Демонът и светлината- Акси О

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 384
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица Macmillan Publishing Group LLC
Илюстрация на картите Вирджиния Алин
Анжела Дечева - редактор

Ограничено количество

26.00 лв

Книгата ще е налична за разпространение след 15.11.2025г.

" Демонът и светлината"

Акси О

Книга втора от бестселъра " Плаващият свят "

ГЛАВА 2

РЕН

На изток от планините Хебек,

императорският кораб на Сарения „Синята костенурка“

КОМАНДИР СУ БЕ ПОМОЛИЛ да повикат Рен на мостика малко след като се бяха отдалечили от Долината, поради което тя и Малък Чичо напуснаха помещението с каютите, където се намираше стаята на Рен, и тръгнаха по тесните коридори.

Рен се бе успокоила – Малък Чичо изглежда се наслаждаваше на полета и без усилие пазеше равновесие, докато се издигаха и спускаха. Платна и ротори работеха в тандем, за да ги придвижват по-бързо през небето. Притиснал лицето си към един илюминатор, Малък Чичо посочи ято птици, летящи под тях.

Докато двамата вървяха, членовете на екипажа спираха, за да се поклонят на Рен. Обръщаха се към нея с „Принцесо“ или „Ваше Височество“. След като това се случи три пъти, Малък Чичо се усмихна.

– Ще ми трябва време да свикна с това.

Рен въздъхна, но после се оживи.

– Всъщност си мислех, че не трябва да те наричам „Малък Чичо“ повече, поне не и пред другите.

„Малък Чичо“ беше името, което семейството ѝ и хората от Долината му бяха дали. Беше техният начин да изразят обичта си. Но в Плаващия свят той щеше да изпълнява официална роля на съветник.

– Искам саренианците да се обръщат към теб с името ти – обясни тя, – и с уважение, затова реших, че трябва да дам пример.

Малък Чичо сложи ръце зад тила си и се отпусна.

– Е, опитай.

Рен сви устни.

– Вук – каза тя и сбърчи нос. – Мисля, че и двамата ще трябва да свикнем с доста нови неща. – Тя хвана ръката му и се притисна към него. – Радвам се, че тръгна с мен.

– Не мисли, че идвам само заради теб – подкачи я той и ѝ намигна. – Списъкът на сватовницата беше твърде кратък. Исках да разширя кръга от кандидати.

– Разбирам... – Рен сложи глава на рамото му. – Някой е привлякъл вниманието ти ли?

Той поклати глава и въздъхна драматично.

– Твърде много войници. Знаеш, че не искам някой с агресивен нрав. Предпочитам мъже с мил характер, като мен.

– Просто предпочиташ себе си.

Той се разсмя, а веселият звук се носеше с тях до мостика.

Командир Су се поклони при появата им, а топлата му усмивка омекоти строгите му черти.

– Какъв приятен звук. Рядко се чува смях на боен кораб.

Рен пусна ръката на Малък Чичо и той пристъпи напред, за да се поклони.

– Надявам се да не е проблем, че се самопоканих на борда.

Командирът вече клатеше глава.

– Вашето присъствие тук е повече от добре дошло. – Той прехвърли вниманието си към Рен и изражението му стана мрачно. – Току-що получих спешно писмо.

Рен забеляза куриера до стената. Косата ѝ беше влажна, а на врата ѝ висяха пилотски очила.

– Военни кораби на Волмар са били забелязани близо до планината Чонгдок – каза командир Су. Имаше предвид естествената природна бариера, която отделяше Волмар от Окупираните територии, които сега бяха под властта на Сарения. – От първостепенно значение е да презаредя въздушните кораби и да потегля веднага, щом стигнем до столицата, за да ги предизвикам незабавно.

Рен знаеше много малко за войната, но беше наясно, че тя бе започнала след смъртта на майка ѝ. Генерал Илджин, подкрепен от Плаващия съвет, управляващия орган на Сарения, съставен от благородници, беше започнал насилствено да анексира кралствата, разположени около Плаващия свят. Някога известни като Стоте кралства, сега те представляваха Окупираните територии на Сарения. Но едва когато генералът обърна алчен поглед към великата империя Волмар на север, агресията ескалира до война в огромни мащаби.

– Моля, приемете извиненията ми, Принцесо – продължи командирът. – Обещах Ви подкрепата си, когато се върнем в Плаващия свят, особено по отношение на Съвета.

Рен се намръщи. Предусещаше, че благородниците на Сарения няма да приемат добре мнението на неопитна млада жена от затънтено село, дори и да беше тяхна владетелка по право.

– Но се успокоявам с това – продължи командирът, – че ще имате спътник, на когото можете да разчитате за разумни съвети. – Той кимна към Малък Чичо, който изпъчи гърди.

Рен скри разочарованието си зад лека усмивка.

– Разбирам, командире – каза тя. – Моля Ви, пазете се и се върнете колкото може по-скоро. Имам чувството, че ще ми е нужна много помощ.

***

ПО-КЪСНО СЪЩАТА ВЕЧЕР Рен и Малък Чичо вечеряха с командира в неговата каюта. След това, докато Вук се настаняваше в каютата до нейната, Рен се качи на палубата. Въздухът беше натежал от влага, хладен и свеж. Вдиша дълбоко и усети остър аромат на приближаваща буря.

Няколко членове на екипажа нагласяха такелажа за платната. Те се поклониха, когато тя се приближи, но като цяло я избягваха. Може би мислеха, че Рен търси уединение, макар че най-вероятно страняха от нея по друга причина. За екипажа тя беше саренианска принцеса – не равна на тях, а много над тях. Чудеше се дали тяхното отношение следваше да я подготви за това, което я чакаше в Плаващия свят. Дали щяха да я държат встрани от останалите, като звезда, твърде далечна, за да бъде достигната?

Тази мисъл ѝ напомни за майка ѝ – не такава, каквато беше в онази последна нощ на ръба на скалата, а в безкрайно много други моменти. Във всеки един от спомените на Рен майка ѝ беше сама.

С въздишка Рен се приближи до перилата и погледна отвъд тях. Видя другите два въздушни кораба, които ги следваха, единият малко по-надолу вляво, а другият от дясната страна. В далечината се издигаха планините Хебек, но сега изглеждаха по-близки, по-страшни и по-мрачни от преди. Буря се завихряше около най-високия връх, сега изцяло обгърнат от огромен черен облак. Командирът я беше уверил, че ако се придържат към курса си, ще успеят да заобиколят бурята.

Струя от хладни капчици изпръска лицето ѝ и тя потрепна. Рен обърна гръб на перилата и по-надолу по палубата забеляза позната фигура с контрастиращо ярка на фона на мрака коса.

Никога не беше говорила твърде дълго с Таг, талантливия механик на Юрхи. Бяха си разменяли само по няколко думи, въпреки че и двамата бяха на седемнадесет години. И все пак, тя тръгна към него.

Когато се приближи, той вдигна поглед, кимна кратко и пак се загледа в небето. В продължение на няколко минути нито един от двамата не проговори. Обикновено Рен изпитваше потребност да запълва мълчанието с разговори за незначителни неща, но с Таг това не беше нужно. Може би защото той ѝ напомняше за Сунхо.

Двете момчета не си приличаха физически – Сунхо беше по-висок и с тъмна коса, а Таг имаше коса с цвета на звездна светлина, но и двамата бяха тихи по природа и имаха успокояващо присъствие.

Въпреки че, когато беше със Сунхо не винаги изпитваше… точно спокойствие. Заля я такава силна носталгия, че тялото ѝ се сгърчи от болка. Стисна перилото с ръце и позволи на студа да прониква през кожата ѝ.

Рен знаеше, че не само споменът за Сунхо я привличаше към Таг, а и фактът, че Таг го познаваше. Той беше може би единственият приятел на Сунхо, освен нея и Юрхи. Таг беше и един от малкото хора, които можеха да разберат как се чувства Рен.

– Мислиш ли, че е някъде там? – попита тя. Инстинктивно знаеше, че не е нужно да обяснява кого има предвид. – Когато си помисля колко ли болка изпитва... – Дъхът ѝ заседна в гърлото, усети парене в гърдите си. – Не става дума само за физическа болка, но за и вината, която сигурно изпитва, когато мисли за случилото се с брат му... – Рен не довърши.

Вече беше разказала на Юрхи и Таг какво се беше случило на поляната, последното място, където бе видяла Сунхо. Магията ѝ беше отключила негов спомен, който той бе заровил дълбоко в себе си – истината за брат му. Той не беше изчезнал; Сунхо го беше убил.

– Страхувам се – проговори отново Рен, – от това, което вината му причинява.

Какви бяха последиците върху сърцето му, върху душата му?

Рен не можеше да проумее какво се беше случило след това. Знаеше само че след като бе разбрал истината, Сунхо се беше трансформирал. Момчето, с което бе пътувала до Плаващия свят, и което в началото на пътешествието им беше просто един непознат, накрая се бе превърнало в човек, към когото тя изпитваше дълбока привързаност. Но на онази поляна той се бе трансформирал в чудовище с нокти, зъби и крила.

Тя стисна очи. Нямаше значение. Той все още беше Сунхо. Все още беше неин приятел.

– Ами ако не мога да го намеря? – прошепна тя. – Ами ако никога повече не го видя? – Гърдите ѝ се свиха и сълзи премрежиха погледа ѝ. Тя бързо ги преглътна. – Съжалявам. Не искам да те натоварвам.

Таг се размърда до нея. Извади от палтото си бяла кърпичка, бродирана с малки сини цветя, и ѝ я подаде.

– Благодаря – каза тя, взе я, попи очите си и издуха носа си. Когато се опита да я върне, Таг поклати глава.

– Няма нужда. Задръж я. – Гласът му беше тих, леко заглушен от вдигната яка на палтото му.

Рен стисна кърпичката в ръката си.

– Сунхо изкачи цял един свят, за да стигне до теб – напомни ѝ Таг. Когато Рен вдигна глава, видя, че той бе открил лицето си, и я гледаше в очите. – Не мисля, че нещо би могло да го спре да се върне при теб.

По шията на Рен плъзна руменина. Таг извърна поглед и тя с любопитство забеляза, че ушите му бяха почервенели. След кратко мълчание тя се покашля.

– Юрхи ми разказа за плановете ви да се върнете във „Волрюданг“.

Таг кимна.

– И двамата имаме неща, за които трябва да се погрижим. И... искам да видя как е Хару.

Хару беше малкото дете, съседчето на Сунхо, което Сунхо и Таг бяха спасили от боксовите арени. Сега баба Джин гледаше момчето, докато Юрхи се върнеше и намереше майка му.

– Сунхо ще се успокои, когато разбере, че се грижиш за него – каза Рен и се усмихна топло на Таг, който отново скри лице в яката си.

Двамата останаха още малко при перилата. Навън беше потъмняло. Рен потръпна. Тъмнината изглеждаше безкрайна, като бездна. Навсякъде по палубата членовете на екипажа запалваха факли, чиито пламъци трепкаха на вятъра. Тя сбърчи лице, когато силен порив се удари в тялото ѝ и развя косата ѝ назад.

Сарения...

– Чу ли това? – попита тя.

Звучеше като женски глас. Рен се обърна към носа на кораба, откъдето идваше гласът. Таг я погледна учудено.

– Не чух нищо.

Платната се развяваха ожесточено. Сигурно ѝ се беше причуло заради вятъра. Сега наистина се приближаваха към бурята. В следващите няколко минути щяха да минат точно покрай черния облак. Силно потръпване разтресе тялото ѝ.

– Добре ли си? – попита Таг с набръчкано от тревога чело.

– Добре съм. – Той сякаш не ѝ повярва, затова тя се усмихна, за да го успокои. – Просто ми е студено.

– Трябва да влезеш вътре.

– Ще вляза. Скоро. Просто искам първо да обмисля някои неща. Ти се прибирай.

Таг се поколеба, но после кимна. Тя по-скоро усети, отколкото чу, как си тръгва, защото без него вятърът сякаш изведнъж стана още по-режещ.

Рен се зачуди дали да не помоли още веднъж Юрхи и Таг да ѝ помогнат да потърси Сунхо, както беше направила преди. „Врабчето“ беше в трюма и можеха да тръгнат още тази нощ.

Сарения...

Рен се обърна рязко. Не беше сгрешила, наистина бе чула гласа и първия път.

Тя се втурна към предната част на кораба. Вятърът се усили още повече, духаше от всички страни, толкова напорист, че я изтласка назад. Тя чу предупредителните викове на членовете на екипажа, но не им обърна внимание и продължи напред, вдигнала ръка, за да пази лицето си.

Дъждът стана проливен, капките удряха по палубата. Косата ѝ изпадна от плитката, кичури плющяха по бузите ѝ.

Почти беше стигнала, само още няколко крачки.

И тогава свали ръката си.

На носа на кораба, с гръб към Рен, стоеше жена, облечена в ефирна черна роба, спускаща се от раменете ѝ върху палубата като разлято мастило. Нито един косъм от главата на жената не помръдваше. Робата ѝ беше абсолютно неподвижна, дори ръкавът ѝ не трепваше.

Капките дъжд се разбиваха в кожата на Рен като парчета лед.

Сарения.

Рен замръзна. Бяха минали десет години, но тя никога нямаше да забрави гласа на майка си. Рен тръгна към фигурата в роба и протегна ръка.

Гръм разтърси нощта. Тя се залюля и падна, докато въздушният кораб се накланяше настрани. Когато погледна нагоре, фигурата вече не стоеше на носа.

Рен скочи на крака и се втурна към перилото. Жестоко удари коляното си в долната му част, но едва усети болката, защото търсеше фигурата в небето.

Но вместо нея видя светлина в мрака.

Лицето ѝ се намръщи още повече, когато забеляза още една, после още една. Стотици светлини, трептящи като свещи.

Корабът се разклати отново. Рен беше изтласкана от перилата и падна на палубата в мига, в който от десния борд се чу силен трясък.

Нямаше съмнение от какво беше звукът: нещо се беше забило в тях с все сила.

Рен погледна нагоре и видя черния облак. Извисяваше се над нея, осветен отвътре от същите светлини като тези под него. Сърцето ѝ се сви от ужас, когато осъзна – това бяха факли, пламтящи по палубата на волмарски боен кораб.

Бяха под атака.

Плаващият свят

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 320
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица Macmillan Publishing Group LLC
Илюстрация на картите Вирджиния Алин
Полина Любенова - редактор

В наличност

26.00 лв