По-странни времена - С.К.Макдонъл - Пепърмил Букс

Хана се огледа по възможно най-бързия и дискретен начин и след това повърна в кошчето. Беше кофти ден. Всъщност, въпреки че все още дори не беше време за обяд, днешният ден се очертаваше като един от най-лошите в живота ѝ. Или поне би било така, ако не вземем под внимание факта, че напоследък тези дни бяха прекалено много. Животът се беше превърнал в един дълъг кошмарен сън и по всичко личеше, че Хана не беше в състояние да се събуди.  

В чантата си носеше „Само в една посока“, книгата за самопомощ от доктор Арно Ван Зил, знаменитият южноафрикански лайф коуч.

Тя се беше вкопчила в книгата като в спасителен сал. Топлата усмивка на автора на корицата сега бе започнала да ѝ се струва леко подигравателна.

Не, тя не трябваше да поглежда назад! Трябваше да продължи напред. И след като си каза това, Хана наистина трябваше да седне за малко, за да може да прерови чантата си за ментовия бонбон, който… „Моля те, моля те, бъди там!“

После седна на пейката до кошчето. Намираше се в един парк недалеч от центъра на Манчестър. Детски крясъци и викове от близката площадка се смесваха с шума от неспирния трафик, който служеше като перманентен звуков фон. Пъхна телефона в джоба на палтото си. Започваше истински да мрази проклетото нещо.

Когато преди време взе решение да се откаже от предишния си живот и да не взема нищо със себе си, телефонът беше едно от малкото изключения. Добре, да кажем, че не искаше парите и къщите, но все пак имаше нужда да общува със света. За съжаление, телефонът вървеше със социалните медии и Хана не можеше да се откаже да ги чете. Беше прозорец назад към един друг свят – лета, прекарани в Лондон и останалата част от годината в Дубай. Свят на богатство. На прекалена консумация. Онази функция, която ти показва снимки на това, което си правил по същото време миналата година, беше просто брутално жестока. От една страна тази функция ѝ напомняше за празния и бездушен вакуум, какъвто беше животът ѝ тогава, но от друга страна...

Миналата седмица чу песента на Пълп „Обикновени хора“ в един магазин и ѝ се прииска да плаче с глас. Ето, стоеше там, вперила поглед в консервените кутии с подозрително евтин грах в супермаркет за хора без пари, и докато се чудеше колко дълго може да живее на грах, от всички възможни хора на света, точно Джарвис Кокър[1] реши да се включи в живота ѝ.  

Седналата на пейката Хана току-що беше излязла от интервю за нейната най-мечтана, бленувана работата. Точно за такава позиция бе копняла иии… не беше минало добре. Беше готова да заложи сериозни пари, че това интервю щеше да се появява в сънищата ѝ под формата на кошмар, който щеше да изживява отново, и отново, и отново.  

„Сторн“ беше верига за луксозни норвежки мебели. Изящни, ръчно изработени и елегантно-минималистични. Тези истински произведения на изкуството бързо се бяха превърнали в нещо, което „просто трябва да имам“ за онези, които можеха да си ги позволят. Хана харесваше мебелите им. Беше обзавела две къщи с тях. Беше много вероятно Хана никога повече да не успее да погледне мебел различна от това, което предлагаха „Сторн“, без да се разболее тежко или да повърне, какъвто беше случаят.

Когато видя обявата за работа, имаше усещането, че това е знак от Бог, че ще успее да се справи; че въпреки нещата, които всички ѝ бяха наговорили, тя вземаше правилното решение.

Хана събра смелост да се обади на Джойс Карлсън. Сред многобройните „приятели“ от предишния ѝ живот Джойс беше една от малкото, които Хана чувстваше като истинска приятелка.  След като я беше опознала, което отне известно време, Хана беше осъзнала, че макар и Джойс да беше част от „онзи“ живот, тя имаше здравословно чувство за реализъм, което ѝ позволяваше да разбере и абсурдността на всичко онова, което сега бе останало в миналото на Хана. Освен това, тя беше една от малкото жени сред онази тълпа, които си бяха намерили работа. Истинска работа.  

Джойс се бе запознала с главния изпълнителен директор на „Сторн“ чрез съпруга си и беше наета на позиция в отдел Маркетинг, когато компанията отвори магазина си в Лондон. Джойс познаваше правилните хора за тази работа, беше организирала правилните партита, с което осигури на марката точно онова меко, но грандиозно кацане, на което се бяха надявали. Всичко бе минало толкова добре, че сега бяха отворили втори магазин в Манчестър и търсеха персонал.

Ето защо Хана беше преглътнала малкото си останала гордост и се бе свързала с Джойс. Задължителният разговор за дребни и незначителни неща беше точно толкова странен и неловък, колкото бе очаквала. Джойс бе изразила солидарност с Хана и в същото време бе подходила с присъщата си класа и не зададе никакви въпроси. Във всеки случай, Хана беше сигурна, че Джойс вече бе научила за по-голямата част от случилото се. Е, все пак и най-гнусните подробности бяха навсякъде във вестниците. Със сигурност през изминалите три седмици падението на Хана и изпадането ѝ в немилост щяха да заемат основната част от клюките по време на обяд сред хората от предишното ѝ обкръжение.  

Преди да се обади, Хана беше напълно наясно, че дава на Джойс пикантно парченце информация, която тя можеше да сподели с когото реши. Ако реши.

О, да, тя ми се обади! Сега си търси работа! Все пак от доста време се нуждае от пари.

След като Хана повдигна темата за работата, Джойс веднага разбра защо Хана ѝ се обажда и звучеше толкова искрена, когато я уверяваше, че ще направи всичко по силите си, за да ѝ помогне. В края на краищата Хана беше един от първите и най-верни последователи на култа към мебелите на „Сторн“.   

До края на разговора Хана беше повече от сигурна, че позицията ще бъде нейна. Затвори телефона замаяна от мисълта, че скоро ще може да се издържа сама и не само това, но и че има поне един истински приятел. Може би последните единадесет години не бяха напълно пропилени?

Тя влезе на интервюто с такава увереност.

–Искрено съжалявам, госпожо Уилис, но мисля, че моята асистентка трябва да е допуснала грешка, когато е отпечатвала вашата работна автобиография.

– О, наистина ли?

–Да. Това, което имам тук е до онази част, където пише, че сте учила английски в университета в Дърам.

– Точно така.

–Но не сте завършила?

– Амм... Да, относно това…

–И след това няма нищо друго освен Вашите хобита и благотворителна дейност. Ако ми дадете малко време, просто ще ѝ звънна и ще я помоля да разпечата целия документ. Извинете ни. Желаете ли чай, кафе, еспресо, вода с краставици?

–Да, ъъъъ…  да. Всъщност това е цялата ми работна автобиография.

–Аха… разбирам…

Това беше лошо, но беше нищо в сравнение с момента, в който другият интервюиращ разпозна името на Хана.

След като избяга от сградата на „Сторн“, Хана погледна часовника си. Първото ѝ истинско интервю бе продължило седемнайсет мъчителни минути.

Сега, докато седеше на пейката в парка, тя успя да намери нещо, което беше почти сигурна, че е „Тик-Так“, който се подмяташе на дъното на чантата ѝ.

Тя го пъхна в устата си. Освен интервюто в „Сторн“, Хана имаше наредено още едно интервю за днес, предимно защото беше забравила да се обади, за да го отмени. Рекламата на уебсайта беше… как да се каже… различна:

Хана дори не беше сигурна, че обявата е истинска, но въпреки това беше изпратила работната си автобиография. Една мила дама, която се представи като Грейс, със странен акцент – нещо средно между манчестърски и западноафрикански, ѝ се беше обадила и ѝ бе предложила интервю. Хана беше приела, но тогава се случи цялото това нещо със „Сторн“ и…  е, напълно бе забравила за това интервю.

По пътя към „Сторн“ тази сутрин тя дори се беше замислила дали да се обади на Грейс и да ѝ каже, че няма да успее, но после бе решила да не го прави – нямаше да е зле да има резервен план. Ако последните няколко месеца от живота на Хана ѝ бяха доказали нещо, ако я бяха научили на нещо, това беше колко е важно да имаш резервен план.

И така, ето я, седнала в някакъв парк в някакъв непознат град, Хана смучеше нещо, което все по-малко ѝ приличаше на „Тик-Так“ и се готвеше за интервю за работа, за която не знаеше абсолютно нищо, но от която отчаяно се нуждаеше.  

Тя погледна часовника си. Господи, вече закъсняваше!

Тя пак извади телефона от джоба на палтото си. Според картата, синята точка, която отговаряше на адреса, се намираше зад нещо като стара църква в отдалечения край на парка. Тя се изправи и изтупа дрехите си. В това време един бездомник с превръзка на окото, като стар пират, и с дълга кафява брада, която стигаше чак до гърдите му, се приближи до кошчето и надникна в него. После сбърчи нос с отвращение и поклати глава.

 

---