Демонът и светлината- Акси О

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 384
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица Macmillan Publishing Group LLC
Илюстрация на картите Вирджиния Алин
Анжела Дечева - редактор

Ограничено количество

26.00 лв

Книгата ще е налична за разпространение след 15.11.2025г.

" Демонът и светлината"

Акси О

Книга втора от бестселъра " Плаващият свят "

ГЛАВА 4

РЕН

Планините Хебек,

„Врабчето“

„ВРАБЧETO” СЕ СТРЕЛНА надолу и продължи да пада от люка в продължение на няколко страховити секунди, преди митрилът да задейства. Юрхи стисна кормилото и го издърпа силно назад. Малкият самолет се изправи с клатушкане във вятъра.

Юрхи се разсмя.

– Е, това беше вълнуващо!

Мълния прониза въздуха, беше толкова близо до тях, че Рен усети изгарящата ѝ топлина. В светлината от светкавицата Рен забеляза волмарския боен кораб, който летеше на север.

– Ето го! – извика тя, докато сочеше в мрака.

– Дръжте се! – Юрхи дръпна кормилото и „Врабчето“ се впусна в преследване.

Те изскочиха с бясна скорост от бурния облак. Вятърът мигновено утихна и дъждът се превърна в ръмеж. Нощното небе пред тях беше ясно. В далечината волмарският кораб се люлееше във вятъра. Отново бяха запалили факлите си – сега бяха единствената светла точка в бездънния мрак.

Юрхи натисна един превключвател и фаровете на „Врабчето“ премигнаха няколко пъти, преди да угаснат напълно.

– По-рано видях трима души на палубата – каза тя, като кимна към волмарския кораб. – Но това не означава, че долу няма още хора.

Корабът беше по-малък от боен, но два пъти по-голям от „Врабчето“ и имаше долна палуба.

– Ще ги проследим до мястото, където водят Сунхо – успокои я Юрхи, – а после ще се промъкнем и ще го освободим. Дотогава опитай да си починеш малко.

Рен кимна и отлепи ръката си от стената. Притисна гърба си назад се плъзна на пода. Сгърчи лице от болката, която се разпространяваше от рамото по цялата ѝ ръка. Лявата страна на тялото ѝ беше прогизнала от кръв. Ноктите на Сунхо явно бяха проникнали по-дълбоко, отколкото бе предполагала.

С бързи движения, тя измъкна блузата си от панталона, скъса ленти от плата и ги уви около рамото си, като стискаше единия край със зъбите си и дърпаше с другата ръка. Когато свърши, тя се свлече обратно назад. Дишаше тежко.

Рен знаеше, че трябва да излекува раната си, че ще става все по-слаба от загубата на кръв, но искаше да запази останалата си магия.

Тя погледна към Таг, който я наблюдаваше със смръщено чело. Седеше срещу нея, стиснал арбалета в скута си. Ако и да имаше мнение за състоянието на раната ѝ или за начина, по който беше решила да се справи с нея, той не каза нищо. Така или иначе Таг не би могъл да ѝ помогне, без да наруши баланса на самолета, който беше толкова малък, че и най-незначителното преместване на тежестта можеше да го катурне надолу.

В съзнанието ѝ изплува споменът за последния път, когато беше летяла с Юрхи и Таг. Тогава я бяха спасили от военната база „Хагие“ в Долния свят. Онзи път всяко свободно място в самолета беше покрито с щайги, пълни с експлозиви. Сега беше празен, но Рен не го намираше за по-просторен.

През онази нощ тя отново беше тежко ранена, но не бе изпитала никакъв страх. Сунхо беше с нея. Болката ѝ бе изчезнала, докато гледаше колко много се тревожеше той за нея.

Сунхо.

Беше го намерила. Или по-скоро той беше намерил нея. Как се беше озовал на кораба на командира? В дълбоките недра на сърцето си тя се питаше дали бе търсил нея, дали душата му бе копняла за нея така, както нейната жадуваше за него.

Хората, които го бяха отвлекли, каквито и които и да бяха те, бяха дошли подготвени. Корабът им беше оборудван с едно-единствено устройство. Целта им беше повече от ясна: да заловят Сунхо.

Но защо?

Те не бяха облечени като войниците от Волмар. Носеха черни роби, но всякакви други подробности бяха неразличими в бурята.

Рен притисна ръка към рамото си. Превръзките вече бяха напоени с кръв.

Сунхо никога не би я наранил, но Демонът не беше Сунхо. Сунхо някога го беше описал като „мрака в мен“.

Ами ако го беше загубила? Мисълта беше непоносима.

Изцедено от изтощение, тялото ѝ се предаде, клепачите ѝ се затвориха и тя изпадна в неспокоен сън.

***

МАЛКО ПО-КЪСНО тя се събуди. Все още беше нощ, луната се криеше зад купища облаци. Юрхи погледна през рамо.

–О, добре, събудила си се. – Тя бе вдигнала очилата си, за да вижда по-добре в мрака. – Корабът на волмарците промени курса си преди няколко минути. Изглежда, че кацат.

Рен седна, без да обръща внимание на тъпата болка в рамото си.

– Къде сме?

– Ако се съди по посоката и скоростта ни – почти крещеше Юрхи, за да надвика шума от вятъра, – бих казала, че сме някъде близо до границата с Волмар. Тук няма големи градове или селища. Ако не се лъжа, столицата Волмария е по-на север.

Рен стисна зъби, докато наблюдаваше как волмарският кораб завива надясно. Юрхи бързо насочи „Врабчето“ след него. Снижиха се над борова гора. Скоро се появиха светлини, които трептяха слабо под гъстите корони на дърветата.

Сунхо най-вероятно бе изгубил съзнание, защото бе спрял да се съпротивлява и сега лежеше неподвижно в мрежата. Волмарците се гмурнаха към светлините и скоро кацнаха на една поляна. Рен зърна няколко дървени постройки, скрити сред дърветата.

– Прилича на някаква база – обади се Таг, докато Юрхи насочваше „Врабчето“ на запад, далеч от мястото за кацане – не можеха да рискуват да бъдат забелязани отдолу. – Твърде малка е, за да е военна, и не видях никакви кули за наблюдение за стражите.

– Нали не се опитваш да ми кажеш, че е някаква тайна база? – Юрхи потръпна. – Една ми беше достатъчна.

След като бяха спасили Рен от военната база „Хагие“, Юрхи и Таг бяха завели Рен и Сунхо в митриловите лаборатории през коварните мини под Плаващия свят. Именно в тези лаборатории Сунхо бе научил истината за миналото си – че е бил част от експеримент за подобряване и усилване на човешките способности с помощта на митрил.

– Ще кацна на място, където никой няма да ни види – каза Юрхи и обърна „Врабчето“ към малка клисура.

Тя плавно насочи самолета над високата трева и спусна колесника. Той се заби в земята и забави инерцията им. Спряха окончателно чак при скалист речен бряг.

Таг скочи пръв от задната част и помогна на Рен да слезе, като я хвана за здравата ръка. После посегна към арбалета, който беше оставил настрана, и дръпна едно въже, с което отвори люк към трюма. Очите на Рен се ококориха, когато видя малкото отделение, наблъскано с оръжия.

Таг посегна към една предварително приготвена чанта и я преметна през рамо. Грабна един колан с инструменти и го подхвърли на Юрхи, след което извади кинжал в ножница от един сандък, и го подаде на Рен.

Тя претегли острието в ръката си – беше дълго колкото предмишницата ѝ и тежеше колкото бамбуковата ѝ флейта. Завърза го около кръста си с лентата, прикрепена към ножницата.

– Да тръгваме – каза Юрхи, като затегна ремъка на колана с инструменти и оръдия и закрачи бързо към дърветата. – Имаме само още няколко часа до изгрев слънце.

Рен побърза да я последва, а Таг остана накрая на редицата.

Рен внимаваше да стъпва леко, прескачаше изсъхнали листа и избягваше клони, които можеха да се скършат под ботушите ѝ. Тръпка премина през тялото ѝ и тя се обгърна с ръце, пренебрегвайки острата болка в рамото си. Дрехите ѝ не бяха напълно изсъхнали от пороя и на места полепваха по кожата ѝ като лед.

Юрхи се движеше с едри, стегнати крачки и стигнаха до базата за по-малко от десет минути. Мястото беше обградено от стена, висока поне четири метра и половина. Юрхи им направи знак да изчакат, приближи се до стената, после изчезна зад ъгъла и се върна няколко минути по-късно.

– Изглежда няма патрули – съобщи тя. – Вероятно не очакват никакви проблеми. Базата е добре скрита. – Юрхи отново се обърна към стената и вдигна очи нагоре. – Няма значение къде ще прескочим. – Тя се пресегна към колана с инструментите си и извади пистолет с кука. – Хванете се за мен. Имаме само един, така че ще трябва тримата да се качим наведнъж.

Рен кимна и се хвана за талията на Юрхи, а Таг обгърна и двете.

Юрхи вдигна ръка, насочи пистолета към върха на стената и натисна спусъка. Куката, прикрепена към тънка корда, се изстреля във въздуха и проби камъка. Тримата рязко се изстреляха нагоре, прехвърлиха се над стената и се приземиха един върху друг. Падането им беше омекотено от голям, сякаш нарочно разположен там храст.

– Е, не беше особено елегантно – каза Юрхи, като изтупа листата от ръкава си, – но е важен резултатът.

Бяха се озовали зад кухнята. Големи глинени съдове, пълни със зимните запаси за хората от базата, бяха подредени до стената.

– Вървете след мен – каза Юрхи и предпазливо тръгна по една малка пътека.

Таг мина пред Юрхи, огледа зад ъгъла и ѝ даде знак да продължат.

– Не ти ли напомня за времето, когато проникнахме във фабриката за митрил в Девети район? – попита го Юрхи, докато притискаше гръб към стената. – Какви мили спомени. Но сега Сунхо е „девойката в беда“, така да се каже. И то каква красива девойка.

– Той е огромен пернат демон с крила и нокти – възрази сухо Таг.

– Шшш, не говорим за тези неща. – Юрхи наклони главата си многозначително към Рен. – Наистина Таг, понякога си толкова несъобразителен.

Докато вървяха, Рен за първи път се замисли, че са във Волмар, страна, в която никога не бе ходила, макар че по нищо не личеше, че са напуснали територията на Сарения. Сградите бяха сходни като архитектура, всяка от тях на един етаж и с извит покрив. Едва сега осъзна, че въпреки че Сарения беше във война с Волмар от десет години, тя знаеше твърде малко за самата страна.

В съзнанието ѝ изплува спомен от детството ѝ, от времето преди войната.

Делегация от Волмар беше пристигнала в Плаващия свят, за да отпразнуват рождения ден на майка ѝ. Бяха ѝ донесли подаръци: специално изработена купа от селадон в нефритено зелено, червена кожа от тигър, и кинжал с вграден бял нефрит от недрата на най-високата им планина.

Рен наблюдаваше процесията отстрани на главната тронна зала, стиснала ръката на бавачката си, Дуна.

Волмарците имаха същите черти и говореха същия език, и тя си спомняше, че си бе помислила: „Та те не се различават от нас“.

Ако имаше нещо, което изглеждаше различно, то това беше майка ѝ, застанала сама на подиума. Слънчевата светлина проникна през големите прозорци зад нея и заслепи събралите се в залата. Те отместиха погледите си.

Но не и Рен. Очите ѝ търсеха Небесната девойка.

За един кратък миг, когато погледите на събралите се не бяха върху нея, маската на безразличието, която майка ѝ винаги и неизбежно носеше, падна и разкри необхватната ѝ скръб.

– Ето там са кацнали.

Рен вдигна поглед и видя Таг да оглежда поляната, която бяха забелязали отгоре.

Въздушният кораб, който бяха преследвали, стоеше изоставен в средата на полето. От другата страна имаше сграда, която се издигаше по-високо от останалите.

– Сигурно там са завели Сунхо – предположи Таг.

Рен усети как стомахът ѝ се свива от очакване. Сунхо беше наблизо.

– Какъв е планът ти? – прошепна Юрхи. – Имам чувството, че Сунхо няма да ни сътрудничи, макар и да сме му спасители.

– Просто ме заведи при него – отговори Рен, сбърчила вежди. – Аз ще се погрижа за останалото.

Юрхи кимна.

– Разбрано, Принцесо.

Рен все още не беше измислила план, но имаше идея. Демонът, който бе нападнал село Горийе, беше ранил Вук и беше отровил кръвта му. Тя бе сигнала до Плаващия свят, за да намери лек, и макар да се бе върнала с противоотрова, не еликсирът беше това, което го излекува. Тя го беше излекувала. С магията си.

Скоро след като Вук се бе възстановил, в ума ѝ се бе зародила една идея.

Ами ако можеше да излекува и Сунхо?

Не беше споменала на никого за това – рискът за нея беше твърде голям и това беше само теория. Но в момента, в който Сунхо бе разбил палубата на кораба, тя бе осъзнала, че ще направи всичко възможно, за да го върне.

Надяваше се само да ѝ е останала достатъчно магия.

Гласове на приближаващи хора се чуха зад тях. Тримата хукнаха заедно през поляната. Приклекнал под прозореца от другата страна, Таг извади лост от чантата си и го подаде на Юрхи, която разби рамката на прозореца и го отвори. Промъкнаха се един по един, а Таг бутна прозореца зад тях.

Рен се бе оказала върху ниска работна маса, покрита със стъклени флакони и шишета. Бяха в малка стая, осветена от няколко слаби фенера. Тя слезе и докато оглеждаше помещението, страх сви стомаха ѝ. Странни, остри инструменти лежаха по масите. Виждаха се носилки, оборудвани с метални белезници, същите като онези, които бе видяла в лабораторията за митрил.

– Какво е това място? – Таг потръпна и се отдръпна от нещото с неопределена форма, потопено в буркан с течност, което бе съзерцавал досега.

Таг и Юрхи не бяха влизали в лабораториите с Рен и Сунхо. Не бяха видели доказателствата за експерименти върху животни, върху хора.

Преди две години Сунхо бил закаран в подобна лаборатория, заедно с двамата си най-добри приятели, Рохун и Хите. През онази нощ се случило нещо кошмарно. След това Рохун и Сунхо се трансформирали, а Хите...

– Елате, вижте това – обади се Юрхи. Тя стоеше до голяма дъска, окачена на задната стена. На нея бяха прикрепени десетки бележки и рисунки. – Виждала съм този символ и преди. – Тя посочи рисунка на черно крило. – Беше на картата, която откраднахме от фабриката за митрил в Девети район. Това е мястото, където вероятно са докарвали митрила.

Погледът на Рен се спря върху друга скица, скрита зад нея. Тя вдигна хартията и видя изображение на перо. Веднага разбра, че не е нейно перо – беше прекалено дълго и тясно. Не беше и изображение на формата на черното крило. Но колкото повече гледаше рисунката, толкова повече ѝ се струваше, че все пак е нейно перо – въпреки че беше рисувано само с мастило. Художникът го беше направил така, че да изглежда блестящо.

Но в това нямаше никаква логика. Хартията, върху която беше нарисувано перото, беше огъната от времето. Художникът, който и да беше той, беше правил скицата преди много време.

– Тук има изход – извика Таг и тя свали ръката си от рисунката.

Двете с Юрхи се затичаха през стаята до мястото, където Таг беше отворил вратата. Тя водеше към спускащо се надолу стълбище.

– Страхотно – подхвърли саркастично Юрхи. – Стълби, които водят към мрака на неизвестността – точно се молех да попаднем на такова нещо.

– Заповядай – каза Таг и ѝ направи път.

Юрхи тръгна напред, а Рен я последва. Стълбите водеха до метален решетъчен под, под който се виждаше голяма зала.

Сунхо беше окован във вериги на пода в центъра ѝ.

Рен се хвърли напред към парапета, но Юрхи я хвана за ръката.

– Чакай – прошепна по-голямото момиче. – Някой идва.

Тежки стъпки отекнаха отдолу, когато една фигура, облечена в черна роба, влезе в залата през вратата под решетката, на която бяха стъпили. От мястото, където стояха, можеха да видят само гърба му.

Мъжът се приближи към Сунхо – огромна маса пера, повдигаща се с дишането му, изглежда беше в безсъзнание. Лицето и тялото му бяха скрити под крилата му.

Черната роба на мъжа скриваше лицето му, покриваше тялото му от главата до петите. В съзнанието на Рен се появи мимолетен спомен за учения с болнав вид, когото бе срещнала в лабораторията за митрил. Той беше облечен в същата роба.

Непознатият беше висок и широкоплещест. Той отметна качулката си. Имаше дълга черна коса, която падаше под раменете му.

Таг се размърда до нея и тихо издърпа арбалета иззад гърба си. Точно тогава една от стрелите му се изплъзна от колчана. Рен бързо се протегна, за да я хване, но не и преди върхът ѝ да се удари с трясък в металната решетка.

Тя рязко извърна глава и видя, че непознатият се взира в тях. Рен едва успя да потисне изненадания си вик.

Черни очи, очертани в червено. Дебели, изпъкнали рога. Огромни зъби. Уста като паст.

Лицето на демон.

Плаващият свят

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 320
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица Macmillan Publishing Group LLC
Илюстрация на картите Вирджиния Алин
Полина Любенова - редактор

В наличност

26.00 лв