ASAP - Акси О - Глава 1 - Пепърмил Букс

ASAP

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 352

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Харпър Колинс - дизайн на корицата
Василена Василева - редактор

В наличност

18.70 лвс ДДС 22.00 лв

Добави

Първа глава

Телефонът ми започва да вибрира, когато таксито ме спира на ъгъла на „Уест 32“ и „Бродуей“. Лек сняг се носи и застила светлата улица с надписи хангъл и английски. Прочитам съобщението от Секретарката Пак:

Утре в 11:00 ще те вземе лимузина от хотела и ще те закара до летището. Ще те чакам, когато пристигнеш в Сеул. До скоро.

Добре, благодаря, отговарям и въздъхвам. Ироничното е, че общувам повече със секретарката на майка ми, отколкото със самата нея.

Прибирам телефона в джоба си, притискам чантата с покупки към гърдите си и се оглеждам в двете посоки, преди да пресека улицата. На вратата на ресторанта, малко преди мен пристига група млади мъже и аз ги изчаквам да минат. Трите момчета са облечени в три-четвърти двуредни палта или дебели якета върху худитата си с надпис „Нюйоркски университет“. Последният, тъмнокожо момче с очила, ме забелязва и задържа вратата отворена. Бързам да мина, усмихвам му се и се покланям по навик. Ушите на момчето се зачервяват, а когато догонва приятелите си, те го сръчкват с лакти и ме поглеждат през рамо.

Докато се измъквам от палтото си, няколкото души, седнали край бара, се обръщат и ме оглеждат. Нося ботуши на високи токчета, чанта с логото на известна марка, и съм облечена в боди и джинси с висока талия. Имах намерение да облека нещо друго след ревюто – последното от събитията, на които бях поканена за „Седмицата на модата“ в Ню Йорк, но щеше да ми отнеме време, а аз не исках да губя повече. Не и тази вечер.

Оглеждам ресторанта, за да намеря познатото лице. Заведението е пълно с чужденци, не, не чужденци, а американци, които говорят английски толкова бързо, че ми се завива свят. Хостесата току що е настанила групата студенти, които влязоха преди мен и се връща да ме вземе.

–Усо осео – казва ми тя. Трябва да е усетила, че съм притеснена, защото ми говори на корейски, а не на английски. Веднага се успокоявам. – За колко души?

– Имам среща с приятелка – отговарям. – Тя е приблизително на моята възраст и с моя ръст, и вероятно носи бейзболна шапка.

Почти никъде не ходи без нея.

– А! – Хостесата кимва. – Приятелката Ви пристигна преди няколко минути. Последвайте ме, ще ви заведа до масата.

Тя ме повежда през странична врата и по стълби, около които е украсено с коледни лампички, въпреки че вече е февруари. Отстъпваме встрани, за да пуснем група момичета и момчета да слязат по стълбите. Те са облечени сякаш отиват на концерт, така както съм облечена и аз, след модното ревю – със стилни дрехи и носят тежък грим. Някои от тях държат плакати с послания на английски.

Фен #1 на XOXO.

Сун Оппа, ожени се за мен!

Бае Джейу, обичам те!

– Винаги е претъпкано, когато някоя група идоли е в града – обяснява ми хостесата. – Мисля, че някои фенове не чак толкова тайно се надяват да срещнат случайно любимите си идоли из ресторантите в „Кореатаун“. – Поглеждам лицето ѝ, но не звучи осъдително или подигравателно, а просто констатира фактите. – Това е много добре за бизнеса.

– Идвали ли са много идоли в ресторанта? – питам.

– Собственикът държи над касата автографи на знаменитости. Никога не съм настанявала някой идол, но шефът ми каза, че миналия месец Джун от „95D“ е бил тук с приятели.

Джун Оппа! Тя забелязва изражението ми и се усмихва многозначително.

– Фен ли си?

– Имам негов плакат на стената в спалнята си.

– Тогава сигурно ще се зарадваш, ако ти кажа, че дава добри бакшиши.

Продължаваме нагоре по стълбите към втория етаж. Помещението тук е по-тясно и също толкова претъпкано. Наподобява поянгмача. Около кръглите метални маси са наредени столове, които приличат на обърнати кофи за боклук. Сервитьорите и сервитьорките се провират между масите, понесли подноси с корейска храна, каквато обикновено се сервира по улиците в Корея, поднесена в яркозелени пластмасови чинии. На няколко големи монитора в ресторанта върви един и същи музикален клип – в момента това е супер популярната песен „Анпанман“ на „BTS“.

Забелязвам приятелката си на една маса в задната част на заведението и потупвам хостесата по рамото.

– Виждам я – казвам и тя кимва, след което ме оставя да продължа сама.

Най-добрата ми приятелка, Джени Го, е облегнала гръб на стената и гледа в телефона си, а козирката на шапката на „Доджърс“ – подарък от баща ѝ, е свалена ниско над очите ѝ.

– Джени! – извиквам, когато почти стигам до нея.

Тя вдига поглед стреснато.

– Сори! – Джени скача от мястото си и се хвърля толкова силно в ръцете ми, че почти падаме.

За последен път се видяхме това лято, когато тя дойде на гости на приятеля си в Сеул. Пишем си всеки ден, но сякаш не е същото. Няколкото месеца, които тя прекара в Сеул като моя съквартирантка през последната ми година в „Гимназията за сценични изкуства Сеул“, бяха може би най-хубавите в живота ми. Винаги си бях мечтала да прекарвам време с приятели между часовете и след училище, да имам най-добра приятелка, пред която да мога да разкрия душата си, и всичко това се сбъдна, когато я срещнах. С ужас установявам, че сълзите напират в ъгълчетата на очите ми.

– О, не, Сори! – извиква Джени. – Гримът ти! – Тя грабва менюто и започва да ми вее, а аз мигам с очи, обърнати нагоре, докато сълзите се приберат.

Когато се успокоявам, тя взема ръцете ми в своите и ги стиска.

– Разкошна си! – възкликва тя.

В същото време казвам:

– Изглеждаш здрава.

Тя се смее. Щастлива съм, че мога да я разсмивам. Всичко, което правя, сякаш я забавлява. Когато се запознахме, в началото все си мислех, че ми се присмива, но скоро разбрах, че се държи така, защото тя наистина ме харесва и обича.

През целия ми живот хората са вървели след мен заради парите ми или заради статута и връзките на семейството ми, но Джени искаше да ми бъде приятелка, без да знае абсолютно нищо за мен и родителите ми. Тя казваше, че e заради характера ми и заради това, че в очите ѝ съм истинска звезда, което е само наполовина вярно. Дори самата аз мога да призная, че съм малко сурова и дръпната и с мен не е никак лесно.

– Сори – казва Джени, – специално за мен ли си се облякла толкова официално?

– Джени – отговарям сухо, – обличам се официално всеки път, когато се подавам навън.

Тя е облечена удобно – в суитчър и спортен панталон, на които е отпечатано името на музикалната консерватория, в която учи: Музикално училище Манхатън.

Поставям на масата чантата, която носех из целия град, и сядам на мястото срещу нея.

– Взех ти няколко подаръка.

– Шанел!

Опирам брадичка на ръката си, докато я наблюдавам как възкликва, докато разглежда всяко едно от нещата вътре. Това са предимно козметични мостри, които съм взела от седмицата на модата, плюс няколко корейски марки, които знам, че Джени харесва. Тя изважда гланца, маха капачето и използва стената на ресторанта, в цвят на обсидиан, като огледало, докато го нанася върху устните си.

Вземам си парченце царевичен чипс от купичката на масата, въртя го между пръстите си, преди да го пъхна в устата си, и накрая питам:

– Как мина концертът снощи? – Още преди няколко месеца ми беше казала, че ще ходи на концерта на „XOXO“, когато групата беше обявила градовете, в които ще гостуват в САЩ, като част от второто им световно турне. – Седна ли във ВИП ложата? – питам закачливо.

Многобройните фенове на „XOXO“ в ресторанта биха полудели, ако научеха, че най-добрата ми приятелка е гадже на вокалиста на групата, Бае Джейу. Двамата започнаха да излизат официално, още когато бяха съученици в гимназията по сценични изкуства в Сеул. По това време там учеха и другите от групата, с изключение на Сун, който вече беше завършил по времето, когато Джени дойде в училището ни.

– Нам Джи Сок ми даде билетите – казва Джени. Така се казва мениджърът на „XOXO“.

– Аха! – Не е нужно да ми обяснява повече.

Нам Джи Сок никога не би настанил приятелката на някое от момчетата във ВИП ложата, където всички биха я видели. Макар че идолите имат връзки, това се счита за лоша реклама – не могат да се афишират такива неща, камо ли да се признават публично.

– Все пак бяха много добри места – казва тя. – Взех чичо Джей, който не спираше да настоява да си говори със случайни фенове. Беше неловко.

Но докато уж се възмущава на поведението на чичо си, бузите ѝ пламтят и греят и знам, че не е било неловко и че дори ѝ е харесало. Нейният „чичо Джей“ е бил най-добрият приятел на баща ѝ, преди да почине.

– Виждала ли си Бае Джейу? – питам, като взимам още едно парче чипс. – Освен на концерта.

Тя поклаща глава.

– Графиците ни не съвпаднаха, но имаме планове утре да прекараме целия ден заедно. Иска да отидем на бейзболен мач.

– Това звучи добре. – И звучи като нещо, което Джейу наистина би искал да прави.

Познавам го, откакто и двамата бяхме в средното училище – той винаги е бил абсолютно луд на тема бейзбол. Всъщност единствения път, когато бях в Ню Йорк преди това пътуване, отидох да гледам бейзболен мач с него и Натаниел. Беше през лятото между средното училище и гимназията. Този спорт никога не ме е интересувал, но докато ги гледах как се вълнуват, колко са щастливи и как се прегръщат след някоя особено добра и дръзка игра, усещах мъничко и от тяхната радост. Все още помня това топло чувство.

– Искаш ли да дойдеш? – пита ме Джени, с което ме връща към настоящето.

Повдигам вежда. Джени е от хората, които биха ме поканили да изляза с нея и приятеля ѝ.

– Утре имам полет за Сеул – казвам ѝ и умствено си отбелязвам да не забравя да кажа на Джейу, че ми дължи услуга.

– Иска ми се да прекарваме повече време заедно – казва тя, но после, сякаш изведнъж се е сетила за нещо, се навежда развълнувано напред. – О, чакай! Забравих да ти кажа! Помниш ли онзи квартет от Токио, за който ти разказвах? Реших да отида.

– Наистина ли? – Сърцето ми подскача при мисълта, че ще е толкова близо. От летище „Гимпо“ полетът до Токио е само два часа – много по-кратко от шестнадесетчасовия полет от Ню Йорк до „Инчон“.

Преди няколко седмици Джени ми беше казала за тази възможност и че от музикалната академия провеждат прослушване за виолончелист за струнен квартет, който ще обикаля из Азия. Ако успее да вземе позицията, ще бъде в Япония в продължение на шест месеца.

– Шансовете са много малки – казва тя и подръпва ръба на шапката си, което е сигурен знак, че е притеснена. – Повечето от виолончелистите, които се явяват на прослушването, са по-възрастни от мен и може би са по-заслужили...

– Престани! – Тя вдига очи и аз задържам погледа ѝ. – Работиш толкова много и си талантлива. Заслужаваш този шанс не по-малко от другите. Гордея се с теб.

– Да, добре. – Тя се изчервява, после кимва. – Права си. Благодаря, Сори.

– Трябва да отпразнуваме – заявявам категорично. – Ще те черпя едно.

Натискам бутона за повикване на сервитьорката, разположен отстрани на масата, и над главите ни се разнася звукът на звънеца. Тя се появява след секунди.

– Два сайдера, моля – поръчвам аз.

Когато пристигат кенчетата ни с леденостуден сайдер „Чилсьон“, ги отваряме и притискаме напитките една до друга.

– Наздраве! – викаме в един глас.

Сайдерът е сладък и пенлив и сякаш устата и гърлото ми изтръпват.

– А ти? – пита Джени. – Искам да знам всичко. Майка ти реши ли най-накрая, че е време да дебютираш в момичешка група?

Майка ми, по-известна като изпълнителен директор на „Джоа Енъртейнмънт“, музикалната компания, с която подписаха „XOXO“, е и една от „Най-влиятелните жени на десетилетието в Корея“. Онова чувство, което стяга гърдите ми – нещо, което започна преди няколко месеца, но през последните седмици само се засилва, се връща веднага само при мисълта за майка ми.

– Сори? – Джени бръчка притеснено носле. – Наред ли е всичко?

–Вече не искам да дебютирам. – За първи път казвам тези думи на глас. – От известно време го чувствам така, но се надявах, че ще мине, че това е просто умора от факта, че бях на стаж толкова дълго време.

Бях работила толкова упорито с единствената цел да стана идол. Още от завършването си. Не, много преди това. Когато бях в гимназията, всеки ден ставах три часа преди да започне училището, за да тренирам танците си, а в средното училище прекарвах часове наред да изучавам хореография. Това винаги е било моята цел, моята мечта.

– Но колкото повече се приближавах към момента това да се превърне в реалност – продължавам аз, – толкова повече се ужасявах от идеята за същата тази реалност, от това, че ще трябва да живея живота си изцяло според прищевките на другите, и че ще бъда съдена за всяко свое действие.

Спомени от средното училище се надигат от някакво заровено местенце в съзнанието ми – шушуканията, който ме преследват по коридорите, тихото щракване на телефон, когато някой от съучениците ми ме снима.

– Дори и така да беше, Джени, ако обичах достатъчно силно да съм на сцената, ако бях достатъчно силно запалена по музиката, щеше да си струва. Но не съм.

Чувствам се ужасно. Та кой стажант не е запален по музиката? Но също така, именно затова не вярвам, че това е подходящото нещо за мен. Обичам да танцувам, но вече не знам дали и това е достатъчно.

Какво ли си мисли Джени за мен? Музиката винаги е била нейната страст, тя е това, което събра нея и Джейу, музиката събра и нас двете, когато учехме в гимназията за сценични изкуства в Сеул. Дали си мисли, че правя грешка?

– Това е съвсем нормално – казва Джени и сърцето ми прескача от изненада. – От всички хора на света, ти би трябвало да знаеш най-добре какво е да израснеш пред очите на обществеността. Мога да разбера защо си решила да стоиш настрана от очите на хората.

Усещам странно парене в задната част на очите си, но отказвам да плача за втори път тази вечер.

– Няма нищо лошо в това да промениш решението си – продължава Джени нежно. – Никога не е твърде късно да опиташ нещо ново. Ще откриеш нещо друго, което ще ти допадне повече.

Ще ми се и майка ми да мислеше така. По много причини, някои от които дори не знам дали мога да обясня на Джени, майка ми ще бъде ужасно разочарована, че съм променила решението си. Но за това ще се притеснявам и ще мисля, когато се върна в Корея.

– Благодаря, Джени – казвам. – Имах нужда да го чуя. – Вземам менюто и, надявам се тайно, вея към лицето си. – След като не сме се виждали повече от шест месеца, наистина ли това ще правим? Ще си изнасяме мотивиращи речи?

Тя се смее.

– Че за какво друго са най-добрите приятели? Но сериозно, Сори, нека не чакаме още шест месеца, за да си споделяме.

Прелиствам менюто.

–Права си. А аз умирам от глад. Няма ли да си поръчаме за ядене?

Тя се усмихва.

– Мислех си, че никога няма да попиташ.

Неусетно минава час, после два, докато тя ми разказва за училището и семейството си, а аз – за приятелите ни в Сеул, както и за последната ми работа като модел в Сингапур, и всичко това, докато поглъщаме любимите си храни, които ядяхме, когато учехме в гимназията. Токбоки, сладки и пикантни оризови питки, покрити с разтопено сирене „Моцарела“. Пържено пиле, покрито със сладък и лепкав соев сос с чесън. И кимчиджон, който се сервира с малка четчица за сладкиши, с която да се намажат парчетата пикантна палачинка с ароматен сос.

С напредването на вечерта тълпата в ресторанта става все по-шумна. В средата на заведението група бизнесмени играят игри за надпиване, като слагат чашите си за шотове в халби с бира.

– Трябва да тръгваме! – крещя над оглушителните им викове.

– Дай ми минутка да отида до тоалетната! – Джени скача от мястото си и си проправя път между масите.

След като тя изчезва надолу по стълбите, извиквам сервитьорката, за да платя сметката. Джени ще се сърди, когато се върне, но каква е ползата от това да имаш пари, ако не можеш да почерпиш хората, които обичаш?

За миг шумът в бара утихва, тъй като предишният музикален клип свършва. След това на трите монитора се появява логото на „Джоа Ентъртейнмънт“ и се чуват няколко ентусиазирани подвиквания.

– Ти не искаше ли да си купиш билети за концерта им тази вечер? – момичето на съседната маса пита приятелката си.

– Исках, но станаха толкова популярни, че беше невъзможно.

Момичетата говорят на корейски, гласовете им се носят над началните тактове на най-новия сингъл на „XOXO“.

Песента започва с рап, който се изпълнява от двамата основни рапъри на „XOXO“ – Сун и Йонгмин. Гласовете им се допълват прекрасно. След това песента преминава към частта преди припева. Пее само Джейу, чиито вокали са плавни и мощни.

Момичето отсреща въздъхва замечтано:

– Джейу е толкова красив в новия сингъл.

Усмихвам се и се чудя какво ли би си помислила Джени за тези момичета, които говорят с такава любов за гаджето ѝ.

От друга страна, вероятно вече е свикнала.

За припева видеото продължава на съвсем различен фон и място и очите ми

са заковани в екрана. Концепцията им за новия сингъл е нещо като кошмарна страна на чудесата, в която всеки член предлага изкушение.

– За мен най-страхотен е Лий Джихюк – казва другото момиче, като използва корейското име на Натаниел – втори вокалист на „XOXO“ след Джейу. – Начинът, по който движи тялото си, е просто греховен.

Слушам думите ѝ, но само с половин ухо, защото не мога да откъсна очи от

екрана. Натаниел е в предната част на формацията и, както винаги, е в центъра на всяка тяхна по-сложна хореография. Докато го гледам, ме връхлитат толкова много спомени – за времето, когато тичахме из двора в средното, когато той ме гонеше с жаба в ръка; за времето по-късно в гимназията, когато го гледах как играе футбол на игрището, как очите му намираха моите, когато вкарваше гол, а след това и за ръката му, която се плъзваше по талията ми, докато с другата отмяташе косата ми назад, и за устните му, които се притискаха към извивката на врата ми.

Джени се мушва обратно на мястото си.

– Съжалявам, че се забавих толкова много – казва тя. – Джейу се обади.

– О? – Отново вземам менюто, което за пореден път излиза далеч извън

пределите на първоначалното си предназначение, защото отново изпълнява функция на ветрило, с което си охлаждам лицето.

Проверявам часа на телефона си. Концертът на „XOXO“ трябва да е свършил.

Джени се заиграва с шапката си и аз повдигам вежда.

– Какво има?

Тя поема дъх и изстрелва наведнъж:

– Членовете на групата трябваше да се върнат в хотела след концерта, но в последния момент решили да отидат на ресторант. Намира се нагоре по улицата. Джейу ме покани. Покани и теб – добавя тя забързано. – Казах му, че сме заедно.

Усещам как сърцето ми блъска в гърдите – чувство, което не съм изпитвала отдавна, но и което не мога да определя. Дали е от нерви?

–Всички от групата са там – казвам, но това не е въпрос, а по-скоро търся потвърждение. Сун – най-възрастният, водещ рапър и лидер на групата. Йонгмин – най-младият и втори рапър, Джейу – водещ вокалист...

–Всички – потвърждава тя.

Или пък е... вълнение?

–Знаеш ли какво – продължава Джени, – това е нашата вечер. Ще напиша на Джейу, че не можем да отидем.

Протягам ръка и поставям длан върху нейната, а сърцето ми се изпълва с топлина. Тя иска да се види с Джейу, но сега избира да мисли за мен. За нея бих направила всичко, дори бих се изправила срещу Натаниел – втори вокалист и главен танцьор на „XOXO“ и мое бивше гадже.