Ехо в града - Кей Екс Сонг

Ехо в града

Китайска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 370
Цена 28.36 BGN / 14,50 EUR

Кей Екс Сонг - автор
Гергана Дечева - преводач
Полина Любенова - преводач
Станислава Млечкова - редактор
Ирина Василева - корица

В наличност

14.50 €

Книгата ще е налична за разпространение след 30,05,2026г.

Запазете своето копие сега с 15%отстъпка

"Ехо в града"

Кей Екс Сонг

Глава 3

Феникс

– Никс! – Събуждам се от земетресение. В просъница осъзнавам, че всъщност е Робин, която блъска по вратата ми. – Будна ли си?

– Сега съм!

Вратата се отваря с трясък. Простенвам. Наскоро по-малката ми сестра, Робин, се научи да отваря ключалките на всички спални с помощта само на един огънат кламер. Освен това има медал от Международната олимпиада по математика, но това не е толкова важен детайл.

Хвърлям една възглавница по нея и заравям лице обратно под завивката, за да се скрия от обедното слънце.

Тя скача на леглото ми.

– Мисля, че ще ти се наложи да се приготвиш.

– Защо?

Заспах след три сутринта, защото гледах повторения на „Приятели“ и избягвах отговорностите на живота. Мама ме e записала на нещо като наказателен военен лагер със затворнически режим, представен с гальовното наименование „допълнителни курсове по SAT“, които започват утре, така че когато дойде време за подаване на документите за университет, успехът ми да е минимум деветдесет процента.

– Чарли е долу и мама го разпитва за съвети за учене за изпита. – Робин прави пауза. – Разпитва го също дали си има гадже.

Отмятам завивката с такава свирепост, че едва не отнасям и Робин заедно с нея.

– Мама трябва да се научи да си гледа нейната работата!

– Нали знаеш, че иска вие двамата да започнете да излизате. Мисли, че той ще ти помогне да влезеш в „Йейл“ и после двамата ще си бъдете заедно в Америка. – Робин тръгва след мен към банята с нацупена физиономия. – Всички ме изоставяте.

– Не се тревожи – казвам и плискам вода върху лицето си. – Оспри никъде няма да ходи скоро с тези негови оценки.

Връзвам косата си на кок. Очите ми са отекли от недоспиване, а на левия ми клепач има още една гънка, което ми придава вид на енот.

Спомням си, че днес ще ходим на демонстрацията в Уан Чай и се намазвам със слънцезащитен крем.

– Сложи си и грим – съветва ме Робин. – Чарли е с риза. Но без вратовръзка.

Въздъхвам. Това определено ще направи майка ми щастлива, дори твърде щастлива. Все едно се гласим за следобеден чай, а действителността далеч не е толкова бляскава.

Ако Суки се появи с боядисаната си коса и скъсани джинси...

На вратата долу се звъни.

Робин пищи от вълнение и изхвърчава от стаята ми. Чувам леките ѝ стъпки надолу по стълбите като неравномерно блъскане по барабани, но се оказва, че е просто чичо Чоу с поредната доставка на кристали за медитацията на майка ми.

Отварям гардероба си. Днес е неделя, така че не се налага да нося училищната си униформа. Избирам рокля на слънчогледи, защото е ненормално топло за април. Грабвам фотоапарата си от бюрото и тичам надолу по стълбите, вече ужасно закъсняла.

– Добро утро – поздравявам, докато минавам през арката към кухнята.

Чарли седи до плота на кухненския бокс и яде нарязан драконов плод. Мама държи под око машината си за смутита. Открай време е на някаква пречистваща диета със сокове. Робин гребе от оризовата каша с лявата си ръка и разсипва по масата. Най-вероятно се опитва да се научи да ползва и двете си ръце еднакво ефективно. Все повтаря, че е въпрос на мисловна нагласа.

Чарли ми се усмихва.

– Добре изглеждаш.

Майка ми се завърта, за да види как ще реагирам. Очите ѝ се разширяват все едно през вратата е влязъл любимият ѝ актьор, Тони Лън. Без да ѝ обръщам внимание, дърпам Чарли за ръката и го завличам към вратата.

– Къде отивате? – обажда се мама зад нас.

– Ще учим!

– Наистина ли? – пита Робин, сякаш е Детектив Конан. – Къде ти е раницата тогава? И защо носиш фотоапарат?

Благодаря на небесата, когато Чарли замазва положението:

– Днес ще пробваме с моите учебни материали. Казах на госпожа Лам, че ще пробваме учебника на Принстън вместо на Каплан. – Той прави пауза. – Колкото до фотоапарата, помолих Никс да ми го покаже. Чудесен подарък за рожден ден, госпожо Лам.

Мама се усмихва така широко, че очите ѝ на практика не се виждат.

– Искате ли да си вземете портокали? – пита тя бързо. – Мога да ви ги опаковам.

– Не, няма нужда...

– А грозде...

– Не, мамо, не е нужно. Чао! – извиквам на кантонски и затръшвам вратата, преди да е успяла да каже още нещо.

– Сякаш си мисли, че къщата ти е някаква гола пустиня – мърморя, докато вървим по алеята пред къщата.

Той бърчи вежди.

– Не ѝ е приятно, когато ми идваш на гости ли?

Свивам рамене.

– Не само у вас. Мисли си, че ще умра от глад. Това е всеки път, когато изляза от вкъщи. Чудя се как ще преживее заминаването ми за Щатите.

Чарли се смее.

– Може да саботира резултата ти от изпита.

– Както вървят нещата, няма да ѝ се наложи. И сама мога да го направя – казвам намусено.

– Хей. – Той ме хваща за рамото. – Ще вземеш изпита. – Сега ме оглежда внимателно. – Имаш ли идея къде може да са се объркали нещата предния път?

Опитвам се да преглътна буцата в гърлото си. Майка ми ми зададе същия въпрос, Робин също.

– Не знам – отвръщам тихо. – Онази сутрин Оспри, без да иска, се изпусна, че мама и татко се развеждат.

Чарли проклина.

– Съжалявам, Никс – казва той. – Сигурен съм, че е било шокиращо.

– Не бях изненадана – изсумтявам. – Никой не беше. Все едно да се изненадаш, че баба ти, която е на 120 години, е гушнала букета.

– Хей – възразява Чарли, – баба ми е само на седемдесет.

– Хипотетична баба. – Почуквам с върха на маратонката си по бетона.

Реално не шокът ме удари, а апатията. Прилоша ми, повръщаше ми се от себе си. Питах се: „Какъв смисъл има?“. Не правя тези неща заради себе си. Не ми пука дали ще вляза в американски университет. Пука ми само родителите ми да са доволни. Пука ми семейството ми да е заедно.

Но каквото и да правя, всичко се разпада.

– Мама очакваше да замина в чужбина това лято за стипендиантската програма на „Йейл“ – казвам. – Но сега няма да се класирам, при условие, че успехът ми е петдесет процента. Ще си остана тук, в града.

– И толкова лошо ли ще е това? Аз също ще съм тук.

– Ще си на стаж при кръстницата си.

– Да, но може да излизаме през уикендите. – Той стиска ръката ми. – Не приемай нещата толкова навътре. Ще станеш по-добра, ако се упражняваш. А ако това не стане, има и други начини...

Предусещам, че ще ми каже защо господин Им го е задържал след часовете онзи ден.

– Чарли – прекъсвам го, – нямам намерение да мамя на изпита.

– Няма да мамиш! – възкликва той. – Могат да се използват някои вратички, леко изкривяване на системата в твоя полза, използване на ресурси, които са ни дадени, за да...

– Прекъсваме ли нещо?

Обръщаме се. Оспри и Суки излизат от храстите, и двамата са покрити с листа и пръст. Оспри е ухилен до уши все едно той е хванал нас в нещо нередно.

– Вие сериозно ли? От храстите ли се изтъркаляхте? – питам с грубия тон, който ползвам само за брат ми.

– Нещо такова – усмихва се Суки. – Спах у вас.

– Какво? – Майка ми нямаше никаква представа тази сутрин. – Как се измъкнахте?

– През прозореца – обяснява Оспри и почиства листата от Суки.

Чарли изглежда силно впечатлен, докато преценява разстоянието от двора до прозореца на втория етаж. Суки се прозява.

– Честно, къщата ви е като имение. Не мисля, че майка ти би чула каквото и да било, дори и да вдигнем церемония с тайко барабани.

– Тук ще се изненадаш – казвам ѝ. – Мисля, че майка ми не спи нощем.

– Наистина изглеждаше малко... напрегната – признава Чарли. – Разводът явно ѝ се отразява зле.

– Къде ще се проведе протестът? – пита Оспри, с което сменя темата най-безцеремонно.

– „Уан Чай“. – Суки проверява телефона си. – Няма да е зле да тръгваме.

Докато вървим към метрото, Чарли крачи до мен. Поглежда Суки с подозрение и ме пита:

– Сигурна ли си за това?

Накланям глава към него.

– Не си ли поне малко любопитен?

– За кое? – Струва ми се кисел. – Трябва да спазваме закона, Никс. Не искаме да прецакаме нещо точно сега, по време на периода за подаване на документи за университет. Знаеш колко внимателно разглеждат цялото ти досие в комисията. Престъпното досие – също.

Въртя очи. Протестите не са незаконни. Само бунтовете.

– Я дишай малко, Чарли. Няма да ни арестуват. Само ще погледнем за какво става дума. Отиваме в „Саутхорн“. Не е противозаконно да се разходиш в парка, нали?

Той въздъхва, но се предава. Всъщност съм наясно, че ако мама разбере за това, изобщо няма да е щастлива. Но тя така или иначе няма да е щастлива за толкова много други неща. Едно дребно участие в едно гражданско действие би трябвало да е най-малкият ѝ проблем.

Когато слизаме от метрото в „Уан Чай“, атмосферата сякаш е заредена. Разхождат се повече хора от обичайното, което наистина е стряскащо, предвид факта, че „Хенеси Роуд“ е известен с огромните си тълпи.

Чарли стиска китката ми, преди да се впуснем в навалицата, събрала се при спортния комплекс. Малката ни групичка се слива с множество други. Усещам как тела ме притискат от всички страни и се придържам по-близо до Чарли, докато си проправяме път през парка. Суки е начело.

В тълпата температурата се покачва с няколко градуса. Телата ни са притиснати едно в друго като верига от сгънати хартиени човечета. Повечето хора са млади, като нас – студенти най-вече, ако се съди по външния им вид. Облечени са в черни тениски и черни панталони, с черни шапки с козирки. Чувствам се неловко в роклята си на слънчогледи, сякаш съм гостенка, която не е разбрала какъв е дрескодът, и съсипвам купона на останалите.

Суки забелязва високо момче, което развява зеления флаг на Хонконгския университет, сякаш е гид, и му помахва. После се впуска напред със забързана крачка. Имам чувството, че Чарли ще ми изкълчи ставата на ръката в опита си да поддържа същото темпо.

Студентите от Хонконгския университет пазят мястото си под сянката на един дъб точно до игрището за бейзбол.

– Минлай. – Суки кимва към момчето с флага на университета. – Здрасти.

Минлай я поздравява бързо и ѝ подава навит на руло постер. Всички надничаме, когато тя го развива.

光復香港，時代革命.

Или, иначе казано: СВОБОДА ЗА ХОНКОНГ – РЕВОЛЮЦИЯТА НА НАШЕТО ВРЕМЕ.

– Какво означава? – пита Чарли на английски.

Минлай се смръщва насреща му.

– Ти пък кой си?

Суки вдига ръце, сякаш да го омилостиви.

– Вече познаваш Оспри, а това са Феникс и Чарли – казва тя, като ни представя на кантонски. – Всички са ученици. Тук са, за да... се учат. – Тя се усмихва зловещо на всички ни, което ме успокоява и в същото време – тревожи.

Минлай ни изучава с недоволна физиономия и явно обмисля. Има честно лице и си личи, че Оспри е приятелски настроен към него, ако се съди по спокойната му поза. (Оспри е лесен за разгадаване, като кученце е.)

Междувременно Суки рови из кутиите до дървото и очаквам да извади пръчки или камъни за замеряне, но вместо това тя раздава няколко пластмасови бутилки. (Май гледам твърде много филми.)

– Положението е следното – казва тя. – Надявам се, че повечето поне сте чували за закона за екстрадиция, нали?

Чарли вдига ръка, сякаш все още е в класната стая.

– Законът беше предложен преди два месеца, защото един мъж от Хонконг убил приятелката си в Тайван, но е бил арестуван за престъплението си тук, и не може да бъде изпратен обратно в Тайван, за да бъде изправен пред съд. Затова правителството тук измисли този закон, за не се превърне градът ни в някакво убежище за престъпници.

– Всичко това звучи чудесно, но в действителност нещата са доста по-сложни – Суки скръства ръце пред гърдите си. – Ако този закон бъде приет, това позволява на властите да екстрадират от Хонконг всеки, който дразни Китай, и да бъде съден на континента. Помислете само какво ще се случи с политическите организатори и активисти.

– Хора като теб – казва Чарли.

– Хора като всички ни – намесва се Минлай. – Всички трябва да бъдат активисти.

Чарли е напрегнат. Разговорът не му харесва.

– Нали се сещате, че някои хора просто искат да живеят нормално и да си намерят истинска работа? – възразява той.

Побутвам с крак обувката на Чарли, но той не се усеща.

– Нормален живот? – Минлай присвива очи като куче, готово да нападне. – Хлапе, това е новото нормално. Виж какво се случва край нас. Китай ни превзема. И щом искаш само да си намериш „истинска работа“ и да игнорираш лесния за предвиждане изход и алармиращите сигнали, скоро Хонконг няма и да го има. Ще има само Китай.

– Разбирам, ужасно е – продължава Чарли. – Но в сравнение с огромна нация, която съществува от, ами… от династията Цин, ние сме само един малък остров. Няма надежда да... – Той се запъва, усетил мрачния поглед на Суки.

Оспри се намесва:

– Чарли – казва той с приятелски тон, в който само аз усещам фалша. – Никой не те насилва да останеш тук. Ако искаш да се прибираш, никой няма да ти се сърди.

Чарли мести поглед между Оспри и мен. Правя крачка към него, но Суки се привежда напред преди да успея да кажа нещо.

– Виж, знам как се чувстваш. Някога и аз бях като теб – казва тя с по-мек тон. – Мислиш в краткосрочен план – какво ще ядеш утре, какви ще са резултатите от изпитите. И аз бях същото дете, с високи оценки и всичко. Дете, което се интересуваше само от учене и оцеляване. – Тя поглежда към Оспри, очите ѝ са сериозни. – Но идва един момент, в който осъзнаваш, че животът е повече от това. И ако искаш бъдеще, истинско бъдеще, ще се наложи да вдигнеш глава. Те искат да гледаш с поглед, забит в земята, съсредоточен само върху това как да слагаш единия крак пред другия. Толкова съсредоточен в това елементарно нещо, че да не забележиш, че в крайна сметка си стигнал до ръба на скала. Това е положението. Това има предвид Минлай, когато ти говори за „предвидимия изход и алармиращите сигнали“, това има предвид, когато ти казва, че скоро Хонконг няма и да го има. – Убедителният ѝ глас става по-силен. – Така че, да, можеш да се прибираш още сега, ако искаш. Но много скоро няма да имаш дом, към който да се върнеш.

Сърцето ми блъска в гърдите. В думите ѝ има магнетизъм, който се усеща още по-жив заради звънливостта в гласа ѝ. Значимостта и неотложността на казаното ме повличат до такава степен, че едва чувам как някой надува свирка и как единговорител на митинга вика в мегафона си.

Когато се замислям за собственото си бъдеще, в главата ми е само онова, което мама и татко искат за мен. Мисля какво би ги разочаровало и какво би ги накарало да се гордеят. Но този начин на мислене не ми е давал нищо повече от кратко, моменто облекчение – чувството, че съм отложила неизбежна тревога за още мъничко.

Не знам на какво се надявам, към какво вървя. През цялото време, аз просто... само вървя.

Другите вече са се обърнали с гръб към нас, за да слушат речта на някакъв известен адвокат. Подръпвам ръкава на Чарли.

– Просто остани и гледай – прошепвам. – Моля те?

Около нас тълпата надава ентусиазирани възгласи и започва да скандира като мантра. Не на екстрадицията в Китай! Не на екстрадицията в Китай!

Суки подскача и да размахва плаката си. Оспри я вдига на раменете си и увива ръце около краката ѝ.

Придвижваме се бавно по „Хенеси Роуд“, а по магистралата над нас се чуват клаксони. Не мога да видя края на морето от хора нито пред мен, нито зад мен. Въпреки че се движим със скоростта на мравки, по гърба ми се стича пот. Въздухът е лепкав и влажен за пролетта, а натискът на тела от всички страни заключва жегата. И все пак не ми пречи. В тълпата се чувствам... в безопасност. Защитена.

Чудя се колко ли хора са се събрали. Сякаш са хиляди, даже десетки хиляди, повечето са студенти, но също има и работещи професионалисти и възрастни хора. Хонконг, известен с аполитичното и безразлично отношение на гражданите си, наистина се събира в един обединен фронт.

Махам предпазното капаче на обектива на камерата си и започвам да снимам.

– Никс, стой до нас! – провиква се Чарли.

Докато се опитвам да си проправя път през тълпата, една баба, която размахва ветрилото си, за малко да ме удари.

– Добре ли си – пита ме тя на кантонски. Вдигам палци в отговор. – Внимавай – добавя тя и посочва ченгетата, всичките изправени като статуи край ресторантите и магазините от двете страни на улицата.

Сбърчвам нос.

– Протестите не са незаконни.

Бабата ми хвърля циничен поглед.

– Засега.

Настигам Чарли точно когато някой започва да развива огромен бял банер. Минлай вдига единия му край и ми прави знак да направя същото. Хващам плата заедно с още дузина души и всички го държим така че да не се свлече на земята. Йероглифите са толкова големи, че едвам успявам да ги разчета.

– Обединени в едно сърце – обяснява Минлай, когато вижда изражението ми.

Това е традиционен идиом от четири знака. Директният превод е „разбито сърце“. Но също така намеква и за предателство, опустошение. Намеква за война в самия себе си.

Той посочва един дрон над главите ни.

– За да могат да ги прочетат отгоре.

Следвам погледа му. Осъзнавам, че навсякъде има камери. Фотографи снимат от моста, журналисти интервюират протестиращи вътре в търговския център, дори има прикрепени камери към дроновете, прелитащи над нас. Всичко това се прави с цел медийно внимание.

Защото Хонконг няма шанс да се изправи сам. Единствената му надежда е да накара други хора по света да обърнат очи към нас. Но няма значение дали днес са излезли хиляда души, десет хиляди, милион – никога няма да е достатъчно. Защото Китай е в пъти по-голяма страна.

На фона на целия този хаос Чарли се доближава така, че да го чуя:

– Никс, всичко това е целенасочено.

Значи и той се е досетил.

– Всички имат някаква цел – отвръщам аз. – Учиш политология. Знаеш го добре.

Той въздъхва:

– Не че не съм съгласен с тях – казва той. – Всичко, което казват, е вярно, но е и непрактично. Какво смятат, че ще направят? Ще вдигнат Хонконг и ще преместят целия остров все едно е шахматна фигура?

Опитвам се да се усмихна.

– Ако беше игра на шах, ние щяхме да спечелим.

– Но не е – отвръща той мрачно. – Това е реалността, а ние сме на губещата страна.