Анабел
Камъчетата по улицата блещукаха от краткия летен дъжд и луната се
оглеждаше в капките. Носеше се аромат на отиващо си прашно лято, на повяхващи
рози, на затихващ глъч и неусмихната радост, на приближаващ пушек от комините.
Обувките ѝ улавяха някой и друг лунен лъч и дребните червени цветчета и
тъмно-зелени тревички, извезани върху коприната им, изглеждаха като пламнали
оранжеви гербери, а бялата, бухнала на няколко пласта, дантела под зелената ѝ
рокля ту ги покриваше, ту отскачаше настрани, докато крачеше към каляската.
Пелерината я душеше около врата. Придърпа качулката върху русата си коса,
подпъхна ръцете си в ръкавите. Ръкавиците не топлеха.
А уж беше топло. Едва средата на септември.
Кочияшът я чакаше пред отворената врата, не я погледна, само се
поклони. Видя силуета му – млад, угрижен, силен. Сломен.
„Всички сме така“, каза си и
седна. Колелетата затракаха по калдъръма и далеч от шумното имение, където дори
от разстояние се виждаха плавно движещи се фигури и приведени слуги край тях,
които се грижеха за всяка нужда на въпросните фигури.
Краката я боляха. Пришките ѝ пулсираха и вероятно кървяха. Роклята
спираше дъха ѝ. Буквално и преносно – толкова красива, толкова тежка, неудобна,
тясна. Връзките на корсета ѝ се впиваха в кожата ѝ, както въжетата се забиват в
тялото на уловена голяма риба, просната на сушата.
Приказните градини с екзотични цветя оставаха назад, статуите и красивите солидни къщи се изгубваха от погледа ѝ, колкото повече се отдалечаваха от „Рю Де ла Пе“. Тук улиците бяха широки, имаха тротоари и никъде не се виждаха отходни канали с мръсна вода. Вонята липсваше. Не се виждаха и порутените къщурки, някои от които бяха дори от кал. Те бяха в Източен Париж и тя почти никога не ходеше там. Нямаше нужда да си припомня.
Скоро щеше да се свърши. Ако само можеха да махнат тези неща от нея. Дрехите миришеха странно – на скъп парфюм, прекалено сладък за вкуса ѝ, който прикриваше миризмата на отдавна висяща в гардероба дреха, макар и обличана може би само един път.
Лицето ѝ започна да се поти под пудрата. Извади кърпичката си и го попи внимателно.
– Може ли да спрем за минутка? – извика тя.
Кончетата забавиха ход и накрая застинаха на място. Кочияшът скочи от капрата, за да види какво се случва, но тя вече беше навън, стъпила боса върху мокрите камъчета на улицата с обувките в ръка.
– Мога ли да помогна с нещо? – попита той.
– Само да подишам. Две минутки. Така или иначе никой не ни чака преди полунощ.
Наоколо ресторантите и кафенетата все още работеха, чуваше се глъчка, песни, женски смехове в кресчендо, мъжки баритони, развеселени от алкохола.
Кочияшът застана на прилично разстояние и после мина отпред, за да погали конете. Говореше им нещо.
– Разбират ли те, когато им говориш? – попита тя, колкото да мисли за друго.
– Разбира се. Не знаят думите, но усещат, когато си спокоен или когато си ядосан.
– Щастливи ли са конете ти?
– Не са мои, но… да… Не, може би не са. Все пак не тичат на свобода. Предполагам имат от какво да се оплачат, като нас, хората. Ако едно е наред, друго няма да е.
„Аз ли не знам?“, помисли си тя и кимна. Дъждовният бриз охлади лицето ѝ, потта по челото ѝ засъхна, после пое последна глътка въздух и се качи в каляската. Потеглиха.
След много криволичене по улиците, спряха пред голямата къща на километър след като завиха за последно, почти скрита сред гората от дървета и внимателно поддържани храсти. Тя обу обувките си и въздъхна с лице, сгърчено от болката.
Кочияшът ѝ помогна да слезе и този път тя наистина имаше нужда от ръка, на която да се облегне.
– Как се казваш? – попита тя.
– Рафаел Моро, мадам – поклони се той.
Той не я попита за името ѝ, но не беше нужно. Вероятно го знаеше.
Вратата се отвори почти светкавично. Икономът пое пелерината ѝ с лице, по което не трепна нито мускул, и я подаде на ниската трътлеста жена, която явно движеше нещата в къщата. Беше на около петдесет, имаше прекалено малък нос и гуша на няколко етажа. Може би пет.
Без да обели дума, мадам Бисе я поведе из коридорите, извади голяма връзка с ключове, отвори малка стая в края на лабиринта от пасажи и я покани вътре.
– Обувките, Бет?
„Бел, казвам се Бел“, поправи я Бел наум и ѝ подаде обувките с най-твърдата подметка на света. Освен всичко друго, бяха и с един номер по-малки. Явно Даниел Артоа имаше малък крак. После мадам Бисе свали роклята ѝ, огледа я критично, за да не би да е изцапана или скъсана, развърза корсета ѝ и последно свали русата ѝ перука.
Косата на Бел се изля като лава върху голите ѝ рамене. Огненочервена, къдрава, неопитомена. Фуркетите летяха по голия циментов под. „Тук сигурно заключват непослушните кочияши, когато дръзнат да говорят с конете им“, помисли Бел и бързо се захвана да облича дрехите си, нейните си, които миришеха на домашен сапун, евтин парфюм, грях, детелини, бриз, време. Вишневата ѝ семпла рокля не тежеше, не стягаше, не беше накичена с камъчета и бродерии. Само един извезан цвят от розова магнолия под дълбоко изрязаното деколте. Мадам Бисе я огледа неодобрително и ѝ подаде черен шал:
– Покрий си гърдите.
Бел изпълни. „Аз поне имам гърди, а не по една придворна възглавница над корем като навит юрган“, засмя се наум Бел, завърза шала и се погледна в огледалото. Зелените ѝ очи я гледаха с онова веселие, което изпитваш, когато нищо не ти е останало, няма какво да губиш и ти е все тая. Когато горчивината те прави толкова висок, защото когато си качен на кулата от разочарования и болки, хората ти изглеждат малки, нищожни дори.
Кои бяха те, та да се сравняват с нея? Никой нямаше право да ѝ отнеме това високо място. Не го бе желала, но го прие. Изкатери го. Защото единственият начин да се справиш с това, което ти дава животът, е да се издигнеш над него.
– Маркиза Артоа те очаква. Не обувай тези разпаднали се обувки. Боса! Така поне няма да цапаш.
Мадам Бисе остави Бел в кухненското помещение, там, където се хранеше персоналът, където вероятно се гонеха мишки и котки и миришеше на застояло олио, но инак беше много чисто. Бел си представи коленичилите жени с раздрани ръце, с грубите четки в ръка, как търкат дъските, докато дланите им се покриеха с кървави рани. Не си направи труда да вдигне косата си, само я усука и я подпъхна под шала. Чуха се бързи стъпки и после дребната слаба фигура на маркиза Артоа се появи на врата. Всичко в тази жена беше дребно. „Може би злобата и алчността произвеждат ген, който те пази от затлъстяване“, помисли Бел и се сети за собствените си обли форми. Бяха се налели през последните три години. Беше вече на осемнадесет.
– Видя ли го? – попита Сузан Артоа. Естествено, нямаше поздрав. Момичета като Бел бяха смятани за втора ръка хора. И си бяха втората ръка за всеки трети мъж в града.
Сузан Артоа беше загубила съпруга си по време на епидемията от холера, която го бе застигнала в имението им в провинцията. Така поне се говореше. Според хорските приказки оттогава аристократичното семейство се борело да оцелее финансово. Новата буржоазия бързо заемаше челни позиции в йерархията и избутваше аристокрацията от местата, където се бе загнездила от векове. Не че буржоазията правеше нещо различно. И те виеха камшиците върху гърбовете на бедните, но някои от тях поне бяха виждали лопата.
– Да – кимна кратко Бел и я погледна в очите.
– Представиха ли те?
– Мадам Томас, любезната Ви сестра, ме представи на семейството. Тоест, представи дъщеря Ви.
– А той?
Тук Бел се поколеба, но знаеше, че трябва да отговори много бързо.
– Александър Бюто е приятелски настроен към мен… към дъщеря Ви… Но… всички казват, че много съм се променила… че дъщеря Ви се е променила през тези две години. Както ми наредихте, оставих сестра Ви да говори с майка му Кларис Бюто, а аз само кимах с глава. Мисля, че ме хареса… че хареса дъщеря Ви. Поканени сте на рождения ден на Александър след пет седмици. Ще получите поканата в следващите дни.
– След пет седмици? – подскочи Сузан и тънките ѝ устни станаха още по-тънки и бели.
Бел кимна все още замислена за фарса тази вечер. Александър Бюто беше безспорно красив, начетен, забавен и ухажван от всяко незадомено момиче от аристократичните и буржоазните семейства. Семейство Бюто имаха много пари. Беше танцувал с нея два пъти и това не остана незабелязано. Тя се усмихваше въпреки болката в краката, отговаряше вежливо, мило, държеше хапливия си език под контрол и се опитваше да диша на малки глътки, просмуквайки въздуха през корсета. Накрая, преди да се сбогуват, той я огледа, но сякаш гледаше в нищото. Направи ѝ комплимент, но това нямаше значение, защото не винаги този, който поднася комплимента, е искрен. Такива бяха порядките. Това беше „нормално“.
– Да, последната седмица на октомври в имението им някъде извън града, не запомних къде. Сестра Ви знае.
– Но Даниел няма да е готова за пет седмици. Трябва ни време!
– Мога ли да попитам каква е тази настинка? Може би зная лек? – предложи вежливо и загрижено Бел.
– Не ти влиза в работата. Мадам Жералдин ще ти даде процент от заплащането ти за тази вечер. Излез през задния вход. Там ще те чакат да те закарат… там, където живееш. И не пипай нищо в къщата! – Всяка дума бе изплюта с пренебрежение.
Бел стана, остави маркизата седнала с длани, отпуснати в скута, и с вкаменено лице. Едно малко момиче от прислугата се появи отнякъде и я придружи до задния двор. Беше може би на около тринадесет.
– Много си красива – каза детето и я погледна с възхищение. – Искам да стана като теб.
– Не, не искаш – усмихна се Бел, вдигна качулката на черното си наметало и излезе в нощта.
Уличните камъчетата все така блестяха, но небето съвсем се бе изчистило. Луната сега беше сребриста, студена и далечна.
Рафаел я чакаше, каляската беше друга. Не като тиквата на Пепепяшка, но почти.
– Накъде да карам?
Бел му даде адреса. Първо видя шока му, после разочарованието, после тъгата и накрая тренираната му вежливост изглади чертите му. Беше толкова млад, а Бел се почувства стара, макар че със сигурност бе по-малка от него на години.
Беше свикнала. Мъжете винаги се шокират от това, което сами са си поръчали да го има на този свят, а после го сочат с пръст, но за пред другите, за пред себе си, защото вярват, че заклеймявайки греховете си, ще са чисти пред техния Бог в Деня на страшния съд. Бел се засмя с цяло гърло и се качи.
Колелетата тракаха бавно, някак тъжно дори. Бел се бе замислила за тази история с Даниел Артоа и не обърна внимание колко бяха пътували. В един миг спряха. Не бяха на адреса. Бяха пред стара къща на тясна улица, някъде в индустриалните квартали, където бедността и приличната сполука живееха една до друга. Камъните изглеждаха на хилядолетия.
Тя подаде нос. Миришеше на забрава. Сякаш някаква вселенска сила бе спряла времето и дори натежалите цветове на пенливите и тъжни хризантеми, на есенната астра, на високомерните далии бяха като нарисувани. Само дето дъждовните капки се стичаха по венчелистчетата и листенцата им и падаха с въздишка на земята.
Рафаел вече крачеше по пътечката на малкия двор и Бел усети аромат, който сви стомаха ѝ, пръстите ѝ се впиха в плата на износената вишнева рокля и през нея в кожата на краката ѝ, където вероятно ноктите ѝ оставяха следи с форма на малки полумесеци. Лицето ѝ побеля. Понечи да го извика, но той вече отваряше малката дървена врата.
Тя извърна поглед и се загледа в калната улица, пръстите ѝ покриха носа ѝ, искаше да усеща аромата на евтиния си подарен парфюм. Стисна очи, ако можеше, би ги заковала с пирони, но понякога човек вижда със сърцето си и усеща аромати, които дори не са там.
След няма и пет минути чу забързаните му, приближаващи се стъпки. Радостни, уверени. Отвори вратата и сложи в скута ѝ нещо уханно и топло. Хвана дланта ѝ и затвори пръстите ѝ около дългите дръжки на влажните плачещи цветя.
– Никоя дама не бива да се прибира от бал без цвете. А другото е за похапване. Обзалагам се, че не си яла там. На такива събития жените не ядат, за да не им се пръснат корсетите – засмя се той.
Бел го гледаше с уплаха. Какво искаше от нея? Бавно сведе поглед към цветята, после – към бялата кърпа с топлото нещо. Отвори я. Няколко виенски кифлички, казваха им „кроасани“ по тези места, се мъдреха вътре. Тя бавно вдигна едната, счупи я на две и му подаде половината.
– Да си я поделим – предложи.
– За теб са, аз съм ял. – Продължаваше да се усмихва той.
– Няма да ям, докато не вземеш поне тази половинка.
Той кимна, седна на стъпалото на каляската и отхапа. Ръката ѝ трепереше, докато доближаваше кифличката към устата си. После събра смелост и погълна лудите, забравени, заровени аромати. Миналото щеше да се надигне, но не сега. Сега можеше да го пази далеч, за малко, докато се прибере, докато се скрие под завивките.
– Какво е това място? – попита с пълна уста.
– Майка ми още пече, макар че изгуби пекарната, но изпълнява поръчки от вкъщи. Откакто татко го няма и малката ми сестра почина преди четири години, само това и градината я държат, а аз не мога да идвам всеки ден. Трябва да съм постоянно на разположение в имението и оставам да спя там. Но минавам да я видя винаги, когато мога, да оставя пари, да седна с нея – говореше бързо, сякаш да избяга от темата, а Бел се изумяваше колко беше прям и как казваше нещата – така, както тя никога не би могла да ги каже. Може би.
– Какво й е на Даниел Артоа? – реши да попита тя.
– Никой не може да каже точно. – Рафаел поклати глава и се замисли. – Има чести промени в настроенията и маркиза Артоа казва, че била малко по-темпераментна. Не излиза от стаята си с дни, момичетата казват, че не се храни редовно, а после яде за трима. Не се сресва, не се облича. Няколко пъти излиза в градината увита само в шал и сяда да пише нещо. После майка ѝ и икономката я хващат и я заключват. Сега не я пускат навън от няколко седмици. Никой не казва какво е, но не е настинка. Със сигурност.
Без да откъсва очи от хризантемите, Бел прошепна:
– Но… те искат да я задомят?
– Не, не съм чувал за такова нещо. Тя е болна. Ако се разбере, че не е добре с темперамента…
– Май и двамата много говорихме. Трябва да се връщам вече – прекъсна го Бел. Той я огледа, отвори уста да каже нещо, но тя само поклати глава и го спря. – Благодаря за цветята. – „Никой никога не ми е подарявал. Дори мама“, помисли си, вдигна кадифените листенца към лицето си и отново стисна очи.
Половин час по-късно каляската спря пред фасадата на къщата на улица „Шабане“. Завесите вътре бяха спуснати, слаба светлина се процеждаше през тях. Уличните лампи светеха и фенереното жълто образуваше кръгове около тях, а наоколо беше призрачно мрачно и тихо на фона на шума от къщата. Ежедневните платени веселия.
Бел се облегна на ръката му. Краката все още я боляха. Притиснала цветята и топлите кифлички към дребното си тяло, тя тръгна, обърна се. Той чакаше до отворената врата, сякаш нямаше къде да иде.
– Тук ли живееш? – попита той накрая.
– Има ли значение?
– Предполагам, че не.
– Да, понякога живея тук.
– Понякога?
– Когато се налага. Инак домът ми е… в Шамплоа – нямаше нужда да казва последното, защото не бе ходила към Шамплоа от десет години.
Габриел кимна, поклони се.
– Сладки сънища, Бел. До скоро.
Колко скоро е „скоро“? Бел отдавна бе спряла да измерва времето. Вишневата ѝ рокля заподскача над старите обувки. Ако Мадам я видеше, че се е излизала навън така опърпана, щеше да ѝ опъва ушите, макар че вече не беше дете.
Влезе във вестибюла, който създаваше чувство за топлина, спокойствие и безгрижие, но за тези, които не живееха тук. Изу обувките си. Някои от момичетата вероятно си бяха легнали с някой от клиентите. Другите бяха насядали на коленете на пийнали мъже и се опитваха да изкарват прехраната си. Тези момичета имаха повече артистичен талант от великите имена на театралните афиши. Само че онези имена живееха като хора, плащаха им като на хора и обикновени бяха здрави.
Бел влезе в малката стая и веднага отвори прозорците. На леглото ѝ се мъдреше кесия с монети. Бел никога нямаше да узнае колко от платеното е взела Мадам. Никога не знаеше. Запретна полите на роклята си и се пресегна под леглото. Напипа познатите форми на гладкото дърво и измъкна кутията. Вътре се мъдреха други монети. Изсипа и монетите от кесията в кутията и я набута обратно.
После, докато подреждаше цветята във вазата, гръбнакът ѝ се скова, ръцете ѝ застинаха. Подскочи и бързо се напъха обратно под леглото. Изсипа монетите на леглото, почисти старателно дървото с чиста кърпа, постави бяла везана кърпичка на дъното и подреди върху нея шестте кроасана. На капака на кутията се виждаше едно голямо изваяно „А“. Прокара пръсти по него, лицето ѝ грейна за секунда и после лъчът умря.
Прибра всички монети в кафявата кесия и я метна под леглото. После премести свещта до прозореца, седна в креслото, покрито с овехтял златисто-червен брокат. Вятърът се втурна в косата ѝ, подхвана няколко косъмчета и ги метна върху помрачените ѝ очи, сякаш да ги съживи.
Няма коментари