Любов като падащ цвят - Кейсуке Уяма

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 250
Цена 26,40 BGN / 13,50 EUR

Кейсуке Уяма - автор
Гергана Дечева - преводач
Шуейша - корица
Анджела Дечева - редактор

В наличност

13.50 €

"Любов като падащ цвят"

Кейсуке Уяма

Дори и сега, когато видя цъфнали череши, все още помня.

Колкото и време да минава, не мога да не мисля за теб.

Мисаки, иска ми се да бях направил повече за теб.

Но не можех да направя нищо. Дори не забелязах страданието ти. Не успях да облекча тъгата ти.

Но това не е всичко.

Знам, че те нараних.

Какво ли си помислила за мен онзи ден, когато ти обърнах гръб?

Когато си спомням за това сега, не мога да понеса болката.

Но колкото и да съжалявам за всичко, което направих, вече е твърде късно.

Сега е пролет, а ти вече не си тук.

Единственото, което мога да сторя сега, е да направя всичко по силите си, за да не бъдеш забравена и споменът за теб да остане жив.

И затова, Мисаки, всеки път, когато видя цъфнали череши, си спомням.

Те цъфтят така кратко, толкова са преходни.

Мисля за теб, любов моя, като за цвят на цъфнала череша.

ГЛАВА ПЪРВА

ПРОЛЕТ

Харуто Асакура седеше на стола във фризьорския салон, а ножиците режеха косата му бързо, внимателно, ритмично.

Докато застаналата зад него фризьорка подстригваше косата му с уверени, обиграни движения, сърцето му блъскаше в гърдите. Цялото му тяло се затопляше като лятното слънце, а сланите му се навлажниха от пот. Под пелерината Харуто избърса ръцете си в джинсите си и крадешком хвърли поглед към отражението на фризьорката в огледалото.

Лицето ѝ беше сладко, обло лице, като на котка. Имаше леки къдрици, които падаха свободно с деликатни по-светли оттенъци, и носеше блуза с груб кант. Когато се концентрираше, имаше навика лекичко да цупи лицето си и да издава устни напред.

Мисаки Ариаке. Това беше името на жената, в която Харуто се беше влюбил.

С половин ухо чуваше тихата музика, пусната за фон: „Penny Lane“ на Бийтълс. Мелодията накара лицето му омекне като оризова питка, забравена на скарата прекалено дълго.

Ариаке-сан беше прекалено сладка, за да се опитва човек да я опише с думи. Каква ли комбинация от генетични фактори беше довела до такава сладост? Харуто изпита дълбока благодарност към родителите ѝ.

Най-неочаквано Мисаки го погледна в огледалото. Стреснат, той подскочи на стола си като ракета, готова да излети.

По дяволите! Забеляза, че я оглеждам!

Но единственото, което Мисаки каза, беше:

– Какво има? – След това наклони глава настрани. Изглежда не беше забелязала разгорещения поглед на Харуто.

– Нищо... ха-ха-ха... – Смехът на Харуто излезе прекалено силен и леко фалшив.

Успокой се! каза си той. Успокой се!

Днес беше дошъл в салона с една голяма задача. Това не беше просто игра. Беше мач, мачът на живота му.

Когато погледна през прозореца, вниманието му беше привлечено от цъфналата череша от другата страна на тясната улица. Дървото беше със странна форма, леко наклонено надясно. Пролетното слънце грееше ярко, а цветовете, вече в пълния си разцвет, бяха удивително красиви. Понесени от нежния пролетен бриз, венчелистчетата политаха високо в небето.

Гледката беше перфектна за снимка и обикновено би го успокоила, но днес Харуто изпитваше огромно напрежение. Този уикенд щеше да бъде пикът на цъфтежа на черешите. Когато отминеше, цветовете щяха да започнат да опадват.

Нямаше време за губене. Днес беше денят! Трябваше да покани Ариаке-сан на среща да отидат да гледат цъфналите череши.

Песента свърши и сега вървеше „She Loves You“, също на Бийтълс. Мелодията и думите сякаш му даваха кураж.

Благодаря ви, Джон, Пол и… не помня кои бяха другите двама, но и на тях благодаря.

И тогава Харуто взе решение – щеше да започне разговор за нещо напълно несъществено, а след това да насочи темата към цъфтежа на черешите.

– Какви сладкиши обичаш?

– Хм… Може би пудинг.

– Моят любим сладкиш е сакура[1] мочи. Сега е сезонът на цъфтежа на

черешите. Мисля, че пикът е тази седмица. Другата седмица щяло да вали. Искаш ли да излезеш с мен да погледаме цъфналите череши?

Това беше единственият начин. Естествен и в същото време стилен подход да я

заговори.

Започвам! Не, чакай! Чакай малко! Подобен преход от сакура мочи към цъфтящите череши вероятно щеше да прозвучи прекалено рязък. Може би беше по-добре да започне с нещо като „Сега е сезонът на цъфтящите череши…“

Преди да отвори уста, той се опита да събере смелост от всяка клетка в тялото си, но просто замръзна. Отрязаната му коса падаше на пода като песъчинки в пясъчен часовник. Усещаше задника си като седнал на тръни. Стисна очи и отвори уста:

– Че... чере... чере... череши...

Майната му! Не можеше дори да каже думата „череши“! Гласът му излизаше нащърбен, точно като звука на режещите ножици.

Какъв тъпак! Няма време за глупости! Просто я попитай! Стегни се, човече!

– Много ли си зает напоследък? – попита го Мисаки, преди Харуто да успее да каже нещо повече от едно „че-чере-череши“.

– Да. Всъщност, не. – Неочакваният въпрос съвсем му върза езика.

– Но със сигурност е страхотно да си професионален фотограф! Независим си! Печелиш награди! Толкова е яко! И си само на 24 години, нали?

– Е…, да.

– Ти да видиш! А имаме само една година разлика. Трябва да се старая повече. Какви снимки си правил напоследък? Пролет е, значи със сигурност си снимал цветовете на черешите, нали?

Цветовете на черешите! Това беше неговият шанс! Събрал целия си кураж, Харуто се обърна рязко, за да я погледне.

– Да, сезонът на черешовите цветове е. Би ли искала да...

И преди да осъзнае какво става, той чу острия звук от ножиците.

Ръцете на Мисаки бяха застинали, а лицето ѝ придоби нехарактерен син цвят.

Какво, за бога? Да не би да беше отрязала неправилно някой кичур от косата му?

Не е проблем.

И тогава забеляза кръвта по ножицата.

– Какво, по дяволите?

В следващия миг жената на съседния стол погледна към него и изпищя, сякаш беше във филм на ужасите.

В салона настъпи пълна тишина. Тогава един от служителите излая:

– Бързо, донесете кърпа!

– Обадете се на линейка! – извика друг.

Харуто, който не разбираше какво се случва, наклони глава на една страна.

Какво им става на всички?

Обърна се да погледне Мисаки. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, а лицето ѝ беше изпразнено от емоции. Тя само повтаряше тихо:

– Ужасно съжалявам...

Защо плачеше? Възможно ли е самата мисъл да отиде да гледа цъфналите череши с мен да я е разстроила чак толкова много?

Сега вече той самият беше на ръба да се разплаче.

– Защо се извиняваш? – попита той с тревога и се насили да се усмихне.

Тя посочи пода с треперещ пръст. Там лежеше парче от ушна мида, от мекото на ухото, покрито с кръв.

А, виж ти, парче от ухо. Чие ли може да е?

Неговото.

Обърна се към огледалото, видя лявата си буза, изцапана с кръв, и падна от стола.

– Аааа... Това е моето ухо!! – извика той.

Когато дойде на себе си, вече вървеше друга песен на Бийтълс – „Help!“.

Как се бе случило?

В линейката Харуто лежеше на носилката със затворени очи, разочарован, унизен и раздразнен.

Виждаше образа на Мисаки.

Първият път, когато я срещна, беше в един обикновен следобед в края на лятото. Бейзболният турнир в гимназията, неговото единствено забавление, беше приключил. Косата му беше рошава, пораснала и трябваше да я подстриже, затова се отправи към квартал „Шимокитазава“. Тъй като обичайният му и много евтин фризьорски салон, където плащаше само 2000 йени[2] за подстригване, беше затворен, се налагаше да потърси ново място.

Харуто не ходеше в „Шимокитазава“ често, но му се искаше да се отбие и във „Вилидж Вангард“[3], за да си купи една книга с фотографии – „Цунахико – Котката, която прилича на оризова топка“.

Където и да е, само да изглежда достатъчно прилично и да е евтино, помисли си той, докато се качваше на матирано-черното колело за планинско катерене, което току-що беше купил от „Нори“.

В жилищната част на „Шимокитазава“, недалеч от гарата, Харуто се натъкна на салон „Пени Лейн“. Беше впечатлен от безупречно бялата му фасада. На дръжката на вратата гордо се люлееше табела с надпис на английски „Penny Lane“ с отблъскващ моден шрифт.

Истината е, че Харуто никак не харесваше места, които изглеждаха твърде шик. Един фризьорски салон, който наистина си заслужава, не би следвало да полага толкова много усилия, за да изглежда модерно. Вероятно вътре работеха само некадърни стилисти. По-добре щеше да е да отиде на някое място по-близо до дома си. Тук щяха да му вземат 4000 йени само за едно бръснене.

Такива осъдителни мисли се въртяха в главата му, когато случайно забеляза табела, на която пишеше:

ЗА НОВИ КЛИЕНТИ – 3000 ЙЕНИ ЗА ПОДСТРИГВАНЕ!

Все още не му харесваше как изглежда мястото, но беше прилично евтино. Можеше да опита. Но само този път!

Отвори тежките дървени врати в опушено кафяво под звуците на „Here Comes the Sun“ на Бийтълс.

На рецепцията седеше колоритен мъж, който можеше да бъде само управителят – носеше черни очила с доста необичайна форма и чукаше с пръсти по един калкулатор.

Салонът не беше много голям. Имаше четири стола и една мивка за миене на коса. Двама служители, млади мъже, и двамата с „яки“ прически тип ъндъркът и боядисани в русо коси, се суетяха насам-натам.

Харуто изпитваше дълбока неприязън към такива хора. Едва се сдържа да не изсумти презрително.

Все пак седна на дивана и попълни формуляра, като отговори на въпросите – питаха го за нещата, които харесва и не харесва.

– Днес аз ще се погрижа за Вас. Казвам се Ариаке.

Харуто погледна нагоре, за да види откъде идва нежният глас.

И се влюби на мига.

Хората често казват, че влюбването от пръв поглед е като удар от гръмотевица, но в случая на Харуто беше различно. Сякаш се беше ударил в самия Бог на мълниите някъде по улицата.

На кръста ѝ висеше износено калъфче с уредите ѝ за подстригване. Очите ѝ бяха големи и тъмни и гледаха право с нежен блясък право в неговите. Тя беше самото въплъщение на думата „сияние“.

Как беше възможно? Такава среща в някакъв си случаен фризьорски салон? Това беше дар от Цунахико, котката, която прилича на оризова топка!

Харуто огледа дрехите си и моментално му стана неудобно.

Защо в такъв момент, точно сега, трябваше да носи такава смотана тениска? На гърдите му с големи букви беше изписано „БЕЗКРАЙНО ЛЯТО“. Харуто приличаше на всичко друго, само не на „безкрайно лято“. Какво ли щеше да си помисли това момиче за него?

В отчаянието си Харуто изтри потта от лицето си. Успокой се! каза си той. Успокой се! Защо се потиш? Спри да се потиш! Направо се топиш! Да не си лед, че да се топиш? Това ще си помисли!

Но когато му каза да я последва до един от столовете, усмивката ѝ с нищо не подсказваше, че такива мисли ѝ минават през ума.

Тя подстригваше косата му, а той беше напълно зашеметен. Не можеше да откъсне поглед от нея. На колко години беше? Дали живееше в „Шимокитазава“? Имаше ли гадже? Със сигурност имаше гадже. Беше прекалено сладка, за да няма.

Вероятно някой от колегите ѝ. Може би управителят. Колко абсурдно би било ако е така?

Харуто сбърчи чело.

Докато я наблюдаваше в огледалото, тя изглеждаше малко разтревожена. Явно забелязала погледа му, тя каза:

– За първи път подстригвам клиент – сподели тя, сякаш разкриваше голяма лична тайна. – Но съм подстригвала много манекени. Перуки имам предвид. Но не се тревожете! Малко съм притеснена. Но ако това Ви смущава, не се колебайте да ми кажете.

Нямам нищо против! Не бих имал нищо против, дори и да ми подстрижеш косата така, сякаш ураган е минал през нея!

Макар че беше малко нервна, в крайна сметка го подстрига много добре. Може би оценката му не беше изцяло безпристрастна, но пък беше вярно и друго – мъжът, който обикновено го подстригваше в евтиния салон, беше възрастен и ръцете му трепереха.

Харуто беше повече от доволен от новата си визия.

– Много... много благодаря! Това е наистина страхотно. Искам да кажа, изглеждам по-добре, отколкото когато влязох! Ха-ха-ха...

Не можеше ли да измисли нещо по-умно? Езикът му беше вързан, не можеше да се изразява адекватно, а това моментално го потисна. Но тя му се усмихна широко.

– Страхотно! – каза тя.

Тази усмивка също беше прекалено красива, за да се опише с думи.

От този момент нататък Харуто придоби нов навик – да посещава салон „Пени Лейн“ веднъж месечно, за да го подстрижат, но основната му цел беше да види Мисаки.

В началото разговорите им бяха много ограничени, но с течение на времето започнаха да говорят все повече и повече. Освен това, той научи, че Мисаки няма гадже! В деня, в който Харуто разбра, беше толкова щастлив, че отиде в едно малко барче в „Шимокитазава“ и изпи осем хайбола, съвсем сам.

Може би не беше нормално човек да ходи в един и същи салон сама заради стилиста си, но за Харуто времето, прекарано с Мисаки, беше безкрайно ценно. Не би било преувеличение да се каже, че това беше единственото му удоволствие в живота. Ако тя споменеше някой филм, той задължително го гледаше до следващата им среща. Ако тя се оплачеше от сухата кожа на ръцете си, той търсеше традиционна китайска медицина в интернет, за да ѝ помогне.

Но Харуто беше постоянно преследван от страха, че Мисаки може да си намери приятел. И този страх го гледаше в очите като диво животно, оголило зъбите си. Не можеше да си позволи да губи повече време, преди да я покани на среща.

И именно този му страх бе довел до катастрофата през „деня на ухото“.

Харуто беше откаран в болницата „Кеймейкай“ в „Шинджуку“. След бърз поглед към парчето от ухото му, което трябваше да бъде пришито, дежурният лекар каза:

– Ще го зашием веднага. – Гласът му беше безразличен.

За какво говореше този човек? Това да не беше като да запиеш парцал? Но преди да се усети, парчето ухо беше на мястото си, като ново. Местната упойка елиминира всяка възможна болка, но въпреки това Харуто усещаше силно безпокойство, някакво парене в гърдите.

Защото беше накарал Ариаке-сан да плаче.

И всичко това се бе случило, защото бе решил да се завърти назад в неподходящия момент.

Ухото му щеше да бъде наред. Казаха му да се върне след седмица, за да му махнат шевовете. Дадоха му рецепта за обезболяващи лекарства и се той се насочи към изхода.

Беше вече нощ. Краката му тежаха, бяха като направени от камък. Фоайето на болницата беше ужасно тихо; струваше му се, че е единственият жив човек наоколо.

Лявото му ухо беше превързано, а остатъчното действие на упойката го караше да се чувства странно. Той се облегна на стената и заудря главата си в нея, блъска я десетки пъти, докато най-накрая въздъхна. Коридорът беше толкова тих, че звукът от дишането му отекна.

Край. Всичко свърши. Така и не успя да я покани на среща. До следващата седмица цъфтежът на черешите щеше да е отминал своето величие.

Край на сезона на черешите и край и на моята любовна афера.

– Здравей – чу някой да казва.

От другата страна на автоматичната врата стоеше Мисаки. Беше задъхана. Харуто беше толкова изненадан, че тялото му се изопна като струна. Тя бе бягала, за да стигне дотам и веднага щом видя превързаното му ухо, отново се разплака.

– Толкова съжалявам! Управителят каза да ти предам, че и той съжалява! – Тя му подаде пакетче бисквитки от известна пекарна в „Шимокитазава“.

Изглежда управителят ѝ е бил доста ядосан. Очите ѝ бяха зачервени от плач. Беше болезнено да я гледа такава. Харуто размаха длани пред лицето си и каза:

– Не се притеснявай. – Той се усмихна немощно. – Аз съм виновен, че се обърнах толкова рязко.

– Не, не, изобщо не е така! Всичко стана по моя вина! – настоя тя.

– Наистина, добре съм!

– Ние ще покрием разходите за болницата! Просто ни кажи колко струва.

– Не се притеснявай за тези неща!

– Как така да не се притеснявам! Моля те, позволи ни да платим!

По време на тази бърза размяна на думи Мисаки ставаше все по емоционална. Едва потискаше сълзите си и едва дишаше.

– Ухото ти... Ами ако не бяха успели да го пришият обратно? Щях да ти дам моето! Единственото, което мога да кажа, е, че наистина съжалявам!

Искам да имам ухото ти, помисли си Харуто. Искаше го толкова отчаяно, че едва се сдържа да не протегне ръка и да не докосне ухото ѝ. Но не можеше да приеме извиненията ѝ. Не беше по нейна вина.

– Не се тревожи, наистина.

– Кажи ми какво ти е на сърце!

– Моля? – попита той.

– Ако има нещо, което мога да направя за теб, каквото и да е, просто ми кажи!

– Каквото и да е? – пак попита Харуто.

– Да! Всичко бих направила!

Всичко?

Една мисъл прелетя през ума му. Разбира се, той осъзнаваше, че това, което се канеше да каже, нямаше да е честно спрямо нея. Но...

– В такъв случай... – Устните му трепереха, но той събра сили, пое дълбоко дъх и най-сетне изрече думите. – Ще излезеш ли на среща с мен? – издиша той.

В коридора настъпи мразовита тишина. Устните ѝ се разтвориха и тя застина. Той я погледна и веднага съжали за това, което беше казал.

Много ясно, че ще реагира така. Как е можела да очаква, че ще я поканя на среща?

По-неподходящ момент не можеше да има, но вече нямаше връщане назад.

– Сега е пикът на цъфтежа на черешите. Ще дойдеш ли… ще дойдеш ли с мен...? – Той я погледна право в очите. – Ще дойдеш ли с мен да гледаме цъфналите череши?

Тя разбра какво се опитваше да ѝ каже и изведнъж отмести поглед. Тънките ѝ пръсти започнаха да потриват устните ѝ, сякаш се опитваше да подреди мислите си. Явно се опитваше да намери подходящите думи, за да му откаже.

Какъв провал! Не трябваше да ѝ наговарям такива откачени неща.

Беше готов напълно да се предаде. Лицето му оклюма. Но тогава тя проговори:

– А-ха.

– А-ха? – Това беше всичко, което Харуто успя да изрече. И тогава бавно, сякаш говореше с човек, който не знае езика му, той попита: – Това означава ли, че ще излезеш на среща с мен?

След известна пауза тя кимна.

– Наистина ли? Наистина ли? – Широка усмивка се разля по лицето му.

Успя! Успя да си уреди среща с Ариаке-сан! Все пак имаше предимства в това да ти отрежат част от ухото! Беше толкова щастлив, че му се искаше да танцува.

Размениха си телефонните номера. Тя беше докарала велосипеда му в болницата, заедно с вещите му, и той реши да се прибере направо у дома.

На входа на болницата Харуто се качи на велосипеда си и ѝ се поклони. Изражението ѝ беше някак сковано, но успя да се усмихне, съвсем лекичко.

След като се поклони още няколко пъти, той натисна педалите.

Топлият нощен полъх обливаше лицето му, докато караше по широкия път. Уличните лампи, разположени на равни интервали, изглеждаха по-ярки от обикновено. Задните светлини на колата пред него бяха яркочервени, като рози.

Светът беше по-красив, отколкото вчера.

Харуто спря близо до гара „Сасадзука“, на пътя покрай реката. Без да слиза от колелото, той се загледа в цъфналите череши, окъпани в светлината на уличните лампи. Венчелистчетата падаха с лекия бриз. Като бледорозов сняг.

Погледна номера на Мисаки в телефона си. Единадесетте цифри му се струваха като код, водещ към едно щастливо бъдеще.

Очите му блеснаха щастливо. Но когато нощният вятър се усили, усмивката му се стопи толкова бързо, колкото се бе появила. Чувство на вина се пръсна в гърдите му като черно петно. Силна болка го прониза, когато думите ѝ отново отекнаха в съзнанието му: „Но със сигурност е страхотно да си професионален фотограф!“

Раменете му се превиха напред. Дължеше ѝ извинение. Той не беше професионален фотограф, не беше никакъв фотограф.

Дължеше ѝ извинение за лъжата.

Действието на упойката отминаваше.

Докосна пръсти до лявото си ухо, което сега смъдеше, и сгърчи лице от болка. Помисли си, че паренето в сърцето му някак бе изпълзяло към ухото му.

Защото я беше излъгал.

***

Беше постъпил нечестно, когато Харуто поиска от нея да излезе на среща с него. Беше се възползвал от ситуацията, защото знаеше, че не би могла да му откаже.

Мисаки се облегна на вратата на влака по линия „Одакю“ и въздъхна. Никога не беше очаквала такава покана.

Среща?

Когато влакът спря на „Умегаока“, тя повлачи крака към изхода на гарата. През деня този район беше оживен от студенти, но сега беше след единадесет часа през нощта и наоколо нямаше никого.

От магазина пред гарата Мисаки купи чай с мляко и малък десерт с желе. Найлоновата торбичка се люлееше в ръката ѝ, докато вървеше към дома.

Не беше необичайно фризьор да пореже ухото на клиент, но такива неща не трябваше да се случват. А и тя никога не беше чувала някой да отреже част от ухото на клиент. Ако нещата се объркаха, той спокойно можеше да съди салона, а това щеше да е краят на всичко.

След като линейката откара Харуто, управителят на салона ѝ беше крещял като луд, беше побеснял.

– Ще те понижа обратно до асистент! – бе излаял насреща ѝ.

Това щеше да е най-лошото – да я направят отново асистент, след като най-накрая я бяха повишили в стилист. Разбира се, за всичко беше виновна само тя. Но колкото и да го осъзнаваше, все пак ѝ се искаше да плаче от самосъжаление.

Мисаки зави надясно при рибния магазин на ъгъла и старата изакая се появи пред погледа ѝ. Десетилетията бяха оставили следи върху дървената ѝ фасада. Червен фенер с надпис „Изакая Ариаке“ висеше самотно от стрехите. През стъклената врата се чуваха оживените разговори на клиентите. Беше кръчма като всяка друга, кръчма, каквато може да се види в който и да е град.

Мисаки живееше тук.

– У дома съм! – извика тя, гласът ѝ малко по-висок от тракането и скърцането, с което се плъзгаше вратата.

По-големият ѝ брат, Такаши, беше зад бара и разговаряше с редовните клиенти.

– Закъсняваш! – отбеляза той с усмивка.

Редовните клиенти също се засмяха и вдигнаха бирените си халби, за да я поздравят.

Обикновено Мисаки с удоволствие би се присъединила към тях, но тази вечер нямаше сили за това.

Аяно Йошино седеше на бара и пиеше хайбол.

– Какво има? – попита тя.

За Мисаки Аяно, приятелката на Такаши, беше като по-голяма сестра. С дългата си, права черна коса и красива фигура тя изглеждаше някак по-зряла. Мисаки твърдо вярваше, че Такаши не заслужаваше момиче като нея.

– Да не би да се е случило нещо на работа? – настоя Аяно.

– Не, няма нищо – отговори Мисаки и се насили да се усмихне. Не беше убедителна усмивка. Аяно веднага прозря лъжата ѝ.

– Какво се е случило? Пак ли си се издънила нещо? Идиотска работа! – Такаши, облечен в черна тениска, с ръце, кръстосани над мускулестите му гърди, ѝ се усмихваше широко.

Тя изду бузи и измърмори към неразбиращия си брат:

– Млъквай!

После започна да го бута, за да мине зад бара и към стълбите, водещи към втория етаж.

– Не искаш ли да хапнеш нещо? – попита той.

– Не съм гладна!

– Така ли? Има морски охлюви. Нали са любимите ти?

Морски охлюви? Това я спря. Още при мисълта за черупките с форма на тюрбан, съскащи на скарата, апетитът ѝ се разбуди. Горещи, с капка-две соев сос. Мм, толкова вкусно! Стомахът ѝ изръмжа като малко животно.

– Е, ще ядеш ли? Или не? – попита той.

– Ще ям – отговори тя и нацупила устни седна на мястото до Аяно.

След три чаши саке, тя разказа цялата жалка история.

– …и отрязах част от ухото му, което никога не трябваше да се случи. Затова казах, че ще направя всичко, което пожелае, и преди да се усетя, той ме покани на среща. Май не беше много честно, но вероятно бъркам?

Мисаки си беше обещала, че няма да пие алкохол след работа, защото когато пийнеше, говореше глупости. Но как да не пие, след като бе изяла двадесет морски охлюва?

Когато чу историята, Такаши удари по бара с мощните си ръце.

– Не ме интересува фотограф ли е или какъв е там! Това е подъл начин да те покани на среща! Ще му откъсна ухото за втори път!

Редовните клиенти на бара, които вече бяха пияни, се включиха:

– Ще му взема ушната мида на този порнограф и ще я смеля на кайма! – Старите мъже проявяваха странна солидарност.

– Дай ми телефонния номер на тоя с ухото, Мисаки! Този път ще му отрежа дясното ухо с кухненски нож...

Аяно остави клечките си за хранене.

– Чакайте малко! – каза тя. – Стига вече с това ухо! Опитвам се да ям кнедлите си, не виждате ли?! А те изглеждат точно като уши! Спрете се вече. Освен това, ако си изпълните заканите, може да уволнят Мисаки от салона.

Такаши, намръщен като смъмрено дете, се опита да възрази, но Аяно не му даде думата:

– Всъщност мисля, че е окей – каза тя на Мисаки.

– Какво искаш да кажеш? Кое е окей? – попита Мисаки.

– Да излезеш на среща с него. Защо да не излезеш? Може би е добър човек.

– Какви ги говориш?! Няма да стане! Категорично няма да стане! – извика Такаши.

Без да обръща внимание на Такаши и на неговите гъсти, гневно повдигнати вежди, Аяно продължи:

– Отиди! Забавлявай се!

– Но... – Мисаки се оригна след четвъртото си саке. – Но той е клиент.

– Има ли някаква правило, което забранява да излизаш с клиенти?

– Не.

– Кога за последен път излиза на среща?

– Отдавна беше.

– Не се ли оплакваше, че никога не можеш да срещнеш някое свястно момче? Това е шансът ти! Улови го!

– Не знам дали бих определила това като „да срещна някое свястно момче“.

Такаши, чието търпение беше на привършване, цъкаше шумно с език.

– Чуй се само! Монахиня ли си? Или какво? Ти беше тази, която не спираше да говориш как искаш да срещнеш някого! Не искаше ли да отвориш свой собствен салон някой ден? Толкова се тревожиш, че не можеш да си намериш мъж, че не успяваш да се съсредоточиш върху работата си!

Мисаки обърна пронизващ поглед към брат си, сякаш да го накара да не се меси. Но не можеше да приеме думите на Аяно, просто защото не беше точно така.

– За какво говориш? Не искам просто да срещна някого. Искам да се влюбя! Все още съм само на 23 години!

– Тогава няма нищо лошо в това да излезеш на среща – отвърна Аяно.

– Дори не го броя за среща!

– Тогава какво е?

– Това е, това е... – Мисаки не знаеше какво да каже и обърна поредната чаша саке. – Това не е среща, а компенсация! – обясни тя, грабна чантите си и се втурна нагоре по стълбите.

На горния етаж се намираше апартаментът им. В края на скърцащите стъпала отляво имаше хол, а направо – кухня и баня. Стаите на Такаши и Мисаки бяха в дъното на коридора. Пространството беше повече от достатъчно за двамата.

Мисаки отвори плъзгащата се врата, която винаги проявяваше особен каприз, когато някой се опитваше да я движи, и се хвърли на леглото си. Нямаше сили да си почисти грима. Искаше само да спи.

Обърна се по гръб и се загледа в лампата, висяща от тавана. Стаята беше построена в японски стил, но беше обзаведена в западен. Лампата беше стара и изглеждаше не на мястото си. Хартиеният абажур беше пожълтял.

Загледана в него, тя въздъхна. Може би Аяно беше права. Не беше излизала на среща от толкова много време. Бяха минали години от последния път.

В гимназията имаше гадже, но родителите ѝ бяха починали млади и брат ѝ трябваше да поеме кръчмата. За да облекчи натовареността му, тя винаги работеше на няколко места, а вечер често помагаше в заведението. Приятелят ѝ я заряза с думите: „Взимаш всичко прекалено на сериозно! Само работиш и нямаш време за мен. Помни –само веднъж си млада!“

Все още ѝ се гадеше от спомена. Какво ли му разбираше мозъка? Той ше ми казва кое е „сериозно“? Нямахме пари.

Когато постъпи в специализирания колеж, тя беше все така заета, по-заета от всякога. Брат ѝ плащаше таксите за обучението ѝ. Всичко, от което се нуждаеше – ножици, перуки за тренировка, кърпи, хартия за студено къдрене – всяко едно нещо струваше пари. Ученето и работата запълваха цялото ѝ време. Нямаше време за любов.

Разбира се, всичко това беше оправдание. Истината беше, че не можеше да се насили да направи това, което любовта изискваше. И след като бе избутвала любовта настрана толкова дълго време, беше трудно да се върне към нея.

Предишната ѝ връзка беше приключила с груби думи и Мисаки беше предпазлива – все още не искаше да се впуска на бойното поле. Чувстваше се като питчер, когато другият отбор току-що е отбелязал хоумрън, и сега не можеше да се реши да действа.

Година след като стана зряла, работеща жена, един стилист от друг салон я покани на среща, но тя се почувства сякаш някак я притискаше, сякаш я принуждаваше, и му отказал като истинска страхливка. А той изглеждаше мил човек. Имаше интересни хобита и сладка усмивка с трапчинки. Първи страйк.

След като отхвърли поканата му, втора така и не дойде. После Мисаки чу, че скоро след това си е намерил постоянна приятелка.

„Е, не е губил много време!“, си беше помислила тогава.

Беше ядосана, но в същото време съжаляваше, че е пропуснала шанса си. Оттогава Мисаки беше в „любовна пауза за неопределен срок от време“. На този етап краят на паузата не се виждаше.

Мисаки вдигна найлоновата торбичка от магазина, извади желето и сложи една пълна лъжица в устата си.

Да гледат черешовите дървета. Това щеше да бъде по-скоро среща за поднасяне на извинение отколкото истинско откриване на сезона.

***

На следващия ден тя отново се извини на шефа си за случилото се. Той пък беше обмислил нещата през нощта, беше се успокоил, и не ѝ се кара много. Изглежда беше забравил и за заплахата си да я понижи до асистент.

Но това далеч не означаваше, че всичко се беше върнало към нормалното. Клиентите идваха в салона, за да станат красиви. Нейната работа беше да задоволи тази им потребност. Нямаше време да бъде мрачна и потисната; трябваше да им даде най-доброто, на което беше способна.

В осем вечерта, когато вече затваряха, управителят даде кратък отчет за свършеното през деня и за точките, по които трябваше да се работи към подобрение. В салона работеха само четирима души, заедно с управителя, така че наистина имаха недостиг на персонал и всички бяха много заети. Това беше една от причините да я повишат в стилист. Нямаше никакво право да се оплаква, че е толкова натоварена.

След като всички приключиха с почистването на салона, Мисаки имаше малко време да се упражнява. Опитваше се да го прави всеки ден. Застана зад перуката върху главата на манекена и се опита да тренира някои техники, които все още ѝ бяха трудни. Намираше късите прически за особено предизвикателни, затова опитваше нови и стари техники, отново и отново.

Преди да се усети, беше станало единадесет часа. Приготви се да тръгва, извади ключа от джоба си, погледна се в огледалото и остана шокирана от това, което видя.

Побелели косми!

– Какво, по дяволите? Пак ли?

Това сякаш се случваше все по-често.

Защо? От умора ли?

Тя ги изскубна и въздъхна. Мобилният ѝ телефон извибрира.

Кой може да е по това време на нощта?

Тя погледна дисплея и сбърчи лице.

Имейл от: Харуто.

Относно: Среща.

Извинявам се, че бях толкова директен снощи.

Аз съм, Харуто Асакура.

Относно срещата, за която се уговорихме, продължавам да се надявам, че ще се срещнем както планирахме, в понеделник следващата седмица, когато е твоят почивен ден, в 11 часа, на гара „Шинджуку“, Южен изход (моля, обърни внимание, НЕ към Южната тераса).

Тъй като ще е делничен ден, може да се очаква, че броят на хората, които ще гледат черешите, ще е по-малък, което ще създаде максимално добри условия за наблюдение.

Въпреки това, ако вали дъжд, метеорологичната обстановка няма да е оптимална за наблюдение на цъфтежа и ще трябва да променим датата или да измислим алтернативен план.

Искрено се надявам да приемеш това предложение.

С нетърпение очаквам събитието.

Какво си мисли този? Това прилича повече на бизнес кореспонденция, отколкото на съобщение до жена, която си поканил на среща.

Можеше ли това да е един от онези случаи, в които в крайна сметка се оказван въвлечен в някаква съмнителна афера? Но той беше професионален фотограф – със сигурност не може да е това, нали?

Когато се прибра вкъщи, тя потърси в интернет: „фотограф Харуто Асакура“. Искаше да види някои от неговите снимки. Но не излязоха никакви резултати.

Какво ставаше тук? Ако беше някакъв награждаван фотограф, трябваше да има поне една негова снимка в интернет.

– Харуто Асакура.

Тя подскочи от изненада, когато видя отражението на Такаши в екрана си. Току-що бе излязъл от банята, беше увит в кърпа и си сушеше косата.

– Хей! Не е твоя работа! – каза тя и замахна с телефона към него, сякаш готова да го замери.

– Защо се занимаваш да го проверяваш? Това е само едно социално задължение, нали? – погледна я той намусено.

– Просто правя нужното проучване – отговори тя.

– Нужното проучване? Не се прави на чак толкова незаинтересована.

– О, млъкни! Няма нищо такова! Този човек не ме интересува! – Лицето ѝ се изкриви в недоволна гримаса и тя хукна към банята.

Мисаки гледаше с празен поглед в парата, издигаща се от ваната.

Защо, по дяволите, ще ме кани на среща? Това означава ли, че ме харесва? Дали не мисля прекалено много за тези неща? Или просто суетата ми взема връх?

Но все пак е среща, нали? Не мога да не мисля за това. Защо да не го проверя?

Мисаки беше учудена от собственото си смущение.

***

След като измисли перфектния имейл, хапошуто[4] му се стори особено вкусно. Харуто надигна алуминиевата кутия и изпи останалото наведнъж.

В съзнанието му имейлът беше джентълменски. Искрен и сериозен, макар и малко скован. Трябваше да събере солидна доза смелост, за да го изпрати. За първи път от около три години изпращаше такъв имейл на момиче.

След като го написа, се колеба половин час, преди да натисне „Изпрати“. Беше на 24 години. Защо тогава беше толкова загубен?

Но всички мисли бяха отнесени като от ураган, когато получи почти светкавичния отговор на Мисаки.

Разбрано. Очаквам с нетърпение. (._.)

Дори твърде баналният емотикон за лице му се стори сладък, защото го беше изпратила тя.

Прочете го отново и отново, а изражението му започна да омеква като масло под слънцето. Взе си още едно кенче хапошу от хладилника и отвори прозореца, за да пусне пролетния бриз в малката си квартира. Охладената напитка и прохладният бриз освежиха прегрялото му тяло.

Докато отпиваше от току-що отворената кутия, се загледа в малкия парк от другата страна на еднопосочната улица. Цветовете на черешите се полюшваха в бриза. Някои от венчелистчетата падаха под светлината на уличните лампи.

Защо трябваше да я лъжа...?

Обзе го чувство за вина и разкаяние. Белите лъжи може би бяха нещо допустимо, но неговата никак не беше бяла. Харуто не беше никакъв професионален фотограф. Работеше на непълно работно време във видеотека.

Когато беше дете, мечтаеше да стане фотограф. Стиснал своя Nikon F3, който баща му му беше купил като прощален подарък, сякаш беше билетът му към тази мечта, Харуто пристигна в Токио.

Чувстваше се като пиян от цялостното преживяване да бъде в този град. Всички сгради бяха изумяващо високи, Токийската кула изглеждаше някак арогантна с размерите си, а от самото стълпотворение на хора навсякъде му се виеше свят. Но това щеше да бъде сцената, на която щяха да се разгърнат мечтите му. Сърцето му беше готово да избухне от вълнение.

Харуто се премести в Токио веднага след като завърши гимназия и намери работа като асистент във фотографско студио в „Ебису“. Известно време извършваше предимно задачи като помощник, като се надяваше да си изгради мрежа от контакти и в крайна сметка да стане фотограф със собствена кариера. Това беше неговият план, неговата карта за пътуването, което му предстоеше. Знаеше, че няма да е лесно. Щеше да му е нужен талант и добър усет. А по онова време беше убеден, че притежава и двете.

Но животът в големия град беше труден за наивно момче от провинцията, дошло от Нагано. В студиото, където започна работа, беше много по-натоварено, отколкото бе очаквал. Всеки ден имаше планини от задачи – трябваше да подготвя всичко за снимките за деня, също да се подготвя психически да му крещи всеки един от шефовете му, да разглобява декорите след снимките, да приготвя всичко за следващите снимки. Едва му оставаше време да спи.

В началото се справяше само с кураж и оптимизъм, но с времето умората и неудовлетворението пролазиха и се настаниха в ежедневието му и така и не си отидоха. Не след дълго той беше смазан от собствения си живот.

Дали беше попаднал в „черна компания“ – едно от онези места, където те карат да работиш толкова много, че да не ти остава време да спиш, и те карат да работиш, докато можеш да дишаш? Заплатата му не беше никак висока и никога не получаваше пари за извънреден труд.

Напусна преди да изтече първата му година.

След като подаде оставка, започна да изпраща снимки за участие в различни конкурси, но тези начинания така и не доведоха до нищо, и в крайна сметка Харуто спря. Неговият Nikon F3, който баща му му беше подарил, беше набутан в гардероба.

Разбира се, че се чувстваше виновен. Родителите му бяха работили толкова много във фермата, за да платят обучението му. Бяха платили депозита за жилището му и плащаха и наема му. А той да им се отблагодари по този начин!

Не е като да се отказваше напълно от мечтата си да стане фотограф. Просто си вземаше малко почивка, за да презареди батериите. И му трябваше малко време да събере силите, които му бяха нужни, за да започне отново да прави снимки.

Бяха минали четири години. Фотоапаратът все още беше погребан дълбоко в гардероба.

Харуто нямаше никакви илюзии, че е подобрил „набора си от умения“. Към този момент беше най-възрастният служител на непълно работно време във видеотеката. Наскоро му бяха предложили позиция на пълно работно време там. И честно казано, той обмисляше да приеме. Не искаше да остане на почасова работа за цял живот. Искаше да получава бонуси, колкото и малки да бяха те.

Но да приеме предложението би означавало да признае, че се отказва от мечтата си да стане истински фотограф. Беше заклещен между все по-колебливия пламък на копнежите си и реалността. Но Харуто все още избягваше вземането на окончателно решение и просто губеше време.

И точно на този етап от живота си той срещна Мисаки.

Гледаше я колко е концентрирана, докато подстригва косата му, и си спомняше колко наивен и изпълнен с илюзии беше, когато за първи път пристигна в Токио. Тогава беше сериозен, така отдаден на работата си в студиото, че едва имаше време за отмора.

А сега изпитваше дълбоко нещастие и неудовлетвореност от начина, по който живееше понастоящем.

– С какво се занимавате, Асакура-сан? – попита го Мисаки един ден.

Ако само беше отговорил честно – „Работя на непълен работен ден в една видеотека“ – сега всичко щеше да е наред. Вместо това, без да се замисля, той излъга:

– Фотограф съм.

Беше му толкова неудобно да признае, че няма истинска работа, че няма никаква цел в живота.

– Фотограф?! Това е чудесно!

Когато забеляза как очите ѝ сияят, Харуто изпита угризения – беше казал нещо, което не можеше да върне назад. Лъжата, веднъж излязла навън, не можеше да бъде прибрана обратно. Единственият му изход беше да трупа лъжи върху лъжи.

След това, всеки път, когато Мисаки го питаше за работата му, той усещаше завистта в погледа ѝ, и сърцето му се разбиваше от чувство за вина. Семената на разкаянието му бяха пуснали корени и бяха дали големи, кисели плодове. Все някога щеше да се наложи да ѝ каже истината. Отдавна го обмисляше.

Харуто внимателно докосна превързаното си ляво ухо.

На предстоящата им среща щеше да ѝ разкаже всичко.

[1] Японска череша, известна още като японска вишна. Бел. пр.

[2] 1000 йени са равни на 5.47 евро. Бел. пр.

[3] Верига книжарници в Япония. Бел. пр.

[4] Малцова напитка, подобна на бира. Бел. пр.