5см в секунда - Макото Шинкай - Пепърмил Букс

Пет сантиметра в секунда е скоростта, с която падат цветовете на цъфналите череши – факт, който може би не вълнува всеки и може би доста хора го намират за безполезна информация. В света на японското кино и литература тези пет сантиметра в секунда са се превърнали в символ, а за останалата част от света вече петнадесет години – в едно символично число.

Това е първият роман на Макото Шинкай, който излиза едновременно с едноименния филм. За повече информация защо и как се е получило така, погледнете послеслова от автора. Излишно е и да се изброяват десетките световни награди и отличия както на романа, така и на филма. Романът няма да зарадва хората, които обичат в края на една любовна история да има сватба.

В реалността не винаги нещата се случват така, както ги желаем, защото, когато си на тринадесет и обичаш с цяло сърце, обстоятелствата могат да ти изиграят неприятна шега. Не избираме в кого се влюбваме, не избираме и бъдещето си, особено когато сме зависими от семействата си. Не избираме и как ще бъдем отхвърлени, ако се влюбим в грешния човек, не избираме и болките си, копнежите си, мечтите си. Често не разбираме тези копнежи, често се борим с тях. После ставаме големи хора, работим, живеем някак, създаваме връзки, които може би функционират, може би не. Но ако ние самите сме подарили на някого другиго едно парченце от нас тогава, когато сме били невинни, чисти и вярващи, тази празнина няма кой да я запълни. Освен парченце подарено от другия на нас самите. Така оставаме цели, само така.

И може би няма място за друго. Неизживените щастливи мигове се превръщат в рана, която гнои и боли, колкото и да слагаме бинт и лейкопласт върху нея. И търсим това парченце, онази част от себе си, която сме дали на другия и пазим онази частичка, която другият ни е дал. Така вървим през живота с надежда двете парченца да се намерят някога, а ако не се намерят, поне да се пресекат някъде случайно. Защото понякога дори да се пресекат отново си е истинско чудо.

През детството, тийнейджърските години, до зряла възраст двама души вървят един към друг, паралелно, в обратни посоки, настрани, после пак един към друг и пак назад в обратни посоки или лице в лице, защото парченцето от другия, което носят в себе си, се е превърнало в магнит и ги дърпа към черешовото дърво, под което лежи килим от паднали цветове, които преди да паднат, са танцували с пет сантиметра в секунда с очакването, че един ден върху тях ще танцуват стъпките на двете обичащи се същества. Това не е любовна история. Това е животът, какъвто не всеки от нас е изживял. А може би е трябвало.

Гергана Дечева