Английски и американски автори
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 420
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR
Нова Макбий - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Шери Чапман - корица
Година: 2025
Език: Български
Страници: 420
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR
Нова Макбий - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Шери Чапман - корица
В наличност
Цена без отстъпка13.29 €
" ИЗЧИСЛЕНИЯ "
Нова Макбий
ГЛАВА 3
СЕГА: ДАБЪЛЕЙТ
ПРАТ, ШАНХАЙ, КИТАЙ
СТОЛ СЕ СГРОМОЛЯСВА НА ПОДА. Юмрукът ми се забива свирепо в носа на слабия мъж. Шурва кръв. Драскам и се хващам за всичко, до което мога да се докопам, но преди да се усетя, Бо Гонг е стиснал раменете ми. Издърпва ме от непознатия мъж с толкова нищожни усилия, колкото биха му били необходими, за да премести малко дете. Стиска ръцете и краката ми в своите и заравя лицето ми в земята, докато не спра да се боря.
Смехът на Бо Гонг звучи в ушите ми.
–Добро шоу – казва той. – Така ще е по-достоверно. Но това е последният мъж, когото искаш да нараниш, щастливке.
Дишам забързано. Поглеждам мъжа, когото ударих в лицето.
–За какво говориш? – излайвам.
Слабият мъж стиска носа си с една ръка и накланя главата си назад. С другата избърсва кръвта. Бо Гонг ме пуска, изправя се и издърпва един стол.
–Седни. Това не е начинът, по който ще правим нещата.
Първоначално се колебая.
–Какво? Първо ще ме измъчвате ли? – Изплювам малко кръв на пода. Мисля, че езикът ми кърви. Най-вероятно съм го прехапала, когато Бо Гонг ме хвърли на земята. Сигурна съм също, че окото ми се подува.
–Ха, просто седни – изсумтява той.
–Моля, моля – настоява раненият, докато се изправя.
На носа му има рана от сцепване. Кръвта е капала върху костюма и вратовръзката му. Може би са съсипани завинаги. Мъжът поглежда към Бо Гонг, сякаш иска да попита дали е безопасно да седне срещу мен. Бо Гонг се усмихва, сякаш всичко, което се случва тук, му носи наслада.
Мъжът сяда.
По дяволите. Преди миг този човек беше моята смъртна присъда, а сега, според изражението на лицето на Бо Гонг, е по-вероятно да е моят единствен шанс да изляза от Прат.
В какво ме е превърнало това място?
–Казвам се Чан Хуан Лун – казва бързо той.
Все още стиска носа си. Звучи носово и нелепо, но аз мисля само за името му. Чувала съм го и преди. Всички познават този човек.
–Защо си тук? – питам и пресмятам какви са вероятностите един от най-богатите мъже в Азия да дойде точно при мен. Няма начин да се нуждае от моите услуги.
–Знам, че е необичайно да се запознаем така – казва той и наистина му е трудно да звучи спокойно. – Никой не обича да говори за смъртта, особено за собствената си.
–Вече два пъти съм умирала – казвам аз. – Този път не би трябвало да е много трудно.
Мълчаливо се оглеждаме един друг. Очевидно Чан никога не е бил под двореца на Кинг. Той се опитва да скрие отвращението си от външния ми вид, но не успява. Дрехите ми са избледнели, мръсни, миришат на мухъл, дим и пот. На хората на Кинг не би им направило впечатление, защото в Прат всичко смърди.
Той също се поти и е по-нервен, отколкото може да се очаква от такъв могъщ човек.
–Ти не работиш с Кинг, нали? – питам го.
Кинг играе перфектно ролята на бизнесмен, който се занимава с внос и износ, но всеки, който наистина се разрови в бизнеса му, веднага ще забележи, че нещо не е наред.
Половината от срещите на Кинг се провеждат през нощта в пустеещите сгради на Прат. Има постоянен нервен тик – оглежда се ту надясно, ту наляво, ту през рамо. Хората му изглеждат като извадени от списъка с най-издирваните престъпници в света. Богат е, макар че позволява само на няколко частни клиенти да идват на пристанището, а стоката му никога не се вижда. Малко хора имат представа в каква търговия е специализиран. Или просто не смеят да попитат.
Аз знам истината. Той е гангстер, слуга на Мадам, неин заместник в една от най-големите престъпни групировки в света. Избрала го е заради връзките му в международното пристанище в Шанхай. Контрабандата, хазартът, присвояването и публичните домове, които управлява от името на Мадам, са пръснати из цял Шанхай, из цял Китай и останалата част от Азия.
–Не. Дойдох за теб. – Той взема подадената от Бо Гонг носна кърпа, за да почисти кръвта от лицето си. – За да платя за свободата ти.
Думата „свобода“ ли каза Чан Хуан Лун, или си въобразявам? Знае ли коя съм аз?
Ред. Това е негово дело, нали? Но Чан Хуан Лун? Ред си имаше своите тайни, но да е криел познанството си с най-богатия човек в Азия? Нещо не е наред.
Чан ще иска нещо от мен. Те всички искат нещо от мен. Но този път и аз искам нещо в замяна.
–Отвличането не е вариант – намесва се Бо Гонг. – Смъртта те вкара тук, смъртта и ще те измъкне.
Милиардерът вдига поглед към Бо Гонг.
–Мога ли да поговоря с нея насаме за момент?
Бо Гонг кимва спокойно.
–Ще се погрижа за нещата, които трябва да се организират. – С тези думи Бо Гонг излиза от стаята.
Почти се задавям. Чан е богат и в момента парите му говорят с особено голям авторитет. Срещата с мен сигурно му е струвала солидна пачка, а да подкупи Бо Гонг – много, много повече. Но да поиска да говори насаме с мен, това може да означава само едно: сделка в сделката. Богатите винаги имат свой собствен план.
Чан скръства ръце върху дървената маса и отново поглежда продължително към мен. Очите му ме натъжават – сякаш се взирам в картина, рисувана само в нюанси на синьо и сиво. В тях има и страх. Предполагам, че е от самия Прат. Злото тук виси във въздуха като гъста мъгла. Дори и след годините прекарани на това място, то все още кара кожата ми да настръхва.
–От колко време живееш в Китай? – пита той.
–Наричаш това живот? Ха!
–Американка? – изсумтява той.
Мълча, пресмятам. Мъжете в Прат са забравили от коя държава съм. Дори аз съм забравила. Освен това не съм сигурна каква част от истината съм готова да му кажа. Очевидно гладкият ми мандарин не може да маскира лицето ми на чужденка. Ред явно му е казал за мен, но ще го оставя да си задава въпросите и да гадае.
–На колко години си? – опитва с нов въпрос. – Охранителят ми каза, че си тук от повече от година, което означава, че каквото и образование да си имала, то е остаряло.
–Добре отбелязано – казвам аз. Лицето ми е твърдо. – Какво очакваше да откриеш в Прат?
–Някой по-възрастен. Изглеждаш като дете.
Смея се.
–Какво искаш?
–Ред ми каза за специалния ти талант – отговаря директно.
Лицето ми изтръпва. Поклащам глава.
–Той никога не би ти казал за това.
–Ако не ми беше казал, нямаше да съм тук.
Ред ме познаваше по-добре от всеки друг, знаеше какво искам. Да играя ролята на духа от лампата на Аладин за следващия обсебен от идеята за власт не е сред нещата, за които някога съм копняла.
–Не си търся работа – казвам.
–Не искаш ли да се прибереш у дома?
Думата „дом“ ме убожда, сякаш е подарък, обвит в тръни, или красива чаша, пълна с отрова. А той я произнася като стръв. Но аз не съм толкова гладна или толкова глупава. Ще трябва да ми предложи нещо по-добро от това.
–Няма да правя за теб това, което съм принудена да правя за Кинг, дори и на цената на свободата си.
–Става дума за истинска работа. Ще ти платя. Добре ще ти платя.
Хм. Ако Чан беше човек като Кинг, този разговор щеше да е приключил. Но той се пазари, което означава, че да играя според блъфа му ще е по-лесно, отколкото си мислех. Трябва да изиграя този човек много внимателно и точно както трябва, ако искам да спечеля.
–Не се интересувам – казвам аз и умишлено протакам. – Достатъчно дълго съм се занимавала с мръсни пари.
–Не всички мъже с пари са нечестни – прекъсва ме той и очите му се присвиват.
–А ти, Чан?
–Аз съм единственият си съдник. Ако не броим Ред, който организира това. – Очите му остават заковани в моите. – Но бизнесът си е бизнес. Ще платя двадесетте милиона, за да те измъкна, плюс пет милиона, за да оправиш компанията ми.
–Джобни пари – усмихвам се. – Мога да ги направя за един час.
–Как? Ред не ми каза нищо за тази част.
–Сигурна съм, че искаш да знаеш. Повечето мошеници искат да знаят, въпреки че не са достатъчно умни, за да разберат, дори и да се опитам да им обясня.
Очаквам той да стане и да напусне стаята, като отнесе със себе си единствената ми възможност за измъкване оттук. Понечвам да спра с блъфовете, но той седи спокойно, въпреки че съм сигурна, че вече съм усояла да го обидя. Наблюдава ме.
Вътрешно роптая срещу собственото си неприязнено отношение. Отнасям се с този човек сякаш е Кинг. Защо го правя? Къде е момичето, което някога бях? Имаше време, когато исках да помагам на хората, когато не бях толкова цинична и безсърдечна.
Чан изважда портфейла си. Предполагам, че ще ми предложи повече пари, но вместо това той ми показва снимка на жена.
–Нека тя ми бъде свидетел, че не мамя жените, не мамя и в бизнеса си.
–Коя е?
–Жена ми. – Очите му поглеждат за миг към цветето на ревера му.
–Бих искала да чуя това от собствената ѝ уста – отсичам. След видяното в Прат, се съмнявам във всичко.
–Тя е мъртва. – Гласът му спада с една октава, както сякаш пада и намръщеното му изражение. Не мога да не забележа емоцията, която той старателно се опитва да скрие. – Но любовта ми към нея не е. Бизнесът ми е изграден от нулата. Работих усилено. Борих се упорито.
–Тогава как стигна дотук?
–Не работя с престъпници, ако това намекваш. Ред се договори с мен, защото знаеше, че Бо Гонг ще помогне ако платя съответната висока цена. Не нарушавам никакви закони. Това място не би трябвало дори да съществува.
Значи той знае какво представлява Прат.
–Какво те свързва с Ред?
Той поглежда надолу.
–Ред беше един умиращ човек, на когото дадох обещание.
Лъже. Има още нещо, но не иска да ми каже. Тонът на Чан става по-твърд. Подозирам, че е точно такъв, когато преговаря на бизнес срещи.
–Виж, момиче, дойдох тук, защото ми казаха, че си честна. Очевидно имаш нужда от моята помощ, а се оказва, че и аз имам нужда от твоята.
Тъкмо се каня да кажа нещо остроумно, когато осъзнавам, че Чан Хуан Лун е отчаян. Знам, че крие от мен, но тук не става дума за дребни неща – нито за мен, нито за него. Залозите са големи. Неговите милиарди и моята свобода.
–Какъв е проблемът? – питам.
–Ще ти покажа всичко, когато излезеш.
Чан отново изглежда нервен. Поглежда часовника си. Не иска да бъде тук по-дълго, отколкото е нужно.
–Уредил съм всичко. Утре ще бъдеш свободна. Давам ти десет процента от всичко, което направиш за мен. Ще ти осигуря къща.
През годината, в която Ред ме бе взел под защитата си, нито веднъж не ме предаде, не каза никому тайните ми, нито пък направи нещо без конкретна цел. Ако Ред е изпратил Чан при мен, това предложение е най-сигурният ми изход. В момента единственото, което трябва да направя, е да се измъкна оттук и да изкарам много пари. А Чан ми поднася и двете.
Може би това не е съдбата, която майка ми си е представяла, когато казваше, че ще постигна нещо голямо, но все пак е начало.
Трябва ми само малко повече.
–Четиридесет процента – казвам аз. – След като реша проблема ти, си тръгвам.
–Никога няма да стане. Никой в моята компания не може да притежава почти половината. Двадесет. Освен това се доверявам само на думите на един старец. Не съм виждал какво можеш да правиш. А и ще ти платя излизането оттук.
–Попитай Кинг защо съм тук. Или Бо Гонг. Те знаят какво мога да правя. И ти искаш… не, не искаш, а се нуждаеш от това, което мога да ти дам. Четиридесет или никаква сделка.
Скръствам ръце пред гърдите си. Разликата между нас е, че той няма моята мотивация – да си върна живота.
Ръцете му треперят, показалецът му нервно търка нокътя на палеца. Ясно е, че имам предимство в тези преговори, макар че все още не разбирам защо.
–Слушай – започва той, а пръстите му се заиграват с цветето, – нещо ужасно ще се
случи, ако…
Спирам го.
–Огледай се, господин Чан – навеждам се през бюрото, навирам се в лицето му. – Мислиш ли, че не знам какво е „ужасно“?
Милиардерът изглежда разтревожен, а той дори не знае най-лошото.
–Четиридесет. – Задържам погледа му.
Може да е донякъде честен човек, но интуицията ми ми подсказва да не мърдам от позицията си. Той извърта глава и изпуква прешлените на врата си. Поти се повече от преди, но волята му се пречупва – нещо, което подозирам, че не се случва лесно.
–Добре – отстъпва той и попива отново кръвта под носа си. – Ще важи само докато проблемът не бъде разрешен. След това всичко приключва.
Стискаме си ръцете. Чан се отдръпва и опипва подутия си, вече лилав нос. Следва кратка тишина, докато и двамата осъзнаваме какво се случи. Той току-що ми даде голяма част от печалбите на своята компания, а аз се опитвам да проумея идеята за свобода и за живот извън тези стени.
Всичко, в което Мадам ме забърка и натика преди 700 дни, може да приключи. Мисълта жужи в ума ми като оса, готова да жили. Най-накрая бих могла да я спра. Да изпълня обета, който дадох на Ред. Да поправя всичко грешно. Да започна отначало.
–Е – започвам аз, като прекъсвам тишината след тридесет и три секунди, – как ще ме измъкнеш?
