Ехо в града - Кей Екс Сонг

Ехо в града

Китайска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 370
Цена 28.36 BGN / 14,50 EUR

Кей Екс Сонг - автор
Гергана Дечева - преводач
Полина Любенова - преводач
Станислава Млечкова - редактор
Ирина Василева - корица

В наличност

14.50 €

Книгата ще е налична за разпространение след 30,05,2026г.

Запазете своето копие сега с 15%отстъпка

"Ехо в града"

Кей Екс Сонг

Глава 2

Кай

Апартаментът е едновременно затрупан и празен. Затрупан под стари вестници, нерециклирани бирени бутилки, ръждясали рамки за снимки и кутии от рамен от супермаркета. Празен, защото му липсва обзавеждане – няма кухненска маса, дори лампа. Вътре е полумрак въпреки жаркото слънце в Хонконг. Завесите са дръпнати, а по перваза се е събрал прах. Сякаш баща ми не си е правил труда да открехне прозорец от месеци. Дори години.

Оставям единствения куфар, който нося, до входната врата, след това събувам обувките си. Ужасявам се от мисълта един ден да живея тук сам с баща си. Цяла година. За остатъка от живота си.

Затова просото отказвам да мисля за бъдещето.

В миналото все още имам Ма и Шанхай. Трудно ми е да повярвам, че едва вчера се качих на самолета и дойдох на острова. Още по-трудно ми е да повярвам, че допреди година майка ми все още ми се усмихваше, все още ми казваше, че никога не би ме оставила.

Е, Ма излъга. Не я виня. Тези неща са наследствени.

По паспорт съм гражданин на Хонконг, роден в болница „Тун Уа“ на няколко пресечки от този апартамент. Но по всички други показатели съм китаец. На този остров фактът ми се натяква всяка секунда. От традиционните йероглифи, които се използват само по тези места, и които виждам по уличните знаци и табели, до продавачите в ,,Монкок“, които крещят насреща ми на неразбираем кантонски. Почти не го разбирам вече.

Мислех, че ей така, ще щракна с пръсти и пак ще започна да говоря и разбирам езика без проблем – все пак това е езикът на майка ми. Странно е, че съм израснал тук, но нямам никакви спомени от това място. Странно е, че трябва да повярвам, че съм родом оттук, че принадлежа на това място.

Че човекът на снимката в рамката е баща ми.

Хвърлям поглед към старата фотография, окачена до входната врата. Загледан в лицето на баща ми се опитвам да открия нещо познато, но разпознавам само очите – дълбоки, широки очи, черни като въглени. И изведнъж осъзнавам – не гледам в очите на баща си, а в своите собствени.

Спалнята ми е с размерите на килер. Куфарът ми едва минава през вратата. Малкото ми вещи – гардероб от едноцветни ризи, колекция от скицници и тънкописци – са натъпкани в кутия, която стои под леглото. Нямам кой знае какво със себе си. Онова, което имах, го оставих в Шанхай.

Като например Ма. Оставих Ма.

Потъвам в новото си легло и вадя телефона – беше скъп подарък от Ма преди да се разболее, преди сметките от болницата да станат непосилни. Без да мисля, отварям WeChat на най-скорошния чат с таралеж за аватар. Ма.

Днес пристигнах със самолета в Хонконг и се настаних при баща ми, пиша аз. Живее тъжно и самотно. Определено все още е ерген, точно както ти предположи. Поне има още едно легло.

Изпращам съобщението в нищото. Знам, че никога няма да бъде прочетено и все пак, когато натискам бутона за изпращане, тежестта в гърдите ми се вдига.

От самолета Хонконг изглежда толкова малък. Миниатюрен в сравнение с Китай. Вече мисля, че разбирам защо си го напуснала. Като затворническа килия е.

От галерията си със снимки изнамирам и изпращам тази на скицата, която направих в самолета. Това е първата ми рисунка откакто Ма почина. Линиите са свободни, небрежни, като груб вариант на действителността, но Ма винаги е харесвала панорамните ми рисунки.

Мисли мащабно, казваше тя, докато изучаваше всяко мое произведение с присвити очи. Не си позволявай да се занимаваш с детайлите.

Ма винаги е била истинският художник, човекът с визия. Аз просто обичам да копирам разни неща, да улавям на лист онова, което виждам в реалния живот. Така не ми се налага да се пускам от него. Така може да съществува завинаги.

Но нищо не е вечно.

***

Храстите пред полицейската академия са съвършено подрязани като перуките на богати дами. Колебая се пред стъклените врати, но те се плъзват настрани и лесно се отварят пред мен, с беззвучна осъдителност.

Чакам асансьора. Слухът ми е наострен, погледът – зорък. Всеки миг може да се сблъскам с баща ми и то за пръв път от дванадесет години. Беше твърде зает да ме вземе от летището, твърде зает да ми даде ключа от апартамента си, който вместо от баща си, получих от съседа Тао. Работата е неговият живот и животът му е работа. Е, предполагам, че е съвсем нормално да очаква същото и от мен.

Асансьорът пристига. Избърсвам потните си длани в панталона си и натискам копчето за третия етаж. Секунди преди вратите да се затворят една ръка се мушка в процепа. Изправям гръб и се чудя дали най-сетне няма да видя баща си.

Вместо това едно набито момче с кръгло лице и сребърна обеца на ухото се вмъква вътре с рамото напред.

– Прощавай, бързам – казва той задъхано на кантонски. Той натиска копчето за третия етаж, нищо че бутонът вече светеше. – И ти ли си за офиса за записване?

Кимвам.

– Не се притеснявай, приятел – казва той. – Интервюто е направо смешно. Едва на изпита за физическа подготовка правят пресявката. – Той ме оглежда безцеремонно с преценката на продавач на коли. – Обаче имам чувството, че няма да имаш затруднения там.

Накланям глава, но не отговарям.

– Не говориш ли кантонски? – пита той.

Присвивам рамене, но не се обръщам към него.

– Предпочитам мандарин – отвръщам на кантонски.

– Акцентът ти е идеален! Сигурно си природно надарен. – Той се усмихва и ме потупва по гърба. – Откъде си се преместил? От Макао?

– Шанхай.

Усмивката му посърва и отмества ръката си.

– А, оттам.

Асансьорът спира с тих звън. Излизам пръв.

В офиса за записване има още двадесетина други кандидати, седнали в спретнати редици, като неподвижни шахматни фигури. Тъкмо сядам, за да попълня документацията, когато на вратата застава един полицай.

– Марко Цун Хъй Уонг?

– Аз съм – казва момчето с кръглото лице и подръпва ухото си.

Полицаят се намръщва, забелязал обецата му, и после го повежда по коридора.

Поглеждам надолу към заявлението си и попълвам нужната информация.

Година на завършване на гимназия: 2019. Възраст: 17. Ръст: 1,83. Колебая се на Име, макар че е най-елементарният въпрос. Как да изпиша името си – традиционно или опростено? Как да го произнеса – на мандарин или на кантонски? Като местен ли да се представя, или да кажа истината за мястото, откъдето идвам?

– Джън Кай Ен?

Една жена, офицер по обучението, ми се усмихва и ми дава знак да я последвам. Влизам в крачка с бързите ѝ стъпки по покрития с килим коридор, като по пътя подминаваме няколко стаи, в които се провеждат интервюта. Пресичаме общо помещение, където се носи тих разговор, идващ откъм кухнята. Спирам, когато чувам един от гласовете.

Като свиваме край ъгъла, го виждам. Лицето му е забулено в сянка, но добре различавам изразена челюст и прошарената коса. Висок е и има нещо в стойката, в поведението му, може би някакво предизвикателство. Не мога да определя...

Сърцето ми замира. Стомахът ми се обръща и си спомням, че днес не съм ял нищо.

– Възнамеряваме да пратим под прикритие някои от стажантите – казва мъжът до него, който пие кафе. – Тези, които могат да минат за студенти.

Баща ми отговаря нещо, но говори толкова тихо, че не успявам да го чуя. Гласът му, дрезгав и буботещ, звучи точно като в сънищата ми.

– Ще стане по-зле, преди да стане по-добре – отвръща събеседникът му. – Тези протестиращи са разглезени хлапета. Не знаят, че „не“ означава „не“.

Баща ми се обръща към охладителя за вода, към мен. Той е красив мъж, спор няма. Силно чело, интензивен поглед в дълбоки очи, прав нос. Ръцете ме сърбят да нарисувам профила му на хартия, да го довърша с акрилни, а може би дори с маслени бои, ако мога да си позволя да ги купя. За устните му, тънки и извити, и толкова тъмни, че почти изглеждат лилави, искам да използвам цвят. Кожата му има загар, загрубяла е и потъмняла от слънцето. На шията има белег, а вените му са зеленикаво-сини. Да, мисля си, за този портрет бих използвал цветове.

Тогава в съзнанието ми изниква лицето на майка ми. Спомен, който идва с паренето на вината. Винаги съм вярвал, че Ма е красива, по начина, по който всяко дете се възхищава на майка си, както новите пъпки на дърветата се обръщат към слънцето. Повечето хора казваха, че е най-обикновена жена, че видът ѝ не се отличава с нищо, дори баба ми говореше така, но на Ма не ѝ пречеше. Тя смяташе, че външният вид е полезен само с онова, което ти носи, но че сам по себе си няма никаква стойност. Помня как един прекалено любопитен продавач все ни оглеждаше, когато бяхме заедно, и все повтаряше, че Ма е късметлийка с такъв красив син като мен.

– Откъде се е взел? – питаше продавачът. – Изобщо не прилича на теб.

Ма не отговаряше. Но сега знам защо – аз приличам на баща си.

Интервюиращият ме потупва по рамото.

– Джън Кай Ен?

Баща ми чува името ми и се обръща. Виждам хладната преценка върху лицето му, смръщените му вежди. Това е изражение, което не мога да определя, докато не влизам в стаята за интервюто. Тогава разбирам какво е.

Безразличие.

През оная работа му е за мен.

Настанявам се сковано на единствения сгъваем стол срещу маса, зад която са седнали четирима полицаи. Еднаквите фуражки и униформи се сливат в една размазана картина, едва виждам лицата им. В замъгления ми поглед всички изглеждат еднакво. Изглеждат като баща ми.

– Да започнем с нещо лесно. Защо искаш да станеш полицай?

По врата ми запълзява топлина.

Защо искам да ставам полицай? Доходът е добър, предполагам, стабилно здравно осигуряване, все е някакъв начин да запълвам дните. А и това е нещо, което баща ми ме помоли да направя. Е, „помоли“ не е точната дума. Все пак той дори не ми даде избор, нали?

– Баща ми е инспектор в Полицейския тактически отдел – казвам с пресипнал глас.

Мъжът отляво се привежда напред.

– Кой е баща ти?

– Не е ли очевидно? – пита жената. – Виж го само. Одрал е кожата на офицер Чън.

Сред офицерите се понася шепот. По израженията им ми става ясно, че баща ми е уважаван тук, даже му се възхищават. Странното е, че им завиждам. Ще ми се и аз да можех да го уважавам. Но аз не го познавам.

– Оставил е у мен силното впечатление за важността на полицейската работа. – Никога не съм провеждал истински разговор с баща си. – Затова винаги съм искал да стана полицай, като него.

Всички тези лъжи са като шкурка върху езика ми, стържещи и груби. Исках да бъда художник, като майка ми. Но Ма не беше художник, не съвсем. Тя беше чистачка в обществена тоалетна, санитар, сервитьорка в по-добрите времена. Работеше на три места, за да си позволи обучението ми по изкуство.

След смъртта ѝ баба ми ми призна, че Ма е ползвала парите от здравната си застраховка, за да ми купи материали. Което означава, че се е пожертвала, за да може аз да нарисувам някаква глупава сюрреалистична маслена картина, която обследва нюансите между юношеството и абстрактното и необяснимото. А аз бях достатъчно наивен да мисля, че това има някакво значение.

Затова стискам зъби и лъжа. И лъжа, и лъжа, и лъжа.

***

След интервюто Марко ме търси.

– Кай се казваше, нали? – пита той. Сребърната му обеца е изчезнала. – Как мина интервюто?

Понечвам да тръгна към изхода, но той ме следва.

– Откъде знаеш името ми?

– Всички говорят за теб. Баща ти е голяма работа тук, нали? Офицер Чън. – Той се усмихва. – Истинска знаменитост е тук, но ти, разбира се, вече го знаеш.

Асансьорът сякаш не мърда от втория етаж.

– Не сме близки.

Марко изсумтява.

– Преди десет години е успял да свали цяла организация за трафик на хора. Буквално легендарен подвиг. Така се е сдобил с... – Той посочва врата си. – Един от босовете на престъпната групировка се опитал да го удуши с верига. Разправят, че баща ти никога не отстъпва.

Решавам да тръгна по стълбите. Естествено, Марко ме последва.

– С връзките на баща ти може даже да ни уредиш да участваме в мисията под прикритие – продължава той задъхано, докато се опитва да върви в крачка с мен. – Подбират най-добрите стажанти, които ще пратят под прикритие като студенти. Яко ще е, нали?

Бутам входната врата и присвивам очи срещу следобедната светлина. Дори слънцето сякаш е по-ярко тук, отколкото в Шанхай, въпреки че това може да се дължи на липсата на смог. Денят е прекрасен и аз ненавиждам Хонконг заради неговата красота. Чудя се дали Ма би оживяла, ако бе останала тук? Е, поне щеше да е здравно осигурена.

– Да ти кажа, в основното училище посещавах часове по актьорско майсторство. – До мен Марко продължава да говори неспирно, но усещам, че раздразнението ми утихва. Докато напускаме полицейската академия, напрежението в раменете ми изчезва. – Можем да се направим на интелектуалци, от онези, много ученолюбивите нърдове – казва той със смях. Очевидно мисли, че не е като тях.

– Би могъл да започнеш веднага, като си отваряш устата по-рядко – казвам.

Той се подсмихва.

– Туше. Май само ти ще минеш за нърд. А аз ще съм атлетичен мъжкар? Какво мислиш? – Той ми показва бицепса си. – Всички момичета ще са при мен.

– Почти съм сигурен, че това е нелегално.

– Прав си – въздъхва тъжно той. – Първо правило на мисиите под прикритие: не се забърквай емоционално.