Кръв над светъл пристан - М.Л.Уанг - глава 1 - Пепърмил Букс

Peppermill Books
Към съдържанието
Книгата ще е налична за разпостранение след 15,11,2024г.

" Кръв над Светъл пристан "
М. Л. Уанг
Кръв над светъл пристан
Китайска литература
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 540

М.Л. Уанг - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор
Ирина Василева - корица
Ограничено количество
22.10 лвс ДДС 26.00 лв
Добави
      Глава 1
      Поле от цветя
 
 
      На връщане от обиколката Томил беше поел по дългия път. Макар и да знаеше, че не е разумно, той свали качулката си от вълча кожа и приветства леденото пробождане на вятъра, докато се промъкваше през виещия мрак.
 
      Боговете на Томил бяха в този студ, в дълбоко заспалите под снега стъбла на минзухарите, които обещаваха, че скоро ще се покажат в цветовете си. Ако това беше последният път, когато го обгръщаха, той искаше да го усети.
 
      Хората, останали от племето на Томил, чакаха скупчени до езеро Тиран. Събрани заедно в тъмното, калдоните изглеждаха тревожно малки на фона на ледения безкрай.
 
      От неколцината, които се бяха отделили от групата, за да пазят от вълци, снежни лъвове и враждебни племена, Томил беше последният, който се върна при клана, при което броят им достигна до четиридесет души. Това беше всичко, останало от народ, който някога бе наброявал десетки хиляди.
 
      – Никой не ни следва – каза Бейерн, когато Томил мина покрай него. Не го питаше. Главният им ловец бе разбрал всичко, което трябваше да знае, от езика на тялото на Томил.
 
      В условията на силно намаляващи признаци на живот из равнините на Куен обиколките за проверка за евентуални опасности бяха по-скоро формалност, отколкото необходима предпазна мярка. От шест месеца калдоните не бяха срещали друго племе, а Томил не беше виждал голям вълк от години. Най-жестокият и масов убиец в тези равнини не стъпваше по земята, а и най-добрият разузнавач в Куен никога не би могъл да го усети, ако се приближеше.
 
      – Иди при семейството си – каза му Бейерн и посочи към Маива и Арас, които се бяха облегнали един на друг в тъмното. – И си сложи качулката, глупако.
 
      – Да, чичо. – Томил се усмихна и нахлузи качулката си върху безчувствените си уши, като се опита да не мисли, че това може да е последният път, когато Бейерн му се кара.
 
      Маива остана мълчалива, когато Томил клекна до нея. От половин десетилетие насам Томил беше по-висок от по-голямата си сестра, но за него тя винаги щеше да бъде убежище, искрата в огнището, когато всяка една друга любов бе напуснала света.
 
      Тя погледна в очите му, после се обърна към сиянието отвъд езерото, като го подкани да проследи погледа ѝ и да сподели надеждата ѝ.
 
      Всичко в земята на далечния бряг беше чуждо: сградите – по-високи от всяко едно дърво, кулите – забити в небето като зъби, бученето и свистенето на машините. Град Тиран никога нямаше да бъде дом, но беше възможност за оцеляване.
 
      Около мегаполиса от метал блестеше магическа защита под формата на купол. Той се простираше от върховете на планинска верига на запад, които сякаш се забиваха и откъсваха на остри хапки парчета от слънцето, до по-ниските хълмове на изток. Това ярко, магическо творение предпазваше хората вътре от зимата и от Мора – този бич, който бе довел калдоните почти до изчезване.
 
      – Готови ли сте? – попита Арас. Беше един от онези безсмислени въпроси, които обичаше да задава.
 
      – Не. – Томил се опита да не издава раздразнението си от съпруга на сестра си, но
 
сериозно, колко готов може да бъде човек за почти сигурна смърт?
 
      А ако не за смъртта, то за напълно неизвестното.
 
      Равнините на Куен бяха единствената майка, която Томил познаваше – жестока, но понятна, ако човек беше въоръжен с търпение, ако беше способен да остане неподвижен, за да се вслуша в нея и да изучи тайните ѝ.
 
      Дори когато гледаше града от другата страна на езерото, умът му отказваше да приеме идеята, че безопасността може да се крие в неразбираемите магьосничества от другата страна на тази бариера.
 
      Маива се пресегна и стисна ръката на Томил. Хватката ѝ беше толкова спокойна, като от времето, когато бяха деца и той отиваше да плаче при нея, след като беше сънувал кошмари за вълци с много усти. Искаше му се да свали ръкавицата си от еленова кожа и да хване ръката ѝ, истински да я хване, в случай че беше за последен път. Но сред калдоните имаше мълчаливо споразумение да не се сбогуват. Трябваше да не спират да вярват, колкото и да беше нелогично, че всички ще доживеят да видят изгрева на слънцето.
 
      – Томил – каза Маива с онази нежна увереност, която му подсказваше, че вижда право в него, в съмненията, които се бяха натрупали под привидното му спокойствие,  – пътят към истински ценните неща никога не е кратък. – Тя говореше с мъдростта на старите ловци, дошла с опита им да преследват с дни най-голямата си плячка. После добави  парченце от собствената си абстрактната мъдрост, каквато само една по-голяма сестра като Маива може да му даде: – Знаеш, че не бягаме от забвение. Бягаме към надеждата.
 
      Дъщерята на Маива и Арас промърмори сънливо на рамото на баща си, а сестра му издаде тревогата си, като стисна малко по-силно ръката на Томил.
 
      – И ти знаеш, че всичко ще бъде наред с Кара – каза Томил, като искаше на свой ред да даде увереност на сестра си. – Ако не друго, Арас може да бяга.
 
      – Това прикрита подигравка с интелигентността ми ли е? – Арас повдигна гъста червена вежда към Томил.
 
      – Прикрита ли беше?
 
      – Кълна се, братко, че ако момичето ми не спеше, щях да те ударя с все сила.
 
      – Знам! – Томил се усмихна на големия си като скала зет. – Защо мислиш, че изчаках да заспи?
 
      Това беше глупава размяна на реплики, но накара Маива да се засмее. И това беше единственото, което имаше значение: последните им мигове като семейство тук, на този бряг, да бъдат топли, да им бъде топло.
 
      – Почти е време. – Гласът на старейшината Серта проскърца като ствол на дъб, разлюлян от вятъра, над тихите разговори между членовете на семействата. – Раздвижете кръвта в краката си.
 
      – Оставете инструментите и оръжията си – добави Бейерн. – Те са само допълнителен товар.
 
      Томил изпълни указанията – развърза лъка и колчана си и ги положи в снега. Простичкото движение да откъсне ръце от оръжията си беше по-трудно, отколкото бе очаквал. В продължение на хиляда години калдоните бяха изграждали славата си върху  ловните си умения. Да оставят лъковете и копията си беше като последно отстъпление, сякаш признаваха, че вече не са върховни хищници, каквито са били техните предци.
 
      – Ставайте! – Бейерн вървеше по брега и изтегляше болните и заспалите на крака. – Тази нощ няма да стане по-студено. Ако ледът в топлия край изобщо може да  издържи, то ще е сега.
 
      И наистина, малкият отрязък завръщаща се слънчева светлина вече беше влязъл в заговор с топлината от бариерата, сякаш нарочно да разхлаби леда върху езерото между равнините и град Тиран.
 
      В крайна сметка топлината на лятото щеше да разтопи непроходимите снежни преспи в подножието на планините, щеше да отвори по-безопасни сухопътни пътища към Тиран, но дори и най-големите оптимисти сред калдоните знаеха, че племето няма да издържи дотогава.       Морът беше погубил твърде много от животните, които ловяха, за да се изхранят, както и от летните култури, които преди складираха, за да могат да издържат през Дълбоката нощ. Сега единственият им шанс беше да прекосят езерото.
 
      Четиригодишната Кара се разбуди, когато Арас я премести и нагласи в ръцете си.
 
      – Тати – каза тя сънливо, – чичо Томил върна ли се?
 
      – Да, сладката ми. Тук е, до теб – отговори Арас, но Кара все още изглеждаше притеснена и той зарови нос в кичурчета ѝ тъмночервена коса и ѝ прошепна нещо, което я накара да се засмее. – А сега тихо, сърце мое. Всичко ще бъде наред.
 
      Децата на годините на Кара, както и по-малките, не можеха да тичат през дълбокия до над глезените сняг и трябваше да ги носят. За щастие Арас беше запазил силата си на мамут дори и през гладните месеци на Дълбоката нощ. Можеше да пробяга две мили под допълнителното тегло, ако съдбата му позволеше.
 
      Но и тази надежда беше малка. Най-голямата опасност в това езеро нямаше да бъде студът, изтощението или тънкият лед.
 
      Щеше да бъде Морът, увеличен десетократно.
 
      – Докато все още можете да дишате, продължавайте да се движите – каза Бейерн. – Не спирайте за нищо на света. Не се обръщайте назад, не търсете никого. Дори хората от собствената ви кръв. – Думите побеляха и се спуснаха във въздуха над тях като траурен саван. – Сега ние сме една кръв, едно име, с една цел: да прекосим.
 
      – Всички готови – каза старейшината Серта, когато последните останали калдони заеха позиция по скалите.
 
      Предполагаше се, че числеността им ще им помогне. Нито един самотен бегач не беше успял да премине този преход и да остане цял след това, но в големи групи понякога имаше някакъв шанс. Манталитетът на плячката.
 
      – Тръгваме!
 
      Като един калдоните се втурнаха към езерото. В момента, в който ботушите на Томил докоснаха леда, нещо се промени. Обикновено Морът не съобщаваше за пристигането си по начин, уловим за сетивата на смъртните, но този път Томил усети лека промяна в налягането, обещание за зло във въздуха.
 
      Бялото подпали тъмнината пред Томил и то улови един от най-младите ловци, които бяха изпреварили останалата част от групата. Когато светлината попадна върху ръкава на момчето, то рязко спря, а щом пламна и освети лицето му, Томил разпозна първата жертва на Мора – Древан, останал сирак от миналата зима, талантлив ловец на дребен дивеч, тихо момче...
 
      Сега не беше тих. Никой не оставаше тих, щом Морът пронижеше плътта му. Усилен многократно от невъзмутимата шир и изострен от студа, писъкът на Древан беше оживял кошмар.
 
      Кожата се разплиташе от плътта, а плътта – от костите, като нишка, размотаваща се от макара.
 
      Младежите, които тичаха най-близко до Древан се запрепъваха от ужас, а по-възрастните зад гърба им викаха:
 
      – Продължавайте да бягате! Свършено е с него! Продължавайте да бягате!
 
      Древан беше хукнал със спринт, което означаваше, че цялото племе беше зад него. Всички видяха как се разпада, как пищи, докато лентите светлина не отлепиха устните от зъбите му, кожата от ребрата му, и не разтвориха дробовете му. За секунди младият ловец се смали до купчина дрехи, коса и оголени кости.
 
      Кръвта, която се бе изляла от тялото му, бе оставила отпечатък върху снега. Като цвете.
 
      – Напред, момчета! – Бейерн хвана двама от спрелите се младежи и ги издърпа обратно в бяг. – Не се обръщайте назад за никого!
 
      Следващият, който загина, беше Елра, осемгодишно момче, което се бореше със снега някъде към задната част на групата. После една жена в периферията. Томил не можеше да види дали е майката на Елра, или една от грижовните му по-големи сестри. Тя отказа да пусне ръката му и светлината погълна и нея. Останал недоволен и незаситен с тялото на едно недохранено дете, Морът се обърна директно към следващата си плячка, по същия начин, по който скачаше от едно житно стъбло на друго, когато вятърът ги допреше.
 
      Момче и жена се разплитаха на спирали от плът един до друг. Оставяха цветя върху повърхността на езерото.
 
      Томил не можеше да вини по-младите калдони, които повръщаха и плачеха при вида на събратята си, насечени на ленти, като панделки, и превръщащи се в червени цветове. Но на двадесет години той беше загубил достатъчно близки хора заради Мора, и беше закоравял. Продължаваше напред заедно със сестра си и съпруга ѝ, движеше се внимателно, независимо какво чуваше, независимо чии викове късаха парчета от сърцето му.
 
      Опита се да си внуши, че не разпознава един от виковете, да вярва, че не принадлежи на Мирах, последния му оцелял приятел от детските години, и последния практикуващ традиционното дърводелство на племето му.
 
      Опитваше се да не вижда как светлината поглъща Рига, която го беше кърмила, когато майка му не беше там; Тархем, който го беше научил да ловува, след като баща му си беше отишъл; Ландер, чиято безупречна памет поддържаше живи най-старите песни на племето.
 
      Докато писъците се умножаваха и отекваха все по-мощно, те се сливаха в един раздиращ, всеобхватен вой, в който и най-острото ухо не можеше да различи отделни гласове. И това беше нещо като милост за останалите живи.
 
      Вместо да си позволи да се пита колко калдони са останали прави, колко от тях продължават да бягат, Томил се концентрира върху Арас, който беше на няколко крачки пред него, и върху Маива, бягаща до него.
 
      Докато те бяха с него, Томил можеше да продължи.
 
      А ако в някакъв момент изчезнеха... Е, Томил се беше опитал да се подготви и за това.
 
      Когато наближиха средата на езерото, младежите, които бяха спринтирали в началото, започнаха да губят темпо. Опитните възрастни бегачи като Томил, Маива и Арас вече се движеха пред останалите. Арас водеше тяхната група, изпреварваше всички, дори и с малката Кара на ръце. Всички калдони бяха зимни бегачи, но дори и най-добре тренираните дробове не можеха да поемат достатъчно въздух при тези ниски температури, преди студът да събори бегача.
 
      Томил започваше да усеща студа опасно дълбоко в гърдите си. Беше изостанал на няколко крачки от Маива с надеждата да забави дишането си и да облекчи пораженията в дробовете си, когато пред тях бялото отново удари.
 
      Точно между лопатките на Арас. Онова „Не!“, което Маива произнесе по-скоро като молба, отколкото като отричане, не можеше да спре неизбежното.
 
      Арас се обърна към жена си. Томил никога не беше виждал такъв ужас в стоманените му очи. В рева на ловеца думите едва се разбираха.
 
      – Вземи Кара!
 
      Първично майчинско отчаяние изстреля тялото на Маива в невъзможно ускорение през последните няколко метра сняг до съпруга ѝ. Тя изскубна Кара от огромните ръце на Арас, точно когато той се разпадна в спирала от светлина, кръв и разнищващи се мускули.
 
      Кара изпищя, когато една заблудена спираловидна лента светлина я удари по лицето, после внезапно притихна и изпадна в безсъзнание.
 
      Томил се молеше на боговете: Моля ви, нека е само в безсъзнание.
 
      Светлината само бе одраскала лицето ѝ, не бе успяла да прескочи от тялото на Арас към нейното.
 
      – Арас! – Маива виеше, докато съпругът ѝ падаше в снега и образуваше поредното червено цвете, което с нищо не се отличаваше от останалите. – Арас, не! Не!
 
      Но единственото, което можеше да направи за него, беше да продължи да бяга. Притиснала до гърдите си отпуснатата Кара, тя се запрепъва напред през риданията си.
 
      – Аз ще я взема! – извика Томил, осъзнал, че втрещената му от мъка сестра няма да се справи с допълнителното тегло. – Маива, аз ще я нося! – Изравни крачка с нея и издърпа Кара в прегръдката си, без да спира да върви. – Просто се концентрирай, трябва да бягаш.
 
Леденият въздух вече не гореше, а директно пронизваше като с кама дробовете на Томил. Но вече нямаше значение какви бяха пораженията. Не и сега, когато беше отговорен за Кара и да я изведе на безопасно място.
 
      Останалите вече бяха изминали поне три четвърти от пътя през езерото. Почти бяха стигнали. Все още имаше живи. Томил не се оглеждаше, но всеки път когато настъпеше затишие измежду крясъците, чуваше как краката им хрупат по снега. И този сняг ставаше все по-тънък и мокър, докато сиянието на бариерата на Тиран изглеждаше все по-близо и излъчваше топлина, която щеше да е добре дошла, ако Томил вече не беше изгорил дробовете си до кръв.
 
      Под ботушите му, които сега удряха твърде тежко с Кара в ръцете му, се разнесе остър, вибриращ звук, като скъсала се струна на лютня. Звукът нямаше никакво значение за него, докато не стана по-силен. Някой далеч отзад извика:
 
      – Ледът! Поддава!
 
      Томил погледна назад точно когато първият човек пропадна през повърхността. Бейерн, техният главен ловец, сега беше плячка в челюстите на езерото. Насеченият лед се впи в него като зъби. Пукнатини се изстреляха като паякова мрежа във всички посоки от мястото, където Бейерн беше погълнат от водата.
 
      Мъжете и жените зад Томил се запрепъваха – всичките шестима.
 
      Богове, само шестима ли бяха останали?
 
      Не.
 
      Не, това не можеше да е вярно...
 
      Но снегът зад разчупения лед показваше истината под формата на поле от червени цветя. Повече от тридесет калдони бяха превърнати в кървави петна по снега. Бяха останали само тези няколко, а сега ледът се чупеше под краката им. Всичко се случваше в ужасяваща последователност, точно както Морът скачаше от едно живо същество на следващото. Ледът се разцепваше на много лъчи и мяташе останалите калдони във водата.  
 
      – Не! – Томил издиша болезнено, когато безразличното езеро погълна сестра му.
 
      Майката на Томил починала, докато го раждала, но Маива била там, за да приеме новия си брат. Когато Морът отне и баща им, Маива бе избърсала кръвта и сълзите от лицето на Томил. Когато всичките им лели и братя и сестри си бяха отишли, Маива беше там. Единствената константа.
 
      Светът на Томил се дробеше с леда. Краката му се подкосиха. Тъмнината и студът го притискаха, макар че ледът под коленете му още не се беше разцепил. Щеше да се удави заедно със семейството си.
 
      Тогава едно „НЕ!“ прониза като копие задушаващия мрак. Маива беше потопена, с изключение на главата. Студената смърт вече беше уловила устните ѝ, а огнената ѝ коса беше заскрежена, замръзнала, полепена по бузите ѝ. Сестра му си бе проправила път с нокти по наклонилото се ледено стъкло, но не за да живее, а за да изкрещи:
 
      – Томил! БЯГАЙ!
 
      И в сърцето на Томил се запечата една зловеща истина: Маива го беше прекарала през целия този път точно заради този момент. За да може накрая Томил да пренесе дъщеря ѝ през оставащото разстояние.
 
      Имаше причина да живее, по-силна и по-голяма от цялата му мъка и страх. Водата светна в ослепително, огнено бяло на три, после на четири, пет, шест места, където бързо се образуваха червени цветя, докато Морът вземаше своите давещи се жертви.
 
      Така си отиде и последният от калдоните.
 
      Но не съвсем. Томил притисна племенницата си и усещането за главичката ѝ върху гърдите му го вдигна на крака. Не съвсем последният!
 
      Сега ние сме една кръв. Гласът на Бейерн кънтеше дори когато ловецът, Маива и всички останали се подхлъзваха в пламтящите челюсти на смъртта. Сега ние сме една кръв, едно име, с една цел…
 
      Изпразнен от всякакво друго усещане, освен от тази цел, Томил се обърна напред и побягна към града. Вече не го интересуваше дали ще унищожи тялото си – той бягаше така, както никой човек не бе бягал досега. Тежестта на Кара, която би трябвало да го забави, го дърпаше напред, сякаш всички капризни богове на Куен бяха хвърлили силите си в този негов последен спринт към далечния бряг. Сиерная на Огнището превърна горенето в дробовете на Томил в сила, Меарас на Лова му даде издръжливост, надхвърляща физическата му форма, а Нен на Водите държеше леда здрав, дори когато пукнатините захапваха петите на Томил. Скалите по ръба на езерото засияха в златисто с магията на Тиран. Спасение.
 
      И самата Смърт сякаш позволи на Томил да се изплъзне.
 
      Ботушите му преминаха през последните няколко крачки лед – топлината от бариерата го бе превърнала в тънък лист. Но нямаше значение. Водата тук стигаше само до подбедриците му и той се сгромоляса напред. Поряза краката си на чупещия се лед, но не можеше да усети пораженията през заледената си кожа. Стигна до скалите като обезумял и се заизкачва по тях сред златното сияние на безопасността.
 
      Магическата бариера не се съпротиви на влизането на Томил – просто го окъпа в светлина, която боцкаше по измръзналата му кожа. След това той се мушна от другата страна в истинска пролет.
 
      Бяха успели. Томил падна на колене върху най-равната земя, която някога беше виждал. Не, не земя, осъзна той. Това, което се намираше под коленете му, беше тиранско изобретение. Паваж.
 
      Положи Кара възможно най-нежно върху тази неестествено равна повърхност. Личицето ѝ беше бледо от студа и по него течеше кръв от мястото, където Морът беше прогорил полумесец през лявото ѝ око.
 
      С треперещи ръце Томил едва успя да свали ръкавицата си и притисна два пръста отстрани на врата ѝ.
 
      – Моля... – промълви той, – моля, моля...
 
      И дори тук, където никой от боговете му не можеше да го достигне, те го дариха с една единствена милост. Техният отговор беше в пулса ѝ.
 
      Кара щеше да оживее.
 
      И в мига, в който го осъзна, животинската сила напусна тялото на Томил и той се срина до племенницата си.
 
      Морът изчезна от въздуха, но с него изчезна и всеки един шепот на боговете на Томил. Остана само ужасяваща липса.
 
      Той отвори уста, за да плаче, но беше твърде слаб, за да издаде нещо повече от свистене. Сълзите се стичаха от очите в косата около слепоочията му, разтапяха кристалите пот по кожата му и той се ненавиждаше, че не може да пищи.
 
      Калдоните бяха изчезнали и със себе си бяха отнесли всичките си умения, песните си, любовта си един към друг.
 
      Земята трябваше да трепери, да се тресе. Небето трябваше да се разпори и да плаче за загубата им. А Томил лежеше, бореше се за въздух като риба, изхвърлена на брега, и не можеше да издаде никакъв звук.
 
      Не знаеше колко време бе лежал там, когато един ботуш се заби в рамото му.
 
      – Ей! – каза един глас с нетърпението на човек, който явно го бе викал няколко пъти.
 
      Над Томил изплува чуждо лице, зеленооко, с къс и чип нос, под кичур къса кафява коса.
 
      – Буден ли си, Мор?
 
      Тиранският език беше със същите корени, от които произхождаха и езиците, които Томил познаваше. Беше като калдонския, но с плътност на сричките като при ендрастите, подобна на онази назъбеност по краищата на листата. Но на ушите му беше необходимо малко време, за да се приспособят към несъответствието на звуците.
 
      Слънцето, което се показваше над източните хълмове, не беше слънцето, което Томил познаваше. Бариерата беше променила цвета му, а правите линии на сградите в Тиран разчупваха светлината му в чужди и ясни правоъгълници.
 
      Сега, когато белите дробове на Томил бяха престанали да горят, поне дотолкова, че да може да усеща миризмата на всеки поет дъх, дори въздухът нямаше правилен вкус – опушен, но за разлика от лагерните огньове и горските пожари, този дим носеше привкус на киселина, като жлъчка.
 
      – Хей, Бени! – обади се през рамо охранителят на бариерата. – Имаме един куенец тук!
 
      – Този път само един? – попита втори глас.
 
      – Е, двама, ако броим малкото, но мисля, че може да е мъртво.
 
      Не! Томил се опита да каже, но единственото, което излезе от устата му, беше изгарящо бълбукане.
 
      Над него се появи втора фигура, която се различаваше от първата само по разпръснатите лунички по носа. Старейшината Серта ги беше предупредил, че тиранците трудно могат да бъдат различени. Тези двамата бяха облечени еднакво, в строги униформи с месингови копчета. На гърбовете си носеха метални оръдия, по-дълги от тояги и по-къси от копия.
 
      Оръжия.
 
      – Ако са твърде слаби, за да работят, нямаме място за тях –  каза студено луничавият пазач.
 
      Това означаваше ли... ?
 
      – Искаш ли да ги изхвърля обратно навън?
 
      – Не! – Томил най-накрая успя да проговори и хвана ботуша на първия пазач.
 
      Може и да не беше способен да се изправи или дори да говори по-силно от дрезгаво хриптене, но хватката му беше корава след толкова години шиене на кожи и нанизване на лъкове. Това би трябвало да им говори самò по себе си.
 
      – Аз мога да работя. – Това бяха няколко от малкото тирански думи, които Томил беше научил преди прехода. Старейшината Серта беше казал, че всеки, който стигне до тази страна на бариерата, ще има нужда от тях, за да остане жив. – Аз мога да работя!
 
      – Така ли? – Луничавият тиранец изглеждаше несигурен. – Не изглежда така.
 
      – Той обаче има доста силна хватка. – Първият страж гледаше намръщено към ръката, увита около ботуша му. – Нищо не ни пречи да го заведем в лагера и да видим дали ще се възстанови.
 
      – Добре – каза нетърпеливо луничавият. – Аз ще се отърва от момичето.
 
      Той посегна към Кара.                     
 
      – НЕ! – Отчаянието съживи тялото на Томил и го метна върху племенницата му като щит.
 
      – О, в името на Ферин! – Първият страж притисна ботуша си върху рамото на Томил, за да го избута настрани.
 
      Но имаше още нещо, едно последно нещо, което старейшината Серта беше казал за хората тук: те не можеха умишлено да разделят родители от децата им. Религиозните им закони го забраняваха. Така че, притиснал се към Кара, Томил каза с продран глас една тиранска дума, която калдонецът малко използваше:
 
      – Моята... моята дъщеря.
 
      Беше разтърсващо и толкова грешно да отрича съществуването на Маива и Арас, когато кръвта им все още лежеше прясна върху езерото. Но тиранците придаваха странна сила на думите, които изразяват собственост.
 
      Ботушът се вдигна от рамото на Томил.
 
      – Дъщеря ти, а? – каза луничавият мъж.
 
      Очевидно тиранците също не можеха да различават лицата на хората от Куен, защото никой от стражите не се запита защо Томил и племенницата му имат твърде малко общи черти. Това, че и двамата имаха сиви очи, беше достатъчно.
 
      – Добре, тогава можете да отидете в лагера заедно. Да видим как ще ви хареса там.
 
      Когато Томил погледна объркано към луничавия страж, той злобно уточни:
 
      – Успех в изхранването на малкия плъх. Това ще бъде твоето погребение.
 
      Ако думите му имаха за цел да сплашат Томил, опитът му беше много слаб. Нима този човек не разбираше? Томил вече беше мъртъв. Цялото му същество лежеше от другата страна на бариерата, пръснато на кървави парчета и петна, които щяха да изчезнат със следващия снеговалеж.
 
      Но Кара беше жива. И Томил се закле пред всички свои безмълвни богове, че докато черупката, останала от него, засмукваше въздух, тя щеше да остане жива.
 
      Дълбоко в себе си се съмняваше, че ще е възможно да отгледа калдонско дете в този град от метал и зъбчати колела, но щеше да предаде всички свои предци, ако не опиташе. Стига двамата да останеха заедно, той можеше да убеждава себе си, че кръвопролитието при прехода не е било напразно.
 
      Калдоните все още съществуваха.
 
Peppermill
Gergana Decheva
+359 88 261 4385
+359 88 337 9697
peppermillbooks@gmail.com

Назад към съдържанието