1953
Влюбените са луди
Изабела беше едно от най-красивите момичета в града. Не че градът беше
голям, но все пак мъжете, местни и туристи, се обръщаха след нея с пламъче в
очите, а жените я гледаха като змии.
Беше млада, на седемнадесет, едва завършила училище. Родителите ѝ имаха
пекарна и тя им помагаше от сутринта до ранния следобед, когато годеникът ѝ,
Адриан, свършваше работа и прекарваха времето до залез на разходка, на кино, по
нейно настояване – на танци или просто говореха.
Изабела беше приказлива, капризна, суетна. Като всяка жена. Майка ѝ я
беше научила, че една дама трябва да се „държи на положение“, подбираше
тоалетите ѝ, казваше ѝ как да подрежда къдриците си, размахваше пръст, ако
видеше гънка на роклята ѝ. Ето защо Изабела позволяваше на Адриан да я целува
по устните само в много редки случаи. Една, така да се каже, добре въздържана
фриволност.
Такива времена зоват към строг морал, нали?
Адриан беше странно момче, като майка си. Беше
мълчалив, но винаги слушаше Изабела, докато говори, и помнеше всяка нейна дума
– за киселата ѝ майка, за строгия ѝ баща, за глупавата ѝ малка сестра, която
само искала да учи, за всичките нейни приятелки и коя каква шапка има, и коя си
е ушила нова рокля. И винаги, докато я слушаше, Адриан правеше разни фигурки от
тесто или парче глина. После ги оцветяваше. Бяха смешни. Адриан я разсмиваше. И
плашеше.
Всъщност фигурките му дори не бяха смешни и тя не ги разбираше.
Адриан имаше огромни честни очи с цвят на есенна зелена трева. Те стигаха чак до душата ѝ и тя винаги се страхуваше, че там ще види един доста невинен, но непоправим факт – Изабела не го обичаше.
Беше се съгласила да излязат преди две години, защото всички нейни приятелки имаха обожатели, а към нея никой не пристъпваше. Дали защото миришеше на мая и печен хляб, кой да ти каже? Или защото беше прекалено красива и момчетата се страхуваха, че не са достойни за такава прелест? Може би, може би. Красивите момичета често са самотни.
И понеже беше първият, който я покани, тя излезе.
И понеже беше първият който ѝ предложи брак, тя се съгласи и се сгодиха.
Адриан обичаше Изабела. Тя не беше толкова глупава, че да не го разбира. Но той обичаше и други неща, с което тя не се примиряваше. Не съвсем. Изабела беше от онези жени, които може никога да не облекат една рокля, но ако я изхвърлят и някоя друга я намери, и я облече, си я искат обратно – не го искам, но не искам и никоя друга да го има или иска.
Адриан обичаше да ходи из планините, да катери някакви глупави върхове, сокаци и чукари, да бъхти там и да се поти. Обичаше безрезервно и много силно майка си. Бяха странно семейство. Майка му безспорно беше красива, но около нея имаше една предпазна мрежа, като онези мрежи, които хората слагат, за да се пазят от насекоми, и колкото не пускаше хората до себе си, толкова и умееше да ги преценява.
Изабела се страхуваше от такива неща, защото кой иска някой да те погледне и да те прецени като празноглав. Изабела знаеше недостатъците си. Но колко бе лесно да ги скрие от глупавите хора и колко по-трудно от хора, които имаха такива очи.
Баща му не беше там, никога не го бе виждала, но Адриан казваше, че бил изумителен мъж и обичал майка му до смърт, така да се каже. Бил свободолюбив.
Ето, ето точно тази дума не се нравеше на Изабела. Тя бе възпитана в изпълнителност, отговорност и да прави онова, което повеляват традициите.
Адриан бе твърде сложен за нея. А и никога не хвалеше новата ѝ рокля. Просто стоеше пред нея, гледаше я с очи като на голям дружелюбен бик, ръцете му, винаги топли, пареха малките ѝ бели деликатни пръсти, а тя се страхуваше от топли ръце.
Когато ѝ предложи брак, ѝ сложи онова пръстенче от сплетени малки тревички с една маргаритка отгоре. Изабела виждаше романтиката и се развълнува, но как щеше да каже после у дома, че годежният ѝ пръстен е едно красиво, но дребно цвете. При това повехнало.
Родителите ѝ разпитаха за семейството му, но никой не знаеше кой знае какво, защото се бяха преместили по тези места преди четири години и майка му не общуваше много-много. Продавала сладолед. Не би могло да се каже, че е престижна професия. Родителите на Изабела не бяха съгласни с брака, но дъщеря им ставаше почти на осемнадесет и ѝ беше време, а и бе едно гърло по-малко за тях, така че склониха.
Две години Адриан и Изабела останаха сгодени. Подготовката за сватбата започна година по-рано.
Изабела имаше безумно красива рокля. Адриан донесе плата – изящна коприна. Бяла, с бродирани бледи лилии като намазани с ванилов крем облаци. Воалът беше от тюл и пак рисуван, пак с тези лилии.
Изабела не харесваше лилии. Обичаше рози, но пък бели рози не са на късмет или...?
***
Два месеца преди сватбата в града дойде цирк. Изабела много искаше да отиде и да гледа опитомените диви животни, но Адриан не пожела. Срам, не срам, тя отиде с приятелка, но така и не намериха билети една до друга. За да не изпада в неловко положение пред съгражданите си, че е сама на цирк (а те наистина я гледаха странно), тя се обръщаше и махаше през пет минути на приятелката си, за да могат всички да разберат, че не е сама като някоя стара мома. Колко жалко, такова красиво момиче да отиде само на представление от такъв калибър!
Беше прекрасно, толкова екзотика, такава смелост да си сложиш главата в устата на лъва! Не ѝ хареса как бият животните, но веднага прогони греховната си мисъл. На всички им харесваше, значи беше редно и тя да ръкопляска.
Циркът беше италиански, но клоунът говореше перфектен френски. О, колко беше смешен! О, колко беше забавен и какви номера правеше! Всички се смееха със сълзи. Устата на Изабела се бе обтегнала от смях и се страхуваше, че червилото ѝ вече не е перфектно поставено. И когато накрая клоунът метна една роза и тя падна в скута на синята ѝ рокля, Изабела вдигна цветето, помириса го с обожание, след което се извини на възрастната пуританска двойка до нея, че било случайно и „аз съм сгодена и не познавам този човек“.
***
След представлението Изабела остана да чака Адриан, но той закъсняваше. Странно. Тръгна напосоки из караваните на акробатите, стиснала червеното цвете в ръка. Миришеше лошо – на диви животни, на тор, на спарени, сбутани едно в друго тела; чуваха се странни звуци. Печални. Но Изабела си каза, че вероятно животните са гладни.
Една от вратичките беше отворена и Изабела, с присъщото си любопитство, надникна. Там, пред огледалото седеше клоунът и махаше бялата маска от челото си. Беше свалил големия червен нос, а очите му бяха сини като дълбока морска вода. Виолетови дори. Само устата му беше усмихната. Очите му бяха празни. Не като преди малко.
Тогава я видя в огледалото, завъртя се и усмивката му беше пак блестяща и почти истинска.
– Аз… аз… извинявам се. Изгубих се и…
– Влез, навън е хладно вече. Нека се почистя и ще те изпратя до изхода.
„Лоша идея“, помисли си Изабела, но не го каза на глас. Нещо като че закачи думите на гърлото ѝ и те се обесиха там. Краката ѝ сами се покатериха по двойното стъпало.
– Много хубаво представление. Винаги ли хвърляте рози на момичетата? – попита кокетно тя.
– Не, тази беше за теб. Роклята ти е много красива. И русите ти коси са като слънце – каза бавно той и поклати глава. – Аз съм Жерар.
– Изабела – представи се механично тя, без да откъсва очи от неговите.
„Това е грешно, много грешно. Какво ще си помислят хората? Ами ако дойде някой?“
Ако някой я види? Ако Адриан я чака вече?
– Трябва да тръгвам… То… Приятно ми беше. – Тя се обърна и понечи да си тръгне, но той скочи като един от онези дресирани лъвове и я стисна за ръката.
– Остани при мен, само тази вечер. Утре си отивам. Само тази вечер, утре ще се забравим, Изабела.
И тя остана. Може би защото беше така тъжен. Може би всички клоуни са тъжни. Може би защото никога досега не бе правила нищо грешно, нищо неморално, низко и грозно, а то така изкушаваше.
***
Жерар беше галантен, мил и много нежен. Изабела чувстваше неща, които никога не бе и не би могла да изпита с Адриан. Жерар се смееше. Той я разсмиваше. Разказваше ѝ случки и за първи път Изабела не изпитваше необходимост да говори. Устните му бяха усмихнати, очите – също, но някъде зад тях се виждаха бягащи сенки, страх, ужас дори.
Тя не попита.
Той не ѝ каза.
Зората започна да припълзява към хоризонта. Искаше да остане с него, да избяга с него, но знаеше колко е грешно, неприемливо.
Той не я помоли да остане, не я извика да тръгне с него, не ѝ обеща нищо. Просто я държа в ръцете си, докато звънчетата на първите млекари и разносвачи на вестници задрънкаха из улиците, докато часовникът на градската кула удари пет, а после – шест. И после – седем. Докато будилниците задрънчаха в заспалите домове, докато ромоленето на нежни дамски рокли и ароматът на палачинки не изпълниха въздуха. Камбаната. Тежки бавни удари.
Защо градските часовници бият така страшно? Сякаш предупреждават хората за идващо бедствие. Не могат ли да им измислят една хубава мелодия, а трябва да бият така заканително и метално. Като за опело.
Тогава Жерар я пусна и каза:
– Време е.
Тя кимна разочарована, обидена дори. Как я бе използвал само за една нощ! Облече синята си рокля, взе оклюмалата роза и излезе. Влюбена, с надробено сърце. Така, както тя бе разбила сърцето на Адриан.
Но човек не си избира в кого да се влюби, не избира и кога ще се случи.
***
На главната улица видя Адриан, седнал в малкото кафене до фонтана с парче глина в ръката.
– Аз… – започна тя и пристъпваше от крак на крак.
– Закъснях, прости ми. Предположих, че си отишла да спиш при приятелката си и не съм се отбивал у вас.
– Да, да, така направих. Беше късно и родителите ѝ ме поканиха.
Седна срещу него, краката ѝ трепереха, ръцете – също, лицето ѝ пареше от щастие и бездънно отчаяние. Той ѝ поръча кафе и кроасан и продължи да мачка глината, а тя започна по старому – разказа за цирка, за животните, за номерата на акробатите, за тоалетите на жените.
Той я слушаше и устните му се разпъваха в неговата си мистериозна усмивка.
– Клоунът беше толкова смешен. Виж, замери жената до мен с една роза, но тя ми я даде, защото беше със съпруга си и аз… аз… не идеше да я хвърля.
– Клоуните са най-тъжните хора на света – каза Адриан и ѝ подаде фигурката, която бе направил.
Тя я погледна и посърна. Беше сърце, счупено на две и забодено на клечка като захарно петле.
– Аз ще запазя другата половина и когато се оженим, ще ги залепим в едно – добави той и се усмихна с крайчето на устните си.
Беше толкова красив.
Толкова странен.
И докато говореха, слънцето бавно напичаше, хората се раздвижваха, магазините отваряха един след друг, собствениците се поздравяваха и раздаваха команди на чираците си. Вятърът галеше глезените на първите излезли на пазар домакини и подбутваше шапките на забързаните за работа господа. Деца се смееха. Някои плачеха. От цветарския магазин се чуваше тананикането на момичето, което нареждаше избухналите в цвят хризантеми.
И в цялата суматоха никой не чу един глух, далечен изстрел.
***
Никой не писа във вестниците. Никой не спомена нищо, защото собственикът на цирка искаше да запази реномето си. Прибраха набързо тялото на тоя глупав клоун и извикаха майка му и баща му да си го вземат.
След седмица, един ден преди сватбата, Адриан слезе от малкия прашен автобус, намери дома на родителите на Жерар, разказа им за него, колко велик актьор е бил и че се запознали някак съвсем случайно.
– Дали Ви е казал колко беше болен? Ние го молихме да се прибере, да си почива, но той не искаше, обеща след това турне – плачеше майка му, бършеше очи с бяла кърпичка, а баща му стоеше с поглед, забит през кремавото прозрачно перде, и гледаше към просналите се до безкрая лозя зад ниските къщи.
– Беше страхотно момче. Толкова млад. Но тъжен. Разказваше вицове, веселеше всички, а у дома се затваряше и с дни не излизаше, не се хранеше, не искаше да говори с никого. После се оправяше. Лекарите казваха, че било депресия. Не знаем какво е било. Никога няма да разберем.
Адриан допи чая си, изяде от уважение една бисквита и си тръгна.
Минутка след това майката видя на масата една половинка от червено глинено сърце. Погледна през прозореца, но гостът им беше изчезнал. Половинката остана наредена над огнището. Дълги години никой не я премести от там.
***
Адриан се ожени за Изабела. Никога не я попита защо не е девствена. Никога не ѝ каза, че я бе търсил из караваните. Никога не ѝ каза и че я беше видял при Жерар, и че си бе тръгнал в мига, в който устните ѝ покриха неговите – жадно, както никога не бяха целували неговите.
Плодът на тази любов се роди. Тя беше поразително красиво дете. Адриан я обичаше като живота си.
Защото тя беше последното, което една отчаяна душа бе оставила след себе си. Последната му велика роля, само дето не беше роля.
Никой не знае защо Адриан бе отишъл да види родителите на Жерар. Може би защото е само книга? Може би защото понякога хората трябва да си задават въпроси?
Изабела не разбра нищо за съдбата на клоуна си. По-добре беше да го мрази, отколкото да тъгува. Или...?
Няма коментари