Ехо в града - Кей Екс Сонг

Ехо в града

Китайска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 370
Цена 28.36 BGN / 14,50 EUR

Кей Екс Сонг - автор
Гергана Дечева - преводач
Полина Любенова - преводач
Станислава Млечкова - редактор
Ирина Василева - корица

В наличност

14.50 €

Книгата ще е налична за разпространение след 30,05,2026г.

Запазете своето копие сега с 15%отстъпка

"Ехо в града"

Кей Екс Сонг

Част първа

Глава 1

Феникс

Училищният звънец бие. Проправям си път с лакти из напомнящите на затвор коридори на Американското училище „Уитни“ в Хонконг и търся една руса глава, която би следвало да стърчи с около тридесетина сантиметра над тълпата. Не би трябвало да е трудно да забележа Чарли, тъй като е сред малкото момчета, деца на емигранти, в „Уитни“. При това е и най-шумният. Веднъж го чух да задава въпрос в час по химия за напреднали, а аз дори не посещавам тези часове. Аз съм в обикновените часове по химия, които по случайност се провеждат в съседната стая.

Днес Чарли го няма за мое огромно съжаление. Още веднъж оглеждам тълпата набързо и се запътвам към футболното игрище. И там няма и следа от него. Пиша му съобщение:

КЪДЕ СИ?

Чарли знае, че търпението не е сред добродетелите ми. Отново проверявам телефона си.

Някой ме хваща за рамото.

– Чарли! Най-сетне, ти...

Оспри е, по-големият ми брат. Той повдига една вежда и накланя глава настрани. Това е онзи негов характерен жест, който кара всички, от момичетата в средното училище до старите баби, да припадат по него. Но чарът му няма никакъв ефект върху мен. Скръствам ръце пред гърдите си.

– Не се радваш да ме видиш – отбелязва той на кантонски жаргон.

Въртя очи.

– Дедуктивните ти способности ме изумяват – отвръщам на английски.

Той се намръщва.

– Дедуктивни?

От цялото това въртене на очи ме заболява глава. Превеждам му го на китайски.

Той изглежда объркан. Оспри може да има професионална обиграност с жените, но подвизите му в любовта не означават, че има такива в академичната сфера. На двадесет и една е, а едва завърши гимназията. Сега е втора година в колеж, който подготвя за университета, но може и директно да започне работа след това. Но все още се опитва да влезе в университет. Ако я кара с това темпо, аз ще завърша преди него.

– Не всички прекарваме свободното си време в гледане на американски сериали – отговаря ми Оспри, този път на английски. – Някои имаме живот.

– И все пак оценките ти по английски би трябвало да са по-високи от моите – посочвам аз, – тъй като си бил в Щатите по-дълго от мен.

Въпреки че и двамата с Оспри сме родени в Хонконг, израснахме в Кари, Северна Каролина, където Оспри прихвана повлечения южняшки акцент. (Моят акцент е придобит директно на снимачната площадка на „Приятели“.) Прекарах годините от началното училище в Щатите, а когато станах на единадесет, се върнахме в Хонконг.

– Но мисля, че моят английски вече е по-добър от твоя – казвам и свивам рамене със самодоволна усмивка.

– Така е, защото имаш бяло гадже.

– Чарли не ми е гадже!

– Засега – усмихва се самодоволно.

– Всъщност какво искаш? – питам и сбърчвам нос. – И защо си тук? Да не би пак да излизаш с някоя моя съученичка.

Спомням си миналогодишния кошмар, когато Оспри покани на среща приятелката ми от бадминтона, Мелъди, и след това бързо я заряза. Нямаше и седмица. Оттогава Мелъди не ми говори. (Сякаш аз съм виновна за непостоянството на брат ми във връзките с жените!)

– Изключено – казва той. – Преминах към по-изискани. Харесват ми жени, които знаят какво искат.

– Жена, която знае какво иска, няма да иска теб.

Той ми показва изкривената си на една страна усмивка. Господи, ходим при един и същ стоматолог, но честно, неговите зъби са по-бели от моите. Поредната несправедливост в живота.

– Скоро ще видиш. – Той се прозява без да си направи труда да покрие устата си с ръка. – Мама иска да те закарам вкъщи. Чичо Чоу ѝ трябва, за да прибере татко от летището тази вечер.

Чичо Чоу не ни е биологичен чичо. Всъщност е семейният ни шофьор, но ни вози от години, откакто се помня всъщност, така че го чувствам по-близък от истинския си чичо. По-близък ми е дори от баща ми.

– Чакай. Татко се прибира?

Оспри свива устни, раздразнен от вълнението ми.

– Довечера ще спи в хотел. Каза че ще се отбие за вечеря утре.

– Татко е в Хонконг и ще отседне в хотел? – изпищявам аз. Два гълъба и един футболист обръщат глави към мен, поради което снишавам глас. – Защо просто не остане у дома както обикновено? Може да спи в стаята за гости ако мама не иска да...

– Защото нищо не е нормално, ясно ли ти е? – прекъсва ме Оспри през стиснати зъби. – Казал е, че „не иска да пречи на семейния график“. Най-вероятно ще лети за Ню Йорк на следващия ден.

Мина месец откакто мама и татко подадоха молба за развод. И Оспри е прав, оттогава нищо не е нормално. Мама говори с фалшивия си, учтив тон, който обикновено е запазен за служителите, които работят в колцентровете 24/7. Освен това похарчи две хиляди долара за дзен кристали за медитация, но това е друга история.

Междувременно татко изчезна от лицето на земята. Той е бизнесмен, занимава се с транспортиране на стоки, затова, въпреки че не е нищо ново, пълната липса на комуникация е смущаваща.

Не би трябвало да ме изненадва, че Оспри, най-големият и единствен син, получава новини, докато аз, средното дете, не получавам нищо. Дори нямам задължителното съобщение от учтивост „Как си?“. Не е питал какво става със SAT изпитите ми за приема в университета. (Положението е много зле. Не питай.)

Телефонът на Оспри вибрира.

– Да се махаме оттук – казва той, докато проверява съобщенията си. – Суки ни чака отпред.

Оглеждам игрището за последно, за да проверя дали Чарли не се е появил. Няма го. Явно не му е нужно да знае, че току-що се провалих на кандидатстудентския изпит. В този ред на мисли, дали мама трябва да знае? Поклащам глава и си налагам да мисля за нещо друго.

– Коя е Суки? – питам, докато прекосяваме атриума.

На стълбището разпознавам съученици, които си клюкарят – вероятно сравняват резултати от изпита.

– Ще видиш – казва Оспри с досадно напевен тон.

И наистина, когато излизаме на тротоара, до колата на Оспри ни чака момиче, което се е облегнало на вратата и в едната си ръка държи тарелка с три чаши боба. Косата ѝ е на сини и розови кичури и не е облечена в униформа, а носи скъсани джинси и кецове „Конвърс“. Подава на Оспри жасминов млечен чай. Той ѝ отвръща с целувка по устните и така, в рамките на половин секунда, отговаря на всичките ми въпроси.

Не си правя труда да ѝ се представям, понеже приятелките му се сменят като сезоните.

– Искаш ли? – пита Суки на кантонски. Тя ми предлага млечен чай от таро, който аз приемам с озадачено изражение.

– Нямаше нужда да ми купуваш нищо – казвам, въпреки че вкусът на таро наистина ми е любим.

Суки свива рамене.

– Работя в магазин за боба. Безплатно е. – Тя ми се усмихва и виждам, че има разстояние между предните зъби, което я прави странно чаровна. – Казвам се Суки. Студентка съм в Хонконгския университет, но работя в „Шеъртий“ надолу по улицата. Оспри предложи да ме закара за следобедния ми ангажимент, ако нямаш нищо против.

– Разбира се, че нямам – отговарям и отпивам от чая си.

Суки изглежда по-зряла от обичайния тип жени, които Оспри избира. Като за начало, тя действително учи в университет, и второ, не нарича Оспри с някой гальовен прякор пред сестра му – милост, каквато бившите му не са проявявали към мен.

Суки се обръща към Оспри:

– Гледай утре да си навреме. Репортерката от „Гардиън“ каза, че ще се срещнем в „Старбъкс“ точно в четири часа. Не мога да закъснявам.

Вдигам глава светкавично.

– „Гардиън“ ли каза?

Суки ръчка утайката от чая си със сламката и кимва, сякаш е нещо напълно нормално.

– Ще пишат статия за про-демократичния протест.

– Но... какво общо има това с теб? – Сбръчквам лице, но веднага смекчавам тона. – Не искам да кажа, че не си квалифицирана...

Суки се разсмива.

– Разбирам. Защо някаква случайна първокурсничка с розова коса ще дава интервю за „Гардиън“?

Значи наистина ще я интервюират. Прехапвам устна, не мога да скрия любопитството си.

– Помагам с организацията на протеста в университета – казва тя. – Отбий се, ако искаш. Демонстрацията срещу закона за екстрадиция е тази неделя. Сигурно знаеш?

Чувала съм съученици да споменават, но честно казано, не съм обръщала много внимание на новините заради кандидатстудентския изпит.

– Знам, че някакъв човек ще бъде съден в Китай и че хората са раздразнени – казвам и се изчервявам.

Суки ми се усмихва сухо.

– Раздразнени е меко казано. – Тя се привежда към мен. – Хората са просто бесни. – Тя накланя глава и насочва пръст към мен заговорнически. Изведнъж разбирам защо Оспри я харесва. – Ти също трябва да си бясна. Ела в неделя и ще научиш повече. Ще бъде... образователно. Брат ти ще дойде.

Обръщам невярващо поглед към Оспри.

– Наистина ли?

– Защо не? – пита той с възмущение. – Пък и освен това...

– Никс! – Чарли най-сетне се е появил.

Тича към нас, дългите му крака взимат по две стъпала наведнъж. Русата му коса е разрошена, а яката на униформата му е намачкана и обърната нагоре.

Чарли е само на шестнадесет, също като мен, но вече е метър и осемдесет. Всъщност е много нечестно. Когато се запознахме, бяхме с еднакъв ръст, но тогава аз спрях да раста, а той – не. Мисля, че ми е изпил потенциала за растеж, като дърво, което изсмуква хранителните вещества от корените на съседното. (Чарли ми казва, че теорията ми няма научна обосновка. Очевидно не може да я приеме.)

– Съжалявам, че закъснях – казва задъхано той. – Господин Им ме задържа.

Присвивам очи.

– Защо?

– Няма значение – отговаря той забързано и отбягва погледа ми. – Не е важно. – тъкмо се каня да го притисна, когато той пита: – Как мина изпитът ти?

– Ами – нагласям презрамката на раницата си. – Аз...

– Никс – Оспри ме прекъсва и кимва към колата, – лекциите на Суки ще започнат скоро.

– Ела с нас? – моля Чарли. Нужен ми е като емоционална въздушна възглавница за момента, в който майка ми в крайна сметка научи за резултата от изпита, и избухне. – Ще ти разкажа в колата.

– Къде отиваш? – пита той. – И… приятно ми е, не мисля, че се познаваме – той подава ръка на Суки. – Аз съм Чарли Хендерсън, съученик съм на Феникс.

– Суки Куан – отвръща тя. – И за да отговоря на въпроса ти, ще ме оставят в Хонконгския университет. А в неделя ще ходим на протест. Ела и ти.

Побутвам Чарли и се хващам за тази смяна на темата сякаш е спасителна лодка на борда на „Титаник“.

– Да отидем да видим. Звучи интересно.

Чарли изглежда несигурен.

– Не знам – увърта той. – Кандидатстудентският ми изпит е скоро, а и подготовката за колежа...

Точно в момента не ми се говори, не ми се слуша и дори не ми се мисли за подготовка за колеж. Не и когато не се знае дали изобщо ще вляза в такъв.

– Ще е добър материал за експозето ти с лична информация – казвам на Чарли. Суки изсумтява. – Може да разкажеш, че имаш живот извън оценките.

– Добър довод – признава той, въпреки че отчасти се шегувах. (Само отчасти.)

– Значи е решено – казва Оспри. – Да тръгваме.

– Хей – казва Чарли, след като се качва в колата и оглежда недопитите напитки в подноса за чаши. – Къде е моят боба чай?

Суки изведнъж вече не разбира английски.