Английски и американски автори
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 420
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR
Нова Макбий - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Шери Чапман - корица
Година: 2025
Език: Български
Страници: 420
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR
Нова Макбий - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Шери Чапман - корица
В наличност
Цена без отстъпка13.29 €
" ИЗЧИСЛЕНИЯ "
Нова Макбий
ГЛАВА 1
МИНАЛОТО: ДЖОУЗЕФИН
АЛИКИ БИЙЧ, СИАТЪЛ, ВАШИНГТОН
БАЩА МИ ЩЕ МЕ УБИЕ. Взех, че направих точно това, което ме молеше да не правя. Не е като да го бях планирала. Не се бях събудила с намерението: „Днес ще направя напук на баща си!“. Съвсем не.
Той е най-добрият баща на света. Макар че ме уволни без никакво обяснение от компанията си три дни преди дипломирането ми, и то точно на годишнината от смъртта на мама. Е, да се надяваме, че ще приеме моята новина така добре, както аз приех неговата.
Докато увивах стъблото на една бяла лилия между пръстите си, се загледах в моя океан и го чаках да се върне. Както винаги, моите изчисления ми правеха компания. Едно момиче със зелени кецове „Найк“ тичаше по брега. От следите, които оставяше в пясъка можех да преценя, че с една пробягана крачка прескача 142,24 сантиметра, което означава, че беше висока около метър и седемдесет и крачката ѝ беше с 7,62 сантиметра по-голяма от нужното. С това темпо би изминала разстоянието до фара на „Алки Пойнт“ за 15 минути и 48 секунди. Ако скъсеше крачката си, щеше да пристигне 1 минута и 12 секунди по-рано.
Но тя не би помислила за такива неща, защото не беше като мен. Мозъкът ѝ не беше калкулатор. Числата едва ли нахлуваха свободно във всяко едно нещо от живота ѝ и имаше много нищожна вероятност в момента да завършва докторската си степен по математическа икономика на петнадесет години, което правех аз.
Тридесет и осем вълни се бяха изтърколили напред през последните шест минути и тридесет и две секунди, откакто татко отиде да купи сладолед. Предполагам, за да ми се извини. Не знаех защо ме беше уволнил, но предстоеше да разбера.
Татко излезе от магазина на ъгъла с две двойни фунийки сладолед в ръцете. Ментовият с шоколадови парченца беше за мен, а шоколадовият с фъстъчено масло – за него. Както винаги.
Светофарът на кръстовището светеше червено. Той стоеше там, облечен в костюм, и търпеливо чакаше да прекоси. Косата му, с цвят на изхвърлено на брега и изсъхнало дърво, беше разпусната и изтъняла. След смъртта на мама той не я сресваше и оформяше така добре, както правеше преди.
При скорост от 2,41 километра в час и при положение, че трябваше да измине 89 крачки, щеше да му отнеме по-малко от 35 секунди да пресече, след като светне зелено.
Зелено.
Един гларус изпищя над главата ми. Познатата сладко-горчива болка прободе стомаха ми. Погледнах нагоре, проследих стремглавото спускане на птицата в солените вълни. Гларусите винаги ми напомнят за мама. Мама обичаше Тихия океан така, както го обичах и аз. При всяка възможност изкарвахме корабчето на татко в океана и пускахме по една лилия във водата в нейна памет. Това беше мястото, където все още усещахме присъствието ѝ.
Бяха минали месеци, докато най-накрая се науча да се концентрирам върху хубавите спомени, когато мислех за мама. Лили, най-малката ми сестра, кръстена на цветето, което мама обичаше, почти се беше върнала към нормалния си живот, но Мара, по-голямата ми сестра, беше доста зле.
Когато мама беше жива, Мара беше най-добрата ми приятелка, най-големият ми фен. След като мама почина, тя започна да вярва, че съм се родила, за да съсипя живота ѝ. Казваше, че заради моята дарба татко прави всичко за мен, а зарязва нея и Лили на заден план.
Това, разбира се, не беше вярно. Но ако се изчисляха времето и парите, които татко влагаше в мен, а аз наистина ги пресметнах, аргументът на Мара изглеждаше основателен.
Но какво можех да направя? Да престана да бъда гений? Ако само беше възможно. Вече изчислих шансовете това да се случи и макар да беше възможно един гений да загуби дарбата си с годините, това беше и много малко вероятно.
Баща ми се настани до мен и ми подаде сладоледа. Между събраните му вежди се беше врязала бръчка, сякаш се бе оказал навън по време на буря.
–Ето, малко гларусче.
Сковах се, когато чух прякора, който мама ми беше дала. Ако погледнех баща си в очите, вероятно щях да се разпадна и разговорът ни щеше да се превърне в състезание по рев.
Изпуснах дълго дъха си и взех сладоледа.
–Благодаря.
Татко отхапа от горната част на своя и каза:
–Добре, аз ти казах моята новина, сега е твой ред. Кажи ми.
Облизах сладоледа си мъчително бавно.
–Татко, преди да избухнеш и да започнеш да ми крещиш и да изброяваш всички причини, поради които не трябва да го правя, те моля да ме изслушаш. Знам, че поначало не искаше да започвам работа на пълен работен ден веднага след дипломирането си, но не мога да седя и да не правя нищо. Особено когато Мара ми диша във врата всеки ден. Затова приех и работата. – И тогава хвърлих бомбата... – Знам, че не съм от много време в „Продиджи Стелт Сълушънс“, знам и че ти беше изцяло против, още от самото начало… Но… оттам ми предложиха работа в Китай.
Той замръзна. Изглеждаше по-леден от сладоледа в ръцете ни.
–Джо, как можа? – Изглеждаше видимо наранен. – Знаеш какво мисля за ПСС – измърмори той с най-сериозния си тон. – Не е редно да наемат деца. Толкова е грешно. Толкова е опасно. Ако някой разбере какво можеш да правиш, на какво си способна...
–ПСС не наемат само деца. Наемат гении, независимо на колко години са – казах аз с прекалено врънкащ глас. Мразех да звуча такава. – Просто повечето от нас сме още много млади.
ПСС беше частна компания за аутсорсинг на мозъчни тръстове, която излизаше с планове, предложени от вундеркинди като мен, за разрешаване на всякакви световни икономически, селскостопански и политически проблеми. Работеха тайно, за да не привличат внимание към вундеркиндите, които наемаха на работа. Когато ме потърсиха по време на първата ми година в „Стенли“, семейството ми, както и самата аз, трябваше да подпишем споразумение за конфиденциалност, само за да научим малко повече за тях.
Въпреки откритата неприязън на баща ми към тях, винаги се бях интересувала от работата на ПСС. Те вършеха реални неща, които действително помагаха на хората.
Подобно на всяко друго надарено дете, което познавах, от мен винаги се бе очаквало да направя нещо велико. Повечето от нас имаха гарантирани високоплатени длъжности в безкрайно скучни компании. Някои бяха доволни от този развой, но не и аз. Аз исках да знам защо съм се родила с тази дарба. Дали беше за по-голямо добро, или можех просто да я използвам, за да ям, да пия и да се веселя? Имаше ли изобщо значение?
Исках това, което мама ми беше казала, да е истина – че има причина да се родя с тази дарба. Но числата не можеха да ми покажат тази причина. Така че имаше логика да започна работата в ПСС, докато разбера какво искам да правя с живота си.
–Колко време ще си там? – попита баща ми с деловия си тон.
–От три до шест седмици максимум. Има икономически проблем в китайската Азиатска банка, който според тях е свързан с акциите. Ако не бъде разрешен, може да доведе до сериозни последици за световните стокови борси.
–Имат си икономисти за това.
–Не и като мен.
Не беше нужно да му напомням, че от Европейския съюз бяха използвали моята теория, за да решат последните два икономически срива, преди Азиатска банка да се намеси и да стабилизира световната икономика с китайския юан.
–От ПСС вярват, че вероятно съм единствената, която може да оправи нещата.
Направих пауза, преразгледах стратегията си. Баща ми не се интересуваше от стокови пазари, нито пък от проблемите на банките. Той се интересуваше от мен.
Въздъхнах.
–Татко, никой няма да разбере нищо. Обещах ти, че никога няма да кажа на никого какво мога да правя.
След смъртта на мама къщата беше като гробище. Дори котката ни, Тейлс, крачеше безцелно и стенеше за нея. Ето защо започнах работа в офиса на татко. Именно там открих неизползвания си потенциал. За по-малко от година компанията на татко спечели повече пари, отколкото той или аз някога си бяхме представяли. И после направихме още повече. Известно време беше много вълнуващо. Но парите не носят щастие, както всички си мислят – те не могат да върнат починалия човек, когото си обичал.
В крайна сметка моята дарба го изплаши. Притесняваше се, че някой ще се възползва от нея. Накара ме да обещая, че в никакъв случай няма да казвам на никого какво съм направила с бизнеса му, дори ме накара да се закълна, че няма да казвам и на сестрите си.
–Знам, скъпа. Съжалявам. Вярвам ти. – Той стисна върха на носа си. – Просто нямам доверие на другите и всичко това ме плаши.
Месец преди дипломирането ми телефонът беше започнал да звъни, не спираха да ми предлагат работа – от професорски длъжности до важни позиции в държавни и частни бизнеси. Баща ми казваше на всички едно и също нещо: „Тя е на петнадесет. Обадете се след няколко години.“
Но като че вече се примиряваше.
–Татко, ПСС не са опасни. Това са няколко гийкове, които се събират, за да се занимават с математика. И никой не знае за тази работа. ПСС е напълно конфиденциална компания. Ще ме придружат дотам и ще се грижат за мен през цялото време. – Хванах го за брадичката и обърнах лицето му, за да ме погледне. – Хайде, искам да бъда полезна. Мама би искала да отида.
Той въздъхна, загледан във вълните, които пълзяха по пясъка. Татко се запознал с мама в Китай. И двамата работили там на младини. Татко казваше, че се отличавал от другите като дърво насред поляна, а мама почти успявала да се впише. Татко има изцяло северноевропейски произход, а мама беше смесица от всичко. Аз приличах на нея. Косата ми беше тъмна, но точно този нюанс на кафявото не принадлежеше на нито един от родителите ми. Очите ми бяха лешникови, но не съвсем. И имах едно от онези лица, които, погледнати от нужния ъгъл оставяха впечатлението, че бих могла да съм от всяко едно място на света. Това беше ефектът на хамелеона – нещо, което наистина ми харесваше.
Студена капка падна върху крака ми. Напълних устата си със сладолед, за да не продължи да тече от фунийката. Мозъкът ми беше като замръзнал през следващите петнадесет секунди, преди да кажа:
–Има още една причина, поради която искам да го направя. Мара. Има нужда да си почине от мен... Дори само за малко.
Веждите му се събраха загрижено.
–Ще започнете ли някога да се държите отново като сестри? Аз и Лили не обичаме да ви гледаме такива. Тежко ни е. Майка ти щеше да ненавижда такова разделение.
Споменаването на мама беше като оцет върху отворена рана. Но, разбира се, той беше прав.
–Тогава нека гледаме на това пътуване като на моя начин да запазя мира в семейството. Ще имаш време за Мара и Лили. Мара ще получи своето лично пространство, а ти можеш да се справиш сам с целия стрес, свързан с работата. Сериозно, татко, беше лош бизнес ход да ме уволниш по този начин. – Подбутнах го с рамо.
Той изпусна малък, нервен смях.
–Добре. Отиди в Китай. Но независимо от всичко, не казвай на никого какво друго можеш да правиш.
–Разбрахме се.
Той се умълча и намери свободната ми ръка.
–Обичам те, Джо. Ти струваш повече от милиони долари. Запомни това.
Сърцето ми се разтопи точно като сладоледа, който не ядяхме.
–Благодаря, татко. А сега можеш ли да ми кажеш защо ме уволни?
Той отхапа от сладоледа си.
–Сложно е за обяснение, слънце.
–Татко, аз съм признат гений – казах с лукава усмивка. – Може би мога да разбера?
Той се намръщи.
–Не искам да се тревожиш за това, Джо. Всичко ще бъде наред – отговори той с разтревожен поглед в очите. – Какво ще кажеш когато се върнеш от Китай, тримата да отплаваме нагоре по крайбрежието, а след това да ти разкажа всичко?
Той лъжеше, както правят много хора, когато искат да прикрият притесненията си, но аз му повярвах. Много скоро щях да разбера.
–Добре, татко.
Той ме погледна със странна усмивка, онази, с която гледаше Лили, когато разбираше, че нещата, които е правила като дете, вече ѝ се струват скучни, като например да си играе с кукли.
–Растеш толкова бързо, Джо. Само след няколко дни ще имаш докторска степен. Не мога да те задържа завинаги.
Очите му се напълниха със сълзи. Гърдите ми натежаха. За първи път от месеци го виждах толкова емоционален.
–Не се притеснявай за мен, татко. Ще се справя. Сигурна съм.
