наистина го уважавам. Много адвокати отказват да работят по криминални дела.

Той изглеждаше престижно в тъмносиния си костюм, но в този момент звучеше като млад мъж.

– О, мислех си, че по-голямата част от работа на адвокатите е свързана с криминални дела – казах.

– Изобщо не е така. Честно казано, просто не плащат добре. Най-добрите в сферата ни се занимават с чуждестранни корпоративни придобивания и живеят в луксозни апартаменти в небостъргачите по хълмовете на „Акасака“ – обясни той с въздишка.

– Хората с пари май наистина обичат да живеят на високи места – обади се Цуджи. – Предполагам им харесва да гледат отвисоко на всички останали.

Засмях се, докато слизахме надолу по стълбите към перона.

Тримата застанахме да чакаме влака. Излъчвахме онова лесно забележимо следработно настроение. Имаше някаква странна прилика помежду ни – бяхме като конус, цилиндър и сфера – фигури с подобни характеристики, и все пак толкова различни една от друга. Хората минаваха покрай нас. От време на време краят на някое палто се повдигаше и за миг откриваше гледка към облечен в чорапогащник крак.

– Въпреки че не сте кръвни роднини, с Ано-сенсей си приличате изключително много. Е, не физически, но имате сходно излъчване – отбеляза Китано-сенсей.

Цуджи се канеше да се съгласи, но се наложи да измъкне телефона от якето си. Изглежда му се обаждаха по работа. Закри с ръка устата си и се дръпна настрани.

Останали насаме, с Китано-сенсей се спогледахме. Когато той се усмихна, леко поомекнах.

– Колкото до обвиняемата, може би ще получи по-малка присъда в зависимост от мотива ѝ – каза той. – Но според мен вероятно ще я осъдят на около тринадесет или четиринадесет години.

Една млада жена да прекара в затвора скъпоценното време от двадесетте си и да бъде освободена в края на тридесетте… Кашо беше прав, това беше ужасно дълго време. От друга страна, не знаех доколко е възможна някаква защита за човек, който е извършил такова тежко противообществено деяние като отцеубийство.

– Но ще направим всичко възможно, сенсей – добави той.

Поклоних се в отговор.

Влакът се приближаваше към гарата и Китано-сенсей попита изведнъж:

– Макабе-сенсей, знам, че си заета в клиниката си, но винаги ли си проявявала интерес към писането на подобна книга?

Силният вятър от тунела развя косата ми и я обърна върху лицето ми. Хванала здраво чантата си, завъртях глава, за да го виждам по-добре.

– Да, искам да стана известна с този проект – отговорих.

Китано-сенсей изглеждаше изненадан от отговора ми.

– Сигурна съм, че не е толкова лесно – добавих бързо.

– Разбирам – засмя се той и ми кимна за довиждане, докато се качвах във вагона.

Останала сама във влака, изведнъж загубих кураж. Трябваше ли да продължа с тази задача? Дали наистина беше добра идея да се забърквам отново с Кашо? А и самата жертва? Винаги има рискове в публикуването на книга, която сякаш симпатизира на извършителя. Със сигурност не исках да навредя на изслушването. И най-вече, все още не можех да осмисля новината, че майката ще бъде свидетел за прокурора.

Опасенията ми тъкмо започваха да излизат извън контрол, когато телефонът ми извибрира. Зачудих се дали да го пренебрегна, тъй като бях в метрото, но се стреснах, като видях името на Кашо на екрана. Обърнах се с гръб към другите пътници и вдигнах.

– Съжалявам, трябваше да бързам – каза той. – Стигна ли вече на работа?

Влакът точно беше спрял на моята спирка и вратите се отвориха.

– Все още съм на спирката – отговорих, докато слизах от вагона. Над главата ми отново имаше синьо небе.

Канех се да попитам какъв е проблемът, но докато си поемах глътка свеж въздух, Кашо заговори отново:

– Искам да ти кажа нещо. Както каза Китано-сенсей, в момента шансовете са срещу нас. Но освен това има и няколко аномалии в показанията на Канна. Отначало дори аз не мислех, че има много място за съчувствие – все пак става дума за случай, в който дъщерята убива баща си. Но когато майка ѝ взе страната на прокуратурата, започнах да усещам, че има нещо скрито там.

– И аз това си помислих – отговорих внимателно.

– Точно. Затова трябва да разберем какво наистина става в това семейство. Юки, ти ще имаш свой собствен достъп до Канна, независим от моята работа с нея. Може би така ще получим някаква яснота.

***

Седнала срещу мен в стаята за свиждания на ареста, Канна изглеждаше по-предразположена да говори, спрямо първия път. Дори ми се усмихна, когато ме видя.

– Макабе-сенсей, очаквам с нетърпение да работя с теб – каза тя, като наведе учтиво глава.

Отвърнах на усмивката ѝ и оставих нещата си за писане в скута си.

– Как се чувстваш днес? – попитах.

– Не много зле. Вчера Ано-сенсей и Китано-сенсей ме посетиха, а и една приятелка ми донесе това… – Канна повдигна крайчето на белия си суитчър.

Стана ми любопитно и я попитах за приятелката ѝ.

– Приятелки сме от началното училище, казва се Киоко. Тя е красива, умна и винаги съм можела да разчитам на нея. По някаква причина тя ме смята за своя най-добра приятелка. Въпреки че отидохме в различни университети, все още се срещаме всеки месец и ходим на пазар или обядваме, или нещо подобно.

След като попитах се оказа, че Киоко посещава по-престижен университет от този, в който се бе записала Канна. Предположих, че след като са били близки приятелки от началното училище, нейната умна приятелка Киоко би могла да ми даде някаква информация за семейството на Канна. Но все още не бях извоювала такова ниво на доверие от страна на Канна и имаше вероятност да реагира зле, ако веднага помолех за среща с приятелката ѝ, затова засега реших да запазя идеята за себе си.

– Прочетох писмото ти и има няколко неща, за които бих искала да те питам – казах. – Уви, времето ни за тези срещи е ограничено, така че е истинско предизвикателство да намеря най-добрия подход.

Канна запази мълчание. Изражението ѝ стана по-сериозно и очите ѝ зад дългите ѝ ресници сякаш се насълзиха.

– И аз не знам какво може да се направи, затова ще оставя на теб да прецениш– каза тя.

– В такъв случай, какво ще кажеш за следното? Преди следващото ми посещение, може да ми напишеш писмо, в което да ми разкажеш за връзката си с майка ти, а защо не и за някои от спомените, които имаш с нея?

Канна се намръщи за момент, после ме погледна, очевидно объркана.

– Имаш някакви възражения ли? – попитах.

– Не, не е това…

Тя стисна плата на джинсите си над коленете. Изглеждаше възмутена от молбата ми.

– Просто… баща ми умря. Защо ме питаш за майка ми?

– Въпреки, че случаят касае баща ти, ако ти е възможно искам да помислиш върху отношенията ти с майка ти. Разбира се, можеш да добавиш също неща, свързани с баща ти.

– Добре, но отношенията ми с майка ми са… нормални.

– Между другото, в писмото, което ми изпрати, казваш, че искаш да поправя това, което не работи в теб. Искаш ли да ми опишеш човека, в който искаш да се превърнеш?

Погледнах към прикритата в сенките фигура на надзирателката, която стоеше зад Канна. Погледнах часовника си и видях, че са останали само няколко минути от времето ми за свиждане.

– Искам да стана човек, който може да разбере чуждата болка, който има по-човешко сърце – отговори тя.

– Преди да се тревожиш за болката на другите, нека те попитам: способна ли си да почувстваш своята собствена болка?

Тя явно не разбра въпроса.

– Не, но аз съм онази, която греши – промърмори тя едва-едва.

Помолих я да помисли над въпроса ми. Надявах се, че някак ще успея да върна малко светлина в тези бездушни очи.

***

Когато излязох на метростанция „Шинджуку“, градът изглеждаше потънал под тежък мрак. Светлините на универсалния магазин „Такашимая“ изглеждаха едновременно близки и много далечни. Вървях бързо, успешно се промушвах през насрещната тълпа, като се стараех да заемам колкото се може по-малко пространство и извъртах рамене в едната или в другата посока. За миг бях замаяна от силните светлини край турникета. Докато слизах по стълбите и се опитвах да се отърся от световъртежа, телефонът ми звънна.

– Здравей, Юки? Аз съм.

Усетих моменталното напрежение, предизвикано от звука на гласа.

– Толкова е шумно, че едва те чувам – продължи тя. – Навън ли си? Къде е Масачика? – Изстрелваше въпросите бързо, като картечница.

– Мамо, в „Шинджуку“ съм в момента. Трябва да взема нещо от магазина за електроника.

– Прибираш ли се веднага след това?

Отворих уста да отговоря, но майка ми пак ме прекъсна:

– В такъв случай, ще дойда след час. Нося сувенири от нашето пътуване до Англия. Обичаш онези бисквити, които са с много масло, нали?

Разбира се, нямаше обяснение за кого се отнасяше това „нашето“. Бях напълно сигурна, че английски бисквити могат да се купят без проблем в тукашния магазин за вносни стоки „Калди“, но това не беше достатъчно основателна причина да откажа подаръка ѝ.

– Защо не отидем да ядем някъде навън? Масачика ще е вкъщи, а аз още не съм започнала да приготвям вечерята.

– Да, добре – отвърна тя с обичайния си рязък маниер. – Но никакво месо. Ядох много месо, докато бях в чужбина, и ми писна. Ако знаеш добро място за суши, направи резервация.

След като издаде заповедта си, тя затвори. Въздъхнах и побързах да се кача във вагона. Подпрях се на вратата и изпратих съобщение на сина си. Той отговори веднага:

Много тъпо.

Не обърнах внимание на отговора му и прибрах телефона си. Заслужаваше си в името на психичното ми здраве, въпреки главоболието да се организира – не исках тази жена да стъпва в къщата ми.

Въпреки че беше малко далеч от станцията, отидохме до известен ресторант за суши, където майка ми поръча всичко, което обича. Масачика се възползва от ситуацията и си поръча скъпата мазна риба тон и морски таралеж.

Майка ми подаде на внука си няколко хартиени торби – в едната имаше яке, а другите бяха пълни със сладкиши и различни сувенири, но когато беше време да си вървим, тя отвори чантата си и се обърна към мен.

– Съжалявам, но смятах да дойда у вас днес, затова нямам пари в брой. Може ли да ти ги дам следващия път?

Извадих няколко банкноти от по хиляда йени от портмонето си и ѝ ги подадох.

– Аз имам. Плати с картата си, а аз ти давам тези в брой.

– О, наистина ли? Благодаря – отвърна тя монотонно.

С примирено изражение майка ми извади златната си карта. Гледах ръката ѝ, докато подписваше сметката.

– Жадна съм. Иска ми се да пийна чай – заяви майка ми, след като напуснахме ресторанта и тръгнахме по слабо осветената улица.

Хвърлих поглед към големия супермаркет от другата страна на улицата.

– Гамон ще се прибере скоро, така че трябва да напазарувам някои неща и да се прибираме.

– О, наистина ли? – попита тя с разочарование и раменете ѝ се свлякоха в черното вълнено сако. – Късметлийка си, че имаш толкова мил съпруг. Баща ти си е все същият, през повечето време пътува по работа. Е, аз пък имам своето време за забавления със съпругите от квартала. Ходим на екскурзии, организираме си дамски вечери навън, такива неща. Много съм си добре, въпреки че всички се държите толкова настрана от мен и рядко се обаждате.

– Аз ти звъня понякога – каза Масачика.

Майка ми се усмихна и го погали по главата.

– Моят сладък внук е най-добрият – каза тя. – Е, предполагам, че ще тръгвам към вкъщи тогава.

Подканих Масачика да пресечем улицата в момента, в който светофарът светна зелено, и помахах на майка ми, докато се отдалечавахме.

След края на всяка подобна среща, когато се налагаше да изпълнявам дъщерните си задължения, ме заливаше вълна от облекчение, примесена с тежка умора.

На щанда за прясно месо в супермаркета разглеждах каймата, когато Масачика ме попита:

– Мамо, в лошо настроение ли си днес?

Зад нежния му поглед, който ми напомняше толкова много на Гамон, се спотайваше далечна студенина, която със сигурност беше наследил от мен. Харесвах как очите на Масачика успяваха да съчетаят едновременно мрак и светлина.

– Не, никак даже – отговорих и пуснах една тарелка с телешка кайма в кошницата си. – Утре за обяд ще има спагети „Болонезе“. Не мога да си спомня, ядеш ли целина, или не?

–Баба май мрази да дава пари. И друг път те е молила да плащаш сметката ѝ, нали?

Стомахът ми се сви. Поколебах се дали е редно да коментирам, но въпреки всичко заговорих, като подбирах внимателно думите си:

– Баба ти вярва, че е хубаво да може да разчита на мен за разни неща. Когато бях малка, баща ми, твоят дядо, си беше вкъщи много рядко, така че с баба ти бяхме сами през повечето време. Може би си мисли, че е нормално да разчита на дъщеря си.

– Хей, почти същото е и в нашата къща. Ти и татко се редувате да стоите вкъщи.

– Мисля, че ние успяваме да прекарваме малко повече време заедно като семейство – възпротивих се аз. Изведнъж ме притисна силна вина.

– Шегуваш се, нали? – отвърна Масачика по детски. – Имаш късмет, че татко е щастлив да се грижи за мен и че не ти се налага да полагаш никакви усилия. Прав ли съм, нали?

Преливаща от обич, се опитах да обвия ръка около главата на Масачика за прегръдка, но той бързо се възпротиви.

– Уф, махни се от мен. Толкова си досадна – каза той и избяга към щанда със снаксове.

– Хей, ами бисквитите, които баба ти ти донесе?

– Не искам бисквити. Те са сухи и ронливи.

Отказах се да споря с него и реших да ги изядем с Риса по време на обедната ни почивка.

***

Макабе-сенсей,

Много благодаря за разговора онзи ден. Ще се опитам да напиша писмото, за което ме помоли.

Мислех си за най-ранните си спомени. В ума ми изникна образът на стъклено кълбо, в което има снежен човек. Когато бях в предучилищната група, веднъж чакахме баща ми да се върне от дълго пътуване в чужбина и с майка ми отидохме на летището, за да го посрещнем. В таксито по пътя към вкъщи, той ми подари бялата снежна топка от стъкло. Когато я разклатих, снежинки от бяла хартия, се посипаха и се завихряха вътре. Мисля че беше сувенир от Лондон, и тогава бях много щастлива. Но сега, когато си помисля за усмихнатото лице на снежния човек, започва да ми се гади.

Този подарък беше първият и последният, който получих от баща си.

Къщата, в която се преместихме, след като баща ми се върна в Япония, имаше отделна обособена пристройка, която баща ми ползваше като ателие. В очите ми беше като малка игрална площадка и бях много любопитна какво има вътре, но баща ми строго ме предупреди никога да не влизам вътре без разрешение. В ранните ми детски години никога не се бунтувах срещу родителите си и никога не ги молех за много неща или нещо подобно. Мисля, че се държах доста възпитано, в сравнение с голяма част от връстниците ми.

Майка ми беше мила, но баща ми винаги беше най-важният член на домакинството и неизбежно беше с приоритет за всичко. Още когато бил в художествената академия, учителите казвали на баща ми, Наото Хиджириама, че има обещаващо бъдеще. Толкова много се говорело за него, че дори майка ми, която била в курса по „Теория на изобразителното изкуство“, чула за него.

Майка ми ми разказваше за първия път, когато видяла една от картините на баща ми. Била изложена на фестивала на университета в годината, в която и двамата били в първи курс. Тя казва, че тази картина била единствената в цялата изложба, която изглеждала жива. Била на жена в профил, която гледала надолу към пода.

Тъй като самата тя няма талант да създава изкуство, майка ми винаги се е възхищавала на мъже с такива умения. За баща ми, който имаше силно развит усет за всичко красиво, майка ми вероятно е била перфектният партньор. Казват, че тя била една от най-красивите жени в кампуса.

Преди майка ми често ми разказваше, че единственото ѝ силно качество било външността ѝ, поради което хората често се държали с нея зле. Казваше, че баща ми я спасил от всичко това.

Изморих се от толкова писане. Съжалявам. Лека нощ.

Канна Хиджириама

***

Дъждът донесе студ. Дните станаха мразовити.

По целия бетонен тротоар от станцията до офиса ме пръскаха водни капки, които оставяха кални петна по чорапогащника и палтото ми.

След като оставих вещите си в шкафчето си, зърнах отражението си в малкото огледало и забелязах, че косата ми изглежда разчорлена. За щастие нямах записани консултации за следобеда, затова бързо се обадих във фризьорския салон, където ходех винаги, и си записах час за подстригване.

На обяд изядох само една топка онигири от супермаркета и се запътих към салона, който беше съвсем близо до офиса ми. Така можех да се върна бързо, ако някой си запишеше час за консултация в последния момент.

Салонът на улица „Меджиро“ беше празен, вероятно заради дъжда. Седнала на стол до прозореца, отворих каталога с прически. Докато обръщах страниците, в търсене на различни видове прически в стил боб, си спомних как Гамон каза, че иска някой ден да ме види с дълга коса.

Фризьорката дойде и ме попита как искам да ме подстриже.

– Мисля да я пускам дълга, така че моля, просто я оформете – казах.

– Макабе-сан, носите косата си на боб от много дълго време, нали? – каза тя.

Кимнах и извадих телефона си. Исках да проверя новините, но се втрещих от първото заглавие, което видях: Бивш любовник на омайващо красива убийца признава: „Бях неин роб“. Отне ми време да осъзная, че това е откъс от статия в популярно клюкарско списание.

През това време фризьорката ме заведе до фризьорската мивка и ме настани в полегатия стол. През цялото време, докато миеше косата ми, не можех да спра да мисля за статията в списанието.

В момента, в който приключиха с подстригването и сешоара, побързах да изляза от салона и звъннах на Кашо. Миризмата на шампоан все още се носеше във въздуха край мен, докато телефонът звънеше в ухото ми. Той не вдигна, така че му оставих гласово съобщение.

След като изтичах обратно до офиса в дъжда, потърсих подробности в интернет. Намерих най-различни грозни коментари от сорта: „Селфитата ѝ са чиста порнография“ или „Тая е абсолютна откачалка“. Неприятен възел се образува в стомаха ми.

В този момент Кашо ми върна обаждането.

– Не му обръщай внимание, просто е някакъв идиот – каза Кашо веднага и аз малко се успокоих.

– Каза ли на Канна? – попитах.

– Не бях сигурен дали е добра идея, но в крайна сметка ѝ казах. Тя веднага се досети кой е. Мъжът се казва Йоичи Кагава. Студент е в университета, в който учи Канна.

– Вярно ли е, че ѝ е бивше гадже?

– Не съм сигурен, дали „гадже“ е най-точната дума в случая, но… да – отговори Кашо.

– Досега нямах възможност да прочета статията, но публикували ли са нейни снимки? – попитах притеснено.

Отговорът на Кашо беше равнодушен:

– Само една, на която е по бански костюм и прави знака за мир. Тя твърди, че не му е пращала никакви твърде дръзки снимки.

Изпитах невероятно облекчение, но в същото време се замислих колко ли шокирана трябва да е била Канна.

– Мисля да отида да говоря с този Йоичи Кагава – каза Кашо.

– Може ли да дойда с теб?

Кашо не отговори веднага. Вероятно преценяваше правните последици. Остави въпроса без отговор и промени темата:

– Та, какво става при теб? Някакъв напредък?

Въздъхнах тихо.

– Все още нищо. Просто повтаря, че го е убила заради разногласието им за интервюто за работа.

– Разбирам. Но защо родителите ѝ са били толкова против? Ако сладката им дъщеря иска да стане телевизионна водеща, защо да не я подкрепят?

– Затова смятам, че именно там има нещо скрито от нас – казах му. – Ако мога да се срещна с бившия ѝ, може и да успея да открия нещо.

– Разбирам. Ще помисля – каза той и усетих, че се кани да затвори.

Спрях го.

– Кашо?

– Какво?

– Не мислиш ли, че е време да говорим откровено един с друг, от сърце?

Настъпи пауза и после го чух да се смее.

– Нали точно ти ми каза, че съм безсърдечен? Как мога да говоря от сърце, ако нямам такова? – Тонът му беше станал саркастичен.

Е, в крайна сметка не се беше променил…

– Забрави – казах.

– Може ли да попитам защо повдигаш темата точно сега?

Беше провокативна форма на учтивост, която ме накара да чувствам само отчаяние и нищо повече.

Как се стигна дотук? Въпрос, който си бях задавала хиляди пъти. Отново и отново. Как наистина се беше стигнало дотук?

– Прошката, която си дадохме, не е била достатъчно условие, за да работим успешно заедно, нали? – отбелязах аз.

Настъпи кратка пауза и връзката прекъсна.

***

Докато минавах през зоната за почивка в телевизионното студио, видях мъж и жена, които си говореха. Разпознах ги – и двамата бяха водещи. Мъжът, известен с красивите си, почти женствени черти, стоеше леко приклекнал, за да може да гледа в очите младата жена пред него.

– Добро утро – казах малко по-високо.

Водещата се обърна и отвърна на поздрава ми.

– Макабе-сенсей, чухте ли? – попита тя. – Ичика-сан е починала. Тя участва в предаването с вас няколко пъти, нали? Новината точно гръмна.

– Какво? Как? – попитах.

– Изглежда е било самоубийство. Тя беше такова добро момиче, винаги работеше усърдно и изобщо не беше високомерна.

В ума ми изскочи споменът за болезнено слабото тяло и голямата усмивка на Ичика. Въпреки че беше известна, тя никога не се бе държала арогантно, напротив – по-скоро страдаше от ниско самочувствие. Спомних си, че беше публикувала автобиографията си в края на миналата година.

– Ичика е живяла в трудна семейна среда, нали? Бях изненадан, когато прочетох за тези неща в книгата ѝ – каза мъжът.

– Да, именно след като разкриеш нещо такова за себе си, настъпва период, в който ставаш обект на много внимание. Но щом вниманието спадне, е лесно да се депресираш. Но не бих могла да кажа дали това е причината.

– Разбирам – кимна водещият, сякаш наистина разбираше. – Ако някога нещо ви тревожи, независимо какво е то, не се колебайте да ме потърсите. Винаги можем да поговорим. Ще ви изведа на хубава вечеря по всяко време.

Думите му бяха адресирани предимно към младата му колежка. Намръщих се леко и отидох в гримьорната.

Докато слагаха грима ми, се загледах в чертите си. Не изглеждах зле, но не бях и красавица. Лице, което не се отличаваше с нищо. Единственото, което се набиваше на очи, бяха ключиците ми, изскочили над блузата.

Бях срещала онзи водещ вече няколко пъти, но досега не ме беше поглеждал в очите. Такива като него имаше в цялата телевизионна индустрия – мъже, които не започваха разговори с жени, чиято външност оценяват на по-малко от 8 от 10. Мъже, които си мислеха, че никой не забелязва това им отношение към жените. Или просто им беше все тая, дори и някой да забелязваше. Това бяха мъже, които не се бяха натъквали на нито една спънка или отказ в живота си.

Дори докато се усмихвах и говорех с водещия на шоуто в яркото и твърде бяло студио, мисли за самоубийството на Ичика, за конфликти с мъже и за писмото от здраво залостеното сърце на Канна Хиджириама се удряха в ума ми, слепваха се и се приплескваха една в друга, като малки парченца от надробен кекс.

***

Късно същата вечер вратата на домашния ми офис се отвори и Гамон влезе.

– Юки, ако ти се спи, защо не се преместиш в спалнята?

Вдигнах поглед.

– Не спя – казах глухо. Страниците на отворената ми книга се бяха прегънали и се опитах да ги изгладя с върховете на пръстите си. – Не знам защо, но не мога да се успокоя достатъчно, че да заспя в момента.

Гамон изхвърча от стаята, сякаш изведнъж се бе сетил за нещо. Върна се миг по-късно с пакет от Амазон. Отворих го и извадих дебела книга с репродукции.

– Какво е това? – попита той.

– Репродукции на бащата на Канна.

Картините бяха на момичета в ранна юношеска възраст. Някои носеха традиционно японско кимоно, други бяха облечени в класическите тоалети на сервитьорките от мейд кафенетата. А имаше и трети – голи до кръста, обърнати с гръб към зрителя.

Закръглените им бузки излъчваха лека чувственост, а големите им очи блестяха с меланхолия, която асоциирах с френските кукли. Картините напомняха за Реноар.

– Знаеш ли нещо за този художник? – попитах Гамон.

– Никога не съм чувал за Наото Хиджириама. Но не е точно в моята сфера.

– Какво мислиш? – попитах и седнах до него на килима.

Гамон остана мълчалив, докато разглеждаше картините.

– Честно казано, не ми харесват особено – каза той накрая. – Въпреки че е пресъздал образите невероятно реалистично, имам чувството, че не е успял да изобрази позитивното в тази реалност.

Картините наистина бяха много живи – сякаш гледаш реални хора. Но като че именно гледната точка на Наото Хиджириама беше това, което се набиваше най-много на око. Погледът, възпроизвеждането текстурата на кожата, самата атмосферата. Реалност и идеал се наслагваха и странно се преплитаха в едно цяло.

– Не се натоварвай – каза Гамон.

Засмях се.

– Какво имаш предвид под „натоварване“?

– Телевизионното ти шоу, тази книга… Знам, че се притесняваш за доходите ни и за ипотеката… Аз би трябвало да съм този, който да мисли как да изплатим парите на родителите ми. Ако нямах нужда от пространство, за да работя, един апартамент на разумна цена щеше да е достатъчен.

Не отговорих. Просто се протегнах към чашата си и отпих от вече студеното кафе.

– И сега тази ситуация с Кашо – продължи той. – Тежи ми да го кажа, защото ми е брат, но знам колко трудно може да бъде да се работи и общува с него.

– Да, със сигурност е труден характер и определено има нещо непредсказуемо и диво в него – съгласих се.

– Когато бяхме деца, веднъж се покатери на покрива на гаража на съседите и скочи. Каза, че искал да го направи, защото снегът бил натрупал, но гаражът беше висок повече от два метра.

– Ха! Това звучи опасно. Но момчетата правят безразсъдни неща през цялото време, нали?

– Е, аз не бях такъв – усмихна се Гамон. – Знаеш ли, Кашо все повтаряше колко било глупаво да се правят такива неща, но после изведнъж отива и скача от някой покрив. Може би просто обича да се преструва на клоун, за да развлича другите. Може би така се свързва със света край него. Би било хубаво, ако срещне здравомислеща жена, която да иска семейство, и която да успее да създаде място, в което Кашо да се чувства сигурен и спокоен.

– Да… Мисля, че ще си лягам вече – обявих аз.

Занесох празната си чаша до тъмната кухня, изплакнах я и я сложих да се суши. Изведнъж ми се доплака, исках да излея всичко, което ми се бе насъбрало, да рева с глас, като бебе.

Но вълните от емоциите ми не преляха. Умората и сънливостта ги пресрещнаха, и ги удавиха надолу в дълбините на сърцето ми. Осъзнах, че дори за да се наплачеш, трябва да си млад и да имаш физическа сила. Иначе просто заспиваш.

Докато пусках ръкавите си надолу, се замислих за Канна, спяща в нейната студена килия.

***

Следващия път, когато посетих Канна, ми беше трудно да чуя каквото и да било от думите ѝ. Избутах стола си леко назад, за да мога да се наведа напред и да се приближа до малките дупки в стъклената преграда.

– Защо родителите ти бяха против да станеш телевизионна водеща? – попитах.

Гласът на Канна беше слаб. Звучеше сломена.

– Не зная, но баща ми винаги казваше, че трябва да си избера стабилна, честна професия като учител или учен, а не кариера, която ще изисква да се появявам пред толкова много хора, пред публика.

Професии от типа на учител или учен бяха на светлинни години от желанието на Канна да бъде водеща. Макар и напълно да разбирах притесненията на един родител, свързани с развлекателната индустрия и начина, по който всяко младо и сладко момиче, или пък момче, се превръщаше в обект на идолизиране, мнението на баща ѝ звучеше по-скоро тесногръдо и осъдително.

– Сенсей, прочете ли онова интервюто на Йоичи Кагава?

Казах ѝ, че съм го прегледала.

– Свърза ли се с него? – В момента, в който попитах, Канна отрече категорично. Очевидно беше очаквала въпроса.

– Той ме насили да вляза в тази връзка. Не го харесвах от самото начало, но той казваше, че ще умре, ако скъсам с него. Срам ме е, че хората ще ме мислят за жена, която харесва мъже като него, и че бих имала връзка с такъв мъж по собствена воля. Ужасно е.

– Колко дълго бяхте заедно?

– Откакто започнах да уча в университета… около две години и половина.

Доста дълго време, помислих си, като се има предвид, че твърди, че не може да го понася.

– С добри чувства ли се разделихте?

– Не знам, изведнъж той започна да повтаря, че иска нормална романтична връзка. Говореше за брак в бъдещето и как искал да бъде само с един човек до края на живота си. Но сега се държи, едва ли не като някаква жертва, и отправя всички тези обвинения. Той е боклук.

Това ми напомни за последния ми разговор с Кашо.

– Ано-сенсей каза, че иска да говори с Йоичи. Спомена ли ти?

– Да. Казах му, че не бива да вярва на всичко, което излиза от устата му. Той се засмя и обясни, че момчета като него, на които не им върви с жените, винаги лъжат по един и същи начин. – Лицето на Канна видимо грейна, което леко ме разтревожи.

Да, тя беше в ситуация, в която бе принудена да разчита на адвоката си, но ме притесняваше фактът, че името на другия ѝ адвокат, Китано-сенсей, изобщо не се споменаваше в разговора. Предполагам, че ако Кашо беше от типа мъже, които излъчват бащинска загриженост и авторитет, емоционалната зависимост, която Канна започваше да развива спрямо него нямаше да е толкова притеснителна.

– Ако нямаш против, бих искала да присъствам на разговора му с Йоичи. Ще бъде ли проблем? – попитах непринудено.

Тя се съгласи моментално, което ме изненада.

– Добре. Но имай предвид, че той умее да изопачава истината и чуждите думи. Малко се притеснявам какви може да ги наговори.

Не очаквах Канна да е толкова открита относно Йоичи Кагава. Може би въпросите, свързани с любовния ѝ живот, бяха начин да достигна до истинските ѝ чувства.

– Как се запозна с него?

– По време на едно ханами, когато бях в първи курс в университета. Йоичи вече беше завършил, но беше дошъл с групата ни и ме заговори. Стори ми се добър човек, а и той сякаш се разбираше страхотно с всички, така че си разменихме телефонните номера за контакт. Веднага започнах да получавам съобщения от него. Постоянно. Не спирах да му повтарям, че нямам интерес, но приятелят ми по онова време беше ужасен, и… ами… той ме малтретираше физически, и когато помолих Йоичи за съвет, той наистина ми помогна много. Така започнахме да излизаме.

Стори ми се важно, че тя употреби фразата „той ми помогна“ вместо „той се възползва от ситуацията“. Имах усещането, че зървам частица от заплетените ѝ емоции.

– Не исках нищо от него, но той вечно ми даваше скъпи подаръци и ме караше с колата до вкъщи, ако беше късно. Но така и не се опита да ме опознае истински. Просто му харесваше как изглеждам. И когато започнахме да излизаме, непрекъснато повтаряше, колко труден характер имам, или че съм лъжкиня, без изобщо да се опита да ме разбере.

Канна започваше да се разгорещява и дишането ѝ ставаше по-тежко.

– Помниш ли, че преди ми каза, че си лъжкиня? – попитах.

Тя се поколеба, за момент видимо притеснена.

– Е, това си е истината и не мога да направя нищо по въпроса.

– За какво си лъгала? Можеш ли да ми дадеш пример? – попитах и погледнах часовника си. Жалко, че не можех да ѝ дам достатъчно време да помисли над въпроса.

Канна поклати глава.

– В момента не мога да се сетя за нищо конкретно – отговори тя, – но винаги са ми казвали, че съм лъжкиня.

– Кой?

Лицето ѝ се скова. Времето почти беше изтекло, така че продължих бързо:

– За следващото писмо може ли да помоля за някои конкретни неща?

Тя кимна в съгласие, но беше леко изнервена.

– Бих искала да науча повече за любовния ти живот от първата ти любов до деня на инцидента. Всичко, което си спомняш, независимо дали те е наранило, или ти е донесло щастие, нещата, които не са ти харесвали, всичко, за което се сетиш.

Тя изглеждаше изумена от тази молба и започна да примигва бързо.

– Какво има? – попитах.

Нямаше отговор.

Кое? Кое от нещата, които бях казала, бе предизвикало тази нейна реакция? Но преди да успея да разгадая мистерията, надзирателката реши, че срещата е приключила, и я отведе.

Кашо чакаше на рецепцията при главния вход.

Облечен в костюм, с баджа си на адвокат на ревера, той носеше хартиена торба от магазин, в която имаше някакъв подарък. Разпознах името на марка дрехи з на разумни цени за млади жени. Бях впечатлена, че знаеше за нея.

Погледнахме се, докато се приближавах към него.

– Канна е съгласна да се срещна с Йоичи Кагава. Благодаря за съдействието.

Кашо се намръщи.

– Ясно – каза той примирено.

Излязох от сградата и тръгнах през потискащия паркинг, когато чух бързи стъпки зад гърба си. Преди да успея да се обърна, някой грабна лявата ми ръка и едва не изкрещях. Имах усещането, че изскочил изневиделица свиреп вятър обрули лицето ми, и не можех да видя нищо.

Беше Кашо. Завъртя се, за да препречи пътя ми.

– Чакай! По повод срещата ти с Канна току-що… – Той пусна ръката ми и ме засипа с въпроси: – Веднага, след като си говорила с нея, тя е получила нещо като паническа атака и е била отведена. Какво се случи? – Изглеждаше ядосан. – Не я притискай прекалено много. Това е безотговорно. Нямаме време за пилеене преди изслушването.

– Искаш ли да не ме обвиняваш за неща, на които не си бил свидетел? – озъбих му се, неспособна да се стърпя.

На безветрения паркинг беше шумно – преминаващите по близката улица коли ръмжаха. Силна миризма, вероятно от омекотител, се носеше от дрехите на Кашо. Постигнатата по изкуствен начин чистота беше толкова типична за него.

– Времето за свиждане е само петнадесет минути, което изобщо не е достатъчно, а разказаното от Канна днес беше пълно с дупки – продължих. – Досега не съм имала възможност да разбера фактите по случая така добре, както ги знаеш ти. Въпреки това правя всичко по силите си да вярвам на онова, което ми каза преди – че има нещо друго под очевидното. Обидно ми е да бъда обвинявана, че я притискам или се опитвам да я докарам до лудост.

Настъпи кратка пауза.

– Извинявам се – каза той рязко. – Нямах намерение да прекалявам.

Бях изненадана от внезапното му отстъпление. Бързо се успокоих и се извиних, че аз самата бях повишила тон.

– Нямаме нито един свидетел от наша страна и започвам да се притеснявам – призна Кашо. – В идеалния случай най-добре би било да са близки роднини, но майка ѝ няма да я подкрепи и, разбира се, тя няма братя и сестри.

– Говори ли с майката на Канна?

– Само веднъж, в болницата. Както и да е, всичко, което успях да открия е, че отношенията между Канна и баща ѝ винаги са били обтегнати, а после ме изгониха, преди да успея да попитам нещо повече. А по-лошото от отказа ѝ да ни помогне, е заявлението ѝ, че като майка на Канна, вярва, че ако дъщеря ѝ е убила някого, тя трябва да плати за греховете си. И затова застава на страната на прокуратурата. Не е посещавала Канна в ареста нито веднъж. Аз нося на дъщеря ѝ блузи и поли, и други неща.

Тонът му беше остър, но беше повече от ясно, че и той има затруднения със случая.

– Ами останалите роднини?

– Опитах се да се свържа с тях, но бабата и дядото от майчина страна са вече починали, а тя явно не е имала много контакти с други роднини. Колкото до баба ѝ по бащина линия, тя просто плачеше и се жалваше колко неблагодарна била Канна-чан, въпреки че синът ѝ я бил отгледал.

– Неблагодарна – промърморих. Думата ме притесни.

Кашо седна на оградата и извади електронна цигара.

– Още не си отказал пушенето? – отбелязах.

– Твърде много стрес – отвърна той с горчив смях.

Докато димът без мирис се носеше към небето, обсъдихме накратко как да постъпим оттук нататък. След това се разделихме.