Японска литература
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 208
Цена 22.00 BGN / 11.25 EUR
Шо Ишида - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Ирина Василева - корица
Година: 2025
Език: Български
Страници: 208
Цена 22.00 BGN / 11.25 EUR
Шо Ишида - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Ирина Василева - корица
В наличност
Цена без отстъпка22.00 лв
" Ще Ви предпишем още една котка "
Шо Ишида
ЧАСТ 1
Мое Отани изведнъж осъзна, че земята под краката ѝ бе станала мокра и кишава. Тя се огледа наоколо. Без да осъзнава как, се беше заблудила и попаднала в някаква слабо осветена улица. Само преди миг тя бе вървяла по оживената улица „Каварамачи“. Като един от най-известните търговски райони в Киото, улицата винаги беше претъпкана с туристи и млади хора, а тълпите ставаха все по-големи с падането на вечерта. Tова продължаваше до късно през нощта.
Обикновено, на връщане от лекции, Мое и приятелите ѝ бяха част от същите тези тълпи и обикаляха по кафенета и магазини. Но днес тя беше сама.
Да, беше тръгнала на запад по улица „Такоякуши“, за да избегне навалицата, но по някакъв начин се беше озовала на това непознато място.
Застанала насред задънената улица, тя установи, че изобщо не разпознава тесния, старомоден блок, който се извисяваше пред нея.
Вратата беше отворена, а зад нея се виждаше коридор, който водеше навътре.
Къде, по дяволите...?
Беше толкова разсеяна. Именно затова все ѝ казваха, че е ненадеждна и че има навика сама да си навлича инциденти от всякакъв род и постоянно да попада в злополуки. И все пак, за първи път се губеше поради разсеяността си.
Мое въздъхна дълбоко.
Най-добрият начин да избегне срещата с гаджето си беше като се помотаеше малко. Можеше да отиде у приятелка, да се оплаче и да се преструва, че нищо не бе забелязала. Нямаше да вдига телефона си. Да, спокойно можеше да продължи да се прави, че не го чува.
И щеше ли това да отложи раздялата?
Или той все пак щеше да сложи край на връзката им с едно съобщение? Вероятно така щеше да боли по-малко.
Тя стоеше неподвижна, с поглед вперен в мрачната сграда. Ако само ситуацията можеше да се промени, докато стоеше точно тук, в тази забутана уличка. Ако само някаква необяснима сила можеше да махне с вълшебна пръчица и да предотврати предстоящата раздяла. Каквото и чудо да се случеше, все щеше да свърши работа.
Мое искаше да избяга от всичко, да обърне поглед в нова посока. Но тя само пилееше времето си в безсмислени надежди, а това просто усилваше болката.
За първи път от дълго време насам щеше да види гаджето си, но мисълта не ѝ носеше радост. По-скоро почти ѝ се искаше да не го вижда.
Мое издуха носа си и обърна гръб на сградата. Точно тогава един тих глас я повика:
– Хей, ти там!
Тя се обърна, но не видя никого.
– Хей! – гласът я повика отново.
Идваше някъде зад гърба ѝ.
На четвъртия или петия етаж имаше отворен прозорец, доста високо над нея. Мое беше изненадана, когато забеляза един човек да наднича оттам.
– Тук, тук!
Беше трудно да се види ясно на фона на светлината, но почти със сигурност беше мъж. Гласът му беше носов и силен и изглежда беше облечен в нещо бяло.
Тя почти спря да диша, докато гледаше как той излиза с цялото си тяло през прозореца.
– Внимавай! Изглежда опасно!
– Не, не, не съм опасен човек. Аз съм добър човек.
Мое не можеше да види добре изражението му, но май човекът се смееше. Тежкият акцент, типичен за Киото, се носеше надолу и по улицата.
– Така или иначе си стигнала чак дотук, моля те, качи се. Аз съм на последния етаж, във втория апартамент в дъното. Не се колебай.
– Не, никак не се колебая.
– Да сляза ли при теб? Малко е трудно, но не е невъзможно да скоча от тази височина. Не, чакай, прекалено е високо. А, не, всъщност мисля, че мога да се справя. Да опитаме. Който не рискува, не печели. – Мъжът се наклони напред.
– Чакай! – извика Мое.
Тя се втурна в тясната сграда, изтича по стълбите до последния етаж, после до втория апартамент в дъното и почука на вратата.
Вратата – метална и видимо тежка, изглеждаше стара, боята ѝ се лющеше и бяха останали голи петна. Всъщност цялата сграда беше в такова състояние. Въпреки упоритото чукане нямаше отговор, но разсеяният, небрежен начин на говорене на мъжа, нежният му диалект, който я караше да чувства, че някак се открива пред нея, определено действаше притегателно.
Тя сложи ръка на дръжката на вратата и се опита да я завърти. Не, беше се заклещила. Натисна по-силно и изведнъж тя започна да поддава. Хвана дръжката с две ръце и натисна силно.
Когато вратата започна да се отваря, тя погледна през процепа. За разлика от атмосферата в останалата част от сградата, която навяваше асоциации с мухъл, стаята вътре беше добре осветена.
Пред Мое се виждаше нещо като рецепция. Това място трябва да е клиника, помисли си тя, докато проточваше врат да види по-навътре. Забеляза един удобно изглеждащ стол, но наоколо нямаше никого.
– Извинете? – извика тя.
Отговор не дойде. Този мъж! Какво му се е случило?
Сърцето ѝ заби по-силно. Наистина ли е скочил?
Напрегна слух. Цареше пълна тишина. Тя с неохота направи крачка назад, за да затвори вратата, когато женски глас разцепи тишината.
– Какво става, доктор Нике?
Гласът, който се разнесе някъде от вътрешната част на отделението, безспорно звучеше ядосано. Мое все така надничаше през полуотворената врата, когато забеляза гърба на жена в униформа на медицинска сестра. Ръцете ѝ бяха сложени на хълбоците.
– Защо трябва да крещиш така и да те слуша цялата улица? Нямаш ли си друга работа? Скучно ли ти е?
– Не е нужно да се ядосваш чак толкова много. – Това беше гласът на мъжа от по-рано. – Искам да кажа… дойде чак до входа и беше на път да се върне. Няма нищо лошо в това да я изслушам за малко, не мислиш ли?
– Не, има нещо лошо. Твоят важен пациент със записан час все още не е дошъл, а ти продължаваш да пускаш хора, които го пререждат на опашката.
– Да... но изглежда, че ще му отнеме повече време да дойде, а аз нямам какво да правя.
– Значи ти е скучно.
Все още с глава, мушната в процепа на вратата, Мое забеляза мъжа. Беше на около тридесет години, облечен в бяла лабораторна престилка. Изглеждаше мил и любезен лекар.
После той вдигна очи и погледна в нейните.
– О, влезте, влезте. – Изведнъж преминал към вежлива форма на обръщение, лекарят се усмихна. Изглеждаше облекчен от прекъсването на спора.
Медицинската сестра се обърна да я погледне.
Какво красиво лице, помисли си Мое. Очите ѝ бяха хладни, кожата ѝ – с цвят на порцелан. Изглеждаше малко по-голяма от Мое – на около двадесет и пет. Но погледът ѝ, в комбинация със свъсените вежди, определено не беше дружелюбен.
– Ами… заповядайте, влезте. Седнете – каза докторът.
Преди Мое да успее да отвори вратата на кабинета, медицинската сестра изчезна нанякъде с високо вдигната глава.
Мое пристъпи и огледа оскъдно обзаведеното помещение – имаше само бюро, два стола и компютър. Нямаше и помен от медицинско оборудване.
– Не ѝ обръщайте внимание. Понякога Читосе може да бъде малко груба, но има и нежна страна. Това е клиника за душата „Накагьо Кокоро“. Както виждате, тук сме само аз и медицинската сестра, така че всъщност не приемаме нови пациенти. Но ще направим изключение за Вас, тъй като сте дошла чак дотук.
Клиника за душата? Мое беше втрещена.
– Нямам чак толкова сериозни проблеми, че да се консултирам с психиатър.
Той се усмихна, без да обръща внимание на изненадания поглед на Мое.
– Но Вие си направихте усилието да дойдете дотук, нали?
– Не съм дошла по своя воля. Вие ме повикахте и ми стана интересно.
– Някои хора дори не влизат, когато ги повикаш. Но Вие определено дойдохте тук по своя воля. Изкачихте стълбите със собствените си крака, отворихте вратата със собствените си ръце. Ако наистина не искахте, нямаше да си правите труда. Сега, да видим. – Докторът се обърна към бюрото си и започна да пише на клавиатурата.
Преди Мое да успее да се подготви психически, сесията бе започнала.
Никога не ѝ беше минавало през ума да отиде на психиатър. Дори не беше ходила в центъра за психично здраве в университета си. Никога не беше чувствала потребност да споделя проблемите си с непознат човек.
– Име и възраст? – Гладкото произношение на доктора на местния диалект я притегли отново и събори защитните ѝ стени.
– Мое Отани. Навършвам двадесет.
– Какво Ви доведе тук днес?
– Ами... Изглеждам ли разстроена? Изглеждам ли като човек, който има проблеми?
Е, вярно, че преди да влезе, беше замислена, но това бяха просто тривиални неща. Ситуацията беше малко объркана, това беше всичко. Мое вярваше, че ако задържи тези чувства заключени в сърцето си, те рано или късно ще избледнеят и изчезнат.
Беше на път да отговори, че всичко ѝ е наред, когато погледна в очите на доктора. Той не изглеждаше изнервен, а по-скоро готов да се забавлява с някоя нова, интересна история. Погледът му беше загадъчен, внимателен, но сякаш я наблюдаваше някак от разстояние.
– Не искам да се разделям с човека, когото обичам – промърмори Мое.
– Разбирам. – Докторът направи пауза. – Ще Ви предпишем котка. Читосе! Моля, донеси котката! – Той отправи молбата си към завесите, зад които явно имаше задна стаичка.
Медицинската сестра дръпна завесата с недоволен вид.
– Доктор Нике, тази котка изисква специално внимание.
– А, да. Напълно си права. Ти винаги си била абсолютно съвършен професионалист, Читосе. Отлична работа! Тази клиника не би могла да функционира без теб.
– Хм. Каква лъжа – каза медицинската сестра, макар че не звучеше съвсем недоволна.
Тя постави клетка за пренасяне на домашни любимци на бюрото и се оттегли зад завесите.
Какво по-точно се случва? Мое седеше замаяна, докато докторът завърташе пластмасовата клетка. През мрежестите страни Мое можеше да види съвсем ясно какво има вътре.
– Ъ… котка?
– Правилно. Това е котка – каза докторът. Звучеше горд.
Мое се приведе, за да погледне по-отблизо.
Кафява с черни ивици. Големи, триъгълни уши, изправени нащрек. Компактно лице с остра муцуна.
Беше достолепна и красива котка.
– Прекрасна е.
– Мислите ли? Да я извадим ли? – Докторът отвори клетката.
Котката се появи с плавни движения, или по-точно казано, се изля като вълна. Не беше много голяма, но шарките по козината ѝ бяха толкова впечатляващи, че Мое инстинктивно сложи длани на бузите си.
– Уау. Бенгалска котка. Колко е сладка!
Котката с леопардови шарки беше застанала така, сякаш беше украшение. Големите ѝ зеници бяха вперени в доктора.
– Да, прилича на шарките, които лелите от западната част на Япония харесват. Когато някоя леля се облече в леопардови шарки, хората казват, че изглежда прекалено кичозно. Но не е ли странно колко сладко стоят върху една котка? Тази все още е бебе. Ще стане по-голяма, така че ще придобива още по-силна аура на лелка в леопардов клин. Вземете тази котка у дома за една седмица.
Лекарят приближи ухо към котката.
– Хм? Какво казваш? – Той приведе лицето си по-ниско и допря носа си до този на котката. – Лелките не са от западната част на Япония ли? Това ли казваш? А, само лелите от Осака, казваш? Разбирам. Не е правилно да се слагат под един знаменател всички от западната част на Япония, нали? Много съжалявам. Не биваше да го правя.
Изглеждаше сякаш наистина водеха разговор. Когато докторът се усмихна, котката се прибра обратно в транспортната клетка.
– Сега, моля, вземете тази котка тип „лелка от Осака“ за една седмица. Ще Ви напиша рецепта. Преди да тръгнете, ще намерите всичко необходимо на рецепцията. О, и още нещо...
Докторът подаде на Мое малка бележка и една тетрадка – най-обикновена, предназначена за вписване на график за прием на лекарства. Мое имаше подобна у дома. Но когато взе тетрадката от протегнатата ръка на доктора, тя сбърчи чело. Думите „Лекарствен дневник“ на корицата бяха зачеркнати с черен химикал и заместени с „Котешки дневник“, написани сякаш от детска ръка.
– Моля, записвайте какво консумира и произвежда котката.
– Консумира и, ъм… произвежда?
– Това, което влиза, трябва да излезе – това е основен принцип. Моля, бъдете прецизна в подробностите. Уверете се, че процесът на приемане и излизане протича гладко.
– Чакайте малко. Не ми предлагате да взема тази котка у дома, нали?
Лекарят повдигна вежди изненадано.
– Точно това Ви предлагам.
Мое беше вцепенена. Грижата за котка не беше лесна работа, не беше нещо, с което можеше да се захване ей така, необмислено.
– Не. Не мога. Невъзможно.
Докторът се засмя.
– Госпожице Отани, не е нужно да сдържате чувствата си.
– Никакви чувства не сдържам. Просто... не съм сигурна, че мога да се грижа за котка.
Тя сведе глава в знак на извинение, но докторът не ѝ обърна абсолютно никакво внимание. Просто постави транспортната клетка в скута ѝ.
– Ето. Сега официално сте част от екипа на „Лелките от Осака“. Не е ли прекрасно?
Не, не беше прекрасно. Всъщност беше далеч от прекрасно. Имаше толкова много неща, които не бяха прекрасни. Те бяха в Киото, а не в Осака. А тя дори не харесваше леопардови шарки.
Но докторът просто се усмихваше.
Полузамаяна, Мое напусна кабинета с клетката в ръка. Чакалнята все още беше празна. Единственият стол беше все така празен.
– Моля, елате тук, госпожице Отани. – Една бледа ръка ѝ помахна от прозореца на рецепцията. – Сега ми дайте рецептата.
Процесът изглеждаше почти същият като във всяка друга клиника, макар че лекарите обикновено не примамваха пациентите от прозореца и не им предписваха котки.
Мое подаде листчето на медицинската сестра, която в замяна ѝ връчи тежка хартиена торба.
– Това са консумативите. Вътре има и листовка с инструкции, която Ви съветвам да прочетете внимателно.
Торбата съдържаше две купички, пластмасова кутия и най-различни пакети. Мое извади листовката и започна да чете.
Име: Котецу. Мъжки. На четири месеца. Бенгалска порода. Хранете с умерено количество котешка храна сутрин и вечер. Купата с вода трябва да е винаги пълна. Почиствайте котешката тоалетна при нужда. Уринира 2 до 4 пъти на ден; дефекира 1 до 2 пъти на ден. Следете цвета, миризмата, формата и обема на всеки екскремент. За да се предотвратят проблеми с пикочните пътища, е важно както за котките, така и за хората да се освобождават от отпадъците без стрес. Това е всичко.
Тя прочете листовката няколко пъти, след което погледна към медицинската сестра, която вече беше насочила вниманието си към други документи.
– „Освобождаването от отпадъци“ се отнася до тоалетните навици на котката, нали?
– Ако има нещо, което не разбирате, моля, говорете с лекаря. Сега, грижете се за себе си.
– Имам предвид, формата и миризмата...
– Грижете се за себе си.
– Отнася се за изпражненията на котката, нали?
– Грижете се за себе си.
Примирена, Мое напусна клиниката, обгърнала с ръце клетката с котката. Стените на старата сграда и безкрайният коридор я върнаха към реалността. Никаква висша сила не беше замахнала с вълшебна пръчка, за да реши проблемите ѝ. Вместо това, лекарят ѝ беше предписал котка.
₍^. .^₎⟆
Мое живееше в апартамент, нает от баща ѝ, за да може да учи в университета в Киото. Жилището беше просторно и елегантно, с коридор, водещ към кухня, комбинирана с трапезария. Имаше и отделна спалня – истински лукс за студентка, която живее сама.
Бяха минали три часа, откакто се беше върнала в апартамента си. Мое не можеше да прецени дали нещата бяха нормални или потенциално проблематични. Котката не се беше приближила до котешката тоалетна, което означаваше, че нещо не беше наред.
– Притеснява ли те нещо? – Мое стисна възглавницата към гърдите си, като запази разстояние от котката, а тя си седеше най-прилично и приглаждаше козината си.
Когато се прибра вкъщи, първото нещо, което Мое обмисли, беше къде да позволи на котарака да се разхожда. Не можеше да рискува да го пусне в кухнята, където можеше да попадне на неблагоприятна за него храна. Затова реши, че ще го пуска да ходи из спалнята.
Но веднага щом затвори вратата зад себе си и отвори клетката за транспортиране на домашни любимци, Котецу се втурна под леглото с нечовешка скорост.
Мое падна на колене и го повика, а той само я гледаше. Ушите му, два изопнати триъгълника, останаха нащрек. В центъра на всяко око имаше тънка черна ивица.
Може би беше грешна тактика да го вика по име.
Мое напълни купичките с храна и вода, постави ги близо до леглото и продължи да наблюдава тихо, докато котката започна да пълзи като командос изпод леглото, като бавно плъзгаше една лапа след друга.
Изяде храната си шумно и седна.
Когато беше дете, бабата и дядото на Мое имаха котка, поради което тя знаеше колко са сладки и капризни. Тяхната котка беше пухкава и заоблена, но всеки път, когато се опиташе да я хване, за да я подържи, тя с лекота се изплъзваше от ръцете ѝ. Но тъй като всъщност не се беше налагало да се грижи за котката на баба си и дядо си, сега изпитваше по-скоро тревога, отколкото носталгия, че има котка в дома си.
Според листовката с инструкции Котецу беше четиримесечен бенгалски котак. Имаше светлокафява козина с черни ивици около лицето и по горната част на краката. По гърба му имаше шарки. Гъста, кафява козина с черни пръстени – точно като петната на леопард. Понеже козината беше лъскава и къса, шарките му някак изпъкваха.
Тя започна да рови в телефона си за информация за бенгалските котки. Породата беше известна с това, че се привързваха лесно и че бяха приятелски настроени, много атлетични и енергични. Козината им беше в кафеви, бели и сиви нюанси, като окраската на Котецу беше най-популярната.
Бенгалските котки обикновено достигаха зрялост на три месеца, но телосложението и маниерите им очевидно продължаваха да се променят, така че Котецу, който беше висок тридесет сантиметра в седнало положение, вероятно все още растеше. Онзи странен лекар беше споменал, че Котецу ще расте.
Все така застанала на разстояние от котарака, Мое отново прочете инструкциите на глас.
– Добре, значи ще уринира 2 до 4 пъти на ден и ще се изхожда 1 до 2 пъти на ден. Няма проблем, че още не е акал, но ми се струва, че вече трябваше да е пишкал поне веднъж. – Тя погледна котката замислено. – Хей, Котецу, не ти ли се ходи до тоалетна? Проблем ли има?
Сред нещата, които ѝ бяха дали имаше купички за храна и вода, тънка пластмасова кутия, която приличаше на нещо, което обикновено се купува от някоя железария, и тоалетна.
Когато разкъса торбата с тоалетната, Мое беше крайно изненадана. Облак прах се издигна във въздуха, а под него се виждаше смесица от неравни парчета, които приличаха на натрошен цимент.
Тя изсипа тоалетната в кутията и това беше всичко. Направила беше всичко по силите си.
Мое имаше бегла представа как котките освобождават отпадъците си. Спомни си как котката на баба ѝ и дядо ѝ с достолепно изражение приклякваше в една кутия, скрита в ъгъла на кухнята. Въпреки че беше животно, Мое смяташе, че не би било прилично да гледа котката, докато си върши работата, затова и никога не я наблюдаваше.
Но Котецу все още не се беше приближил до кутията с тоалетната. Може би е трябвало да обръща повече внимание на навиците на котката на баба си и дядо си.
– Да не би пясъкът да е малко? Нека ти сложа още.
Точно когато се канеше да сипе още смес в кутията, на вратата се звънна. Мое подскочи от изненада.
Това е Рюджи. О, не! Съвсем бях забравила. Днес е вторник.
До неотдавна Мое подскачаше от вълнение, докато го чакаше да дойде. Нейният приятел, Рюджи, работеше в агенция за недвижими имоти и имаше почивен ден в сряда. Подобно на много млади японци, той живееше със семейството си, но в почивните си дни идваше при Мое и оставаше да нощува. Тя пропускаше лекциите в сряда и прекарваше целия ден с него. Това беше рутината им от почти една година.
Но този месец, след като се бе оправдал с много натоварен график, Рюджи не беше идвал да я види. Според Мое отношението му беше станало студено; беше дистанциран, отговаряше твърде кратко и сякаш никога не я поглеждаше в очите.
Мое имаше лошо предчувствие. Ако се съдеше по насилствените му усмивки, през които сякаш се процеждаше леко раздразнение, нещо не беше наред.
Вчера бе получила кратко съобщение: Трябва да поговорим за нещо. Ще мина да те видя.
Нямаше начин този „разговор“ да бъде приятен. Дали му беше писнало от нея? Дали бе намерил друга? Точно за тези неща бе размишлявала, преди да влезе в клиниката, но покрай грижите за Котецу бе забравила за всичко и сега нямаше никакво време да възвърне самообладанието си.
Тя затвори вратата на спалнята и тръгна към входната врата. Рюджи стоеше там, облечен в костюм.
Вместо да я поздрави по обичайния си начин, той ѝ махна глуповато с ръка. Дори след като влезе, изглеждаше неспокоен и погледът му се луташе из стаята.
В апартамента сякаш се просмука студ. В миналото самото присъствие на Рюджи изпълваше пространството с топлина. Той беше мил, спокоен и знаеше всичко – беше приятел, с когото Мое можеше да се гордее.
– Искаш ли да хапнем нещо? О, знаеш ли какво? Има нова корейска драма. Можем да я гледаме. Моята приятелка от университета я препоръча. Била супер забавна.
– По-скоро не. Всъщност, Мое, исках да поговорим за нещо...
– Знаеш ли, дават онзи нов филм, който каза, че искаш да гледаш. Вече е достъпен за стрийминг. Но отзивите са смесени. Да поръчаме ли пица? – Мое бърбореше безспирно в желанието си да разсее лошото настроение и се преструваше, че не забелязва разтревоженото изражение на Рюджи.
Не искаше да се разделят. Всичко между тях би следвало да е наред. Нямаше представа защо той би решил да сложи край на връзката им.
Точно когато Рюджи се канеше да проговори, от спалнята ѝ се чу силен шум.
– Какво беше това? – попита Рюджи, разтревожен.
– Котката е.
– Котка? Сега имаш котка?
– Не, не точно. Странна история… В клиниката ми предписаха котка.
– Предписали са ти котка? Шегуваш се, нали? – Рюджи се засмя невярващо.
Шумът от спалнята продължаваше. Мое отвори вратата и надникна вътре. Погледът ѝ попадна право в очите на Котецу, който се опитваше да раздере чаршафите ѝ. Зениците му се разшириха и той замръзна.
Рюджи също надникна през процепа на вратата.
– Уау, това наистина е котка. Кога я взе?
– Не е моя. Взех я от клиника около улица „Рокаку“. Или „Такоякуши“ ли беше? Дадоха ми я с медицински дневник… котешки дневник, и ми казаха да я взема у дома за една седмица.
Рюджи изглеждаше скептичен.
– Не разбирам. Какво искаш да кажеш?
– Знам, че е странно, но това е истината.
Той не изглеждаше убеден.
– Котка, а? Няма проблем да я гледаш известно време, но имам чувството, че ще се привържеш прекалено много.
Той отвори вратата по-широко, влезе вътре, приклекна и започна да се приближава към котката.
Котецу остана на леглото, готов да побегне.
– Готина котка. Прилича на мини леопард. Мислиш ли, че ще ме одраска, ако я докосна? – Рюджи протегна ръка, а Котецу скочи от леглото и грациозно се затича към ъгъла на стаята.
Рюджи се опря на леглото и се загледа в Котецу с разочарование. Мое седна до него и сложи глава на рамото му. Беше благодарна на този лекар. Кой би помислил, че една котка може да разреши романтичните ѝ проблеми? Дори погледът в очите на Рюджи беше топъл.
– Наистина е сладка. Чувал съм, че все повече момичета, които живеят сами, си вземат котки.
– Да, така е – каза тя.
Мое също се загледа в Котецу.
След като подуши купичките си с храна и вода, Котецу се придвижи към кутията с котешката тоалетна.
– О, може би сега ще си свърши работата.
– Така ли? – Рюджи се приведе напред, за да погледне по-отблизо.
Котецу стъпи предпазливо в котешката тоалетна. Той не се настани веднага, а просто прокара лапата си по пясъка, при което се чу хрущящ звук. Може би не му харесваше да го наблюдават или не искаше да се разсейва от тяхното присъствие.
Мое не успя да се реши да предложи на приятеля си да излязат. Помисли си, че ако отидеха в другата стая сега, Рюджи щеше да поднови страшния разговор за раздялата.
– Хей, сяда – прошепна Рюджи.
Котецу сведе задницата си към котешката тоалетна. Опашката му беше вдигната. Беше трудно да се види добре, но от напрежението по лицето му можеше да се заключи, че ходи по голяма нужда.
Ах, какво облекчение.
Минута по-късно Котецу вдигна задницата си и започна да рови из пясъка с предните си лапи. Мое и Рюджи се приближиха, за да гледат по-добре. Тогава последва мощно разравяне. Пясъчният прах се завихри, парчета полетяха извън кутията. Когато Мое бавно започна да осъзнава какво се случва, Котецу вече бе протегнал предните си лапи и ровеше из пясъка още по-скоростно. И с каква интензивност само! Преди няма и миг котаракът наподобяваше дете, което си играе в пясъчника, а сега беше багер, който мята чакъл във всички посоки.
Котецу обърна тялото си, наведе се напред и постави задните си крака отстрани на пластмасовата кутия. Последва един последен ритник, в който котката концентрира цялата си сила.
Преди Рюджи да успее да реагира, ситните камъчета го засипаха по лицето като пясъчен залп.
– Ауч! Боли!
– По дяволите! – Мое се отдръпна настрани.
Подът беше покрит с отпадъци. В експлозията от прах една черна ракета летеше към Рюджи.
Това а́ко ли е...
Рюджи трескаво изчетка косата и лицето си, без да забележи разпръснатите около него частички от котешки „продукти“.
₍^. .^₎⟆
– И гаджето ти си заминал с котешко ако в косата – каза Реона и избухна в истеричен смях.
Във времето между лекциите университетското кафене с остъклена веранда, която се простираше към двора, беше пълно със студенти. Смехът на Реона беше толкова силен, че момичетата на съседната маса ги изгледаха лошо. Мое се сви още повече в стола си.
– Хайде, Реона, какво толкова смешно има?
– Съжалявам, но наистина е прекалено смешно. Бил е покрит с котешки изпражнения... – Реона пак щеше да избухне в смях, но Мое я изгледа заканително.
– Старателно избърсах всичко. Изпражненията бяха слепнали с котешката тоалетна, така че не беше толкова зле.
– О, човече, добре се посмях. – Очевидно цялата ситуация забавляваше Реона. – Но, хей, виж че всичко се нареди. Благодарение на станалото, успя да си върнеш гаджето, нали?
– Да, предполагам.
Мое се беше преместила в Киото от провинцията, за да учи в университет. Реона беше най-близката ѝ приятелка тук и именно с нея Мое бе споделила за скорошното дистанцирано отношение на гаджето си.
Двете бяха абсолютни противоположности по отношение на маниери и модни предпочитания. Мое обичаше ефирни рокли, а Реона беше известна с това, че никога не се появяваше по нищо друго, освен по джинси. Но всяка от тях обожаваше компанията на другата. Разликата в интересите им само разширяваше хоризонтите им.
– Все пак не разбрах. Какво всъщност доведе до напрежението между вас? Имаш ли идея?
Мое поклати глава.
– Никаква. Не сме се карали и не изглежда да ми е ядосан за нещо.
– Може би просто е в някаква дупка или често сменя настроенията си?
– Изобщо не е такъв. Винаги е бил спокоен човек.
Предната вечер, след като се изми от котешката тоалетна, Рюджи се прибра вкъщи. Каза, че трябва да работи. В крайна сметка не говориха повече, така че не можеше да се каже, че са се сдобрили. Просто бяха отложили разговора, който Рюджи искаше да проведе.
– Е, на снимката му, която ми показа, изглежда свестен човек. И е доста привлекателен. Как се запознахте? На някое парти ли?
– На парти на студентския клуб.
Усмивка озари лицето ѝ при спомена. Тя не бе отишла с очаквания за събитието, а просто се бе надявала да разшири социалния си кръг. Но когато се бе запознала с Рюджи, веднага се бе влюбила в него.
– Любов от пръв поглед, а? Не мисля, че съм преживявала такова нещо. – Реона се засмя сковано. – Не казвам, че не е възможно. Външният вид е част от човека, в края на краищата. Но знаеш ли какъв е отвътре?
– Разбира се, че знам. Рюджи е мил и верен.
– Наистина ли? Сигурна ли си, че не си с него само заради външния му вид?
Мое не се притесняваше от закачките на Реона. Рюджи беше идеалният мъж за нея и тя беше абсолютно сигурна в това. Ето защо не можеше да го пусне да си отиде от нея.
А сега усещаше как духът ѝ потъва. Досега винаги бе запазвала вторник вечер и цялата сряда за Рюджи. Дори в дните, в които той не идваше, пак ги пазеше – пропускаше задължителните си лекции, в случай, че той се освободеше внезапно.
Понеже не искаше да прекара деня сама в терзания, за първи път от много време отиде на лекции в сряда. Вероятно Рюджи щеше да дойде чак следващия вторник вечерта. Дотогава трябваше да измисли решение. Не можеше да разчита отново на котката – Котецу ѝ беше предписан само за една седмица.
Предната вечер, след като бе затрупал пода в спалнята с котешка тоалетна, Котецу с нищо не бе показал, че се разкайва. Вместо това, той се бе свил като топка с леопардови петна и бе заспал веднага.
Мое с примирение бе събрала изпражненията на Котецу от котешката тоалетна и бе записала описанието им в „Котешкия дневник”. Но тъй като изпражненията бяха разпръснати навсякъде, беше предизвикателство да ги опише точно.
Как ли ще изглежда стаята ми, когато се прибера днес?
Мое изпадна в депресия от мисълта, че ще се върне и ще завари поредната катастрофа.
Тя обгърна чашата си с ръце и въздъхна дълбоко.
– Сигурно собствениците на котки постоянно имат проблем с поддържането на ред в домовете си. Нямах представа, че пръскат тоалетната навсякъде.
– С моята котка не е така. – Реона засмука айскафето си през сламката, макар че на дъното имаше почти само лед.
Мое едва чу думите ѝ над силния шум от смученето.
– Какво не е така?
– Котешката ни тоалетна. За моята котка използваме тоалетна, която не се разпръсква...
– Чакай, какво? Има различни видове тоалетни?
– Да. Има много видове.
– Наистина ли? Не знаех. Тази ми я дадоха от клиниката.
Огромният облак прах вчера беше като рязко замърсяване на атмосферата.
– Странна история с тази клиника. Къде в квартал „Накагьо“ каза, че се намира?
– Вървях по улица „Такоякуши“ и я намерих случайно. Не сменяй темата. Какъв вид тоалетни не се разпръскват? Къде мога да си купя?
– Отчаяна си, нали? Точно до метрото има магазин от голяма верига за домашни любимци. Искаш ли да минем след лек…?
– Да, да, да!
₍^. .^₎⟆
Магазинът за домашни любимци беше с размерите на половин етаж в голям супермаркет и беше много по-просторен и подреден, отколкото Мое си бе представяла. Имаше стъклени стени, високи тавани и беше добре осветен. Най-изненадващото тук беше разнообразието от продукти – подредените рафтове бяха препълнени с най-различни неща.
Когато видя как Мое гледа с отворена уста, Реона се разсмя.
– Не е ли като малък тематичен парк? Имат всичко. Кули за котки. Супер сладки легълца за котки. Каквото се сетиш. И не само за котки. Имат и доста неща за кучета. Ето там. Реона посочи към другия край на магазина.
– Къде са тоалетните, тоалетните, тоалетните.
Реона явно беше много добре запозната с магазина и бързо я заведе до правилния рафт.
Мое сбърчи вежди, когато видя всичко, което беше изложено там.
– Искам да кажа... защо са им толкова много видове?
Рафтовете бяха запълнени с редици от нещо, което приличаше на кутии със зърнени закуски, а разнообразието беше по-голямо от това на корнфлейкса в супермаркетите.
– Всички ли са за котки? Защо има толкова много?
– Служат за различни цели. От различни материали са, с различни форми и дори начините за изхвърляне са различни. Каква ти е тоалетната, Мое?
– Като в обикновен апартамент. Тоалетната има функция да се ползва и като биде и седалката може да се подгрява. Имам килимче около нея с цвят на лавандула и поставка за тоалетна хартия.
– Не, не, не – Реона започна да маха с ръка пред лицето си. – Не твоята тоалетна. За тази на котката питам. Не ме разсмивай.
– Ооо. Ами, кутия, като пластмасова тава.
– Пясъчник със сито ли е?
– Сито? Ами, не е електрическа, ако това питаш? – Мое погледна встрани. Чувстваше се малко неловко от собствената си неосведоменост.
Реона се засмя.
– Котешките тоалетни със сито не винаги са електрически. Просто питах дали има такова отделение, в което отпадъците падат и което може да се издърпа, за да се почисти. Ако е като пластмасова кутия, не мисля, че е на нива. Ако съм права, по-добре е да вземеш котешка тоалетна със сито. – Реона се наведе напред и разгледа внимателно торбичките на рафтовете. – Тази, която имаме у дома, не може да се изхвърля в тоалетната, но доста от тези на хартиена основа могат. Някои са направени от дървени стърготини, силициеви кристали, дори от неразтворимата част на соята. Те са за котки, които обичат да ядат всичко.
Реона взе торбичките и ги разгледа внимателно. Мое можеше само да стои и да гледа. Застанала пред огромното разнообразие от котешки тоалетни, тя имаше усещането, че напълно бе подценила обхвата на знанията, необходими за отглеждането на една котка.
Трябва ли да проуча по-задълбочено? Дали котките са по-сложни същества, отколкото си мислех?
Реона ѝ се усмихна успокоително.
– Как искаш да направиш, Мое? Ако планираш да задържиш котката за дълго, бих казала, че трябва да експериментираш с различни видове, но тя не е твоя, нали? Можеш да опиташ да изкараш с тази тоалетна, която имаш, или да вземеш от вида, който се слепва, с големите гранули.
– Ще опитам с големите гранули.
Върху пакета, който Реона избра, имаше голяма щампа с котешка муцунка. Описанието обещаваше контрол на миризмата, слепване и ниска степен на разпръскване. Беше направена от стърготини от хиноки кипарис и приличаше на смлени кафяви оризови трици.
– Искаш ли да разгледаш котешката храна?
Мое погледна безкрайния коридор с храна и веднага ѝ прилоша. Реши засега да пропусне. Едва след като плати, си позволи да си поеме дъх.
– Нямах никаква представа, че съществуват толкова много разновидности.
– Нали? Котките на практика са кралски особи. Когато става дума за домашни любимци, ми се струва, че малко се раздуват нещата. Собствениците им са доста драматични.
– Съгласна съм.
Мое изпита облекчение от факта, че Реона мисли като нея. Реона беше пряма и никога не се превъзнасяше по нищо.
– Не говориш често за котката си, Реона. Винаги съм си представяла собствениците на котки като супер обсебени от любимците си хора, които постоянно си споделят снимки в интернет.
– Има много такива, но аз не съм от тях. Хората, които се вманиачават по котките си, са... – Реона започна да ги имитира шеговито. – „Ах, колко е сладка котката ми!“ или „Котката ми е неустоима когато е нежна, но е също толкова прекрасна, когато е резервирана.“ – Тя погледна сериозно и продължи: – Но за мен котката ми просто е там. Разбираш ли разликата?
– Не съвсем – отговори Мое.
Реона се засмя.
– Искам да кажа, че котката е част от семейството. Те са като вечни деца. Брат ми беше този, който доведе котката, но по някаква причина тя не се привърза към него. В крайна сметка обикна майка ни и стана „котката на мама“.
– Разбирам.
В думите „котката на мама“ има нещо уютно, помисли си Мое. Изглежда, че присъствието на котката е различно за всеки дом.
Реона каза, че трябва да тръгва за почасовата си работа и добави:
– Бих искала да мина през вас и да ти разкажа всичко, което знам за котките, но този месец очакваме много групи от средните училища от други префектури, които идват на екскурзия. Графикът ми за тази седмица е пълен с целодневни смени. И честно казано, юдофуто в Киото не е ли прекалено скъпо за тези деца?
В туристическите райони на Киото имаше изобилие от специализирани заведения за варено тофу. Реона работеше на непълно работно време в известен японски ресторант близо до храма „Нанзен-джи“.
Когато Мое пристигна за първи път в Киото, Реона я бе завела да види известни места като бамбуковата гора „Арашияма“ и храма „Кийомидзу-дера“. Но откакто бе започнала да излиза с Рюджи, времето, което прекарваха заедно, се свеждаше до по едно кафе след лекции. Беше минало доста време, откакто бяха ходили заедно по такива места.
₍^. .^₎⟆
Когато Мое влезе у дома, апартаментът беше тих. Знаеше колко много се вълнуват кучетата, когато стопаните им се прибират вкъщи, но котката ѝ, която беше затворена в спалнята, не издаде нито звук.
Тръгна боса към спалнята, но усети нарастващо безпокойство. Не се чува дори шум от лапи. Да не би котаракът да се е измъкнал навън?
Мое бавно отвори вратата. За секунда не можеше да осъзнае какво вижда. Завесите...
Една от дантелените завеси беше паднала от корниза и висеше безжизнено, разкъсана и цялата в дупки.
– Аааа!
Мое затвори вратата на спалнята и се свлече на пода. Донякъде беше подготвена за щети – котаракът беше съсипал чаршафите ѝ предния ден, но никога не си беше представяла, че най-безмилостно ще унищожи и завесите ѝ. Всъщност това вече не бяха завеси, а по-скоро парчета плат, виснали жално.
Междувременно Котецу седеше прилично на перваза на прозореца и гледаше право в нея с големите си светлозелени очи. Ако вратата не беше оставена плътно затворена през деня, никога не би повярвала, че съществото, което я наблюдаваше с такива невинни очи, е виновникът.
Подът отново беше покрит с пясък от котешката тоалетна. Котецу сигурно я беше ползвал многократно, защото всичко беше разпръснато навсякъде.
За щастие, акото беше останало в пластмасовата кутия. Имаше няколко втвърдени бучки, за които Мое предположи, че са от урина.
Уринира 2 до 4 пъти на ден; дефекира 1 до 2 пъти на ден. Имаше две бучки – явно Котецу се бе изпишкал два пъти. Поне котката се беше изхождала според плана.
Но завесите бяха съсипани. Трябваше да ги смени преди следващото посещение на Рюджи.
Сърцето ѝ се сви.
Дали Рюджи ще дойде отново? И ако дойде, дали ще има някакво развитие?
Тя въздъхна дълбоко.
С едно дълго, елегантно движение Котецу скочи от перваза на прозореца. Стъпките му изобщо не се чуваха – килимът поглъщаше всеки звук. Тялото му беше като на леопард, с петна, които се разпространяваха чак до задните му бедра. Малкото му и нежно лице беше толкова сладко! Беше като супермодел с бебешко лице.
Докато Котецу се разхождаше из спалнята, Мое го гледаше, очарована – той наистина приличаше на модел, излязъл на подиума.
Котецу се разхожда няколко минути и после се върна до котешката тоалетна в пластмасовата кутия. Мое подскочи.
– Чакай, Котецу. Нека ти сложа чиста тоалетна.
Тя бързо прехвърли замърсената в една торба за боклук, избърса пластмасата с мокра кърпа и изсипа новата тоалетна. Стаята веднага се изпълни с аромата на хиноки кипарис.
– Мирише чудесно. Котецу, тази определено е по-добра.
Докато разстилаше съдържанието по дъното на кутията, приятният аромат се разнесе във въздуха. Важното беше, че не беше прашна и пясъчна като предишната.
Така е много по-добре. Благодаря ти, Реона.
На Мое ѝ се искаше приятелката ѝ да я посети, докато Котецу е все още при нея; искаше да наблюдава как Реона, за която нищо не беше чак толкова сладко, се предава пред чара на котарака.
₍^. .^₎⟆
Седмица по-късно, когато Мое влезе отново в клиника за душата „Накагьо Кокоро“, медицинската сестра, красива и студена както винаги, беше седнала зад рецепцията. Тя вдигна поглед за миг.
– Моля, влезте, госпожице Отани. Докторът Ви очаква в кабинета.
Диалектът на Киото се отличаваше с уникална интонация, при която дори клинични термини като „доктор“ звучаха умилително познати. Когато Мое дойде за първи път в Киото, не знаеше дали удължените окончания на думите се дължаха на местния диалект или на това, че хората бяха прекалено фамилиарни с нея. Но сега вече беше свикнала с удължената интонация, която се използваше дори при обръщения към уважавани професионалисти. Мое харесваше диалекта на Киото – беше мек. Като котка.
Мое влезе в кабинета, както ѝ беше казано. Лекарят, който вече седеше и я чакаше, я посрещна топло.
– Здравейте, госпожице Отани. Как се чувствате?
Мое не можеше да опише състоянието си – не се чувстваше нито добре, нито зле.
– Ами, добре съм. – Тя тихо остави клетката с Котецу на бюрото.
– Разбирам. Само добре? Няма нужда да бързате. Винаги в началото всичко става бавно. Постепенно ще се почувствате по-добре.
В началото? Постепенно?
Мое повдигна вежди, но лекарят се усмихваше.
– Водихте ли записки?
– О, да.
Тя му подаде дневника, който докторът прегледа внимателно, като започна да чете още от първия ден.
Докато Мое записваше състоянието на изпражненията и урината на котката през седмицата, не можеше да не се пита какво всъщност я караха да прави. Ако не беше по изискване на тази психиатрична клиника, би си помислила, че е някаква шега.
Днес беше вторник. От миналата седмица с Рюджи си бяха разменили няколко съобщения, но не се бяха виждали, и краткият имейл, което получи днес – „Ще мина да те видя, трябва да ти кажа нещо“ – я наведе на мисълта, че номерът с котката вече не работи.
– Мм-хм, водила сте подробни записки. Вие сте прям човек, госпожице Отани. Не правите компромиси, дори когато става въпрос за котка, която не е Ваша. Някои хора виждат нещата само от своята гледна точка и изкривяват истината, за да могат да се впишат в нея.
– Изкривяват истината? – Мое наклони глава неразбиращо.
Сигурно говори за дневника на котката. Дали иска да каже, че някои хора фалшифицират данните за количеството фекалии или честотата на хранене? Или може би изобщо не водят записки?
Докторът все още четеше дневника с извънредно внимание.
– Говоря за случаите, когато хората несъзнателно изкривяват нещата за свое лично удобство. И тъй като не осъзнават, че го правят, не осъзнават и до каква степен са изопачили реалността. – Той се почеса по носа и продължи: – Хм, първите два дни изглежда е било добре, но явно, че нещо се е объркало на третия ден. Прав ли съм?
Погледът на доктора беше вперен в дневника, на устните му се бе появила лека усмивка, но гласът му беше сериозен.
Мое изведнъж разбра, че това никак не е шега. Това беше медицинско заведение, все пак. След като взе под внимание сериозността на доктора, тя отговори:
– На този ден смених котешката тоалетна с друга, която е от дървесни стърготини. Взех я от магазина за домашни любимци.
– Разбирам. И как беше? – Докторът вдигна поглед.
– Мислех, че е добър избор. Дървото има приятен аромат, а на опаковката пишеше, че не се разпилява лесно по пода. Мислех, че е подходяща, но...
– Котката не я хареса.
– Точно така.
Споменът за аромата на хиноки кипарис се върна при нея с такава интензивност, сякаш дървесните стърготини бяха разстлани в кабинета. Имаше приятна миризма и впечатляващи ароматизиращи свойства.
Но Котецу не искаше да се доближи до нея. Първата нощ Котецу се беше сгушил в позата на сфинкс и наблюдаваше пластмасовата кутия от разстояние.
Мое си помисли, че ще свикне с нея, но когато утрото дойде, кутията изглеждаше напълно чиста и непокътната. Явно Котецу продължаваше да я избягва. Мое нямаше време да мисли повече, остави му храна и вода и тръгна към университета. Ходи на лекции както обикновено и обядва с приятели.
Когато Мое се прибра вечерта и провери котешката тоалетна, беше шокирана. Тя беше все още такава, каквато я беше оставила сутринта – без следи от лапи. Не я беше докосвал.
Мое изпадна в паника. Беше чела някъде в интернет, че котките са склонни към проблеми с пикочните пътища. Фактът, че котешката тоалетна не беше пипана от предната вечер, беше тревожен знак.
– Изглежда, че е вършил работата си... но просто не в котешката тоалетна – отбеляза лекарят, докато продължаваше да разглежда дневника на котката.
Мое кимна.
– Мм-хм, върху няколко картонени кутии.
Онази вечер бе лазила из цялата спалня, докато не намери купчината картонени кутии, които бе приготвила за изхвърляне, и които вече бяха влажни. Намерила доказателството, че котката най-накрая беше уринирала, макар и не на определеното място, тя изпита дълбоко облекчение.
– След това пак започнах да използвам котешката тоалетна, предоставена от тази клиника.
– Хм, изглежда са били доста трудни моменти. – Лекарят затвори внимателно дневника. – Някои котки не могат да правят компромиси, когато става въпрос за миризмата на тоалетната им. Няма да стъпят там, ако не им харесва ароматът. Приятните миризми не винаги се харесват на котките. Всяка има своите си предпочитания, което прави нещата още по-сложни. Може и да Ви се струва, че тоалетната е нещо тривиално, но в действителност е от голямо значение в живота на котката. С други думи, тоалетна е от решаващо значение за котката като цяло – обясни докторът.
Мое слушаше разсеяно, без да е сигурна какво точно ѝ се обяснява.
– Във всеки случай, изглежда, че котката е имала ефект през тази седмица. – Той надникна в транспортната клетка, потупа я по капака и хвана дръжката. – Благодаря ти за усилията, Котецу.
– Ах... ? – Звукът излезе от устата на Мое.
Докторът млъкна с длан върху клетката.
Когато си спомни за случилото се през изминалата седмица, Мое усети мокра топлина зад очите си. Имаше нещо недостъпно в дивата красота на Котецу, за разлика от котката на нейните баба и дядо, която тя можеше да гали и да чеше между ушите.
За котка с толкова малка глава, тялото на Котецу беше дълго, и когато лежеше на една страна, изглеждаше изпълнен с доволство. Тя не се беше осмелила да го почеше между ушите, но беше галила елегантното му тяло – леко прокарваше пръстите си от врата му до задницата му и после чак до върха на опашката му.
– Довиждане, Котецу. – Очите на Мое се напълниха със сълзи.
Котецу лежеше по гръб в клетката, но обърнат към нея. Мое беше щастлива, че изобщо я погледна.
– Сега е време да се сбогуваме. Читосе! Моля, вземи котката! – извика лекарят към белите завеси зад него.
Медицинската сестра отвори завесата и влезе с напориста крачка.
О, Котецу ме напуска.
Мое инстинктивно протегна ръка, но веднага замръзна. В ръцете на медицинската сестра имаше идентична клетка.
– Читосе, толкова си организирана. Донесла си ни още една котка.
– И тази котка е трудна – каза кратко медицинската сестра.
Тя взе Котецу и остави новата клетка, след което изчезна зад завесата.
Докторът обърна клетката, в която имаше друга котка.
– Да опитаме с тази сега?
През мрежестия панел на вратата котката погледна Мое. Имаше големи очи и уши с формата на равностранни триъгълници. Беше по-светлокафява от Котецу, но със същите отличителни черни ивици.
Мое погледна лекаря.
– И тази ли е бенгалска?
– Да. Приличат си, но имат различен състав.
Състав?
– Ааа... значи ще продължа с лечението с котки?
– Ами, все още не сте оздравяла – обясни лекарят. – Вземете тази котка у дома за една седмица. Както и преди, моля, записвайте в дневника диетата и ходенето до тоалетна. Ще ви напиша рецепта, така че, моля, вземете необходимото от рецепцията, преди да си тръгнете.
Лекарят бутна клетката за пренасяне на домашни любимци в ръцете на Мое с неочакваната втора котка, разположена вътре.
Докато минаваше напълно замаяна и шокирана покрай прозореца на рецепцията, медицинската сестра я повика. Тя ѝ подаде хартиена торба с приблизително същото тегло като миналия път, а вътре имаше още една листовка с инструкции.
Име: Ноел. Женска. На пет месеца. Бенгалска. Хранете с умерени количества котешка храна сутрин и вечер. Купата с вода трябва да е винаги пълна. Почиствайте котешката тоалетна според нуждите. Уринира 2 до 4 пъти на ден; дефекира 1 до 2 пъти на ден. Следете цвета, миризмата, формата и обема на всеки екскремент. За да се предотвратят проблеми с пикочните пътища, е важно както за котките, така и за хората да се освобождават от отпадъците без стрес. Това е всичко.
Както и преди, листовката съдържаше само подробности за тоалетните навици на котето.
– Ам… извинете…
– Ако имате въпроси, моля, задайте ги на лекаря. Грижете се за себе си.
Медицинската сестра насочи вниманието си към другите си административни задачи. Но Мое настояваше:
– Тази котешка тоалетна е различна от предишната.
– Моля, отправете въпросите си към лекаря. Грижете се за себе си.
– Но котешката тоалетна е от решаващо значение за котката като цяло.
– Грижете се за себе си.
Няма смисъл да говоря с тази медицинска сестра. Ще попитам доктора. Мое понечи да се върне в кабинета, когато медицинската сестра я извика.
– Доктор Нике чака пациент с предварително записан час. Ако имате въпроси, можете да ги зададете на мен.
Та тя току що ми каза да отправям въпросите си към лекаря! Защо се държи така, сякаш правя нещо нередно? Каква трудна жена.
Мое започваше да се ядосва, но тъй като медицинската сестра беше все така твърдоглава, реши да преглътне раздразнението си.
– Имам въпрос относно котешката тоалетна, тази, която току-що... – Тя извади торбата и я постави на рецепцията. За разлика от тоалетната, която ѝ бяха дали преди това, тази беше на хартиена основа. – Не съм сигурна дали котката ще използва този вид котешка тоалетна. Котецу искаше да ходи само в тази, която прилича на чакъл.
– О – оживи се много леко медицинската сестра и сякаш наистина обмисляше думите на Мое: – Това ли е въпросът? Можеш да разбереш дали тоалетната ти харесва, само когато я използваш. Размерът, усещането под лапите. Такива неща. – Медицинската сестра огледа дланите си, докато ги въртеше пред очите си. – Какво е усещането, когато я стискаш между пръстите си. На мен не ми харесва твърдата, но има такива, които я предпочитат. Ако не се лъжа, доктор Нике е почитател на твърдите тоалетни. Каза, че му харесва шумоленето върху задника му.
Мое наклони любопитно глава. За тоалетна хартия ли говореше?
Лекар на име Нике. Медицинска сестра на име Читосе. И не, Мое не се интересуваше от предпочитанията на нито един от двамата относно текстурата на тоалетната им хартия.
– Може ли да ми дадете същата тоалетна като предишната? Ще е голям проблем, ако тази котка не иска да ползва новата.
– В такъв случай, моля, вземете отворената торба, която току-що върнахте. – И медицинската сестра изчезна от прозореца на рецепцията.
Мое започна да се чуди как е разположена клиниката. Сградата беше висока и тясна, а помещенията не изглеждаха дълбоки. Кабинетът изглеждаше прекалено малък и нямаше оборудване за провеждане на медицински прегледи.
Мое си спомни магазина за домашни любимци, който беше посетила с Реона. Там имаше невероятно разнообразие от стоки, подредени плътно по рафтовете, като книги. Вероятно държаха на склад всички тези неща поради голямото търсене от страна на клиентите, но Мое се съмняваше, че такова разнообразие е необходимо за животните. Подозираше, че поне половината се предлага само за удовлетворение на хората.
Медицинската сестра се появи отново и подаде на Мое торбичка с останалата част от пясъка, който Котецу беше използвал.
– Опитайте няколко вида котешка тоалетна. Ако не намерите подходяща, моля, елате пак. – Тонът на медицинската сестра беше хладен, но не пренебрежителен.
Сега Мое имаше котешката тоалетна от преди, плюс новата, а у дома имаше и такава от дървени стърготини. С три налични вида, със сигурност щеше да има поне един, който да се хареса на новата котка.
Веднага щом се прибра у дома, Мое отвори вратата на клетката, за да пусне котката. Но тя само подаде глава.
Имаше кръгло лице и козината ѝ беше гъста. Наистина беше по-светлокафява от Котецу, а шарките ѝ бяха по-ярко изразени и по-отчетливи. Въпреки че бяха от една и съща порода, чертите им изглеждаха напълно различни. Очите на тази котка бяха големи и леко наклонени надолу. Изглеждаше като коте със силна воля и собствено мнение.
– Приятно ми е да се запознаем, Ноел. – Мое се наведе, за да погледне котката в очите.
Ноел се прилепи към земята, а след това се изстреля като куршум, но не под леглото, а по завесата. Всичко се случи за миг.
Каква скорост!
Без никаква допълнителна опора, Ноел се изкачи по стената, умело задрапа по пердето, и сега висеше на него и го опъваше.
– Ноел! Опасно е. Слез долу!
Когато Мое протегна ръка, котката прибра триъгълните си уши надолу и оголи зъби и изсъска. Мое бързо отдръпна ръката си. Беше толкова страшно! Котката на баба ѝ и дядо ѝ, с голямото си, пухкаво лице, понякога ръмжеше от недоволство, но никога не показваше зъбите си и не съскаше.
За първи път Мое се почувства под истинска заплаха. Ако протегнеше отново ръка, вероятно щеше да бъде ухапана или одраскана.
Накрая с неохота се отказа да сваля Ноел и отиде да ѝ приготви храна и вода. В котешката тоалетна изсипа чакъла, който Котецу беше използвал. След като подреди и трите неща, реши да наблюдава от разстояние.
Но колкото и да чакаше, Ноел не слизаше. Сега се беше проснала по корем върху корниза ѝ и се присламчваше по него напред-назад. Явно не ѝ харесваше, когато дупето ѝ се доближаваше до края му, защото тогава задните ѝ крака висваха надолу и не можеше да разчита на тях, за да се премести напред.
– Не можеш да слезеш ли? Как така? Нали си котка?
Не трябваше ли котката сама да се спусне надолу по стената? Нали точно така се беше изкачила? Какво ѝ пречеше?
Но явно Ноел не можеше да слезе и просто гледаше с копнеж към пода. Всеки път, когато Мое протягаше ръце към нея, тя почти с погнуса се свиваше назад.
– Тогава защо се качи там? О, що за шеги са това? Какво да правя?
Когато въведе в телефона си думите „котка“ и „пердета“, единственото, което намери, бяха снимки на котки, виснали по пердетата, и статии, обясняващи как котките обожавали да се катерят по тях. Но явно после имаха затруднения да слизат с дупето надолу.
За да може Ноел да скочи с главата напред, Мое трябваше просто да сложи платформа на не толкова плашеща височина, на която Ноел да се престраши да скочи. Не беше толкова лесно, тъй като нямаше стълба под ръка.
Нещо високо. Нещо, което котката може да използва като стъпало за надолу. Сетих се! Куфарът ми!
Доволна от идеята си, Мое отиде до гардероба. Куфарът ѝ беше прибран най-отзад. Докато изваждаше нещата пред него, лавина от дрехи и обувки се изсипа на пода. Тя отмести разхвърляните неща и издърпа куфара. Сега Ноел можеше да скочи безопасно.
– Добре, Ноел! Готово!
Когато Мое се обърна с триумфално изражение, видя Ноел, застанала до краката ѝ. Котето я гледаше мълчаливо. След това Ноел грациозно обиколи стаята, намери храната си и започна да яде.
Радвам се, че се храниш, помисли Мое, докато я наблюдаваше. Но щеше да е хубаво, ако беше слязла малко по-рано.
Апартаментът ѝ изглеждаше така, сякаш беше в процес на преместване. И все пак ѝ олекна, когато видя котката да пие вода.
Ноел беше по-дребна от Котецу. Гърбът ѝ беше покрит с малки, неравномерни розетки, черни ивици минаваха по дупето и краката ѝ. С изключение на една шарка на гърба ѝ, тя лесно можеше да мине за трицветна котка.
Мотивът на гърба ѝ, различен от леопардовите шарки, беше интригуващ.
Какво ли означава това? Големи кръгове и малки кръгчета.
Козината ѝ беше малко по-дълга, така че шарката беше малко неясна, но имаше по четири точки на всеки деформиран кръг.
– Ноел, изглежда сякаш някой е стъпвал по гърба ти!
Шарките на гърба на Ноел приличаха на отпечатъци от лапи на животно, сякаш друга котка бе ходила по нея.
Мое се засмя. Котката вдигна очи от купата си с вода и наклони любопитно глава.
Още една седмица с котка. Беше неочаквано, нямаше спор, но Мое беше толкова щастлива, че не можеше да спре да се усмихва.
Тогава на вратата се звънна и усмивката ѝ се стопи.
По дяволите! Това е Рюджи.
Огледа апартамента си и видя хаоса от всички неща, които бяха изпаднали от гардероба. Дрехи и обувки бяха разпръснати навсякъде, чак до коридора. Нямаше как да ги скрие.
Затвори вратата на спалнята си и прекрачи разхвърляните неща, за да стигне до входната врата.
Както и предната седмица, Рюджи стоеше там със сконфузено изражение. Мое не искаше да го пуска вътре заради хаоса зад гърба ѝ, но преди да успее да го спре, той вече надничаше през рамото ѝ. Гледаше с ужас.
– О, Боже! Какво се е случило? Тук е някакъв ад!
– Ами... котка беше.
– Чакай, какво? Котката? – Той сбърчи вежди и се заоглежда скептично около краката си. – Не виждам котка. Какво се е случило? Всичко наред ли е?
– В спалнята ми е. – Забелязала разтревожения поглед в очите му, Мое отвори вратата на спалнята.
И… Ноел я нямаше.
– О! Къде е отишла? Ноел? Малка моя Ноел?
Тя клекна, надникна под леглото, после вдигна завивката.
Къде се е скрила?
Когато Мое най-накрая се изправи, просто хлъцна. Ноел отново беше горе, на корниза на завесата.
– Ноел! Защо пак си се качила?
Котката се беше изтегнала по тясната летва, а коремчето и крайниците ѝ умело балансираха тялото ѝ. Раираната ѝ опашка се поклащаше леко.
Мое молеше котето на ум: „Моля те, слез сама“, а Рюджи стоеше до нея и гледаше невярващо.
– Хей, това коте не е ли с различен цвят?
– Да, това е друго коте.
Скептицизмът на Рюджи беше повече от очевиден. Може би се тревожеше, че котето няма да може да слезе от релсата.
– Дадоха ми котето от клиниката. Предоставиха ми храна и тоалетна, а също и лекарствен дневник – не, искам да кажа „Котешки дневник“.
– Аха... – Погледът на Рюджи обходи стаята, огледа всеки ъгъл. – Какво е това? – попита, след като погледът му се спря върху куфара.
По дяволите, трябваше да го прибера.
– О, това ли? Извадих го, защото ми трябваше за нещо, но май трябва да го върна обратно.
– Имаш котка, за която трябва да се грижиш. Не мисля, че сега е време да заминаваш – отбеляза Рюджи.
– Ъъмм... – Мое беше изненадана от неочакваната забележка.
А на всичкото отгоре, той отказваше да я погледне в очите.
– Виж, Мое, не знам цялата история, но не трябва да вземаш животни, без да обмислиш добре такова решение. Грижата за тях включва много работа.
– Тази котка ми беше предписана от клиниката. Клиника за душата „Накагьо Кокоро“ в квартал Накагьо.
– Аха. Е, предполагам, че тогава всичко е наред.
Изобщо не е наред. Мое се опита да го погледне в очите, но той упорито я избягваше.
Рюджи изобщо не се тревожи за мен, а просто не ми вярва.
– Съжалявам. Мисля, че е по-добре да се прибера вкъщи. Ще поговорим, когато нещата се успокоят.
Той се усмихна леко и си тръгна.
Известно време Мое стоя напълно неподвижна. Беше шокирана от думите му.
Историята наистина беше странна. Котка от психиатрична клиника. Тоест, всяка седмица различна котка. Но според думите му излизаше, че Мое просто взема котки на случаен принцип, единствено за да не се грижи за тях. Тя знаеше, че я смята за безразсъдна, но преценката му сега беше просто сурова.
Мое забеляза, че Ноел отново беше до краката ѝ и я гледаше със златистите си очи.
– Ноел, благодарение на теб, май отново отложихме нещата.
Когато Мое седна на пода, Ноел вдигна нослето си към нея. Котката отново беше успяла да отложи раздялата.
Но тогава защо се чувстваше толкова тъжна?
Японска литература
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 224
Цена 22.00 BGN / 11.25 EUR
Шо Ишида - автор
Деница Райкова - преводач
Гергана Дечева - редактор
Ирина Василева - корица
Година: 2025
Език: Български
Страници: 224
Цена 22.00 BGN / 11.25 EUR
Шо Ишида - автор
Деница Райкова - преводач
Гергана Дечева - редактор
Ирина Василева - корица
В наличност
Цена без отстъпка22.00 лв
