Оранжевата гора блог - Пепърмил Букс

Peppermill Books
Към съдържанието
Оранжевата къща
Седмица по-късно работата била свършена. Организацията, след много препирни кой за какво да отговаря и кой е по-добър в това или онова, била сложна. По-малките деца оставали в гората с две майки и един татко (за повече сигурност). Майките се редували, а таткото винаги бил Мъдрослав Пресметков. След като се изказал, че може да е начело на всяка една операция, и след като си убол пръста на триона, бил повишен в „Отговорник по охраната“, което го зарадвало, но после разочаровало, защото трябвало да пази децата и двете майки в гората. Това не се харесало много на майките, защото още първия ден решил да ги строи и да ги учи на теореми и уравнения, но бил изпратен да си оправя книгите. Ето така вече всички били спокойни. Децата играели по цял ден, следобед дремвали на сянка и чакали другите да се върнат от строителния обект, което се случвало много след времето за вечеря, но винаги се намирало какво да се хапне.
На строителния обект две жени готвели за всички, останалите работели. Пот се стичала от челата и не само от тях. Мама Зайка била придобила сив цвят от боклука, повечето дами се примирили с аромата на прах, но никой не се оплаквал. В средата на седмицата паднала първата жертва – доктор Кукуварски, който се опитвал с човка да извади един забит във вратата пирон, без да иска, дръпнал по-силно и вратата се срутила върху него. Крилото му било счупено! Неви го понесла на ръце към Ореха и Болишапков гипсирал крилото. Кукуварски се чувствал зле, че не може да помогне с нищо, но му дали задача да наблюдава дали боята се нанася равномерно, дали са останали петна по прозорците и да следи за евентуални опасности.
– Там си оставила две петна, Разрошикъдрева – сочил със здравото си крило. – Мини пак тази част до дръжката, Пипев, че е останало малко от сивата боя. А, така… Не, не, Гуци, не яж от храната, още не е обед. Ей там има диви сливи, момчето ми!
 
Гуци Сладкоедев, маминият златен на Сладкоедеви, имал само една задача – да полира вилиците, ножовете и лъжиците, което било крайно изморително и успял да свърши едва в края на седмицата. Майка му била във възторг.
 
– Няма нещо оси и пчели тук. Странно – обадил се Влад Сопранов.
 
– И с толкова много паяжини, един паяк не видяхме – добавил Марулков, който никак не обичал паяци.
 
– Дали е някакво природно чудо? Обърка се е светът, времето е лудо. Не зная как да кажа… но все по-странно става. Ей таз чаша мръсна беше преди малко, сега е чиста, като нова, жалко! Така мечтаех да си я измия и на обед чая си от нея да изпия – едва говорела уморената Неви, а розовата ѝ рокля съвсем приличала на дрипа, а шапката ѝ с дантели била паднала надолу, над очите.
 
– Бе тая чаша ти я ми допреди малко! Ето тук е мръсната. Махни си шапката и ще я видиш!
 
– Ето, ослепявам вече от тая мода, добре си бях и босонога. Тез токчета в петата ми се впиват, и тоооолкова убиват.
 
– Махни ги де, аз как съм боса – успокоявала я Фокси. – После ще се киприм. Нека първо работа да свършим.
 
– Там на ръбчето на чашката останало е малко петънце, Неви. Мини я пак със сапуна – провикнал се Кукуварски.
 
– Абе, Куко, да мълчиш, че взе май много да ми писва. От твойте забележки почна да ме втриса. Само критикуваш и нареждаш, без да се срамуваш. Маруле, я ела, че ме боли тук лявата пета. Ела да видиш трън ли е, или пък рана, че боли ме отзарана.
 
От другия край се чували подвиквания от сорта:
 
– Не може, бе, какво ще остане за покрива?
 
– Къде е чукът? Не, не това, не, това е трион.
 
– Спароу, ела с таз човка тука, че клещите изгубих.
 
– Ида, ама да знаеш, че са долу, до боклука.
 
– Водица някой да ми донесе, че сляза ли от стълбата, не мога пак да се кача.
 
Та една седмица така. Последния ден жените посадили цветя пред къщата и всички седнали да огледат завършения си труд.
 
О, колко било красиво! Къщата била боядисана в оранжево, защото имали най-много такава боя. Как става оранжевото ли? Като смесиш жълто и червено, разбира се. А зеленото се получава, когато смесиш синьо и жълто, разбира се. Стените вътре били в зелено за кухнята, в светлозелено за спалнята (наложило се да го разредят, че не стигало вече), в синьо за другите стаи, и в жълто за килерчето и банята. Шкафчетата били в бяло, както и таваните, а в шкафчетата били подредени всички дреболийки – и лъжички, и чинийки, и тиганчетата стари, и тенджерите уморени. Всички били излъскани, съвсем като нови. Жените били донесли чай и мед и три буркана сушени плодове за гости, може би, за някой изгубил се в гората.
 
Пред вратата птиците и кокошките, които не били съвсем птици, били издълбали надпис върху дървена табела, закована над вратата в червено:
 
„Дом за отдих и отмора за приятел и за гост. Влизай бързо, ако завали, не бъди прост, и изчакай да премине буря или пък опасност, тук ще си в безопасност. Чайче си пийни и си дремни. Имаш тоз подслон за кратко засега. С обич: Синята гора“
 
Много човки се повредили, че дълъг бил този текст на Неви, но ѝ простили, когато го видели над вратата. Бил така поетичен.
 
Покривът бил… е, за него се сетили накрая, затова керемидите били боядисани в каквото било останало. Имало и сини керемиди, и червени, и жълти и зелени, и бели, и пембени, и сини и кафяви, понеже накрая смесвали боите, както сварят. Коминчето останало в бяло, което знаели, че е грешка, защото щяло да се цапа от саждите, но нямали вече нищо друго останало.
 
Полянката отпред била приказна, с пътечка дори, а Орехът разпервал тъмнозелените си листа, за да ги пази от горещото слънце.
 
– Защо нямало оси и пчели – обадила се възмутено Берта Жилкова. – Колко часа преговори ми отне да уверя тукашното семейство да не ги закачат! Направи добро и чакай някой да ти каже едно „Благодаря“.
 
– Но те не знаят за нас, забрави ли? Защо нямаше паяци? По същата причина. Но Жили, ако ще правим добро, няма нужда да надуваме тромпета. Не го правим за едното мерси, както и те не свършиха цялата тази работа някой да им благодари. Хайде, че стягат багажа. Викам да се мушнем в шапката на Неви, прибрала я е в кошничката си. Бързо, докато са заети!
 
Животните почистили всичко след себе си, погледнали оранжевата къща с шарено покривче и бавно се заприбирали към домовете си. Само на Буба ѝ се искало да поседи още малко, че с мъжа си напоследък били в обтегнати отношения – бил извадил ластика от всичките ѝ гащи, за да подвързва старите книги. Мъдрослав така съжалявал вече, но било късно. Сега тя му била скрила тирантите и ходел с един канап през гайките, за да не му падат панталоните. Изтръпвал, когато си помислел какви ли подигравки ще отнесе от Неви.
 
Вечерта, докато Мама Зайка и децата били седнали на терасата да хапнат таратор, в кухнята разговорът бил разгорещен.
 
– Ама вярно ли ще ходим в чужбина? Божке, нямам търпение! Тиги, ще пътуваме и свят ще видим! Ама вярно ли така казаха? – треперела Тенджерата и капачето ѝ подрънквало от вълнение.
 
– Да, Тенджи. Мама Зайка каза, че ще идат на почивка в Оранжевата гора. Предполагам, щом е оранжева, има портокали и мандарини. Следователно е екзотично място. И каза, че ще ни вземе с тях, за да си готвят.
 
– А мен ще вземе ли? – попитала с надежда дървената лъжица.
 
– А мен? – попитал чайникът.
 
– Всички ще ни вземе. И Черпакът със сигурност. Каза, че ще вземе от по-старите, че нещо не можела да свикне с новите – обясни Тиганът.
 
– Искаш да кажеш, че съм стара? – възмутила се и заплакала Тенджерата.
 
– Не, не, Тенджи, не. Казвам само, че си ОПИТНА. И аз те обичам толкова много! – оправдал се Тиганът.
 
– Ей, аман от глупости. Тя каза „може би“ – обадил се строго Черпакът.
 
– Всяко може би е почти сигурно, така да знаеш! – скастрила го Тенджи и забленувала за портокалови гори, каквито никога не била виждала и дори не знаела какво да си представи, но ако са гори, какво да им е различно от другите? Но в оранжево? Това вече било екзотика.
 
 
Ода за едни гащи
 
 
Лятото може и да е време за игри за децата, но родителите им били заети така, както никога. Лятото е времето, когато всеки събира зимнинка за студените месеци, когато няма кой знае какво да се прави и когато природата не ражда плодове.
 
Билки и тревички за чай и за манджичка се събират, сушат се и на сухо се прибират. Сладко или мармалад от шипки, ягоди и боровинки, и компоти се правят, и царевичка за брашно, и домати, и пиперки, краставички, морковчета и картофи, ядки най-разнообразни, лапад и спанак, и какво ли още не. Всички трупали в килерчетата за зимата, когато, освен че няма откъде да се откъсне, имало и много празници, но и много почивка, защото какво друго да правиш, освен да си пиеш кафенцето и да четеш книжка, докато децата са на училище.
 
Вестник „Блажно“ изоставал с клюките, но жените, въпреки умората от работата по Оранжевата къща и после цялата офанзива по градините си, намирали вечер време да седнат на раздумка и да си кажат кой какво и как. Историята с ластиците на гащите на Буба гръмнала като гръмотевица, а за канапа на Мъдрослав и изчезналите му тиранти била написана песен:
 
Текст: Неви, музика и аранжимент: Гракла Сопранова. Хор: Щурците от поляната на Болишапкови, визуални ефекти: Семейство Фенерови – светулките от Западния хор на Синята гора с диригент: Фенерка Ламбова. Песента вървяла някак ей така:
 
Имало един директор.
 
Пресметлив бил. Бил и лектор.
 
Търсил той канапчета, връвчици
 
да нагизди и подвърже новите корици
 
на книжки стари и забравени,
 
в един почти съборен дом от някой изоставени.
 
Ала без да иска и за зла беда,
 
взел той ластика от гащите на милата си, ала избухлива жена.
 
Ай, ай, ай, ай, каква беда!
 
Ще се разчуе в цялата гора!
 
Ай, ай, ай, ай! Горката му жена!
 
Ала не минал ден след случката злокобна,
 
когато тя разбрала за бедата и някак злобно
 
тигана хванала и през окото
 
го фраснала, разкървавила му дори реброто.
 
Ай, ай, ай, ай, проплакал той
 
и после чул се във гората силен вой.
 
Ай, ай, ай, ай. „Буби не ме наказвай, и моля те, на никого не казвай…
 
Не казвай… аййййййййййй.“
 
Но Буба не желаела да чуе!
 
Решила всичко туй да се разчуе!
 
На всички тя разказала подробно.
 
И как на дупето ѝ било неудобно.
 
И как тирантите му скрила.
 
И как канап около кръста му увила
 
да не падат панталоните му черни,
 
да не му се смеят и другарите му верни.
 
Далечен хор: Какви другари… Кои другари…
 
Ай, ай, ай, ай, гащи шие нашият хитрец
 
и не е вече онзи важен големец.
 
Гащи шие от зори
 
и дантела слага им дори.
 
Ай, ай, ай, ай, какво ли ще се случи?
 
Дали тоз шев зад игла ще се получи?
 
Ай, ай, ай, ай, какво ли ще последва,
 
когато Буба разбере, че гащите ѝ са ушити от новото перде?
 
 
Песента станала голям хит и животните я пеели през деня, докато работели, била някак закачлива. И Мъдрослав я пеел, и даже на барабаните акомпанирал, защото, ако не видим смешното в грешките си, какво друго да гледаме.
 
Не се знае как се развила семейната драма, но….
 
Какво станало ли? Всяко нещо с времето си.


Няма коментари
Peppermill
Gergana Decheva
+359 88 261 4385
+359 88 337 9697
peppermillbooks@gmail.com

Назад към съдържанието