Английски и американски автори
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 420
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR
Нова Макбий - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Шери Чапман - корица
Година: 2025
Език: Български
Страници: 420
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR
Нова Макбий - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Шери Чапман - корица
В наличност
Цена без отстъпка13.29 €
" ИЗЧИСЛЕНИЯ "
Нова Макбий
ГЛАВА 2
СЕГА: ДАБЪЛЕЙТ
ПРАТ, ШАНХАЙ, КИТАЙ
„СЛЕД ЕДНА СЕДМИЦА ще има отвличане. Твоето.“
Последните думи на Ред давят съзнанието ми. Това беше преди двадесет и един дни. Ред винаги бе говорил с увереност в мен, но когато ми обеща „свобода“, звучеше сигурен. А сега Ред, светлината в моя мрачен свят, го няма. Мъртъв е. Вероятността да се върне е нула, без значение какви фактори или променливи ще включа в уравнението.
Зелевата ми супа е студена, а от силната миризма на оцет ми става лошо, но преглъщам последните глътки. В Прат само глупаците отказват храна. Бутам назад празната купа и клечиците за хранене, точно когато грапавият глас на охранителя Сан извиква името ми. В тона му се усеща настоятелност, каквато обикновено липсва.
–ДабълЕйт! Бързо!
Какво иска пазачът Сан? Мръсните инвестиции на Кинг, които трябва да манипулирам, са приключили за деня. Тялото ми тръгва към вратата на килията, където на стената, сред множество други математически обозначения са издълбани цифрите „88“. Взимам парче тебешир, нанасям диагонална линия върху четири вертикални и въздъхвам.
Минаха седемстотин дни, откакто за последно видях моя океан, откакто изчислявах вълните му, приливите и отливите му. Откакто усетих мириса на солта му.
Седемстотин дни на предателство.
Точно сега тази цифра не означава нищо в сравнение с бездната, която се разраства повдигната на степени в сърцето ми. Ред заслужаваше да умре в мир, в собствения си дом, със собственото си семейство. Не с мен, на някакво си олющено метално легло в Прат.
Движа се механично, докато съзнанието ми потъва в свят, в който името ДабълЕйт вече не съществува. Преди Ред да умре, той ми даде ново име. Иска ми се поне веднъж да го чуя изречено на глас. Може би тогава ще повярвам, както Ред вярваше, че наистина мога да започна отначало. Някъде, където да използвам дарбата си за нещо голямо, а не за да съсипвам човешки животи.
Но докато съм затворена в тези древни, пълни с плъхове тунели, под стари, разпаднали се бараки, това никога няма да се случи. В джоба на якето ми има шахматна фигура. Изваждам я и я потърквам с палец. Пешката е малка, дървената резба е почти изцяло изтъркана. Връщам я обратно и закопчавам джоба си. Чудя се защо е толкова важна. Нещо, наречи го интуиция, ми подсказва, че съдбата ми е свързана с тази стара пешка.
–ДабълЕйт! – Охранителят Сан търчи по тъмния коридор точно когато отварям железните решетки.
Той е един от главните пазачи, които надзирават Прат. Външно Сан е едър, груб, а по лицето му се виждат множество малки белези. Прилича на питбул, нахвърлил се срещу друго куче, но всъщност не е закоравял престъпник, за какъвто го мислят хората. Спечелих доверието му преди година, когато го намерих разпаднал се в един ъгъл. Тогава не спираше да говори с ужас за някакъв дълг от хазарт, заради който щели да погубят семейството му. Тази единствена дума, „семейство“, ме накара да му помогна.
Той знаеше, че са ме взели заради някаква дарба да работя с числа, но така и не знаеше какво точно правя. Ако се опитах да му обясня, би било все едно да се опитам да разяснявам закона на Нютон за гравитацията на петгодишно дете. Затова, без много приказки, му казах какво трябва да направи, за да спаси семейството си. Очевидно съветът ми бе свършил работа, защото след това килията ми никога не се заключваше, а той започна да подхвърля по-тлъсти парчета месо в супата ми и тормозът от страна на другите затворници спря.
Сега бръчките във вечно киселата му физиономия са по-дълбоки, сякаш се мръщи. Изглежда изнервен. Дали Кинг, шефът на тази тайна организация, се е върнал в лошо настроение и е започнал да сее хаос навсякъде и да изсипва гнева си върху всички, застанали на пътя му?
–Насам. Бързо, преди да са…
Главата му се завърта при звука от топуркащи крака. Пресмятам – двама мъже с едро телосложение, ако се съди по тежките стъпки из тунелите.
–Кои са? Какво става? – питам.
–Тихо – казва той.
Не е нужно да си гений, за да разбереш, че нещо не е наред. Но аз имам доверие на Сан. Той е спазил обещанието си да ме защитава съгласно заповедта на Кинг да не бъда наранявана. Твърде ценна съм за Кинг, за да дръзнат да ме повредят.
Голямата длан на охранителя Сан се увива около ръката ми и той ме повежда по коридора, където горящият тамян безуспешно се опитва да прикрие миризмата на тоалетни, изкопани в земята.
Гърдите ми се свиват, когато минавам покрай килията, която доскоро беше на Ред. На обикновеното легло все още лежи матракът му от груба, необработена вълна, покрит с тънкото му памучно одеяло. По циментовите стени стоят изписаните от него китайски йероглифи с бял тебешир.
Първите му думи в онази тъмна нощ, с които ме помоли да му се доверя, все още кънтят в главата ми, както и последните ми думи към него, с които го молех да не ме оставя.
Преди споменът да започне да пирува на голата трапеза в сърцето ми, аз извръщам глава и започвам да изчислявам, докато вървя напред: цигарени угарки, стъпкани на земята – деветнадесет. Брой секунди, докато стигнем до бойните помещения – тридесет и девет. Височина и ширина на тунелите – 2,4 на 3 метра. Отбелязвам също, че темпото на Сан е с тридесет процента по-бързо от обикновено.
Накрая стигаме до коридор, който съм виждала само няколко пъти. Отпред и леко вдясно има изход, който никога не използват. Чувствам се в безопасност, докато не стигаме до мястото, където тунелите се пресичат. Там мистериозните стъпките се материализират в двама високи мъже в тъмни костюми. Те спират охранителя Сан. Той изплюва псувня и затяга хватката си около ръката ми, докато двамата мъже ни водят наляво, вместо надясно.
Сан поглежда надолу към мен, очите му са пълни с разкаяние. После излайва:
–Офисът на Кинг – казва го като заповед, достатъчно силно, за да чуе целият Прат.
Това не е обичайният му глас. Краката ми залепват за пода.
Офисът на Кинг? Отрицателните числа започват да пулсират в съзнанието ми. Вероятностите ме замайват.
Офисът на Кинг е краят на пътя. Там отвеждат затворниците, когато вече нямат нужда или полза от тях.
Поглеждам към Сан, очите ми са широко отворени от недоверие.
–Защо? Какво съм му направила? Къде съм сгрешила?
Тъжните му очи ми казват, че не може да направи нищо. Трябва да се подчинява на заповедите.
Ако се съди по завоя на влажния кръстопът на тунелите, до вратата остават 5,2 метра. Умът ми ги разделя на сантиметри, после на милиметри, на размерите на стъпалата ми. Изчислявам колко време ще ми отнеме да ги измина, ако вместо да вървя, влача краката си. Имам нужда от време, за да мисля.
Първа вероятност: Кинг сигурно е разбрал за плана на Ред да ме измъкне оттук и сега трябва да ме убие.
Втора вероятност: някой е научил истината за мен, за това какво мога да правя и коя съм.
Или третата вероятност, много по-лоша от всичко останало: Мадам е научила, че все още съм жива.
Може би отиването ми в офиса на Кинг е за добро. Последната ми свобода – истинският път към дома. Бих могла да забравя последните две години и половина. Да забравя Мадам, която ми взе всичко, а след това ме хвърли на Кинг като кокал с изгризано месо. Може би ще затворя очи и ще намеря покой, тишина.
Гласовете на семейството ми няма повече да кървят в ушите ми.
Но някъде дълбоко в сърцето ми, думите на Ред са по-силни от моите собствени. Неговата песен за изкупление ме подръпва, подтиква ме да се боря, да вдигна глава, да хвана съдбата си и да вървя през нея. Съдбата, която навремето мислех, че ще намеря тук.
Стигаме до вратата. От двете страни са застанали двама мъже в костюми. Рядко съм виждала охранителя Сан да показва каквито и да е емоции, но мога да се закълна, че очите му се пълнят със сълзи. Силната му ръка стиска нежно моята – същата ръка, която ми подаде ключа от собствената ми килия и накара хората в Прат да ме уважават.
С едно последно стискане Сан се сбогува. Защото знае, както знам и аз, че тези, които влизат в офиса на Кинг, рядко се връщат.
Единият от мъжете на вратата ме избутва вътре. През отворената врата се извива кълбо цигарен дим, зад който виждам двама мъже, но нито един от тях не е Кинг.
Стаята е малка, само с едно бюро и три дървени стола със стари платнени възглавници за сядане. Подът е покрит с по-гладък цимент от този в тунелите. Няма прозорци. Една слаба крушка виси на тънка жица и излъчва толкова светлина, колкото да се различат двете лица и мръсотията, събрала се в ъглите.
Мъж с наднормено тегло седи зад бюрото и отпива прозрачна течност от чаша с височината на малкия му пръст. Той избърсва със салфетка потта от плешивата си глава. Коремът му, като този на Буда, е виснал над колана му, но това не може да ме заблуди. Виждала съм го в действие и преди. Обучен е да повали нападащ бик, ако се наложи.
Бо Гонг.
Бутилката зад него е стъклена, гравирана със златна емблема с формата на дракон, поглъщащ лъв. Напитката е много скъпа и се пие при специални случаи. Не е типичният алкохол, който можеш да видиш в Прат, а по изражението на зачервеното му лице личи, че е и силен. Не съм сигурна, че искам да знам причината за това празненство.
Бо Гонг ми кимва. Автоматично навеждам глава, с което отговарям на поздрава. Не съм виждала Бо Гонг от първата година, когато ме доведоха тук. Той винаги се навира в нечии лични работи и прави пари от хората, хвърлени в спиралата на тотален хаос.
В моя случай не знам дали да съм му благодарна, или да го мразя. Той е причината да „работя“ за Кинг, вместо да съм на дъното на река Яндзъ, за което Мадам му беше платила.
Веднага щом разбрах, че Кинг има намерение да ме пощади, ако му докарвам големи суми, се примирих с живота си в Прат.
Другият мъж носи скъп костюм, скроен точно по високата му, стройна фигура. Едно-единствено цвете моли, или жасмин, както му казваме у нас, е закачено на ревера му. Никога преди не съм го виждала. Той не пуши и не пие. Лицето му не е сурово и безмилостно като физиономиите на другите мъже, които идват и си отиват от това място. Не, този мъж е притеснен. Той е риба, попаднала в грешното езеро. Но и той ме оглежда внимателно и дълго.
–ДабълЕйт, късметлийката на Прат – казва Бо Гонг, – как си?
Смехът ми излиза толкова натежал от сарказъм, че може да ме задуши.
–Живея живота на мечтите си, очевидно. Прат е толкова красив по това време на годината.
Прат е това, което Кинг, или Уан, на китайски, нарича свой дворец. Някога в този имот са се намирали старите пристанищни сгради, които сега са предимно празни. Под Прат се крие ценна тайна – безкрайни, древни тунели, които се простират до три километра и половина. Това е и удобно място, където могат да се крият престъпниците и нещастниците като Ред и мен, които Кинг изнудва да работят за него. Животът в Прат е прост – работиш за Кинг. Ако не – рискуваш собствения си живот или живота на някого, когото обичаш.
Бо Гонг се смее, от устата му се процежда дим.
–Виждам, че си пораснала. Най-накрая говориш.
Краката ми се трият във влажния, сив цимент, от който лъха хапещ студ.
–Какво те води насам?
–Бягството, което планираш. – Усмивката ми повяхва, но тази на Бо Гонг става още по-широка. – Докато ти се занимаваше с това – продължава той, – ние планирахме смъртта ти.
Думата „смърт“ се изсипва върху мен като тон тухли.
Моят океан. Моята клетва.
Ред.
Кинг знае! Колко глупаво се бях заблудила, че мога да се надявам на шанс за
нов живот след всичко, което се случи. Поклащам глава и се изсмивам. Ред почти ме беше убедил. Толкова пъти бях изчислявала собствената си смърт, но никога не бях предвидила точно този вариант. Дали единственото нещо, което ми остава да направя, е да умра планирано?
Поглеждам към мъжете пред мен, но, противно на очакванията ми, не ме е страх. Не
това ме мъчи. Вместо страх се появява объркване, което се пръсва в тялото ми като болест. Калкулаторът в мен произвежда положителни числа, завихрящи се около Бо Гонг като торнадо.
Бо е напълно отпуснат, подпийнал е, налива си още едно питие, а на лицето му е цъфнала саркастична усмивка. Мъжът до него изглежда втрещен от ужас. Стиснал е ръба на сакото си. За хора, които се готвят да изпълнят смъртна присъда, тези двамата би трябвало да са малко по-бдителни. Но от друга страна, Кинг винаги е бил непредвидим.
Сърцето ми тласка кръв, която експлодира до крайниците ми. И преди съм усещала силата на адреналина, но този път е различен адреналин, изчислен. Шансовете ми са добри. Ако действам сега, мога да оцелея. Трябва да го направя. За Ред.
Нещо в мен се пречупва. Цялата вяра на Ред, обичта му, лудостта му, оживяват в мен. Хващам се за думите му: че съм нов човек, че управлявам собствената си съдба.
Не мисля повече. От гърлото ми се изтръгва писък, докато се хвърлям във въздуха. Като котка в стая с две кучета. Превръщам се в жена, която дори не познавам. Свирепа. Смела.
Годините, през които хората ме притискаха в ъгъла, свършиха. Няма да си тръгна без да се бия.
