ASAP - Акси О - Глава 1 - Пепърмил Букс

ASAP

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 352

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Харпър Колинс - дизайн на корицата
Василена Василева - редактор

В наличност

18.70 лвс ДДС 22.00 лв

Добави

Втора глава

Улицата е някак по-претъпкана, отколкото преди два часа, макар че вече трябва да е почти единадесет. С Джени се хващаме под ръка, докато се провираме през неподвижния трафик. Адресът, който Джейу изпрати, е на ресторант в края на улицата. От менюто зад прозореца става ясно, че тук предлагат предимно хансик – традиционна корейска храна.

Две пресечки по-надолу, пред друг ресторант се събира огромна тълпа от хора. Не мисля, че чакат да влязат вътре, но определено се случва нещо друго. Тогава забелязвам микробуса, паркиран на тротоара. Екипът и допълнителните танцьори на „XOXO“ сигурно са седнали да се хранят в този ресторант, за да отклонят вниманието от реалното местонахождение на членовете на групата.

Няколко от феновете се обръщат към нас, погледите им минават през Джени, но се задържат върху мен. Придърпвам палтото си по-плътно около тялото си.

–Джейу каза, че има страничен вход към ресторанта – обяснява Джени. Заобикаляме сградата и попадаме на къса странична уличка, на която има един-

единствен контейнер за боклук. По стената се вижда леко шокираща ивица – може да е или стара боя, или кръв.

– Що се отнася до нюйоркските странични улички, тази не е толкова зле – казва Джени.

– Е, стига да не ни убият в тази уличка, която „не е толкова зле“. – Вдигам чантата си пред гърдите си. Закопчалката е обърната навън.

– Надявам се това да е правилната врата.

Но когато Джени опитва да отвори, вратата не помръдва. Тя отстъпва назад и доближава телефона до ухото си.

– Отпред съм – казва тя.

Отвътре се чуват бързи стъпки, после вратата буквално излетява от пантите си.

– Джени! – Джейу звучи сякаш не може да си поеме дъх.

Косата му е по-дълга за това турне, пада рошава над очите му. Той бавно сваля телефона от ухото си, а очите му не се откъсват от Джени.

Очаквам тя да се втурне напред, но Джени остава неподвижна. Един поглед към лицето ѝ и… виждам, че тя се изчервява.

Срамува ли се? Не е ли досадно!

Бутвам я отзад и тя се препъва напред право в ръцете на Джейу.

Докато се целуват и се прегръщат – нещо, което не искам да гледам, оглеждам алеята, за да съм сигурна, че никой не ни е проследил, след което влизам през вратата и я затварям след себе си.

Намираме се на някакво сервизно стълбище. До стената вдясно са подредени щайги. Вляво има стълби за нагоре. Забелязвам Нам Джи Сок, застанал горе на площадката. Той ми кимва за поздрав, преди да отвърне очи, с което показва уважението си към личното пространство на двойката.

Въздъхвам. В какво съм се превърнала, че да разбирам толкова добре как се чувства мениджърът на „XOXO“?

– Мин Сори, доста време мина. – Джейу протяга ръка и аз влизам в прегръдката му.

Струва ми се, сякаш не е било чак толкова отдавна, когато бяхме на една и съща височина, но сега той е достатъчно висок, за да облегне за кратко чело върху главата ми, преди да ме пусне.

– Тази вечер трябваше да е моята вечер с Джени – казвам, докато отстъпвам назад. – Никога няма да ти простя. – Шегувам се, но само наполовина.

Той отговаря на сериозния ми тон:

– Цял живот няма да ми стигне, за да ти изплатя дълга си. – След това на лицето му избухва онази момчешка усмивка, която вълнува сърцата на феновете по цял свят. – Вие двете гладни ли сте? Хайде да идем в стаята.

Той ни повежда нагоре по стълбите, където Нам Джи Сок се покланя на мен и на Джени.

– Виж какво ми подари Сори – казва Джени и показва на Джейу съдържанието на чантата.

– Изненадан съм, че не ти е взела плюшено животно – смее се той.

– Знаех, че си в Ню Йорк – казва ми Нам Джи Сок, докато върви до мен, – но не мислех, че ще те видим.

Въпреки че момчетата от „XOXO“ и аз сме наети в една и съща компания, няма никаква причина графиците ни да се припокриват, пътищата ни са напълно отделени. Замислям се за миг дали няма да каже на майка ми за тази среща, но бързо отхвърлям мисълта. Нам Джи Сок може и да е нает в „Джоа“, но лоялността му е първо към момчетата.

През една странична врата влизаме в дълъг коридор. От двете страни има частни стаи за специални гости. Когато се приближаваме до най-голямата в края на коридора, дланите ми започват да се потят и ги заравям дълбоко в джобовете на палтото си.

Заради турнето им и моите два месеца в Сингапур, това е най-дългият период откакто завършихме гимназията, през който не съм виждала Натаниел.

Месеците непосредствено след като прекъснахме връзката си, бяха... трудни. Бяхме започнали да се срещаме тайно, когато и двамата бяхме на шестнадесет, преди Натаниел да дебютира. Но скоро след това една наша снимка изтече в публичното пространство, което доведе до скандал. Това почти съсипа кариерите на момчетата. По настояване на висшестоящите, включително и на майка ми, решихме да прекратим връзката си по взаимно съгласие.

Очевидно е било правилното решение, защото „XOXO“ се превърна в една от най-големите групи в света и макар и да не съм на тяхното ниво, знам, че имам бъдеще в този бизнес, ако реша да работя в него. Естествено, това нямаше да се случи, ако с Натаниел бяхме запазили връзката си.

Приближаваме вратата на стаята. Поемам си дълбоко въздух. Въпреки че първите месеци след раздялата ни бяха много трудни, успяхме да завършим гимназията като приятели. В края на краищата ние си бяхме приятели и преди да станем двойка.

Няма причина да се притеснявам и сега. Да се тревожа, това би означавало, че все още имам чувства, което е просто невъзможно. Защото ако все още съм влюбена в Натаниел Лий от „XOXO“, тогава скъсването с него вероятно е било най-лошото решение в живота ми.

Джейу плъзва вратата и я отваря. Оглеждам стаята. Има дървена маса за хранене, с вградени грилове за дървени въглища, тапицирани столове от едната страна, и канапе от другата.

– Мин Сори? – Дълбокият глас привлича вниманието ми към дъното на канапето, където Сун, лидерът на „XOXO“, се е облегнал небрежно. – Това е доста неочаквано.

Облечен е в свободна риза, дългата му коса е прибрана назад и открива поразително красивото му лице. Джени казва, че Сун прилича на злодей от видеоигра, но аз винаги съм си мислела, че прилича повече на човек, който е трябвало да бъде принц по време на династията Чосон.

– Сун Оппа.

Макар че с Джейу и Натаниел бяхме на стаж и тренирахме заедно в „Джоа“ от времето, когато бяхме в средното училище, всъщност познавам Сун от най-дълго време. Той е внук на президента на „TK Груп“ и родителите ни ни караха да ходим по достатъчно банкети, за да ни стигне за цял живот, поради което се засичахме твърде често.

– Вечерях с Джени, когато Джейу се обади – обяснявам аз.

– Ясно.

Чувствам се по-спокойна след краткия разговор със Сун. Познавам всички от много време. Да, сега сме по-големи, но няма никаква причина да се отнасям по различен начин към когото и да било от тях.

Погледът на Сун се премества към някого зад мен и задната част на врата ми изтръпва, сякаш по кожата ми минава искра електричество.

– Сори. – Гласът му. Натаниел. – Защо трябва да прекося целия свят, за да те видя?

Слагам нужното обиграно изражение на лицето си, преди да се обърна.

Когато вдигам глава, срещам погледа в тъмните му очи и стомахът ми се свива.

Знам, че е близо полунощ и току-що е приключил втори пореден концерт в Ню Йорк, но той изглежда просто… неприлично, сякаш току-що се е измъкнал от леглото. Косата му е боядисана в тъмносиньо за това турне, а кичурите му падат върху веждите.

– Можеш да ме виждаш по всяко време – казвам и прибирам кичур от косата си зад едното ухо. Знам, че е лош навик, който издава, че съм притеснена, но трябва да правя нещо с ръцете си. – Живеем в един и същи град.

Понеже е проследил движението ми, очите му се преместват от ухото ми и се

връщат към лицето ми, а по чертите му преминава странно изражение. То изчезва в мига, в който вниманието му се насочва към Джени, която точно е поздравила Сун.

– Здравей, Джени Го. – Цялото му поведение се променя, а прословутата му трапчинка става по-дълбока. – Не те ли е срам? Да ни проваляш така вечерята!

– От всички видове храна, които можеш да намериш в Ню Йорк, ти отиваш в корейски ресторант – отговаря тя на закачливия му тон. – Нали ще летиш обратно за Сеул след няколко дни?

– Какво да кажа? – Той вдига ръце в жест на безпомощност. – Корейците винаги ще намерят корейски ресторант, независимо в коя държава се намират.

– Харесва ми косата ти.

– Концепцията беше „гангстер с класа“. Оксиморон, не мислиш ли?

– Не и ако си Уон Бин – казва тя. Знам, че има предвид актьорът от „Аджоси“, нейният най-любим филм за всички времена.

– Неговият герой не беше гангстер, Джени – казва провлачено Натаниел. – Беше бивш служител на специалните служби.

– Същото е – Джени свива рамене.

– Не, не е!

Главата ми се върти наляво-надясно между двамата, докато говорят много бързо на английски, а гърдите ми се стягат с всяка изминала секунда. Джейу вмъква тялото си между двама им и хваща ръката на Джени.

– Нека не напомняме на Джени за увлеченията ѝ по красиви мъжки знаменитости.

Тя се мушва на канапето до Джейу, а Натаниел се цопва на мястото срещу нея.

– Ти броиш ли се? – пита закачливо-саркастично той.

Нам Джи Сок сяда срещу Сун и за мен остава средното място, до Натаниел.

– Къде е Чой Йонгмин? – Превключвам разговора отново на корейски. Джени беше казала, че всички ще бъдат тук, но няма и следа от май-младия член на „XOXO“.

– Има домашни. Затова се върна в хотела – отговаря Джейу.

Бях забравила, че Йонгмин е все още в гимназията.

– Скоро и ти ще си така – казва Сун и вдига чашата с бира пред себе си.

Изненадвам се да го видя да пие, тъй като сме в САЩ, но после си спомням, че наскоро навърши пълнолетие. И едва след това осъзнавам към кого е отправена последната реплика.

Обръщам се към Натаниел.

–Имаш часове?

–Звучиш изненадана.

Винаги съм си мислела, че ако някой от членовете на „XOXO“ реши да учи в университет, това ще е Джейу, който в гимназията имаше най-добрите оценки измежду тях.

– Неочаквано е – отговарям.

Ръката на Натаниел, протегната към чашата му с вода, застива. Осъзнавам, твърде късно, как трябва да са прозвучали думите ми – сякаш очакванията ми към него са толкова ниски, че едва ли не съм напълно шокирана от факта, че има лекции в университета.

– Никога не си обичал да учиш – казвам накрая с мек глас.

Ръката му се размърдва и вдига чашата си.

– Хората се променят. – Доближава я до устните си и дълго отпива от водата.

Разстроих го. Знам, че е така, без да се налага да ми го казва. Раменете му са леко приведени напред. Искам да го попитам какво учи, но се чувствам така, сякаш съм изгубила правото си да питам каквото и да било. С клечките за хранене хващам едно единствено зърно черен боб и го слагам в устата си.

– Значи си тук за седмицата на модата? – пита Нам Джи Сок, без да обръща внимание на неловкото напрежение между мен и Натаниел. – Имаше ли изобщо време да разгледаш града? За първи път си тук, нали?

При този въпрос Джейу вдига глава и ме поглежда от другата страна на масата. Нам Джи Сок стана мениджър на момчетата след онова лято, което прекарах в Ню Йорк с него и Натаниел.

– Бях заета с модните ревюта. Не съм имала време да правя нищо друго – казвам, с което отговарям на първите му два въпроса.

– Сори не е импулсивна – вмъква Натаниел. – Не е като Джени.

Бузите ми, които вече се бяха зачервили след предишната размяна на реплики, се затоплят още повече. Какво означава това? Какво иска да каже?

Джени се намръщва:

– Как така съм импулсивна?

– Ти се премести в Корея, за да търсиш Джейу.

– Уау – казва Джени сухо, – дори мозъкът ми не може да побере как е възможно да съществува толкова невярно твърдение.

На вратата се почуква и в стаята влиза жена, която никога не съм виждала преди. Нам Джи Сок е първият, който реагира. Той моментално минава в режим „мениджър“ и пристъпва напред, за да блокира пътя ѝ.

– Мога ли да Ви помогна?

Тя се премества леко встрани, за да се огледа зад него.

–Тази вечер бях във ВИП ложата. Казвам се Джун Соджин. Дъщеря съм на главния изпълнителен директор Джун на „Ханкук Електроник“ – главен акционер на „Джоа Ентъртейнмънт“.

Нам Джи Сок се колебае и в тази кратка секунда сякаш виждам как половин дузина мисли минават през главата му, но накрая се покланя. Погледът на Сун улавя моя в мига, в който и двамата осъзнаваме две неопровержими истини: първо, Джун Соджин е важен човек, и второ, момчетата от „XOXO“ не могат да си позволят да я обидят.

Сун се изправя и се покланя на жената.

– Заповядайте, присъединете се към нас.

Останалите членове на „XOXO“ следват примера на своя лидер и също се покланят. Джени се намръщва. Вероятно е много объркана защо трябва да се подчиняваме на тази груба жена, която е прекъснала вечерята ни. Но в нашия бизнес подобни неща се случват постоянно. Трябва да угаждаме на хората с власт, чието влияние може да бъде от полза за компанията, защото, ако се обидят, може да се окаже катастрофално.

Соджин прави жест към един от сервитьорите да придърпа стол за нея до Натаниел, след което взема бутилката соджу и двете чаши за шотове от другия – очевидно е поръчал алкохола предварително.

– Трудно е да се свърже човек с теб. Изпратих ти подаръци до компанията ти, скъпи подаръци, а ти никога не си ги носил. Не ми и отговори със съобщение.

Ясно е, че тази жена не е толкова фен на „XOXO“, а по-скоро най-нагло се интересува само от Натаниел.

–Не заслужавам ли някаква благодарност? – настоява тя.

–Благодаря – казва Натаниел с безизразно лице.

До мен Джи Сок се намръщва леко от тона му, който не е точно приятелски. Освен това, Натаниел никога не е получавал тези подаръци – против политиката на компанията е да се приема нещо друго освен писма от фенове.

Устните на Соджин се свиват в права черта. Както и да си е представяла разиграването на този сценарий, вероятно във въображението ѝ не е изглеждало точно така и едва ли е очаквала да бъде хладнокръвно отхвърлена от Натаниел.

– Джихюк – казва тя, плъзгайки бутилката и една от чашите към Натаниел. – Да пием по едно питие.

– Той не е на достатъчно години, за да пие – прекъсва я Нам Джи Сок.

– О, я тихо, за Корея е на достатъчно години.

Чува се шумен, саркастичен смях през нос. За миг никой не помръдва, а след това погледите на всички ни са заковани върху Джени.

– Как смееш...? – Соджин започва заканително, но после млъква.

Осъзнавам какво я е накарало да замълчи, разбирам какво е забелязала Соджин в същия момент, в който се усеща и самата Джени – тя седи прекалено близо до Джейу, раменете им се докосват. Джени бързо се отдръпва, но е твърде късно.

Очите на Соджин се присвиват.

– Ти ходиш в „Музикално училище Манхатън“? – пита тя рязко на корейски. Не че е трудно човек да се досети – името на училището е изписано отпред на худито на Джени.

– Да – отговаря Джени тихо, а гласът ѝ вече е плах и неуверен. Това просто не е Джени. Усещам как пулсът ми галопира.

– На какъв инструмент свириш? – Соджин продължава да любопитства. – Имам чувството, че съм те виждала и преди. Как се казваш?

Джени придърпва кепето си още по-ниско над очите си. Дланите на Джейу се свиват в юмруци на масата, очите му са присвити и знам, че е на път да каже нещо, което никога после няма да може да поправи.

– Какво Ви води в Ню Йорк? – пита Натаниел в опита си да привлече вниманието на Соджин обратно към себе си, но тя е изцяло съсредоточена върху Джени и видимо се наслаждава се факта, че може да я накара да се чувства неудобно.

– Знаеш ли, момичета като теб не трябва да се държат толкова нагло и провокативно към момчетата. Това е безсрамие – заявява тя.

Нещо в мен се отприщва, сякаш избухва фойерверк. Джун Соджин, искаш ли да видиш безсрамие?

Изправям рамене на стола си и свалям палтото си – нещо, което до този момент избягвах да направя, за да не привличам прекалено много внимание. Сега, обаче, нещата са различни. Погледът на Соджин веднага се спира върху мен, или по-точно върху бодито, дизайн на Марин Сер, което е прилепнало по раменете и гърдите ми. Бавно плъзгам ръката си по облегалката на стола на Натаниел, като оставям крайчетата на пръстите си да докоснат гърба му, съвсем лекичко. Той се обръща към мен, очите му са разширени.

– Цяла нощ не си ми обърнал никакво внимание – негодувам с почти задъхан глас. Въпреки че никога не съм учила сериозно за актриса, посещавах часове по актьорско майсторство като стажант. Затварям бавно очи, после ги отварям и поглеждам в неговите. – Сякаш изобщо не съм тук – добавям.

Натаниел, от своя страна, се съвзема бързо – очевидно вече е разбрал какво правя. Тъмните му очи нито за миг не поглеждат встрани, докато казва:

– Никога не бих могъл да забравя, че си тук.

Сърцето ми замира и почти изгубвам концентрация. Наистина е много добър.

Опитвам се да се фокусирам, надявам се да съм разбрала правилно що за човек е тази Соджин, и че собствената ѝ несигурност и ревност ще гръмнат след като я поставя в тази неловка ситуация.

– Липсваше ми – прошепвам, като придвижвам другата си ръка към неговата, която е опряна на масата.

Той не губи време и обръща ръката си нагоре. Когато поставям моята длан върху неговата, той увива пръсти около моите и аз усещам топлината на ръката му чак в стомаха си.

Радвам се, че е той. Радвам се, че е тук, с мен. Няма човек, на когото бих могла да имам по-голямо доверие, че ще успее да се включи без проблем в играта, няма човек, с когото да се чувствам достатъчно сигурна да опитам да направя такова нещо. Няма значение какви и кои сме един за друг сега, защото ние сме все още страхотен екип.

–Ти също ми липсваше – казва Натаниел, но вече не гледа в очите ми.

Внезапно Соджин се изправя, като при движението ѝ, бутилката със соджу се накланя. Натаниел пуска ръката ми, за да я хване, преди да се е разляла на масата.

–Забравих, че сутринта имам важна бизнес среща. – Не иска да погледне никого в очите. – Тръгвам си.

Преди останалите да успеят да се поклонят, тя вече е излязла през вратата.

Изтеглям ръката си в мига, в който тя излиза, и се свличам на стола си с облекчение.

–Сериозно ли? Успя да я накараш да се чувства толкова неловко, че чак я принуди да си тръгне? – казва Джени с възхищение. – Ги Тек щеше да е толкова горд!

Смея се. Нашият съученик от гимназията по изкуства в Сеул, Ги Тек, със сигурност би подкрепил точно тази страна от нрава ми.

–Много яко, Мин Сори – казва Джейу, а Сун вдига палец към мен от ъгъла, където седи.

Звукът от плъзгащ се стол ме стряска. Натаниел го е избутал назад.

–Мисля, че част от това соджу се разля върху мен – казва той.

Изглежда никой не забелязва, когато Натаниел излиза, защото Сун и Джейу се опитват да разберат как Соджин ги е открила в ресторанта, а Нам Джи Сок не може да спре да се извинява на Джени.

Когато Натаниел се връща, нощта продължава, сякаш нищо никога не се е случило. След това излизаме през задната алея по двама, като Сун и Нам Джи Сок вървят пред мен и Джени, а Джейу и Натаниел ни следват отзад. Всички са облечени в широки палта, сложили са шапки и маски, което би било комично, ако навън не валеше сняг.

Прегръщам Джени за довиждане – не знам кога ще я видя пак. Тогава чувам Натаниел да вика името ми от улицата.

–Сори.

Спрял е едно такси и държи задната врата отворена. Втурвам се. На бордюра има почернял лед и аз хващам протегнатата му ръка. За миг имам чувството, че пръстите му леко стискат моите и гласът му е ужасно близо до ухото ми:

–Пиши на Джени, когато се прибереш в хотела.

После вратата се затваря и се чува глух звук, когато той потупва два пъти по тавана на таксито. Колата се отдалечава от бордюра, аз извивам глава назад и го гледам през замъгленото стъкло, докато светлините съвсем го поглъщат.