Демонът и светлината- Акси О

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 384
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица Macmillan Publishing Group LLC
Илюстрация на картите Вирджиния Алин
Анжела Дечева - редактор

Ограничено количество

26.00 лв

Книгата ще е налична за разпространение след 15.11.2025г.

" Демонът и светлината"

Акси О

Книга втора от бестселъра " Плаващият свят "

ГЛАВА 3

РЕН

Планините Хебек,

императорският кораб на Сарения „Синята костенурка“

РЕН ПОБЪРЗА ДА СЕ ИЗПРАВИ на крака и се опита да види нещо в поройния дъжд. Тя подскочи, когато една стрела се заби в дървената палуба и разцепи дървото. Лавина от свистящи звуци привлече погледа ѝ към небето, където каскада от стрели летеше към кораба.

Без да се замисля, тя вдигна ръка и призова магията си. Светлина изригна от дланта ѝ, изгори най-близките стрели и обезвреди останалите, които паднаха, разпръснати по палубата.

Сиянието от Светлината ѝ трая няколко секунди. Когато изчезна, от вражеския въздушен кораб се чуха викове. Ако досега волмарците не бяха знаели местоположението на Рен, сега вече със сигурност бяха наясно къде е.

Рен понечи да тръгне напред, но веднага изгуби равновесие и се улови за перилата, когато широката страна на „Синята костенурка“ беше ударена. Звукът от сблъсъка отекна в костите ѝ. С тътен корабът започна да се накланя настрани – волмарците ги бутаха към бурята.

За секунди небето помръкна още повече. Дъждът се изливаше като из ведро.

Долу, в мрака, тя зърна един от саренианските въздушни кораби. Целият беше в пламъци. Огромна сянка падна върху кораба им и Рен вдигна рязко глава. Над „Синята костенурка“ се издигаше волмарски военен кораб – огромен въздушен съд с черни платна, който летеше толкова близо над тях, че Рен можеше да чуе призрачното скрибуцане на корпуса му.

Въжени стълби се спуснаха отстрани. Най-долните им стъпала затракаха по палубата. Първият волмарец, който стъпи на „Синята костенурка”, беше уцелен със стрела в рамото. Той скърши дръжката ѝ и се втурна напред с рев, за да се сбори със саренианеца, който го бе ранил.

Много скоро Рен изгуби представа какво се случва. Все повече волмарци в черни доспехи наводняваха кораба. Носовете и устите им бяха скрити под маски. Навсякъде по палубата те влизаха в ожесточени битки с войниците на командира. Крясъци раздираха небето, докато саренианци и волмарци падаха, изхвърлени зад борда. Телата им потъваха надолу в нощта.

Рен залитна назад, обърна се и се втурна към най-близкото стълбище. Дъждовната вода се стичаше по гладкото дърво. Ботушите ѝ джапаха, докато стъпваше по следи, оцветени в червено от кръв.

Рен почти бе стигнала до входа, когато загуби равновесие, падна и се удари с все сила в палубата. Изкрещя от острата болка.

Докато свиваше коляното си към гърдите, разбра, че се бе препънала в крака на ранен войник. Той дишаше тежко, опрял гръб към фокмачтата. Стрела беше пронизала гърдите му, почти до сърцето му. Бронята му беше черна, с избродиран сребърен тигър на лявото рамо. Това беше символът на императрицата на Волмар.

Войникът бе свалил маската от лицето си. Очите му бяха млади и уплашени. Погледна в очите ѝ.

– Моля те – прошепна той.

Беше почти на годините на Вук, едва ли година или две по-голям.

Рен погледна към стълбището. Беше толкова близо, едва на няколко крачки.

Обърна се и се примъкна до войника. Когато коленичи до него, той започна да кашля, да се дави, от устните му бликаше кръв. Стрелата беше пробила белите му дробове. Фатална рана, и все пак...

– Прости ми – каза Рен, след което изтръгна стрелата от гърдите му.

Той изкрещя. Гореща, лепкава кръв се изливаше върху пръстите ѝ.

Рен беше опитвала да лекува такава тежка рана само веднъж – когато за първи път бе видяла Сунхо. Както и тогава, тя се остави на инстинкта да я води, черпеше от Светлината и ѝ позволяваше да проникне в него.

Когато момчето се свлече назад, в безсъзнание, тя притисна пръстите си към шията му. Рен въздъхна с облекчение, когато усети слаб пулс.

Изправи се, все още разтреперана. Това беше всичко, което можеше да направи за него. Сега съдбата щеше да реши дали войникът щеше да оцелее, или не.

Рен продължи да се препъва към стълбището, когато се блъсна в поредното тяло. Още един волмарец. Той рязко вдигна ръка и сграбчи китката ѝ.

– Значи слуховете са верни – изръмжа той с присвити очи. – Императрицата ще ме възнагради щедро, ако ѝ занеса такава солидна плячка като теб.

Той я повлече към въжените стълби. Рен се опита да се измъкне, но хватката му се затегна още повече. Изведнъж войнът се разтресе и я пусна, а после падна напред със стрела от арбалет, забита в гърба му.

– Добре ли си? – извика Таг. Гласът му звучеше нежно дори насред свирепата битка.

Тя се обърна и видя, че той спуска оръжието си.

– Добре съм – отговори тя и разтри китката си.

Той се намръщи докато оглеждаше състоянието ѝ, но кимна към стълбището.

– Насам?

Тя го последва.

– Да намерим останалите и да измислим план – продължи бързо Таг. – Не знам колко още ще издържи „Костенурката“. Ако положението стане по-зле, може да се наложи да напуснем кораба.

Когато стигнаха до края на коридора, той притисна гръб към стената, огледа зад ъгъла и едва тогава продължи напред. Таванът изскърца тревожно. Таг ускори крачка и се насочи на юг към спалните помещения. Когато завиха по следващия коридор, тя чу звуци от боричкане, приглушени ритници и викове. От една стая изскочи волмарец, метнал на рамото си млада жена с пилотски очила, виснали около врата ѝ. Рен разпозна момичето-куриер, което яростно риташе похитителя си.

Таг свали арбалета си. Погледна Рен и ѝ даде знак с леко поклащане на главата. Не можеше да стреля по войника, без да рискува да уцели момичето.

Рен бързаше да намери решение. Огледа коридора и срещу стаята забеляза фенер. Използва магията си и запрати вятър към пламъка. Огънят се разгоря, проби фенера и обгърна войника. Той пусна момичето с писъци, за да предпази лицето си. Рен се втурна с бесен вик по коридора, а Таг я последва. Заедно наблъскаха волмареца в каютата. Рен затръшна вратата, а Таг грабна една дървена летва и я заклещи под дръжката.

Рен бързо развърза ръцете на момичето.

– Ужасно съжалявам – каза Рен.

Волмарецът вероятно беше объркал младата жена с Рен, тъй като бяха с еднаква височина и телосложение. Когато Рен осъзна, че момичето бе станало мишена заради нея, ѝ стана лошо, повръщаше ѝ се.

Момичето скочи на крака и изрита вратата.

– Тази гадина! Трябваше да изчакаш. Аз щях да го премажа.

Рен я гледаше с отворена уста. Едва се сдържа да не се разсмее.

– Тук са – каза Таг.

Дъските на пода запукаха тревожно. Войници с извадени мечове изпълниха коридора.

– Принцесо! – извика момичето с паника в гласа.

Рен се обърна и видя, че огънят бе плъзнал по стените. С всяка изминала секунда пламъците ставаха все по-неконтролируеми. Бяха в капан между огъня и войниците. Рен се опита да призове Светлината си, но усети едва доловимото трептене на нейното присъствие. Явно се бе преуморила – никога преди не беше използвала магията си по толкова различни начини и в такава бърза последователност.

Искаше ѝ се да крещи от гняв. Как така знаеше толкова малко за собствените си сили.

Волмарците вече се възползваха от предимството си, приближаваха се по коридора. Куриерката застана пред Рен и размаха кинжала си. Таг вдигна арбалета си с пръст на спусъка.

Над всички тях се разнесе силен трясък. Волмарците застинаха на място и погледнаха към тавана. Силен стон се разнесе по цялата му дължина, парчета дърво и прах западаха по пода. Тогава, с оглушителен трясък, той се сцепи и нещо голямо се срути през него.

Куриерката отскочи настрани, а Таг се хвърли върху Рен, за да я предпази от дъжда от трески. Голямо парче от тавана падна върху гърба му и той се строполи върху нея.

– Таг! – извика Рен.

Тя се измъкна изпод него и с помощта на момичето го издърпа изпод развалините.

– Диша! – успокои я куриерката.

Рен въздъхна с облекчение, но тогава погледът ѝ се спря върху нещо, което летеше във въздуха пред нея.

Перо, черно като нощта.

Таванът се беше срутил напълно. Дъждът се сипеше напречно в коридора и гасеше пламъците. Беше виждала подобни пера няколко пъти – в средата на моста в Соравон, в тайната лаборатория дълбоко в митриловите мини, и на онази слънчева поляна в Плаващия свят.

Рен вдигна очи. От другата страна на коридора волмарците стенеха в агония, но тя не им обърна внимание – цялото ѝ същество беше съсредоточено върху демона, който бе влетял и сега се мяташе бясно между тях и волмарците.

Сунхо.

Перата му бяха като ножове, сечаха стените и дъските на пода.

Рен направи крачка към него. Чу момичето да я вика, но не се обърна.

– Сунхо – прошепна тя.

Дори и за миг да беше изпитала някакъв страх, той изчезна под мощния копнеж, който я остави без дъх. Осъзна, че бленуването ѝ по него беше като зле превързана рана. И сега, когато той беше пред нея, тази рана се беше отворила на нова сметка и кървеше неспирно.

Рен пристъпи бавно към него. Сунхо щеше да я разпознае. Ако не с ума или тялото си, то с душата си. Трябваше да я разпознае.

Той се обърна и замахна с ноктите си към нея. Рен отскочи назад, но не достатъчно бързо. От продраната тъкан на рамото ѝ се изливаше кръв.

Сунхо изрева. Крилата му блъскаха стените. Изправи се в целия си ръст и се извиси над нея.

Рен притисна ръка към раната си, опитваше се да види лицето му през перата, които покриваха цялото му тяло. Острите им върхове удариха на милиметри от нея и тя сгърчи лице, когато няколко раздраха кожата ѝ.

– Сунхо, моля те – умоляваше тя. – Аз съм, Рен. Аз съм... – Тя се поколеба.

Каква всъщност му беше тя? Бяха спътници. По време на дългото им пътуване нито един от двамата не би оцелял без другия. Тя го беше излекувала, а той я беше бранил. Бяха се сражавали рамо до рамо, бяха се шегували един с друг. Бяха се утешавали взаимно, когато имаха най-голяма нужда от човек, който да ги успокои.

Тялото ѝ потрепери, докато си спомняше как я беше докоснал последната сутрин на поляната, ръцете му – нежни върху талията ѝ, прегръдката му – все по-твърда и настоятелна, устните му – сладки като нектар.

– Аз съм твоята приятелка – изрече тя тихо. – Не ме ли помниш?

Рен беше напълно погълната от сянката му. Сунхо можеше да я смаже всеки момент, но тя трябваше да опита да го върне, да го накара да си спомни.

Протегна ръка – не я интересуваше, че рамото ѝ гореше от болка и че ако не се излекуваше скоро, вероятно щеше да припадне от загуба на кръв. Ако само можеше да види очите му...

Стрела се заби в рамото на Сунхо и той се отдръпна с вик.

– Не! – изпищя Рен. Таг стоеше зад нея, от главата му течеше кръв. – Не стреляй! – крещеше тя. – Това е Сунхо!

С кошмарен рев Сунхо се хвърли напред. Таг изстреля последната си стрела и тя уцели Сунхо в крилото. С вой той се провря яростно през дупката и се гмурна в бурята.

Без да се колебае, Рен прескочи волмарците и се втурна към стълбите. На палубата вражеските войници бяха отблъснати към въжените стълби. Командир Су стоеше до гротмачтата и направляваше войниците си да ги преследват.

– Рен!

Тя се обърна и видя Малък Чичо да тича към нея. Той се хвърли върху нея и я прегърна.

– Слава на боговете, че си добре – каза той.

Сърцето му туптеше в един ритъм с нейното. Тя го стисна силно, после се отдръпна.

– Сунхо беше тук. Видя ли къде отиде?

В далечината се чу биенето на камбана. Сърцето ѝ щеше да изскочи, докато тичаше към перилата. В небето под нея Сунхо беше кацнал на един от волмарските въздушни кораби и забиваше нокти и дълбаеше в дървото на палубата. Не обръщаше внимание на стрелите, които пронизваха крилата и гърба му. После изчезна вътре в кораба и се появи отново няколко секунди по-късно, стиснал нещо синьо.

Митрил.

Синият камък блестеше ярък между ноктите му. Сунхо отвори устата си, зъбите му блеснаха и той погълна цялото парче. Корабът веднага започна да пада, лишен от силата на митрила, която досега го бе държала във въздуха.

Докато корабът се спускаше, Сунхо се издигна в небето.

– Какво става? Какво е това? – попита Таг, който я бе последвал на палубата, и сочеше към друг кораб, по-малък от останалите.

Рен не го беше забелязала досега, защото факлите му не бяха запалени. За разлика от останалите кораби, на палубата на този имаше само един голям катапулт, който се управляваше от трима души, облечени в обемни черни роби.

Рен примижа в поройния дъжд.

– Какво правят?

Бяха насочили катапулта към Сунхо.

– Мисля, че се опитват да го застрелят – каза мрачно Вук.

– Сунхо! – изкрещя Рен, когато катапултът изстреля снаряда.

Но той се отвори в мрежа и тя улови Сунхо във въздуха. Той изрева зверски. Опита се да разреже въжетата, но те само се затягаха още повече около него.

След това въздушният кораб бързо се изстреля в бурята, повлякъл мрежата със Сунхо зад себе си.

Бяха го пленили.

Но защо? Къде го водеха?

– Принцесо – каза командир Су, който се бе приближил до нея, придружен от двама от войниците си. – Корабът е обезопасен, но волмарците може да подновят атаката си. Моля, потърсете убежище на мостика. За Ваша безопасност е.

Рен кимна като в сън; в съзнанието ѝ беше паднала мъгла. Но докато се придвижваха към мостика, тя се откъсна и хукна под палубата.

Намери Юрхи в каютите, предназначени за екипажа, където тя укрепваше стените с парчета от счупени мебели.

Рен не губи време да обяснява.

– Сунхо е пленен. Трябва да го намерим. Моля те, Юрхи.

Юрхи събра вежди и погледна Вук и Таг, които бяха последвали Рен.

– „Врабчето“ няма да побере всички ни.

Малък Чичо леко подбутна Рен напред.

– Върви.

Сърцето на Рен се сви. Тя отново го изоставяше.

– Ще те чакам в Плаващия свят – успокои я Вук. – Теб и Сунхо.

Тримата се втурнаха към хангара, където бунтовниците бяха оставили самолета си. Той беше по-малък, отколкото Рен го помнеше, проектиран така, че да превозва само един пътник, да не говорим за още двама.

Таг се настани отзад, привърза се с въже към стената, а Рен приклекна зад Юрхи, която сложи очилата си и каза:

– Ще е трудно излитане. – Тя даде знак на Вук, който дръпна лебедката, за да свали люка. – Дръжте се здраво! – извика Юрхи.

Вятърът нахлу в трюма и после ги хвърли директно в окото на бурята.

Плаващият свят

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 320
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица Macmillan Publishing Group LLC
Илюстрация на картите Вирджиния Алин
Полина Любенова - редактор

В наличност

26.00 лв