Изчисления - Нова Макбий - глава 4

Изчисления

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 420
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR

Нова Макбий - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Шери Чапман - корица

В наличност

13.29 €

" ИЗЧИСЛЕНИЯ "

Нова Макбий

ГЛАВА 4

МИНАЛОТО: ДЖОУЗЕФИН

УНИВЕРСИТЕТЪТ „ВАШИНГТОН“, СИАТЪЛ, САЩ

КОГАТО БЯХ НА ПЕТ ГОДИНИ, мама ми измисли една игра, която да играя винаги, когато числата ме затрупваха. Нарекохме я „Гларусчета“. Всичко започна един ден, докато наблюдавах птиците на брега. Много ми се искаше да летя. Математически знаех защо птиците могат да летят и защо аз не мога. Но когато бях дете, фактът, че знаех вероятностите за всичко, което можех и не можех да направя, убиваше удоволствието от всяка една обикновена игра. Шансовете винаги бяха ясни. Колкото и да махах с ръце, колкото и лека да бях, колкото и ветровито да беше времето, колкото и да се упражнявах, нямаше да полетя по-бързо от пейката, на която седях.

Зарових лице в гърдите на мама и се разплаках.

–Невъзможно е, мамо.

Тя вдигна брадичката ми, а очите ѝ блестяха в моите.

–Забрави за вероятностите, Джо. Числата никога не могат да определят каква си ти самата или какво можеш да направиш – каза тя. – Затвори очи. Просто си представи, че можеш да летиш. Виждаш ли? Сега, в този момент ние сме гларуси.

Стиснах очи, блокирах цифрите, доколкото успях. Позволих на соления вятър да обгърне лицето, ръцете и краката ми. И скоро го почувствах – облаците бяха под мен, вълните и пясъкът – също. Числата не ме спираха, защото ги нямаше. Бях във въздуха и се издигах. Свободна.

Искаше ми се да мога да кажа на мама, че понякога все още играя тази игра. Че в момента я играех на стадион с хиляди приковани към сцената лица по една единствена причина. Аз. Петнадесетгодишното момиче-чудо, което завършва своята докторска степен.

След като чаках двадесет и осем минути и пет секунди, дойде редът ми да говоря. Отметнах дългата си кафява коса през рамо и се изправих. Повдигнах краищата на мантията си и прекосих сцената, когато деканът Стор обяви:

–Джоузефин Ривърс.

Лилаво-златистата ми шапка с пискюл седеше на главата ми малко неестествено. Съучениците ми се вписваха в церемонията, но не и аз. Те бяха извоювали тази степен с много години упорит труд. А аз? За по-малко от година.

Но пък от друга страна, те не бяха писали алгоритми на седемгодишна възраст. „Харвард“ бяха първите, който обясниха необичайната ми способност да преценявам стотици променливи и вероятности сред нещата, които се случваха около мен. За разлика от другите математически гении, които бяха наблюдавали през годините, и при които решаването на уравнения изглеждаше като нещо, което просто гъделичкаше техния свят, математическият обектив, през който виждах аз, определяше моя свят.

Очевидно това ми качество ме превръщаше в нещо ценно и търсено, поради което дойде решението ми да работя тайно за ПСС. Но не го правех за тях, а за мен и мама.

Думите на баща ми за увереността ми напомниха да изправя гръбнак, да вдигна брадичка и да не обръщам внимание на вълненията сред публиката. По гърба ми се стичаше пот. Извадих от джоба си лист с ръчно написана реч и заговорих в микрофона.

След речта ми последваха още аплодисменти. Фокусирах се върху декана Стор, който обърна специално внимание на моите постижения:

– Най-младият ни възпитаник от повече от сто години насам... Благодарение на нейния принос разбиранията ни в области като диференциалните уравнения, икономиката и компютърните симулации се е повишило значително...

Докато деканът Стор говореше, една жена, застанала встрани от сцената, привлече вниманието ми. Бях я виждала вече веднъж. Беше зашеметяваща, безупречно облечена. Косата ѝ беше поразително тъмночервена, а червилото ѝ беше в перфектен унисон с цвета на косите ѝ.

Тя присъстваше и на интервюто ми за факултета „Стенли“, когато я видях за първи път. И не трябваше да е там. Тя не беше професор, не беше и в журито. Някак се беше промъкнала. И ето я отново сега.

Погледите ни се срещнаха за части от секундата. Изчисления с отрицателни знаци задръстваха разстоянието помежду ни. Ако хората виждаха света през моите очи, щяха да разберат, че шансовете вече бяха изчислени, че числата нареждаха дните ни заедно като парчета от пъзел, което означаваше, че ако вече я бях видяла два пъти, щях да я видя отново.

Неспокойното чувство, застанало в стомаха ми на възел, ми подсказваше, че не знаех дали това ще ми хареса.

∞

СЛЕД ЦЕРЕМОНИЯТА МЕ ВЪВЕДОХА в една елегантно обзаведена стая. Очите ми се стрелнаха от наскоро полирания дървен под към шестте рафта с книги по стените, към блясъка на кристалния полилей, виснал на 6,7 метра над мен и накрая към момчето, което всяко момиче от групата ни по икономика наричаше „Сърфиста Сам“ заради перфектния му тен, вълнистата му руса коса и очите му, които те повалят като океанска вълна.

Самюъл Дейвис беше сред по-възрастните абсолвенти, които се бяха събрали или се движеха около маси, покрити с бели ленени покривки. Бяха отрупани със сирена, плодове и вино, което аз по закон бях твърде малка да пия.

Познат глас изсъска в ухото ми:

–Трябва да празнуваш, а не да блееш по Сърфиста Сам.

Брита, друго момиче-гений от ПСС, се приближи да ме прегърне.

–Всъщност нямаше ли нещо между теб и онзи математически гийк от блога ти?

–Брита – възкликнах аз, щастлива да я видя. – Благодаря ти, че дойде. За твое сведение, отдавна закрих онзи блог. Освен това никога не съм знаела истинското име на онова момче, нито съм виждала лицето му. Сам е умен, красив и е пред мен.

–Мозъкът ти може и да е на възрастен човек, но единственото, което Сам вижда, е, че все още не сме достатъчно големи дори да караме кола. Хайде – каза тя и ме дръпна за ръката.

За съжаление беше права. Бях изчислила движенията, жестовете и маниерите на Сам. Можеше спокойно да се предположи, че не мечтае за мен така, както аз за него – факт, който ми се искаше да не знаех. Поне веднъж в живота си исках да седна до някое момче и да се питам дали ще ме хване за ръката, без числата да предвещават възможностите. Исках да живея в миговете, а не в бъдещите вероятности, и да вярвам, че наистина мога да променя нещо около себе си.

Отидохме до друга маса, заредена с безалкохолни напитки, и си наляхме малко розов пунш. Беше сладък, като лимонада с ягоди. Скоро около мен се събра група завършващи.

–Е, какво ще прави с живота си Джо Ривърс? – попитаха.

По дяволите! Страхувах се от такива въпроси. Толкова ли беше трудно да се проумее, че един гений не знае какво иска да прави с живота си? Молех с очи Брита да ми помогне, но тя сви рамене, измърмори едно „Съжалявам…“ и се изстреля настрани, за да поздрави друга приятелка от нашия факултет.

Усмихнах се на хората край мен.

–В момента обмислям възможностите.

Разбира се, не споменах за ПСС. Никой освен семейството ми не трябваше да знае.

–Баща ми казва, че трябва да отделя малко време за почивка. Може би да попътувам.

Не беше съвсем лъжа.

Към мен се приближи едно момче от университетския вестник.

–И как се чувстваш като математически гений?

Макар че ме питаха същото нещо средно по 20 пъти на тримесечие, все още не знаех как да отговоря. Как да обясня, че числата са татуирани върху мозъка ми, като книги, набутани в рафт, завинаги там, на мое разположение?

–Не знам какво е усещането да не си математически гений.

Преминахме към светски разговор. В рамките на три минути този човек каза думата „таковата“ общо 26 пъти, направи четири граматически грешки и изпсува два пъти. Но кого го интересуваше? Само аз броях, нали?

Едно момиче от катедрата по физика се намеси.

–Вярно ли е, че запомняш числата от едно поглеждане?

Да, и не само, помислих си аз. Трудно ми беше да обясня, че с всяка нова теория, измерение или телефонен номер картотеката ми се увеличаваше. Можеше да им се стори, че съм горделива зубрачка, или още по-лошо – да изглеждам скучна в очите на хората. Затова не се опитах да обяснявам. Вместо това просто свих рамене.

–Всички имаме някаква дарба – казах великодушно.

Помислих си за таланта на татко да измисля добри идеи, за гениалността на Лили зад клавишите на пианото, за умението на Мара да плава с лодка в океана. Мама казваше, че не е важно каква дарба имаш, а как я използваш.

Над шума от разговорите един познат глас извика:

–Ето я! Джо!

–Извинете ме. – Измъкнах се от кръга, който се беше образувал около мен. – Семейството ми пристигна.

Един букет от пясъчно-кафяви къдрици подскачаше към мен. Лили носеше синя сатенена рокля и перлената огърлица на мама. До нея баща ми, който изглеждаше уморен, се усмихваше гордо, вдигнал двата си палеца. За моя изненада Мара също беше дошла. Обичайното ѝ самодоволно изражение липсваше. Тази вечер тя изглеждаше различно... беше бледа като призрак.

–Честито, Джо! – Лили обви ръце около мен. – Беше толкова яко да те гледам на сцената. Речта ти беше страхотна. Искам да я запомня завинаги.

–Благодаря ти, Лили. – Целунах я по челото. – Един ден и аз ще те гледам на сцената. Просто продължавай да се упражняваш на пианото.

Извадих сгънатите листи с моя разхвърлян почерк и ги подадох на Лили.

–Ето, моята реч – намигнах ѝ. – Запази я завинаги.

Тя притисна листа към гърдите си и се засмя.

–Ще я пазя – обеща тя.

Ако някой би взел думите ми присърце, това беше тя.

Баща ми ме прегърна.

–Аз съм един много горд баща, Джо. Иска ми се майка ти да беше тук, за да те види.

Остра болка прободе гърдите ми веднъж, два пъти, три пъти. Тя трябваше да е тук. Тя вярваше в мен повече от всеки друг. Той изсумтя, сякаш да се укори, че я е споменал.

–Благодаря, татко.

Вдишах аромата на сандалово дърво от одеколона му и отпуснах глава на гърдите му. Копринената му вратовръзка беше така мека под бузата ми.

Глас, пропит с изкуствена сладост, ме издърпа назад.

–Поздравления, Джоузефин. Прекрасна церемония, въпреки че трябваше да останем седнали толкова дълго време. – Мара стрелна към мен зъл поглед, който казваше: „Ако го кажеш, ще те убия!“.

Това, което имаше предвид, беше, че ако преведа твърдението ѝ „толкова дълго време“ на моя точен език, то щеше да звучи като „43 минути и 11 секунди“. Това беше дразнещата разлика между мен и нормалните хора. В моя свят нямаше „толкова дълго време“. Знаех точно колко време трае всичко.

Мара мразеше, когато коригирах понятията ѝ за време, но как да не го правя, след като тя, както и всички останали, играеха номера с „ще се върна след пет минути“ и не се връщаха и след двадесет?

Баща ми отиде да вземе напитки, а Лили тръгна с него. Мара остана при мен, стиснала устни и със скръстени на гърдите си ръце.

–Радвам се, че дойде, Мара – казах с надежда, че милото ми отношение ще я успокои поне за час.

–Разбира се, че се радваш – изсумтя тя. – Е, чух за пътуването ти. Късметлийка. Както винаги, ти си първата, която получава сбъднатата си мечта.

Не бях изненадана, че дори в деня на дипломирането ми Мара не успя да укроти завистта си. Отказвах да ѝ позволя да вгорчи тази вечер, както беше правила през цялата последна година, но жилото на думите ѝ ме нарани по-дълбоко, отколкото тя би могла да предположи.

А бяхме толкова близки. Когато бяхме малки, за нея никога нямаше значение, че съм по-умна. Единственото, което я интересуваше, беше, че сме сестри. Обожавах я така, както сега Лили обожаваше мен. Бих направила всичко, за да върна тази близост между нас.

Обърнах се, за да се преборя тайно със сълзите, и се блъснах в татко.

–Какво става, Джо? – попита той, веднага разчел лицето ми.

–Нищо – отговори Мара вместо мен, като се направи, че подсмърква. – Просто сме емоционални заради заминаването на Джоузефин утре.

–Да – казах аз, забила поглед в земята.

Защо я защитавам? Трябваше да поправям думите на Мара през цялото време. Но не можех да го направя, защото надеждата на татко, че ще се държим като сестри, пълнеше очите му с радостен блясък. Обещанието ми към него – също.

Освен това Мара беше моя сестра. Аз я обичах.

–Докато ме няма, всичко, което е мое, е твое, Мара.

–Ооо, наистина ли ще направиш такова нещо за мен? – Гласът ѝ беше саркастичен.

Погледнах я право в очите. Исках разстоянието от заминаването ми да излекува болното в отношенията ни.

–Бих направил всичко за теб, Мара.

Очите ѝ заблестяха, преди да се усмихне, а баща ми обгърна с ръце и двете ни.

–Крайно време е да започнете да се държите като сестри – каза той и вдигна чаша с шампанско. – А сега е мой ред. За дъщеря ми и нейното светло бъдеще.

Броят на чашите, които звъняха, се регистрираше в мозъка ми, докато вдигахме тостове един за друг. След това, един по един, ученици, професори и други значими преподаватели от факултета дойдоха да ме поздравят. Семейството ми остана на заден план.

Зад всички тях стоеше Мара. Изглеждаше изгубена. Надявах се да осъзнава, че това, което казах, е вярно. Бих направила всичко за нея, за тях. Сега, когато мама си беше отишла, от мен зависеше да запазя това семейство цяло.

Жалко, че числата не можеха да ми помогнат, за да го постигна.

Изчисления - Нова Макбий - глава 4 - Пепърмил Букс

Американски и Английски автори