По-странни времена - С.К.Макдонъл - Пепърмил Букс

Хана изскочи на бегом иззад ъгъла и огледа улицата. Паркът беше останал зад нея. Отдясно имаше футболно игрище, пригодено за всякакви метеорологични условия, а отляво – църква. Останалата част от улицата представляваше просто пустош, гола земя с няколко къщи с тераси в далечния край. В единия край на изоставения парцел имаше табела, на която пишеше,  че съвсем скоро тук ще бъдат построени луксозни апартаменти, но самата табела беше толкова очукана и покрита със стари графити, че сега изглеждаше само като нечия велика и неосъществена идея, чийто срок на годност отдавна бе минал.

Хана започна да рови в чантата си за скъсания лист хартия, на който бе написала адреса. Може би го бе записала погрешно в телефона си?

– Извинявай, мила моя, имаш ли нещо против да се мръднеш?

Хана започна да се извинява на секундата, въпреки че докато се оглеждаше не успя да локализира източника на гласа. Беше съвсем сама на улицата, както преди малко.

– Горе, слънце, горе. Винаги гледай нагоре.

Хана направи крачка напред, стъпи на пътя и изпълни каквото ѝ беше казано.

Църквата беше построена от червени тухли, с решетки на много от прозорците. Притежаваше някаква порутена, необичана, недолюбена красота. Тухлите, с петна напомнящи дълбоки белези от едра шарка, стигаха до покрив от черни плочи. Докато Хана оглеждаше сградата нагоре, видя кръгъл прозорец без решетки от многоцветно стъкло.

За необученото ѝ око този прозорец би бил най-забележителното качество на сградата, ако не броим едрия мъж в костюм – сако, панталон и жилетка от тартан, който беше застанал на покрива на църквата.

–О, Боже! – извика Хана.

– Не, скъпа, не. Аз със сигурност не съм Него. –  Мъжът говореше с акцент присъщ за висшата класа, като шекспиров актьор. – Хайде, бъди добро момиче и се премести мъничко, а?  

Хана осъзна, че е застанала точно под мъжа и веднага се отмести от планираната траектория на полета му.

– Вие… Добре ли сте?

– Много мило от твоя страна да попиташ, въпреки че демонстрираш ужасяваща неспособност за преценка на ситуацията. И все пак няма нужда да се притесняваш. Хайде, сега се махни. – Той прочисти гърлото си и повиши глас така, че да направи обръщение към целия свят.  – Сбогом, жесток свят. Никога повече Реджиналд Феърфакс Трети няма да бъде играчка в ръцете ти!

Хана вдигна поглед към мъжа. Отчаяно се опитваше да измисли какво да каже, но я изпревариха.

– О, не, моля те, не го прави, Реджи – чу се глас с прекалено натъртено произнесени гласни.

Хана вече започваше да разбира, че това е отличителна черта на манчестърския акцент.

Тя направи още няколко крачки назад и откри източника: мъж от Източна Азия с неподдържана, рошава брада, който се бе надвесил през един от страничните прозорци на църквата и гледаше нагоре към другия мъж.

–Имаш толкова много причини да живееш – продължи той.

Това, което се стори крайно странно на Хана, беше спокойният тон на втория мъж – сякаш бе зает да чете с половин уста някакъв сценарий – дейност, която очевидно не подклаждаше никакъв ентусиазъм. Напротив, мъжът беше много по-развълнуван от големия плик с чипс „Кетъл“, който носеше със себе си и от който похапваше с истинско въодушевление.

– Не, Окс, скъпи ми приятелю. Ще отхвърля тези смъртни вериги и ще се освободя от тази опетнена плът. Оставям ти всичките си земни притежания.

– О, неземна радост – каза Окс, като не беше ясно дали говори на себе си или и на всички други. –  Цяла колекция от жилетки и една мивка, пълна с мръсни чинии, за които каза, че ще бъдат измити още със ставането ти.

– Какво, какво говориш? Какво е това? – извика Реджи.

– Нищо, нищо.

Реджи изглеждаше напълно смазан.

– Виж ти кой говори! Заради теб къщата постоянно вони на китайска храна.

– В моето семейство я наричаме просто храна – отговори Окс.

– О, изумително! Последните ми мигове на този свят и ти ми се подиграваш! Мамка му, дали е възможно нещата да не са винаги толкова типични?

– Ще се успокоиш ли накрая? Не е нужно да превръщаш всичко в… – Окс млъкна, защото бе погледнал надолу и бе забелязал Хана за първи път. – Имаш ли нещо против, любов моя, да не се месиш и да не подслушваш? Това е личен разговор.

Хана гледаше ту единия, ту другия мъж, после посочи към застаналия на покрива Реджи.

–Той… Той се кани да се самоубие.

Окс кимна с пълна с чипс уста.

– Да, но почти всички основни световни религии поддържат становището, че смъртта не е краят, така че… разбираш, нали?

–Но…

Реджи заговори отново:

–Моля те, мила госпожице, спести си тази сцена. Не бих могъл да си простя, ако моята смърт те бележи за цял живот с нещо толкова кошмарно.

–Да – съгласи се с готовност Окс. – Все още си в зоната където тялото ще се просне и ще се пръсне, скъпа. И ще пръска.  

–Ти си такъв груб звяр. Чудовище!

–Само казвам. Не виждаш ли, че дамата има хубав костюм. Може да е тръгнала за някое важно място. Мислиш ли, че ѝ се иска да носи твоята кръв и червата ти по най-хубавите си дрехи?

Реджи поклати глава с отвращение:

–Игнорирай го, но, моля те, продължи си по пътя.

Хана погледна към него и после към телефона си. Докато отправяше думите си към един кацнал на порива човек, който искаше да се самоубива, ситуацията й се стори толкова сюрреалистична, че имаше чувството, че наблюдава всичко някъде отгоре.

–Ами… хм… Случайно да знаете къде се намира „По-странни времена“? Или?

Окс се засмя:

–Интервю за работа, а? – После извика през рамо: – Грейс, чакаш ли някой, който идва да бъде Новата Тина?

Хана чу как някакъв друг глас крещи в отговор, но не можа да разбере нищо от казаното.

–Да – отвърна Окс обърнат навътре към гласа. – В момента е тук и е в траекторията на полета на Реджи.

Отвътре някой изкрещя още нещо със значително по-силен тон.

–Добре, добре. И защо аз да съм виновен? –  Гласът вътре излая за трети път. – Добре, разбрах. Успокой се вече –  Окс отново погледна надолу към Хана. Странно, едва сега от началото на събитията Окс ѝ се стори истински притеснен. – На правилното място си, съкровище. Входната врата е зад ъгъла. –  После рязко извъртя глава нагоре към Реджи. – Имаш късмет. Скоро ще имаме още една свободна позиция.

–Ти си абсолютно, ама абсолютно гадно копеле, Окс – извика Реджи.

–Какво? Какво? Не ми ли е позволено да скърбя по свой си начин? Винаги ми казваш какво да мисля.

– Никога не съм ти казвал какво да мислиш. Просто изтъквах, че…

Хана погледна телефона в ръката си и след това избухна:

–Не е ли редно да се обадя на някого?

–За какво? – попита Окс. Хана вдигна глава и посочи с брадичка нагоре в посока на самоубиеца. – А, изобщо не се притеснявай. Ситуацията е под контрол.

Реджи се засмя ехидно.

–Само си мислиш, че е под контрол! –  След това се обърна към Хана. – Тръгвай, съкровище. Успех на интервюто. Повярвай ми, ще ти трябва.

Хана местеше поглед от единия към другия мъж. И двамата я гледаха с нетърпеливо изражение.

–Добре тогава. – Тя пъхна телефона си в джоба и забърза надолу по тротоара, но докато вървеше, се извърна няколко пъти назад. Ако не друго, то поне да се увери още веднъж, че случилото се току-що не е плод на въображението ѝ.

Тя зави зад ъгъла и там видя това, което трябва да е било централен вход на църквата. В тухлената зидария на верандата бяха изписани думите „Църква на старите души“.

Под тези думи, виснала под странен ъгъл, се клатеше една табела, на която пишеше:

Под тази клатеща се обява, някой бе надраскал думите:

До вратата, на платнен сгъваем стол бе седнал млад мъж на около осемнадесет. На врата му висеше фотоапарат, който изглеждаше доста скъп. Беше висок и много слаб, а костеливото му тяло беше почти скелетообразно, понеже беше облечен в тениска и джинси, които подчертаваха липсата на месо по него. В такъв ден, когато времето изискваше поне три чифта връхни дрехи, на него му липсваха два.

–Здравей! – Той скочи на крака толкова бързо, че очилата му с дебели стъкла паднаха на земята. – Опа! – каза той с весел глас. – Не се притеснявай. Вдигнах ги. Вдигнах ги.

Той започна да опипва по земята и в процеса събори един термос и купчина книги. Хана пристъпи напред и вдигна очилата, преди мъжът да ги стъпче. После му ги подаде.

–Ето.   

Ръката на младия мъж се протегна във въздуха, опипваше в празното, докато най-сетне намери ръката на Хана. По всичко личеше, че без тях беше почти сляп.

– Много благодаря. – Той се изправи на крака и този път пръстите му придържаха очилата към лицето. – Здравей! Отново!

Хана сбърчи лице, когато той вдигна фотоапарата, виснал на врата му, и я снима.

– Здрасти – отвърна Хана. –  Зад ъгъла има един мъж, който заплашва да скочи от сградата.

Младежът се усмихна и кимна.

– Да, така е. И аз забелязах. Да държиш очите си отворени е важна част от това да си журналист. И като стана дума за това…

Той грабна един бележник от масичката до стола си и започна да драска в него френетично.

–Как се казваш и на колко си години?

–Аз съм Хана, Хана Дринкуотър. По дяволите, имам предвид Уилис. Хана Уилис.

–Така… – каза той и продължи да драска яростно в бележника си. – И на колко си години?

– Е… – Тя се опита да каже останалата част от изречението закачливо, – това е малко груб въпрос, нали?

–Дали наистина е така? О, Боже, вероятно е точно така, нали? – Той се изправи в целия си ръст, усмихна се и протегна ръка. – Здравей отново, казвам се Саймън Бръш. Радвам се да се запознаем.

Хана стисна ръката му. Отблизо успя да види, че кожата му беше едно нещастно, брутално доказателство за коварността на тийнейджърската възраст. Изглеждаше на години, на които вече би следвало да е преживял най-лошото от пубертета, но никой не беше казал на лицето му, че вече е достатъчно пораснал за акне.

–Аз също.

– Сега – каза той, докато отдръпваше ръката си – на колко години каза, че си?

Хана направи крачка назад и огледа тениската му. Надписът на нея гласеше „Аз работя за „По-странни времена“.

–О, вие работите тук?

Саймън поклати глава:

–Не, все още не. Позитивното мислене е много важно и дава сила. Обличайте се за работата, която искате, както казват хората. Така че… разбирате за какво говоря…

–О… да. Разбирам. И аз съм тук за интервю за работа във вестника.

– Не, аз не съм тук за интервю – каза Саймън. – Понастоящем не ми е позволено да влизам в сградата. И за да съм по-точен, нека цитирам господин Бейнкрофт. – Той грабна един от другите си бележниците си и го прелисти, за да намери това, което търсеше – Ето: „При никакви обстоятелства онзи опърпан очилат олигофрен не трябва да бъде допускан в тази сграда!“ Има прекрасно усещане за алитерация, нали?

– Е, да, така е, но не е ли доста злобна тази наредба?

– О, не, разбира се, че не. Вижте, това е като онази сцена в „Доктор Стрейндж“, когато той иска да учи в храма, но те не го пускат вътре и той трябва да чака отпред. Това е, което правя и аз. Мисля, че господин Бейнкрофт иска да изпробва моята решителност и устойчивост. Сега е времето да му покажа, че мога да понеса болка и трудности, за да достигна крайната цел. Моята непоклатимост и категоричност. Това е единствената цел в живота ми и няма да спра, докато не я постигна. Ето защо упражнявам стенографията си при всеки удобен случай.

–Аха. Разбирам. – Едва сега Хана се сети за текста на обявата за работа. „Никакви имбецили, оптимисти или хора на име Саймън не могат да кандидатстват за позицията.“

Господи!

– Правя всичко по силите си, за да бъда напълно готов за мига, в който ще се появи възможност. – Тук Саймън опъна тениската си надолу, за да ѝ покаже посланието, изписано върху нея, като гравирано. – „Виж целта. Бъди целта!“ Така казват умните хора.

Хана прочете отново надписа и млъкна, несигурна какво да каже или по-скоро

как да го каже.

– Какво има? – попита Саймън.

– Нищо. Само…  ами… – Хана осъзна, че при първото прочитане на надписа върху тениската, очите ѝ я бяха измамили и бе прочела това, което очакваше да е написано, а не това, което всъщност беше написано.

–Какво? Какво има? –  повтори Саймън.

– Просто в надписа на тениската Ви липсва едно „т“?

–Не, не… това е… – Саймън погледна надолу и прочете текста. Хана се усмихна сконфузено, докато той се опитваше да го прочете на обратно и вече съжаляваше, че му посочи грешката.

–Работя за „По-сранни времена“? –  Саймън изглеждаше като попарен, като разпнат на кръста. Сранни? Добре, че поне има двойно „н“. Какво за Бога? Проклета дислексия! И нося това нещо от седмици! Защо никой не ми е казал?

– Тук сте от седмици? – попита Хана.

–Да. Но поне снегът спря. Преди това имаше няколко дни на изпитание.

– Така е. Много съжалявам. Не биваше да споменавам за грешката.

–Не си виновна ти. – Усмивката на Саймън изведнъж стана още по-широка от преди малко. – Всеки провал е само възможност да успея при следващия опит.

– Моят житейски опит не показва нищо подобно – отговори Хана.

–Моля?

– Няма значение. Трябва да тръгвам.

– Успех с интервюто.

Хана му се усмихна, докато минаваше покрай него на път за входната врата. Саймън стоеше там с окуражително вдигнати палци като един треперещ от студ паметник на безпочвения оптимизъм.  

Вътре имаше големи дървени врати, които, според Хана водеха към залата на църквата, но бяха здраво заключени. До тях се намираше паянтово стълбище, което водеше към горния етаж.

Стените бяха влажни, боята се лющеше, мазилката се къртеше. Четвъртото стъпало отгоре надолу беше счупено и Хана трябваше да го прескочи. После мина през една врата и се оказа в приемната на „По-странни времена“ – една дълга, тясна стая. В далечния край една ниска, пълна, чернокожа жена седеше зад рецепцията и пишеше с невиждана ярост и настървеност на компютър, който все още имаше един от старите монитори, онези издутите отзад, а не с плосък екран. Хана не беше виждала такова чудо поне от десетилетие.

В единия ъгъл бяха подредени сгъваеми метални столове, а окаяният, избушен кожен диван, който бе виждал по-добри хилядолетия, стоеше безпомощно притиснат до стената.

Жената вдигна поглед и се усмихна топло.

–Здравей, тук си за интервюто, нали?

–Да… ммм… аз съм Хана Дринкуотър… Искам да кажа Уилис! Хана Уилис. – Хана погледна часовника си: дванадесет и петнадесет. – Съжалявам за закъснението.

Жената махна с ръка.

–О, изобщо не се тревожи. Още не се е размърдал. Аз съм Грейс, офис мениджърът. – Тя протегна ръка и Хана се приближи, за да се здрависа. На бюрото имаше две снимки в рамки: едната на Исус, а другата на Филип Скофийлд [1].

Грейс имаше дълги лакирани нокти и дрънчащи в пълен дисонанс и какафония гривни около всяка китка, които предоставяха музикалния акомпанимент към всяко нейно движение. Жената имаше много топла и вдъхваща увереност усмивка.

– Седни. СТЕЛА! – Последната дума беше изврещяна с такава свирепост, че Хана неволно отскочи назад. – Съжалявам – каза Грейс. – Моля, седни – веднага ще се погрижим за теб.

Грейс отново се захвана с тракането по клавиатурата. Хана кимна и седна на дивана.

Беше един от онези дивани, в които потъваш, независимо дали искаш или не, и беше почти невъзможно да се намери удобен начин за сядане. Хана се опитваше да се намести и да намери някакво компромисно положение, така че да не загуби напълно достойнството си – кожата на дивана издаваше смущаващи скърцащи звуци, а полата ѝ се бе вдигнала до над бедрата. Големи топки вата стърчаха от една от дупките в тапицерията.

– Имаше ли проблем да намериш мястото? – попита весело Грейс.

–О, не, аз. . . Ами… малко… Всъщност, хм, знаете ли, че вън има един мъж, който се опитва да скочи от сградата ви?

Грейс дори не вдигна поглед.

–Е, понеделник е.

– Ясно – отвърна Хана, макар че нищо не беше ясно.  На път за интервюто в „Сторн“ тази сутрин Хана беше толкова притеснена, че без да иска бе изскочила пред една кола, която едва бе спряла след дълго свистене на гуми и яростно пищене клаксони от всички страни. Сега започваше да обмисля вероятността да е била прегазена от колата и да е вече мъртва и всичко случило се след това, всъщност да бе самият ад. Това би обяснило много неща.

На стената зад дивана бяха изложени някои от заглавните страници на „По-странни времена“. Бяха наредени в груби рамки. „Неси е бащата на моето дете“ висеше до „Дева Мария спира терористична атака“ и „Швейцария не съществува“.

Докато четеше тези неща, Хана осъзна, че е престъпно неподготвена за интервюто – не знаеше абсолютно нищо за работата, за която се явяваше. „По-странни времена“ очевидно беше вестник, въпреки че понятието „вестникарски новини“ придобиваше известна разтегливост.  

Когато Грейс извика „Стела!“ за втори път, Хана пак подскочи. Иззад двойната врата срещу дивана се чу нещо като удар, последван от тропане на бързо крачещи по дървени дъски крака. През вратата се подаде лицето на хубаво момиче с кисело изражение комбинирано със зле боядисана коса в зелено.

–Защо си се разкрещяла?

Грейс дори не си направи труда да вдигне глава.

– Защото ми трябваш за нещо.

–Но няма нужда да крещиш.

– Ако не ти кресна, няма да дойдеш.

Момичето стисна устни и каза през зъби:

–Отнасяш се с мен, сякаш съм куче, а?

– Точно това си и не ми съскай през зъби, млада госпожице.

–Какво? Вече нямам право и на мнение ли? Искаш робот ли?

– Ако този робот можеше да си почисти стаята, тогава да. Тази дама е госпожица Дринкуотър…

– Уилис – поправи я Хана.

–Ясно. – Младото момиче, което Хана предположи, че е въпросната СТЕЛА, я погледна с преценяващ поглед. – Опитва се да стане Новата Тина ли?

– Дръж се възпитано, говори правилно! И да, точно така. Има интервю с Винсънт.

Стела поклати глава.

–Давам ѝ две минути.

Грейс спря да пише и погледна Стела със злоба.  

–Не съм ти искала мнението. Искам да я заведеш при него.

–Просто гледам на нещата реално.

–Какво ще кажеш да гледаш на нещата с цип на устата и да правиш каквото се иска от теб?

Стела завъртя очи. Грейс завъртя очи. Хана се усмихна нервно и на двете и сега се чувстваше неловко, но това „неловко“ беше вдигнато на едно много по-високо ниво.

Стела отвори вратата и отстъпи назад.

–Е, хайде тогава.

Хана се изправи, бързо оправи полата си, и последва Стела през вратата.

–Успех – каза Грейс.

–Благодаря.  

Това, което Грейс каза след това, се удави в шума, който Стела вдигаше, докато затваряше вратата зад нея с повече сила, отколкото беше необходима, но Хана можеше да се закълне, че бе чула думите „Ще ти трябва.“

Хана се озова в дълъг коридор, с прозорци със стъклопис от дясната страна, които хвърляха цветни петна като шарени експлозии върху картонените кутии, натрупани безразборно до отсрещната стена. Хана се усмихна на Стела, но едва контролираше притесненото си изражение.

–С майка ми също винаги сме се карали.

– Да, и това го казваш, защото всички чернокожи хора са роднини, или какво? Грейс е моя майка, Опра е моя леля, а Барак Обама ми е братовчед, нали?

– О, Боже, съжалявам. Не исках да…

– Както и да е. – Стела направи още няколко кънтящи крачки по коридора и след това спря и се обърна.

–Съветвам те да не караш шефа да чака.

– Да, разбирам. –  Хана застана на крачка зад Стела, която продължи да говори:

–Той е бял мъж, така че вероятно е твой брат или нещо подобно.

–Наистина, аз… не… Беше просто…

– Както и да е, госпожице Може-Би-Новата-Тина.

Хана предположи, че момичето едва ли е на повече от петнадесет години. Тя носеше скъсани джинси, кубинки „Др. Мартенс“, и гневът в езика на тялото ѝ можеше да се разчете и от космоса.

Хана се препъна в кутия с пожълтели вестници, някои от които имаха дори кафеникав цвят. Всичко се разсипа по пода.

–Внимавай де, аз ги архивирам.

– Съжалявам. Ам… кога е напуснала Тина?

–Не знам, никога не съм я виждала. Виждала съм само седем или осем души, които се опитаха да бъдат Новата Тина.

– Но…

– Никой не e издържал достатъчно дълго, за да си струва да му се помни името.

–Искате да кажете…

Стела вдигна ръка, за да я накара да млъкне – бяха стигнали до края на коридора. Тя направи крачка встрани и след това се наведе напред, за да почука силно на вратата. Три пъти.

Отвътре се разнесе тих стон.

–Шефе. Имаме тук една, която иска да бъде Новата Тина.

Отговор не последва.

–Може би сега не е подходящият момент – обади се Хана.

–Никога не е подходящ момент – поясни Стела. – Броя до три, отварям вратата, ти влизаш вътре на бегом. Моят съвет е: приклекни, движи се бързо. На прибежки и припълзявания.

–Какво искаш да…

–Едно-две-три. – Стела изстреля цифрите сякаш бяха една дума, после мигом посегна да хване дръжката и да отвори вратата с едно рязко движение. След това бързо притисна гръб към стената, сякаш очакваше някаква водна стихия да се излее отвътре.  

– Трябва ли да…

– Бягай, бягай!

 

---

   

 

[1] английски телевизионен и радио водещ. Бел.пр.