Демонът и светлината- Акси О

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 384
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица Macmillan Publishing Group LLC
Илюстрация на картите Вирджиния Алин
Анжела Дечева - редактор

Ограничено количество

26.00 лв

Книгата ще е налична за разпространение след 15.11.2025г.

" Демонът и светлината"

Акси О

Книга втора от бестселъра " Плаващият свят "

ГЛАВА 1

РЕН

На изток от планините Хебек,

Долината

РЕН ХВЪРЛИ ХАРТИЕНОТО СИ ВЕТРИЛО високо в небето, превъртя се назад на ръце и се приземи точно навреме, за да хване дръжката му във въздуха. Всички около нея избухнаха във възторжени възгласи. Рен си представяше как звуците на радост се разпространяват из Долината като хор от запели на вятъра камбанки.

Тя сгъна ветрилото, като го опря на ръката си, и намигна на децата, които махаха с ръчички, лепкави от сладките оризови питки, които бяха яли цялата вечер.

Селото блестеше, огряно от червени и сини празнични фенери, и докато погледът ѝ обхождаше познатата гледка, Рен почувства остра болка в гърдите.

Утре щеше да замине – вече беше информирала командир Су за решението си. Щом стъпеше на императорския въздушен кораб, тя вече нямаше да бъде Рен от Долината, а момиче, чиято съдба беше много по-страшна и отговорна. Мисълта я накара да потрепери и тя бързо я изтласка към дъното на съзнанието си. Притесненията можеха да изчакат до сутринта. Тази вечер беше празник в чест на скорошната реколта и за почитане на духовете на близките, които наскоро бяха напуснали този свят.

С леко движение на китката тя разтвори ветрилото си и го размаха, за да запази равновесие, докато изпъваше единия си крак и се въртеше. Светлината в нея се превърна в пламък, който гореше от сърцевината ѝ навън, и я изпълваше с топлина.

Вятърът се завихри край нея. Рен се въртеше все по-бързо. Магията ѝ все още беше нещо ново за нея, беше сурова и нетренирана. Имаше да учи толкова много за начините да я контролира, а и тепърва щеше да открива на какво е способна. Можеше да манипулира вятъра, да лекува леки рани и да борави със сребърната Светлина, но какво друго можеше да прави?

Едва наскоро беше открила, че има крила. Те се бяха проявили в утрото на Фестивала на Светлината, когато благодарение на тях се бе спасила.

Бе спасила и Сунхо.

За миг той сякаш беше до нея – можеше да види красивото му лице, очите му, които блестяха най-ярко, когато гледаше в нея. Можеше да усети ръката му, топла и силна, стиснала нейната.

Тогава усещането изчезна така, както се появи и беше заменено с ново. Съзнанието ѝ се наводни с образи на зъби и нокти. В ушите ѝ кънтеше мъчителният рев на душа, разкъсваща се на две.

Тя спря да се върти, препъна се и падна на земята. Сърцето ѝ туптеше болезнено, беше изпаднала в паника. Чуваше как децата я викат, но гласовете им сякаш идваха до нея от много далеч. Крясъците им бяха объркани, уплашени.

Трябваше да ги успокои, да се изправи и да довърши представлението.

Рен вдигна глава и срещна погледа на Малък Чичо, застанал сред тълпата. Преди седмица му беше трудно да стане, а сега стоеше прав до Хви. Къдравата му коса бе прибрана в хлабав възел. Веждите му бяха смръщени, но той ѝ кимна кратко и бързо.

Продължавай, Рен, сякаш казваха очите му. Всичко ще бъде наред – просто трябва да довършиш започнатото.

Рен се изправи на крака, превъртя се два пъти във въздуха и се приземи задъхана. После се приведе напред и се поклони на публиката.

Децата веднага заприиждаха към нея като пасаж от рибки. Тя падна на колене и събра в прегръдките си колкото можеше повече мъничета.

– Рен, ще се връщаш при нас, нали? – попита братчето на Хви. В устата му имаше дупки от опадалите млечни зъбчета, а очите му блестяха от сълзи.

Внучката на старейшината дръпна Рен за ръкава.

– Не си тръгваш завинаги, нали?

– Моля те, не си отивай – извика малката братовчедка на Хви. Бузките ѝ бяха зачервени от студа. – Кой ще си играе с нас, когато те няма?

– Ще имате Хви – утеши ги Рен. – И Малък Чичо, разбира се.

За пореден път през тази седмица сърцето ѝ се сви при мисълта, че ще ги напусне. Особено Малък Чичо. Но не можеше да го вземе със себе си. Той все още се възстановяваше от болестта, която за малко да отнеме живота му. Заради натравянето на кръвта му Леля се бе принудила да тръгне на дълго пътуване в търсене на лек, и все още не се беше върнала.

Устните на няколко от децата трепереха в борба с плача, но те кимнаха смело.

– Ще ни липсваш!

– Вие ще ми липсвате повече! – обеща Рен.

– Усмихни се, Рен – каза братчето на Хви. Изражението му беше твърде сериозно за толкова малко дете. – Всичко ще бъде наред.

Сълзи опариха ъглите на очите ѝ и тя го прегърна силно.

– Благодаря ти.

Едно по едно децата скочиха на крака. Когато Рен се изправи с тях, вдигнала хартиеното си ветрило, видя командир Су да се приближава към нея. Досега бе разговарял със старейшината на селото. Вероятно бяха обсъждали ранното заминаване на следващия ден.

Рен познаваше командира съвсем отскоро, от деня, в който той ѝ даде обет да я подкрепя. Но през изминалата седмица тя бе започнала да вярва и да разчита на опитния воин, който въпреки грубата си външност имаше меко сърце.

Когато командирът се изправи от поклона си, Рен изпита прилив на благодарност. Въпреки че вероятно беше натоварен с още повече отговорности след ареста на генерал Илджин, той я беше придружил до долината и търпеливо и вежливо бе чакал Рен да се подготви емоционално за заминаването си.

През краткото време, прекарано заедно, тя беше разбрала, че командирът бе служил на генерала в продължение на години, тъй като беше повярвал на неговата лъжа, че майката на Рен сама е скочила от ръба на Плаващия свят. Истината бе, че всъщност именно генералът я беше бутнал.

Освен това Рен с изненада научи, че командир Су е бил ментор на Джеил, единствения син на генерала, който беше задържан под охрана в Плаващия свят до изхода от съдебния процес на баща му. Командир Су беше уверил Рен, че делото ще се състои скоро след завръщането ѝ.

Тя беше сигурна в чувствата си към генерал Илджин – той беше омразен човек, предател и престъпник. Но Джеил... Рен все още не знаеше какво да мисли за капитана. Когато бяха деца, той беше неин приятел. И въпреки че методите му може би бяха грешни, той се бе опитал да ѝ помогне зад гърба на баща си, когато бе разбрал, че вероятно е жива.

Командир Су премести погледа си на запад към високо издигналите се склонове и върхове на планините Хебек.

– Събира се буря – каза той. Вече беше вечер. Сиви облаци се трупаха и обгръщаха най-високите върхове. – Ако тръгнем преди изгрев слънце, ще успеем да я избегнем.

Рен се усмихна тъжно. Преди месец тя би била ужасена от перспективата да се качи на въздушен кораб, който да я носи в небето, тъй като страхът ѝ от височини ѝ се бе струвал непреодолим. Сега усещаше едва доловимо тревожно очакване.

– Каквото и да ни чака в Плаващия свят – заяви командирът, – ще имате пълната ми подкрепа.

– Благодаря Ви, командире – отговори тя.

Смях избухна сред хората и привлече вниманието му.

– Простете ми. Трябва да празнувате с приятелите си.

Рен поклати глава.

– Най-добре е да се измъкна сега – каза тя. – Не мисля, че сърцето ми е готово за дълги сбогувания.

Командир Су отново се поклони и се отдалечи. Рен хвърли още един поглед към импровизираната сцена, след което се скри в една тясна уличка. Излезе на пътя до реката, която минаваше покрай селото.

Беше спокойно в сравнение с кипящия от глъчка и веселия център на селото. От другата страна на реката високите треви се полюшваха като океански вълни. Един самотен дрозд зовеше своята половинка, а ясният звук, подобен на мелодия на флейта, отекваше меланхолично в сумрака.

На половината път вниманието ѝ беше привлечено от дузина фенери, блеснали със златистите си пламъци, които се носеха към нея по водата. Те идваха от селата нагоре по реката. На хартиените им страни, с четка и много старание бяха написани послания за вечна памет.

Докато гледаше фенерите, очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя също бе загубила свои близки, и то съвсем наскоро – бавачката си от детство, Дуна, и Голям Чичо. Знаеше, че не трябва да се обвинява за смъртта им. Демонът, който беше нападнал село Горийе, и убийците, изпратени в „Храма на Ярката Луна“, бяха плод на злокобните решения на други хора. Но това не облекчаваше болката ѝ.

Не знаеше колко дълго бе стояла на брега на реката, но след известно време фенерите бяха изчезнали и на тяхно място над реката се бяха появили светулки. Дъхът ѝ секна от изненада – беше зима, твърде студено за светулки, но ето че блещукаха около брега на реката и над полето отвъд нея. Мигаха като малки звезди.

Рен избърса сълзите от очите си и пое по дългия път към дома в компанията на светулките.

Вятърните камбанки, виснали от стрехите, зазвъняха, когато отвори вратата на къщичката. За миг застана на прага и попи с поглед всичко, което ѝ беше познато до болка – огнището с пепелта, прилежно събрана настрани, ниската дървена маса, на която семейството ѝ се събираше за закуска и вечеря. По-рано същата сутрин беше опаковала някои от вещите си, така че трябваше само да вземе чантата си от стаята, която делеше с Малък Чичо.

След това тръгна към единствената друга стая в къщичката, онази, която принадлежеше на Леля и Голям Чичо. Откакто се върна, не беше влизала там от уважение към личното пространство на Леля. Плъзна вратата настрани и веднага забеляза колко разхвърляна беше стаята. Повечето от вещите от фургона бяха внесени вътре и оставени до стената – големият сандък, в който държаха костюмите си, дърводелските инструменти на Малък Чичо и големият барабан на Голям Чичо.

Рен забеляза това, което търсеше, върху един нисък шкаф – малък сандък за дрехи. Ключът вече беше вкаран в ключалката с форма на риба. Трябваше само да го размърда. Чу се щракване и ключалката се раздвижи. Рен бавно отвори капака.

Робата беше каквато я помнеше – малинова, толкова ярка, че очите я заболяваха, докато гледаше в нея. Когато взе робата в ръце, Рен очакваше да бъде залята от поток от образи и спомени, и макар че беше готова да ги посрещне, тя остана непоколебимо и твърдо стъпила в настоящето. Този път не се появиха никакви мъчителни спомени от онази нощ преди десет години.

Тогава чу, че вратата на къщичката се отваря, и след няколко секунди се появи Малък Чичо.

– Сигурен бях, че те видях да се измъкваш – изнегодува той. – Можеше да ме предупредиш.

В едната си ръка държеше връзка лук, увита в канап, а през рамото си носеше кожена чанта.

– Сватовницата ме притисна с един списък, цял списък... – Той не довърши. – Какво е това?

– Роба – отговори Рен и я вдигна, за да му я покаже. – Беше на майка ми. Носеше я в нощта, когато...

Тя рядко говореше за миналото си – Леля ѝ беше забранила, за безопасността на Рен и за тяхната. Но след като Малък Чичо бе дошъл на себе си след натравянето, тя му бе разказала всичко. Не само за това, което се беше случило, докато той беше в безсъзнание, но и за всичко, което Рен беше видяла през онази нощ.

Малък Чичо се наведе над нея и се загледа в робата.

– Тогава как сестра ми се е сдобила с нея?

– Не знам...

Майка ѝ беше загърната в тази мания, преди да падне. По-късно същата нощ Леля бе открила Рен, скрита в хралупата на едно дърво и бяха избягали от Плаващия свят заедно. Дали Леля се бе върнала да вземе робата? Но кога? И защо?

– Ако само можех да я попитам – каза Рен, стиснала силно плата между пръстите си.

Беше се надявала, че Леля ще се върне до седмица, но времето на Рен тук беше изтекло. Тя въздъхна тежко, отпусна хватката си върху плата и сложи робата обратно в сандъчето. После затвори капака и нагласи обратно ключалката.

– Ако искаш да оставиш съобщение на сестра ми, мога да ти помогна. – Малък Чичо свали чантата, която носеше през рамо, и я пусна в скута ѝ.

Тя я отвори и вътре видя мастилница, свитък и четка.

– Сватовницата ме притисна до сергията на търговеца на мастило, ако трябва да знаеш – промърмори той.

Рен пусна чантата, за да го стисне в прегръдката си.

– Благодаря ти! Много ли беше настоятелна сватовницата? Няма да се разделя с теб заради кого да е.

– Това е лъжа – възрази той шумно. – Утре ще се разделиш с мен.

Малък Чичо не беше спрял да мрънка, откакто преди две вечери му беше казала, че ще замине сама. Тя попиваше чертите на сърдитото му лице, запомняше елегантно оформените му очи и розовите му бузи. Щеше да пази този спомен за него за онези бъдещи миговете, когато щеше да ѝ е нужен най-много.

Рен затвори очи и пое дълбоко дъх. Когато ги отвори, веднага сложи усмивка на лицето си.

– Тогава да не заминавам, а? – попита тя и го прегърна още по-силно. – Можем да пътуваме заедно като трупа, само двамата. Какво ще кажеш?

– Не го мислиш сериозно – каза той, отблъсна я нежно и се изправи. – Напиши си писмото. Утре сутринта ще те изпратя.

Рен изчака Малък Чичо да излезе от стаята и свали усмивката от лицето си. През последната седмица ѝ беше трудно да се преструва, че е добре. Не искаше той да разбере за огромния страх, който всъщност изпитваше.

Взе чантата, извади пособията за писане, разгъна свитъка и го разстели върху масата. Хвана четката и потопи върха ѝ в мастилото. Искаше да попита Леля за робата, но когато четката докосна хартията, осъзна, че не това искаше да напише.

Тръгнах на дълго пътешествие и се върнах у дома. Но това не е краят, написа тя, като се стараеше да оформя знаците четливо, въпреки че ръката ѝ трепереше.

Преди десет години ти ме спаси. Тук се чувствах в безопасност и бях щастлива. Но през тези години саренианците са водили война, която е причинила невъобразими страдания.

Война в нейно име, макар и да не беше името, което тя сама си беше избрала.

Не мога повече да бягам и да се крия. В света царува мрак.

Тя си спомни за демона, който нападна село Горийе и рани почти смъртоносно Малък Чичо. Когато той се разболя от нещо, което направи кръвта му синя, Рен отиде в Плаващия свят, за да намери лек, и пътуването я отведе дълбоко в митриловите мини.

Когато затвореше очи, тя можеше да види онази странна лаборатория, място за ужасни експерименти, където хора са били превръщани в чудовища, и онзи учен, когото срещна там. Той източи една цяла епруветка от нейната кръв в замяна на противоотрова. С каква цел, тя не знаеше и досега.

Имаше го и другият мрак... жестокостта и корупцията в самия Плаващ свят.

Погледът на Рен се върна върху сандъка в ъгъла. В съзнанието си тя виждаше майка си, застанала на ръба на скалата, но не червената роба бе приковала вниманието ѝ тогава, а изражението на майка ѝ – сякаш цялата светлина беше напуснала очите ѝ.

Страхувам се, че завръщането ми там може да ме промени.

В Долината тя беше Рен. Актриса в трупата. Племенница на Леля, Голям Чичо и Малък Чичо. В Плаващия свят тя щеше да бъде съвсем друг човек.

Принцеса. Кралица. Небесна девойка.

Това бяха ролите, които майка ѝ беше играла, както и жените преди нея, назад, назад във времето, чак до самата първа Небесна девойка.

Какво ли се случваше с един човек, когато трябваше да носи на плещите си такова наследство, такава титла?

Завръщането в Плаващия свят беше придружено със страх от толкова много неща. Но Рен най-много се страхуваше да не загуби себе си.

На хартията имаше достатъчно място за още няколко реда. Ако съобщението беше до Малък Чичо, щеше да напише думи, изпълнени с обич. Но това беше Леля.

Съжалявам, че първия път тръгнах, без да ти кажа, и съжалявам, че си тръгвам и сега, без да те изчакам да се прибереш. Ще се опитам да помня всичко, на което ме научи.

Ръката ѝ се колебаеше над хартията. Имаше чувства, които никога не бе признавала или изказвала пред Леля, и дори сега беше прекалено страхлива, за да напише думите. Затова завърши с:

Благодаря ти. За всичко. Твоя племенница, Рен.

***

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН Рен се събуди преди изгрев слънце. На матрака до нея Малък Чичо спеше проснат върху палета си, с един крак преметнат през възглавницата. Тя вдигна одеялото до брадичката му и притисна устните си към бузата му. После грабна чантата си и изтича навън от къщичката.

Той щеше да се разстрои, че е тръгнала, без да се сбогува, но Рен се страхуваше, че ако останеше за сбогуване, може би никога нямаше да събере смелост да тръгне.

Саренианските въздушни кораби бяха акостирали на западните пасища, всеки закрепен към земята с десетки въжета. Докато Рен вървеше по възвишението, тя вдигна поглед към огромните кораби, които се издигаха на няколко метра над земята. Способността им да летят се дължеше на митрила, вграден в специалните камери в сърцевината им. Всеки от тях беше оборудван с ротори и платна, които трябваше да улавят вятъра. Когато примижеше, Рен можеше да види мъглявото синьо сияние, обвиващо трите кораба.

Хладен бриз измъкна няколко кичура от плитката ѝ и тя обгърна тялото си с ръце. Забеляза Юрхи до дългата, плоска рампа на най-близкия въздушен кораб, по която войници качваха каруци с товари към трюма. Рен махна на по-голямото момиче, което се затича към нея.

Юрхи беше облечена с прилепнали панталони и широка риза, а към челото ѝ бяха пристегнати чифт пилотски очила.

Докато Юрхи се приближаваше, Рен си спомни първата си среща с бунтовничката, която беше с три години по-голяма от нея. Още тогава си бе помислила, че Юрхи е много красива, и сега Рен вече можеше да си признае, че по онова време доста ѝ завиждаше и яростно ревнуваше Сунхо от нея.

– Къде е Таг? – попита Рен. Бузите ѝ бяха пламнали от смущение при спомена за тогавашното си глупаво поведение, и се надяваше Юрхи да си обясни плъзналата по лицето ѝ червенина със студения въздух.

Юрхи размаха ръка някъде назад.

– Казва си сбогом.

– О, не знаех, че се е сприятелил с някого в селото. – Рен огледа полето и видя среброкосия спътник на Юрхи до две овце.

– Сложихме „Врабчето“ в трюма. Надявам се, че няма да е проблем – каза Юрхи, като кимна към „Синята костенурка“, огромния въздушен кораб на командир Су.

След като разбра, че саренианците дават имена на военните си кораби, Юрхи реши, че самолетът, който беше неин и на Таг, също трябва да има име.

– Ще пътуваме с вас до Плаващия свят, но после ще се разделим. Бихме дошли с теб – аз, например, много бих искала да видя двореца, но вече прекарахме достатъчно дълго време далеч от „Волрюданг“.

Рен преглътна разочарованието си. След дълго обмисляне тя бе решила първо да се върне в Плаващия свят, а след това да потърси Сунхо. Не знаеше къде е, нито как да го търси. Юрхи и Таг се бяха съгласили да я придружат, но тя не можеше да ги задържи толкова дълго далеч от дома им и от собственичката на „Волрюданг“, баба Джин. И все пак не беше очаквала, че ще трябва да се раздели с тях толкова скоро.

– Радвам се – каза Рен, – че поне в началото няма да съм сама.

– Кой казва, че ще си сама?

Рен се обърна и видя Малък Чичо, който беше застанал зад нея. На главата му беше наклонена конусовидна сламена шапка, а през рамото му беше преметната чанта.

Рен го погледна с отворена уста.

– Какво правиш...?

Той вдигна периферията на шапката си и ѝ се усмихна широко.

– Не си си мислила, че отново ще ти позволя да тръгнеш без мен, нали?

– Но ти... ти си болен!

– Сега съм много по-добре, благодарение на теб!

Сякаш за да докаже последното, той направи колело върху тревата, опрян само на една ръка, докато с другата придържаше шапката си.

Юрхи извика възторжено, а Рен се засмя колебливо. Тя знаеше, че трябва да му откаже, че трябва да настоява Малък Чичо да се върне у дома, но истината беше, че се чувстваше почти замаяна от облекчение.

– Ще е опасно – предупреди тя.

– Знам – заяви той уверено.

– Ще има демони.

– Знам – потвърди той по-сериозно. Пое си дъх и вдигна брадичка. – Ти си моя племенница. Моя отговорност е да се грижа за теб.

– Ти си само с една година по-голям от мен!

– Точно така. Имам цяла година житейски опит повече от теб.

Вероятно имаше дузина причини, поради които Малък Чичо не трябваше да идва с нея в Плаващия свят, но в този момент никоя от тях нямаше значение – Рен искаше той да дойде с нея.

Но явно Рен бе продължила да го гледа несигурно, защото усмивката му стана по-мека.

– Какво ще каже Леля, ако се върне и разбере, че съм те пуснал да тръгнеш сама? – Той се разтрепери театрално. – Честно казано, не знам кое е по-страшното – демоните или сестра ми!

***

ПОЛОВИН ЧАС ПО-КЪСНО и трите въздушни кораба, които бяха придружили Рен до Долината, бяха готови за отпътуване. Преди Рен да се качи на флагманския императорски кораб „Синята костенурка“, тя и Малък Чичо се сбогуваха с Хви.

Беше трудно сбогуване, защото приятелката ѝ имаше двама малки братовчеди, които се бяха вкопчили в краката ѝ, а едно малко агънце се бе сгушило до глезените ѝ.

– Ще чакам Леля и ще ѝ кажа къде сте отишли – обеща Хви.

– Благодаря! – Рен улови ръката на приятелката си и я стисна. – Ще ми липсваш!

Докато Рен и Малък Чичо се качваха по рампата към палубата, Хви махаше енергично с ръка и викаше:

– Грижете се един за друг!

Рен се хвана за перилата, когато въжетата, задържащи кораба, бяха прерязани и паднаха на земята, и започнаха да се издигат в небето.

Слънчевата светлина привлече погледа ѝ на изток, където слънцето изгряваше и разпръскваше златистите си лъчи над Долината.

Докато гледаше мястото, неин дом през последните десет години, сърцето ѝ се изпълни с емоции. Това бяха гледките, които тя щеше да цени най-много: овцете, които се разхождаха по полетата като пухкави бели облаци; блесналата река, която се виеше през Долината като гръб на сребърен дракон; хората, които сега изглеждаха толкова далечни, че приличаха на малки петънца, неразличими сред цветята и дърветата.

Над нея платната уловиха вятъра и въздушният кораб се издигна към Плаващия свят.

Плаващият свят

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 320
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица Macmillan Publishing Group LLC
Илюстрация на картите Вирджиния Алин
Полина Любенова - редактор

В наличност

26.00 лв