Ехо в града - Кей Екс Сонг

Ехо в града

Китайска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 370
Цена 28.36 BGN / 14,50 EUR

Кей Екс Сонг - автор
Гергана Дечева - преводач
Полина Любенова - преводач
Станислава Млечкова - редактор
Ирина Василева - корица

В наличност

14.50 €

Книгата ще е налична за разпространение след 30,05,2026г.

Запазете своето копие сега с 15%отстъпка

"Ехо в града"

Кей Екс Сонг

Глава 4

Феникс

Дали с някаква политическа целенасоченост, или от задължение към приятелката си, Оспри предлага доброволните услуги на всички ни, за да преместим останалите след митинга материали.

Почистването ни отнема почти четири часа, затова всички сме еднакво изгладнели и към края вече сравняваме чий стомах къркори по-силно. Към десет и половина вечерта най-сетне влачим последните кутии към вана на чичото на Минлай.

Мама още не ми е писала, което е колкото успокояващо, толкова и тревожно, но поне все още си мисли, че съм у Чарли и правя упражнения по английски.

– Ще ви черпя късна вечеря – заявява Минлай, който сега е значително по-приветлив заради успеха на демонстрацията. – Да се отблагодаря за помощта.

Суки се смее и избърсва прашните си ръце в джинсите си.

– Не се напъвай. Всички са въшливи с кинти. По-добре те да черпят нас като извинение, че не си плащат данъците.

Чарли вдига поглед от телефона си.

– Да не би да обвиняваш семействата ни в данъчни престъпления?

Сръгвам Чарли.

– Хайде, Чар, знаеш, че се шегува!

Обикновено не е толкова чувствителен, но нещо в Суки и Минлай го дразни. Сякаш си проси кавгата. За щастие, Суки изглежда развеселена, а за Минлай пояснява:

– Ходят в Американското училище „Уитни“.

– Аха, ученици от международно училище, значи – казва той. – Да не сте емигранти?

Свивам рамене недоволно. Мразя, когато хората разберат, че не съм отраснала тук. Това автоматично ги кара да се държат с мен по различен начин. Сякаш съм представител на целия континент Северна Америка. Върнахме се в Хонконг едва преди шест години, но вече почти не помня нищо от Северна Каролина.

Първоначалната причина да се върнем беше училището, после „да поработим върху семейните отношения“, което очевидно не мина добре. Шест години по-късно родителите ми се развеждат. Сега сякаш баща ми се е изнесъл от Хонконг, защото ние сме се преместили тук. Все едно играем някаква вечна игра на гоненица.

– Отраснах в Щатите, но се върнах тук когато бях в прогимназията. – После добавям: – Родителите ми са от Хонконг.

– Това обяснява безупречния ти акцент – казва Минлай, а аз се изчервявам.

Оспри пъшка и оставя последната кутия с материали в претъпкания ван.

– За бога, дано няма повече.

– Молитвата ти е чута – отговаря Суки. – Късната вечеря ни зове.

Всички крещим радостно в един глас.

Оспри иска омар, но Суки не спира да повтаря как наистина много ѝ се яде ориз в глинено гърне, защото е онова време от месеца...

В крайна сметка се спираме на ориза.

Ресторантът е близо до мястото на демонстрацията, затова е претъпкано с хора дори в този късен час. Среднощната вечеря е нещо типично за Хонконг. Примерно изведнъж, късно вечерта, си много гладен и решаваш да вечеряш втори път. Именно поради тази причина ресторантите са отворени до три или дори четири сутринта.

Мама винаги ни заплашва, че ще ни одере кожите, ако не се приберем до вечерния ни час, но заради храната си заслужава да рискувам. Хрупкава китайска наденичка и осолено свинско месо, сготвени в традиционен глинен съд на въглищна печка, с ориз, соев сос и зелен лук. Оризът се оставя да загори по краищата и става превъзходен.

Влизаме в задушния ресторант и си запазваме ъгъла на една дълга, тясна маса, край която вече са насядали непознати. Тук няма такова нещо като лично пространство. Минлай отива да търси още столове, а аз се настанявам до група непознати студенти.

Оспри, седнал срещу мен, ме сръгва в рамото.

– Ей – казва и криви лице като маймуна, за да му обърна внимание, – това там не е ли твоята приятелка от училище? Мелъни, нали?

Поглеждам през рамо към масата зад нас. Тя е там с други мои съученици и всичките носят тениски от демонстрацията.

– Мелъди – поправям го аз – момичето, с което излиза по-малко от седмица. А тя те харесваше години наред, да знаеш.

Оспри изглежда леко разкаян, но вътрешно е доволен. Теорията ми е, че той е един огромен паун, маскиран като човешко момче. (Харесвам тази теория, защото тя означава, че помежду ни липсва генетично сходство.)

– Мелъди ли е тук? – възкликва Чарли и изпъва врат, за да я открие в тълпата.

Помахвам ѝ. Мелъди също ми маха, но изглежда облекчена от разстоянието между нашата група и нейната. Оспри ѝ се усмихва свенливо, но тя не реагира.

– Орчид и Дзяхуей са с нея – казвам аз. – Явно са се събрали, за да отидат на митинга.

Чарли изглежда изненадан и малко облекчен.

– Не мога да повярвам, че и наши съученици са дошли.

Оспри се подсмихва, но аз напълно разбирам Чарли. Нашето снобско международно училище не се слави с екстремизъм.

– Сигурно днес с нас е имало хиляди. – Минлай се връща с още столове.

Групата ни се смества, за да се съберем, и докато местя стола си назад, за да освободя място за Суки, удрям с лакът момчето от дясната си страна. Той е левичар и пръчиците му за хранене падат на пода.

– О! Много съжалявам – възкликвам и се навеждам да ги вдигна.

Той се навежда в същия момент, пори което си удряме главите. Виждам звезди посред бял ден.

– Добре ли си? – пита той и ниският му дрезгав глас сякаш стиска стомаха ми.

Зрението ми се избистря и кимвам.

Под масата забелязвам, че обувките му са протъркани, а подметките им са износени. По краищата са персонализирани – забелязвам изумително детайлни рисунки с маркер „Шарпи“. Присвивам очи към предната част на лявата му обувка, където са нарисувани разтапящи се часовници. Изглеждат триизмерни, живи и някак тъжни.

– Сам ли си ги рисувал? – питам, впечатлена.

Той присвива рамене. Светлината е слаба, но виждам големи, черни очи и открито му лице. Защо изведнъж сърцето ми започва да топурка така в гърдите?

– Талантлив си.

– Просто са копие – казва той прямо. – Художникът...

– Салвадор Далѝ – допълвам, доволна, че миналия срок изкарах курс по изкуство за напреднали, макар че беше само, за да си надуя малко оценката. – Но ако го нарисувам аз, далеч няма да изглежда така.

Очите му проблясват за миг, но изражението му си остава неразгадаемо.

– И ти ли си художничка?

– Не – клатя глава, преди да се сетя, че обичам да се занимавам с фотография. Бузите ми се затоплят. – Поне не мисля, че съм.

Усмивката му е тъжна.

– И аз си повтарям същото нещо. – Той прави пауза, която някак придава тежест на думите му. – Но ти, може би, си.

След това той се пресяга за едната пръчица. Идвам на себе си и вдигам другата. Когато се изправя, съм озадачена – той е много висок. На ръст е почти колкото Чарли, но има жилави мускули, които се открояват под черната му тениска. Носи черни панталони и черни обувки и върху широките му рамене и стройна фигура този избор не говори за мързел, а за някакъв вид артистичност, естетика дори.

– Ето – казвам и се изправям. – Мога да ти донеса друг чифт. – Обръщам се към сервитьора, но той ме спира.

– Няма проблем – казва той. – И без това приключих с вечерята.

Той връща пръчиците в купичката си, взема телефона си от масата и тръгва към изхода. Докато плаща на касата, зървам лицето му под светлината от лампите. Господи, изглежда толкова добре. Твърде е красив за момиче като мен, но ми стига да го гледам отдалеч. Кожата му има тъмен загар, тъмни са и чертите му. Черна коса, черни очи, тъмни устни. Изглежда като мъж, който можеш да видиш в някой стар филм на кинолента на фона на мелодия от роял.

Не съм единствената, която го забелязва. Мелъди шепне на приятелката си, докато той прибира рестото си и минава през пластмасовите завеси, после завива почти веднага и го губя от поглед.

Сам ли се хранеше? Мислех, че е с групата студенти до нас, но те все още са едва към средата на вечерята си. Може би е дошъл сам.

– Земята вика Никс. – Чарли щрака с пръсти пред лицето ми. – Поръчваме. Какво искаш?

Поглеждам към остатъците в купичката на момчето, преди сервитьорът да я е отнесъл. Поръчал си е пилешко с гъби. Изведнъж ми се струва много вкусно.

– Пиле с гъби, моля – казвам на сервитьора.

Чарли ме поглежда подозрително.

– Винаги поръчваш свинско с наденичка.

– Престъпление ли е да пробвам нещо ново? – Усмихвам се. – Любопитна съм.

– Откъде изведнъж такова любопитство? – подкача ме Суки. – Нещо ми подсказва, че не е към ориза в глинено гърне.

Чарли се мръщи. За щастие, Оспри, благодарение на обичайната си самовлюбеност, не следи разговора и прекъсва, за да съобщи:

– Излязла е бройката! – Той чете новините от телефона си. – Гражданският фронт за права и свободи докладва, че днес в шествието е имало повече от сто хиляди души.

Суки изпищява, с което си спечелва злия поглед от страна на сервитьора.

– Живеем! – Тя се обръща към нас и онази загадъчна магнетичност в гласа ѝ сега е по-силна. – Живеем в самата история.

– Фронтът за права и свободи винаги завишава броя – казва Чарли. – Току що прочетох, че полицията се е изправила пред едва двадесет хиляди.

Преди да е успял да смаже настроението, го прекъсвам, за да попитам Оспри:

– Брат ми, ти откога следиш новините?

Онзи Оспри, когото познавам, гледа само и единствено американския спортен канал.

– Суки ме накара – отвръща той без капчица срам.

– Необходимо условие за среща – усмихва се Суки самодоволно. – Води си бележки, Феникс.

– Искат оставката на Кари Лам като главен изпълнителен – чете Минлай на глас.

Суки изсумтява.

– Просто удобна изкупителна жертва за онези, които реално командват парада.

Минлай продължава да прехвърля новините на телефона си.

– Поне медиите взимат нещата насериозно.

– Медиите винаги вдигат много шум за нищо – мърмори Чарли.

– Знаете ли... – Оспри се опира на ръцете си и оставя телефона си на масата. – Този път не е обичайното вдигане на пушилка. Нещата започват да се променят.

Е, щом Оспри го казва. И говорим за онзи мързелив Оспри, който само бяга след жените, бяга от час, и в чийто списък със задачи и грижи има по-малко точки от пръстите на едната ми ръка, и чието внимание е като на бебе катерица...

– Значи си напълно отдаден на каузата – казвам внимателно, защото всички слушат. – Сега това е и твоя борба?

Той премята небрежно ръка през раменете на Суки. При него всичко е лесно, като детска игра.

– Е да, първоначално беше борба само на Суки, а аз се пуснах по течението за забавление. Но и аз започвам да схващам. Сам за себе си, разбирам. Искам да кажа, както Суки се изрази, това е исторически момент. Ако сега не направим нищо, докато примижим за миг, Хонконг ще изчезне.

– Не смяташ ли, че Пекин ще изчака? – питам с несигурен тон. – Поне до 2047-ма година?

Валидността на принципа „една държава, две системи“ изтича през 2047-ма. Дотогава Китай трябва да остави Хонконг на мира.

Оспри изсумтява.

– Естествено, че не – казва той без да се замисля. – Ако не се преборим с този закон, по това време догодина ще има нови закони, всеки един от тях по-лош от предишния. Сестра ми, помни ми думите. Представи си само как всеки път, когато влезеш в магазин, ще сканират лицето ти. Или как ще записват телефонните ти разговори. Или татко да не може да прави бизнес, ако не се присъедини към комунистическата партия.

Чарли се смее.

– Ако това се случи, се местим в Лондон.

– Само страхливците бягат – отвръща Оспри самонадеяно.

За моя изненада Суки му хвърля кръвнишки поглед.

– Да не би да наричаш чичо ми страхливец?

Оспри прави пауза и примигва.

– Забравих...

– Тогава не слагай всички под един знаменател – казва тя студено, но забелязвам, че ушите ѝ са почервенели.

– Чичо ти напуска? – питам аз в затишието.

Тя кимва кратичко.

– Мести се в Тайван, но ти си мълчи за това. Китай не харесва такива неща. – Видяла неразбиращия ми поглед, тя добавя: – Собственик е на „Ню Пейджис“, независимата книжарница в „Адмиралти“.

Оспри поглежда Суки, сякаш за да поиска разрешение да говори. Тя само свива рамене.

– Там могат да се намерят всички политически публикации, които правителството отказва да издаде на контитента – обяснява Оспри. – Идват хора чак от Пекин, само и само да получат достъп до тези книги. Забранени са навсякъде другаде.

Суки смръщва вежди и добавя:

– Тревожа се за него. Съвсем сам е. И ако полицията реши да... – тя не довършва мисълта си и се превива в себе си.

Оспри стиска рамото ѝ.

– Има нас – казва той. – Ние ще му помогнем.

Суки го целува по устните и изглежда всичко е простено.

За щастие храната пристига, преди да се стигне до още публични прояви на интимност. Ароматна пара се носи към нас. Виждам хрупкавия ориз, леко изгорял по краищата, поръсен със зелен лук и сусамови семена.

– Сега вече мога да умра щастлива – казва Суки с пълна уста преди останалите дори да сме вдигнали пръчиците си за хранене.

Посягам към телефона си, за да снимам храната за „Инстаграм“. Както се казва, „камерата яде първа“. Чарли върти очи. Именно това е причината да мрази да се храни с мен.

– Изтегли си Telegram – Суки кимва към телефона ми. – Там студентите-организатори разгласяват новините. Самоличността ти е скрита, така че кучетата не могат да те проследят.

– Кучета ли? – питам аз.

– Ченгетата.

Побиват ме тръпки. Полицията.

Докосвам екрана на телефона, за да го включа и започвам да мигам. Телефонът, който държа, е същият модел като моя, със същия прозрачен калъф, но под камерата има драскотина и още две паралелни в долния край. А когато екранът светва, не разпознавам тапета пред очите ми – това е някакъв чужд град във всякакви нюанси на сивото.

Това не е моят телефон.

Оставям го обратно на масата и го плъзвам надясно към празния стол. Започвам да проверявам джобовете си, но си спомням, че нося рокля. Навеждам се да погледна дали не е паднал под масата покрай цялото това вълнение. Виждам само как Оспри и Суки преплитат крака един около друг.

Отврат.

После се сещам за момчето и колко бързо взе телефона си от масата. Моя телефон.

Осъзнавам какво е станало. Скимтя. Пак вдигам другия телефон. Щом го включвам, осъзнавам, че екранът не е заключен.

Кой нормален човек не ползва парола? Не успявам да се стърпя и го отключвам.

Приложението WeChat вече работи.

Първото, което виждам, е разговор между него и... аватар на таралеж.

Име: Ма.

Усмихвам се, докато чета най-скорошното му съобщение.

22:04: Това е улицата, на която живея вече. Мисля, че би ти харесала. Много е шумно. Независимо кое време от денонощието е, все има хора навън, през цялото време. Когато се прибирам, дамите, които продават билки на улицата, постоянно ми задават неудобни въпроси. Флиртуват и се смеят на собствените си шеги. Мисля, че щяха да са ти забавни.

Превъртам нагоре, за да видя снимката, която е изпратил. Щом натискам върху нея, осъзнавам, че не е снимка, а рисунка или по-скоро снимка на рисунка. Скицата изглежда надраскана набързо, но талантът му е безспорен. Явно е студент по изкуство. В кой ли университет учи? В Хонконгския държавен? Или в Хонконгския политехнически университет?

Изглежда наскоро се е преместил. Първи курс значи? А майка му е останала в Шанхай? Кантонският му имаше лек акцент, спомням си.

Връщам вниманието си върху скицата. От балконите висят въжета, на които съхнат джинси и бельо, дрехите се развяват като знамена под невидимия вятър. Виждам сергиите за женшен и занемарен магазин „7-Eleven“ сместен между тях. Това е оживена странична улица. Най-вероятно е в „Монкок“ или „Шън Уан“.

– Никс – Чарли ми говори нещо, – чу ли какво казах току-що?

Вдигам глава сякаш съм изплувала от вода. Купичката стои недокосната пред мен. Вземам решение за част от секундата, както правя винаги. Искам отново да видя онова момче и неговите топящи се часовници.

Набутвам няколко бързи хапки и скачам на крака.

– Изчезвам. Късно е, а утре имам уроци за кандидатстудентския изпит.

Знам, че ако кажа истината, Чарли ще се развика, че е опасно, или Оспри ще се опита да дойде с мен, което незабавно ще убие настроението на всички.

Чарли се изправя.

– Ще те изпратя.

Поклащам глава.

– Чар, всичко е наред, честно. Живееш в другия край на острова, а и трябва да се нахраниш.

– Ти също!

Не му обръщам внимание.

– Оспри, ще платиш ли сметката ми?

Той кимва равнодушно. Знам, че нямаше нужда да питам.

– Отново благодаря, Суки, Минлай.