Тунелът към лятото, изходът от сбогуванията - Част 1

Тунелът към лятото, изходът от сбогуванията

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 248
Цена 25.00 BGN / 12.78 EUR

Меи Хачимоку - автор
Гергана Дечева - преводач
KUKKA - корица
Анджела Дечева - редактор
Полина Любенова - коректор

В наличност

12.78 €

" Тунелът към лятото, изходът от сбогуванията "

Меи Хачимоку

ПО ДЯВОЛИТЕ, мразя лятото.

Това си мислех, докато стоях на бетонния перон и се молех влакът да пристигне по-скоро, за да вляза и да се спася от сутрешната жега. Беше едва началото на юли, а вече всеки път, когато излизах през входната врата, имах чувството, че влизам в сауна. Жегата и влажността на въздуха сами по себе си бяха абсолютно непоносими, но като прибавим и безкрайното цвърчене на цикадите, сутрешното ми пътуване се превръщаше в особено извратена форма на изтезание.

Точно когато си помислих, че нещата не могат да станат по-зле, от единствения високоговорител на гарата се разнесе неясно съобщение:

Внимание, до всички пътници. Съжаляваме да ви съобщим за значително закъснение поради неочакван сблъсък на влака с елен. Инцидентът се случи по-надолу по линията. Приемете дълбоките ни извинения за причиненото неудобство. Знаем, че времето ви е ценно, но ви молим да проявите търпение, докато ситуацията бъде разрешена...

Ръждясалият стар високоговорител се задави с пукот от статичното електричество и остана безмълвен на мястото си на върха на близкия стълб, когато съобщението прекъсна.

–Мамка му! Пак ли? – измърморих.

Същото се беше случило миналия месец, но тогава влакът беше ударил дива свиня.

Само един коловоз минаваше през старата гара, която гледаше директно към открития океан. Зад перона имаше гъсти гори и стръмен наклон.

Тъй като това беше една от малкото наистина изолирани гари в префектурата, които все още не бяха преустроени, тя се беше превърнала в популярна дестинация за пътешественици и туристи, които предпочитаха да не вървят по утъпкания път. За съжаление можеше да се предположи, че поради окаяното състояние на железопътната линия, подобни закъснения се случваха сравнително често.

Не че по принцип имах нещо против да закъснявам за училище – по всяко друго време на годината бих се радвал на едно такова оправдано закъснение, но точно сега предпочитах да седя в климатизираната класна стая, отколкото да се пържа под жаркото слънце бог знае още колко време.

Закъснения заради дивата природа можеха да продължат от няколко минути до час, макар че думата „значително“, която беше използвана, ме наведе на мисълта, че ще се забавя поне още тридесет минути, ако съдех по предишния си опит.

–Чудесно. Ще се сваря жив... – измърморих, докато оклюмвах примирено, а суровите слънчеви лъчи безмилостно блъскаха в тила ми.

Вдигнах ръкава на ризата си с копчета и избърсах струйка пот от слепоочието си, преди да е влязла в окото ми. Човек би си помислил, че не е кой знае какъв проблем да построят една закрита чакалня с климатик, но от друга страна, на тази гара нямаше дори автоматични турникети, така че може би да искаш такова нещо си беше като да се надяваш на някакъв нечуван лукс.

Единственото, което можех да направя, беше да повлача крака към една от двете малки пейки под полусрутения дървен навес и да се опитам да се скрия някак от жегата.

Едната от тях вече беше заета от две момичета от моята гимназия, които си бъбреха безгрижно, сякаш горещото време изобщо не ги притесняваше.

–Супер, супер! Ще изпуснем първия час по спорт!

–О, но горкият елен...

–Е, оцеляват най-силните, нали знаеш?

Това беше всяка сутрин. Тези двете никога не бяха на едно и също мнение, но ако се съдеше по вечното им кикотене, това очевидно не им пречеше ни най-малко.

Седнах на празното място срещу тях, почти в самия край на пейката, за да не ги карам да гледат на мен като на натрапник в разговора им. За жалост, сянката почти не ме разхлаждаше, така че, подпрян на облегалката на пейката, разкопчах горното копче на ризата си и раздвижих яката няколко пъти, за да вкарам малко въздух под нея.

В този момент, сякаш в отговор на молитвите ми, се усети приятен крайбрежен бриз, който изпълни ноздрите ми с острата миризма на морска сол. Точно от другата страна на релсите склонът плавно се спускаше надолу, преди да се слезе рязко към морето. Отвъд ръба на склона светлосиньото небе ставаше все по-бледо и по-бледо към мъгливия хоризонт, а морето на свой ред придобиваше все по-дълбок и по-наситен лазурен оттенък. Океанските вълни нежно блещукаха на слънчевата светлина.

Имаше нещо почти терапевтично в това да гледаш океана рано сутрин, също като да наблюдаваш крехкото трептене на светлината на свещта, или водата в бълбукащ ручей, която се спуска надолу на каскади. Беше едно от онези неща, които можеш да гледаш с часове и никога да ти омръзне. Беше почти хипнотизиращо.

След като наблюдавах вълните известно време, се извърнах, за да погледна към високия стълб с часовника зад мен. Беше вече осем и половина. Дори и влакът да пристигнеше точно в този момент, тепърва имахме двадесет минути път до нашата гара, а часовете започваха в девет без десет.

Примирих се с факта, че вече няма никаква надежда да стигна навреме в училище, и затворих очи, за да се опитам да дремна набързо. Не след дълго едно от момичетата, които седяха срещу мен, каза нещо, което изостри интереса ми и нададох ухо.

– Хей, чувала ли си за тунела „Урашима“? – попита тя приятелката си.

– О-о – измърмори другото момиче. – Това да не е поредната история за призраци?

– Не, не точно. Е, да, става дума за нещо свръхестествено, но по-скоро е градска легенда.

– Страшна градска легенда?

– Може би?

– Не, не, не. Не искам и да чувам.

– О, хайде, стига. Не става дума за духове, кълна се. С две думи, това е тунел, който може да изпълни всяко едно желание на тези, които влязат в него.

– Всяко желание? Само като влезеш в него?

– Да. Всяко желание.

– Хм... И това е всичко? Изпълнява желания?

– Не, виж сега, тук става малко страшно... Да речем, че тунелът е изпълнил желанието ти и сега си готова да се върнеш у дома. Но „Урашима“ не ти позволява да си тръгнеш толкова лесно. Тунелът винаги взема нещо в замяна, взема от теб.

– Какво взема?

– Години. Години и години от живота ти. Влизаш в него като тийнейджър, а се връщаш като сбръчкана старица.

–Уау! Значи нещо като… дали бих разменила всички най-хубави години от живота си, за да стана милиардер или нещо подобно?

–Да, точно така!

–Боже, страшно е дори да си го помислиш.

–Виждаш ли, казах ти!

Двете момичета продължиха да дърдорят.

– О, боже мой, като стана дума за страшни неща, вчера намерих един огромен паяк в стаята си!

– Ъх! Каква гадост! Сериозно ли?

– Да, накарах дядо ми да дойде да го убие с един навит вестник.

– Ха-ха, дядо ти е много печен.

– Да, страхотен е…

Изоставяха една тема и подхващаха следващата със скоростта на светлината, смачкваха предишните, сякаш бяха стар вестник, който става само за убиване на паяци.

Но аз посегнах към метафоричната им кофа за боклук, за да изровя измежду всички „статии“, които бяха изхвърлили, единствената, която бе предизвикала интереса ми, за да я спася от рециклиране. След това я изгладих в съзнанието си, за да я прегледам още веднъж.

Тунелът „Урашима“: мистериозно място, което рязко състарява всички, които влизат в него, но в замяна изпълнява всяко тяхно желание.

За пръв път чувах тази градска легенда, макар че от името и от тези трикове с прескачане във времето можех да разбера, че се основава на историята за Урашима Таро.

Макар че „изпълняването на всяко желание“ беше доста изтъркано клише за подобни истории, другата част с „бързото остаряване“ беше до известна степен забележителна. Чудех се какво ли би се случило, ако някой влезеше в този тунел и си пожелаеше да се подмлади. Дали щеше да измами тунела, или просто щеше да се подмлади за кратко, преди да се превърне в старец в момента, в който излезе обратно? Ами ако си пожелаеше безкраен запас от серум за младост, който да вземе със себе си? Или пък безсмъртие?

Хората винаги могат да намерят вратички, помислих си, докато отварях очи. Тогава видях, че влакът най-накрая е пристигнал. Погледнах часовника – беше закъснял с тридесет и пет минути. И все пак, благодарение на това, че си бях отдъхнал за малко, при това с интересна тема за размисъл, чакането не ми се бе сторило толкова дълго.

По предната част на влака нямаше кръв или нещо, което да подсказва, че е прегазил елен – изглеждаше както винаги.

Качих се през задните врати и изпуснах тежка въздишка на облекчение, докато милостивият климатик бавно охлаждаше сантиметър по сантиметър изпърженото ми от слънцето тяло. Щом се строполих на най-близката свободна седалка, вратите се затвориха със свистене и влакът отново потегли към своята дестинация.

Благодарим ви, че избрахте да пътувате с нас днес. Бихме искали да поднесем най-искрените си извинения на всички наши пътници, затова ви молим да изслушате внимателно следното съобщение...

Чакай малко, сетих се изведнъж, докато говорителят четеше едно от стандартните, клиширани извинения на своята компания, не трябваше ли днес да ни представят нова ученичка, която се прехвърля от друга гимназия?

***

Гимназия „Козаки“ се намираше само на един хвърлей разстояние от най-близката гара. Tова беше училището, което посещаваха почти всички, които живееха в околността, освен изявилите се отличници и проявилите се неудачници.

Въпреки че се намираше в провинцията, това си беше най-обикновена, средностатистическа гимназия. Е, сградата се нуждаеше от ремонт и по спортното игрище понякога се разхождаха лисици и тануки, но иначе беше напълно незабележителна.

След като свалих външните обувки и обух тези за училище, се отправих към класна стая 2-А. Бях се появил точно в средата на междучасието, така че не ми се стори необичайно да видя групи ученици да си бъбрят по коридорите, но когато стигнах до върха на стълбите и завих зад ъгъла, бях шокиран, когато забелязах, че точно пред класната ми стая се е образувала голяма тълпа.

Първоначално ми мина през ума, че някой може да е счупил прозореца или че е избухнал бой. Но после в главата ми светна лампичка и се сетих, че вероятно са дошли да видят новата ученичка, която се бе прехвърлила от друго училище. Учителката ни беше споменала, че ще имаме „ново момиче в класа“, така че не беше изненада да видя толкова насъбрали се любопитни зяпачи, но си помислих, че вероятно е много симпатична, за да привлече чак толкова голямо внимание.

Промуших се между хората с проточени вратове и влязох в класната стая. И веднага я видях.

В стилната си винтидж рокля-сукман, тя излъчваше някакъв блясък, сияние дори, в сравнение с другите момичета в класа, които бяха облечени в задължителните за гимназията моряшки униформи. Предположих, че все още не са дали униформа на новото момиче. Сегашното ѝ облекло я отличаваше толкова драстично от останалите, че почти изглеждаше сякаш някой най-спокойно я бе измъкнал от мястото, на което първоначално е била, и набързо я беше прехвърлил с фотошоп в нашата класна стая.

Ако трябва да сме честни, хубавото ѝ лице също беше допълнителен бонус. Нa пръв поглед дългата ѝ, права черна коса ѝ придаваше зрял вид, но големите ѝ очи с форма на бадеми значително смекчаваха цялостното ѝ излъчване. Изглеждаше напълно погълната от книгата, която четеше, като същевременно поддържаше перфектна изправена стойка. Беше доста очарователна гледка.

Видимо беше също толкова красива, ако не и по-красива от Кохару Кавазаки, която всички смятаха за най-сексапилното момиче в нашия клас. Но по някаква причина новото момиче изглеждаше почти прекалено перфектно, до такава степен, че внушаваше недостъпност. И наистина, въпреки че сега за нея се говореше из цялото училище, до този момент никой не се беше осмелил да я заговори. Изглежда всички предпочитаха да си останат в ролята на зяпачи и да се възхищават на новата ученичка от безопасно разстояние.

Аз лично нямах намерение да бъда първият, който да протегне маслиновата клонка, затова просто се повлачих към чина си в крайната редица до коридора и седнах.

– Каору! К‘во ста‘а? – каза един бодър глас зад мен.

– Нищо особено, човече – отвърнах, като се завъртях на стола си, за да го погледна.

Шохей Кага беше най-добрият ми приятел в класа. Предвид високия му ръст, късата му бодлива коса и изключително премия му начин на говорене, никой нямаше да ти се разсърди, ако решиш, че Кага е стереотипен, тъп, мускулест спортист. Но в действителност той предпочиташе да прекарва времето си вкъщи и имаше доста изтънчени хобита. Беше член на училищния клуб по калиграфия и през свободното си време дори обичаше да строи модели на кораби в бутилки.

– Чух, че влакът ти е прегазил елен?

– Да.

– Струва ми се, че това се случва доста често напоследък. Донякъде ти завиждам. Искам да кажа, че като човек, който идва на училище на две гуми, никога не мога да се възползвам от подобен вид малки произшествия.

– Е, да, ама я се опитай да седиш на задника си навън в продължение на половин час в средата на лятото, или в зверския студ през зимата, и тогава пак ела и ми кажи колко ми завиждаш.

– Е, не е като да съм по-защитен от гаврите на природата, когато съм на моята моторетка, нали знаеш.

– Прав си – признах.

Шохей хвърли бърз поглед към новото момиче.

–Обзалагам се, че в Токио никога не им се налага да се притесняват за подобни инциденти.

– Разбира се, че имат инциденти. Постоянно.

– Няма начин. В Токио няма елени.

– Но пък има много самоубийци, притиснати от напрежението в работата.

–Човече, понякога говориш доста откачени неща. – Шохей се намръщи, сякаш никога през живота си не е бил по-отвратен от мен.

Ако трябваше да бъда честен, вероятно беше доста безвкусна забележка от моя страна, макар че не ми хареса това, което Шохей каза – сякаш най-редовно говорех странни неща. Все пак беше добра идея да сменим темата.

– Обясни ми защо се сравняваме с Токио?

– О, защото госпожа Хамамото каза, че новото момиче е оттам.

А-ха.

Госпожа Хамамото беше нашата класна. Беше нова. Бяха я назначили в училището през тази учебна година. Тук е редно да се отбележи, че тя не беше от онези секси млади учителки, за които си мечтае средностатистическият тийнейджър.

– Уау. Момиче от големия град, а?

– Да, предполагам, че е супер нещастна тук. Представи си да се преместиш в провинцията, след като цял живот си живял в Токио.

–Чак да не повярваш – засмях се саркастично, докато я поглеждах отново. – Мислиш ли, че преживява културен шок или нещо такова?

– Хм? Какво имаш предвид?

– Не знам, просто ми се струва, че се е изолирала от останалите. Чудя се какво ли ѝ е.

– Ооо – Шохей се оживи. – Самотното момиче е привлякло вниманието ти, а? Няма лошо, тя е много хубава.

– Не, не е това. Просто съм любопитен какъв ѝ е случаят, това е.

–Е, казва се Андзу Ханаширо, щом толкова искаш да знаеш. И да ти кажа, тя изглежда като момиче с характер – каза Шохей, след което продължи да разказва смешната случка от тази сутрин.

Госпожа Хамамото била обяснила на класа, че това ново момиче, Андзу Ханаширо, се е преместило в Козаки поради семейни причини. Това било първото ѝ преместване от едно училище в друго. Но когато учителката я помолила да каже няколко думи, за да се представи на класа, момичето отвърнало: „Не, няма нужда, благодаря. Мога ли да седна вече?“

Според Шохей госпожа Хамамото била толкова шокирана от това неочаквано неподчинение, че дори не успяла да измисли нищо в отговор.

Напълно вярвах на историята. За краткото време, докато Шохей ми разказваше тази малка случка, видях как един от другите ни съученици се приближи до новото момиче и се опита да я заговори, само за да бъде отстрелян с: „Може ли да млъкнеш? Опитвам се да чета.“

–Е, вече ми е ясно защо няма хора покрай нея – поклатих глава и се засмях леко.

–Жалко. Можеше да бъде наистина сладка, ако беше малко по-дружелюбна – оплака се Шохей. – Както и да е. Само се надявам някой да не се опита да се гаври с нея.

–Сигурен съм, че ще се справи, ако се появи такъв. Изглежда прекалено твърдоглава, за да позволи на някого да я изкара от релси – отвърнах аз.

Имах по-важни неща, върху които трябваше да се съсредоточа, вместо да се занимавам с някаква нова ученичка – през следващия час ни предстоеше тест. Извадих от чантата си учебника по математика и записките си. Преди обаче да успея да започна подготовката си, която бях оставил за последната минута, звънецът удари и вторият час започна.

***

Въпреки не съвсем незначителните си личностни странности, новото момиче бързо се оказа изненадващо способно в почти всичко, което правеше. Отговаряше на секундата на всеки въпрос, който учителите ѝ задаваха, а в часа по спорт изпревари най-бързите ученички от отбора по лека атлетика.

И все пак, когато другите момичета в класа хвалеха постиженията ѝ, тя нито веднъж не се възгордя. Просто ги поглеждаше със студен, неразбиращ поглед, сякаш ги съдеше за това, че се впечатляват от нещо толкова обикновено.

Няколко от моите по-смели съученици се опитаха да я поканят да се запише в техните клубове или спортни отбори, но тя отхвърли всички със същата рязка и груба незаинтересованост.

По всичко личеше, че Андзу Ханаширо нямаше намерение да се сприятелява с никого в училище. Прекарваше почти всяка свободна минута между часовете в четене на книга.

Обикновено човек би си помислил, че хората ще побързат да се присмеят и да отхвърлят един сдържан неконформистки аутсайдер като нея, но изглежда академичните и спортните ѝ постижения, бяха достатъчни, за да я превърнат от „странна откачалка“ в „неразбрано момиче-чудо“ в главите на повечето ми съученици.

До обяд тя се бе настанила удобно и непоклатимо в своята ниша като самата квинтесенция на архетипа на „самотния вълк“ и повечето ученици бяха склонни да я оставят на мира и да ѝ се възхищават отдалеч.

Но новопридобитата ѝ популярност далеч не се хареса на всички в класа ни.

–Хей, новата, бъди добро момиче и отиди да ми купиш една „Чирио Kо́ла“ от автомата долу – каза момичето, което беше твърдо решено да я предизвика, след като отиде бавно до чина на Андзу и изтряска върху него монета от сто йени.

Това беше Кохару Кавазаки – гореспоменатото „най-сексапилно момиче в класа“, поне по всеобщо мнение. С изсветлената си кестенява коса, подстригана на боб, леко вълниста и падаща до раменете, с полата си, която очевидно стигаше много над средата на бедрото ѝ, и с петите на вътрешните си обувки, смачкани под стъпалата ѝ, тя беше ходещ пример за всички възможни нарушения на училищния дрескод.

Със сигурност беше много привлекателно момиче, но надменната ѝ самоувереност и снобският ѝ комплекс за превъзходство определено я слагаха няколко места надолу в моята класация.

На всичкото отгоре, благодарение на многото слухове, които се носеха из училището, че излиза с един от най-известните лумпени в най-горния курс, никой не смееше да ѝ се противопостави, което само надуваше егото ѝ до непоносимост. С такъв опасен ученик от горния курс зад гърба си, беше ясно как Кохару бе останала безспорната „кралица“ на нашия клас толкова дълго време.

–Какво е „Чирио“? – попита Андзу, като оглеждаше монетата подозрително.

–Чакай. Моля? – Лицето на Кохару се изкриви презрително. – Никога не си чувала за „Чирио“?

–Не, не съм.

–Невероятно. Е, няма значение. Ти си умно момиче. Сигурна съм, че ще я разпознаеш.

–Сто йени ще стигнат ли?

–Разбира се, че ще стигнат.

–Поне на вкус става ли?

–Какво значение има?

–Имат ли и други вкусове, или само ко́ла?

–Просто млъкни и тръгвай вече! – изръмжа Кохару, като ритна с все сила чина до този на Андзу.

Андзу дори не трепна. Тя просто се изправи с безизразно лице и излезе от класната стая, без да каже нито дума.

Кохару я наблюдаваше как изчезва, после се върна до чина си, цопна задника си на стола и започна да се хвали пред групата си фенки.

–Видяхте ли? Казах ви, че само се прави на голямата работа. Просто трябваше да ѝ покажа кой е шефът тук.

След няколко минути Андзу се върна с кенче „Чирио Ко́ла“ в ръка. Кохару седеше със самодоволна усмивка на лицето, докато „слугинята“ ѝ се приближаваше с поръчаната от нея напитка.

И след това челюстта ѝ падна от ужас, когато Андзу я погледна право в очите, отвори кенчето и започна да пие пред очите ѝ.

Целият клас гледаше с мълчаливо страхопочитание и неразбиране как новото момиче бавно повдига кенчето все по-нагоре, докато не изсмука и последната капка. Накрая с въздишка на задоволство свали металния ръб на кенчето от лъскавите си розови устни.

–Благодаря. Много добре ми дойде.

След което Андзу затръшна празното кенче от газирана напитка върху чина на Кохару, върна се на мястото си и отново отвори книгата си, сякаш нищо не се бе случило.

На Кохару ѝ бяха нужни цели пет секунди, за да избухне. Скочи от мястото си, готова да нападне Андзу така, както тя си знаеше. За нещастие на Кохару, но за щастие на всички нас, обаче точно в този момент учителката влезе в класната стая.

Кохару беше принудена да се върне обратно на чина си, но не и преди да изцъка ядно с език и да хвърли един вледеняващ поглед към Андзу.

След това сред учениците се чуха шепоти.

–Боже мой. Само на мен ли ми се струва, или новото момиче е супер яко?

–Човече, какво ли не бих дал, за да мога и аз да поставя Кавазаки на мястото ѝ.

–Видя ли как умее да обръща напитките?! Обзалагам се, че това момиче знае как да се забавлява.

Лицето на Кохару стана яркочервено, по-червено дори от кенче „Чирио“. Дори аз самият трябваше да призная, че беше доста впечатляващо да гледаш как Андзу преподава урок по смирение на кралицата на класа още през първия си ден тук.

В същото време това само затвърди убеждението ми, че никога, ама абсолютно никога, нямаше да имам възможност да опозная това момиче. Вероятно щяхме да изминем целия път до завършването си, без да разменим нито една дума, а след това, в рамките на няколко месеца – да забравим всичко един за друг.

Тя беше прекалено свободолюбива, за да се заинтересува от скучен конформист като мен, а и аз не изпитвах някакво непреодолимо желание да търся компанията ѝ. Световете, в които живеехме, бяха твърде различни, за да се преплетат. Точка по въпроса.

***

Въпреки цялото вълнение около новата ученичка, останалата част от деня мина бавно и скучно, както винаги. Когато шестият час свърши и най-накрая ни освободиха за деня, грабнах чантата си и станах от стола си, само за да бъда нападнат от все още много ядосаната Кохару.

–Тоно – измърмори тя намръщено.

–Какво става? – попитах, докато се обръщах към нея.

– Отиди да ми купиш сладолед.

Тя имаше предвид старомодните ванилови конуси от марката „Сентан“, които продаваха в училищния магазин. Бяха опаковани в прозрачна пластмасова обвивка, с идеално оформена сфера от фабрично оформен сладолед отгоре. Не че това имаше голямо значение.

–С какви пари? – отговорих.

–Моля? Я пак? Не очакваш да платя аз, нали?

От предишен опит знаех, че е по-добре да не ѝ отвръщам на този въпрос. Все пак ми беше болно да призная, че от началото на настоящата учебна година тя беше започнала да ме третира като свое собствено момче за изпълняване на поръчки.

Все още си спомнях ясно онзи съдбовен ден. Вървях по коридора, замислен за моите си собствени неща, когато изневиделица тя ме попита дали мога да ѝ дам сто йени, а аз си казах… „Защо пък не?“.

След това, още на следващия ден пак ми поиска сто йени и макар и да възнегодувах, сумата все пак беше толкова дребна, че с неохота се съгласих.

Оттогава тя беше решила, че съм безгръбначно мекотело, и може би бях, и от време на време идваше да ми иска пари или ме караше да отида да ѝ купя нещо. Не се гордеех, че можеше да ме манипулира толкова лесно, но всеки път когато се опитвах да протестирам, третокурсниците, с които тя винаги парадираше навсякъде, ме гледаха така, сякаш си прося боя. Със сигурност не исках да се бия с тях, така че накрая винаги отстъпвах.

–Добре, все тая – съгласих се.

–А, така! А сега тръгвай. Бързичко, бързичко – извика тя след мен, докато излизах от класната стая, за да отида да ѝ купя тъпия сладолед.

Докато слизах по стълбите обаче, някой ме побутна по рамото. Стреснах се Обърнах се рязко, но беше само Шохей.

–Не можеш да я оставяш да те мачка толкова лесно – каза той и поклати глава, докато прескачаше по две стълби надолу, за да ме настигне.

–Слушай, просто бях на грешното място и в грешното време. И след това, което се случи по-рано, наистина не мисля, че е добра идея да дърпам звяра за опашката – опитах се да замажа ситуацията като шега.

Шохей отказваше да пусне темата. Той ме удари леко по гърба с чантата с всичките си учебници, а след това поклати глава с неодобрителна, смръщена физиономия.

–Не, човече. Колкото повече ѝ даваш възможност, толкова повече ще продължава да те използва.

–Е, да, но мисля, че забравяш за онази маймуна, гаджето ѝ. Нямам намерениe да я принудя да отиде и да каже на него и на приятелите му да ме ритат по целия път до вкъщи, само защото съм ѝ казал нещо напреки.

–Това няма да се случи.

–Не можеш да си сигурен.

–Слушай малко, ти наистина ли мислиш, че един завършващ ученик ще рискува да бъде изключен за нещо толкова дребно по време на най-стресиращата част от времето си в гимназията? Сигурно и без това е достатъчно притеснен, заради приемните изпити, намирането на работа и какво ли още не. Освен това дори не знаем дали тези двамата наистина са гаджета. От това, което съм чувал, никой никога не ги е виждал да вървят заедно, като двойка.

–Искаш да кажеш, че според теб Кавазаки сама пуска тези слухове, за да накара хората да се страхуват повече от нея?

–Трудно е да се каже. Може и тя самата да ги е пуснала. Не бих го пренебрегнал като вариант.

Със сигурност не можех да не се съглася с това. В края на краищата, тя обичаше да демонстрира сила.

–Не, не мога да повярвам, че тя би подкрепила слуховете, ако в тях нямаше някаква истина. Искам да кажа, че това само би влошило нещата за нея, защото един ден този човек ще разбере, че е нечие гадже, нали? И всичко ще стане ясно. Както и да е, не се притеснявай за мен. Така или иначе не ми пука, за да вдигам шум за такава дребна сума.

И наистина го мислех. Ако няколкостотин йени бяха достатъчни, за да запазя благоволението на Кохару, то това беше малка цена.

Шохей изпусна още една пресилена въздишка.

–Казвам ти сериозно, ти нямаш гръбнак.

–Имам ли нужда от гръбнак?

–Ако искаш да успееш в живота и да не те командват постоянно, да. По дяволите, само погледни новото момиче. Можеш да научиш едно-две неща от нея.

–Напълно съм сигурен, че чак такъв гръбнак само създава повече проблеми в дългосрочен план. Освен това не е като да съм напълно безгръбначен или нещо такова.

–Така ли? Как го виждаш да е така?

–По-скоро съм превърнал своето безгръбначие в основен защитен механизъм.

–И това как по-точно прави нещата по-малко жалки?

–Ами, помисли за нещата от следната гледна точка. Знаеш ли, че повечето електрически стълбове всъщност са кухи отвътре? Това е така, защото именно кухината ги прави по-здрави и е по-малко вероятно да се пречупят под собствената си тежест в случай, че нещо ги удари. В общи линии аз правя същото. Ако съм безгръбначен от самото начало, нямам какво да губя. Колкото и силно да ме удари някой, няма значение, защото аз само ще се огъна, но никога няма да се счупя. Знам, че може да звучи нелогично за човек като теб, но всъщност това е стратегия на доста високо ниво.

Шохей преливаше от съмнения.

– Ти се шегуваш, нали?

– До голяма степен – да. – Той моментално ме удари с коляно в бедрото. – Ау! Добре, добре! Престани! – изсъсках и едва успях да се измъкна, преди да ме удари пак.

Нормално е човек да си помисли, че едно обикновено забиване на коляното в бедрената кост не е кой знае какво, но, честно казано, болеше зверски.

– Трябва да започнеш да се отнасяш по-сериозно към тези работи, човече – каза Шохей.

– Това беше мръсен удар…

Все още разтривах бедрото си в безполезен опит да накарам болката да се разсее по-бързо, когато пристигнахме в училищния магазин. Втурнах се към фризера, след като със закъснение си спомних, че по това време на годината сладоледите винаги се разпродаваха бързо. За щастие, беше останал един от ваниловите конуси, а върхът му стърчеше сред множеството други разнообразни замразени сладки неща.

– Слава богу. Добре, само ще купя това и после можем да изчезваме оттук.

Протегнах ръка, за да извадя сладоледа от фризера.

– Чакай. Дай ми да видя това нещо за секунда.

– Добре... – казах, като подадох сладоледа неохотно.

– Сега, гледай внимателно – каза Шохей, след което изстреля показалеца от палеца си и удари върха на обърнатия конус. Той се счупи и се размаза, както си беше в пластмасовата опаковка.

– Ей! Какво, по дяволите?!

– Я, виж ти! Предполагам, че да си кух май не винаги е най-добрата стратегия.

– Уау! Наистина доказа колко си прав с тази евтина сладоледена фуния. Браво на теб. – Издърпах сладоледа обратно, за да огледам щетите. – О, просто страхотно... Това нещо ще се разлее по цялата ѝ риза, докато го яде...

– Хех. И как по-точно това е нещо лошо? – ухили се Шохей.

– Лесно ти е да говориш. Не си ти този, който ще трябва да понесе последствията.

– О, не се притеснявай. Тя най-вероятно дори няма да забележи, докато не го отвори. А после можеш да кажеш, че си е бил така, когато си го купил. На всичкото отгоре това бяха твоите пари – заслужаваш поне малко възвръщаемост за това, което си инвестирал.

– Не съм сигурен, че искам точно такава възвръщаемост.

– А би трябвало. – Шохей се обърна, за да ме погледне право в очите. – Ти не си

кух стълб или фунийка за сладолед. Понякога трябва да отстояваш себе си. Покажи малко гръбнак! Изправи се срещу нея!

–Ако някога ме вбеси достатъчно, ще го направя.

–Дали ще доживея деня… – Шохей се изсмя под носа си.

***

След като занесох сладоледа на Кохару, избягах от училището като дявол от тамян. Kакто всеки друг ден, се прибрах вкъщи със същия влак, с който пристигнах сутринта. Пътуването беше доста кратко. Обикновено гледах през прозореца или си играех на телефона и преди да се усетя, пристигах.

Когато влакът спря на моята гара, станах и показах на машиниста транспортната си карта. Към този момент той ме познаваше толкова добре, че това беше просто формалност. Той дори не я погледна. Натиснах бутона „ОТВОРИ“ до двойните врати и слязох от влака.

Посрещна ме същата жега, придружена от хора на цикадите, които ме бяха тормозили и сутринта. За отрицателно време потта започна да се просмуква през ризата ми. Мислех си колко би било хубаво някой да направи удължение на железопътната линия, така че да мога да пътувам с хубавия, прохладен влак чак до входната си врата.

Вървях до бялата линия на шосето и държах главата си наведена, за да не бъда ослепен от острите слънчеви лъчи. Точно на тази улица, покрай един търговец на ориз и една стара пожарна, която не бях виждал с отворени врати нито веднъж в живота си, се намираше моят скромен дом.

Все още беше едва началото на лятото, но черният асфалтов път блестеше като огледало, сякаш беше покрит с тънък слой вода. Спомних си, че веднъж бях гледал документален филм по телевизията за тези странни пътни миражи, в който се казваше, че се появяват само когато температурата се повиши над тридесет и пет градуса по Целзий.

Тридесет и пет градуса.

Нищо чудно, че ми беше толкова горещо. Избърсах потта от челото си, погледнах нагоре към слънцето и примижах, сякаш за да го погледна с възмущение. Беше прекалено ярко, за да продължавам да се взирам в него, затова сведох поглед към пътя.

В този момент се случи. С ъгъла на окото си зърнах младо момиче, което стоеше по-надолу по пътя. Спрях на място, примигнах няколко пъти, за да се уверя, че това не е игра на слънчевите петна, останали в очите ми след взирането в слънцето.

Тя носеше потниче, което ѝ беше доста широко, и къси джинсови панталонки, които разкриваха естествено загорялата ѝ кожа, а отзад, през отвора на бейзболната ѝ шапка висеше къса конска опашка. Дори отдалеч ясно се виждаше, че някогашните ѝ яркочервени сандали са доста износени и избледнели – нещо, което само подчертаваше склонността ѝ да търси приключения навън.

– Виждаш ли това? Това е линията, където дъждът спира! – каза тя с гръб към мен, докато сочеше напред към мястото, където пътят започваше да блести под слънчевата светлина.

Гласът ѝ беше мек и деликатен, но звучеше ясно в ушите ми. Помислих си, че това не беше особено изненадващо, като се има предвид, че всеки друг шум наоколо, дори непрестанното цвърчене на цикадите, изведнъж бе спрял.

В квартала цареше зловеща тишина, сякаш беше застинал във времето.

Момичето се обърна и ми се усмихна с най-широката и искряща усмивка, която някога бях виждал.

Това беше тя.

Карен.

Малката ми сестра.

– Виж, Каору! Виждаш ли как винаги пресъхва, когато се приближим?! Но се обзалагам, че ако тичаме достатъчно бързо, на земята ще са останали поне няколко локви!

Силно дежавю заля цялото ми тяло.

Точно така, сега си спомням.

Тогава не знаехме, че това е само мираж, затова се опитвахме да измислим обяснение как е възможно под ясното синьо небе да има улици, покрити с дъждовни локви. Имаше ли наистина някаква разделителна линия между дъжда и сиянието.

Исках да ѝ кажа. Отчаяно исках да ѝ кажа. Сега, когато бях вече в гимназията, не би трябвало да е проблем да обясня как се получават тези миражи.

Но не можех.

Тялото ми се скова, сякаш страдах от сънна парализа, и не можах да извадя и една дума през гърлото си. Единствената част от мен, която все още можеше да се движи, беше сърцето ми, което заплашваше да избие гръдния ми кош и да изскочи навън.

– Хей, какво става? Защо само стоиш там? – попита тя. – Ако няма да идваш, ще продължа напред без теб.

Карен отново ми обърна гръб и започна да се отдалечава. Опитах се да извикам след нея, но думите отново не идваха.

Единствените звуци, които успях да изтръгна от пресъхналото си гърло, идваха от няколкото ми задъхани, дрезгави вдишвания.

Всички думи, които се опитах и не успявах да изкрещя – върни се, почакай, не си тръгвай, останаха заключени в дробовете ми, въртяха се в токсична мъгла с всичко останало, което бе останало неизказано.

Гърдите ми горяха от потребността да извикам тези думи, но умът ми препускаше твърде бързо, за да си спомни дори да подаде команда към дробовете ми да дишат. Започна да ми се вие свят.

Преди да се усетя, Карен беше изчезнала в трептящата топлинна мъгла, която висеше във въздуха над асфалта.

Отново не можех да направя нищо, за да я спра.

Тогава изведнъж какофонията на цикадите се завърна с пълна сила, сякаш току-що се бяха върнали от обедната си почивка. Капчиците пот, които учтиво бяха чакали по върховете на миглите ми, най-сетне се плъзнаха в роговиците ми и аз затворих плътно очи по рефлекс, за да ги предпазя от паренето на солта.

Бягах с все сила през останалата част от пътя към дома.

***

Когато стигнах до къщата, бръкнах в ученическата си чанта, за да си извадя ключовете, и влязох през входната врата. Очите ми се адаптираха към тъмнината вътре. Не че беше толкова тъмно, просто контрастът с ослепителната светлина навън беше прекалено рязък.

Отидох направо в стаята си, за да се преоблека в тениска и къси панталони, и се върнах в кухнята. След като си поех дъх и утолих жаждата си с чаша студен ечемичен чай, се отправих към дневната. Беше скромно помещение в традиционен стил, само осем татамита и малко украса, ако не броим един висящ свитък на стената в нишата, на който се виждаше приятен планински пейзаж.

Сега, когато очите ми вече се бяха приспособили към по-тъмното осветление в помещението, изгледът към верандата през плъзгащите се врати беше като към съвсем различен свят, много по-жизнен от моя.

Отидох и седнах с кръстосани крака на възглавницата на пода в ъгъла на стаята, точно пред олтара, който бяхме поставили в памет на сестра ми Карен.

Нямах други братя или сестри, бях имал само нея. Беше едва две години по-малка от мен, и беше починала преди пет години след трагично, случайно падане.

***

Беше зноен летен ден, същият като този. С Карен бяхме взели клетката си за насекоми и мрежата за пеперуди и бяхме отишли да ловим буболечки в близката гора. Бяхме тръгнали да търсим конкретно бръмбари-носорози, но когато настъпи вечерта, все още не бяхме намерили нито един.

Не че имахме някакво огромно желание да хванем бръмбар, но бяхме казали на майка ни, че ще донесем някой толкова голям, че шапката ѝ ще падне от изненада, а и двамата бяхме твърде големи инати, за да се откажем.

Затова всеки би могъл да си представи радостта ни, когато забелязахме не един, а два бръмбара, един до друг горе, на едно много високо дърво. Бръмбар-носорог и рогат бръмбар. Бяхме категорично решени да направим всичко по силите си, за да хванем и двата.

–Лейтенант Карен! Имаме проблем! – Изкомандвах, като използвах военната си интонация.

Карен веднага се включи в играта и козирува.

–Какъв е проблемът, капитан Каору?!

–Нашата мрежа никога няма да достигне толкова високо!

–Боже мой! Този път копелетата наистина са ни притиснали до стената, капитане!

Не можех да се сдържа и избухнах в смях.

–Хей! Къде, по дяволите, си се научила да говориш така?

–Чух го по телевизията – каза тя с палава усмивка.

–Трябваше да се сетя. – Усмихнах ѝ се в отговор.

Двата бръмбара бяха твърде високо, за да ги достигна, без да се катеря по дървото. Нямаше и клони, за които да се хвана, не и такива, които можех да стигна, така че и този вариант беше изключен.

–Не, няма как да скоча толкова високо – заключих аз. – И какво ще правим сега?

–Не е ли очевидно? Просто ще трябва да се изкачим дотам.

–Луда ли си? Няма начин. Дори няма за какво да се хванем...

–Боже, кооолко си глупав. Опитай се поне веднъж да мислиш нестандартно!

–Е, имаш ли по-добра идея?

–Да! Можеш да ме вдигнеш! Тогава би трябвало да успея да стигна поне до този най-ниския клон, нали?

Погледнах нагоре към клона, за който говореше тя. Беше на два метра от земята.

–Това не е ли малко... опасно?

–О, всичко ще е наред! Аз съм професионален катерач на дървета!

–Не съм сигурен, Карен...

–Ако не побързаме, ще отлетят!

И имаше право. Това беше може би последният ни шанс за деня.

С неохота реших да се съглася с предложението на Карен.

–Добре, да опитаме – казах. – Но ти внимавай там горе, разбра ли?

–Да, да. Хайде, дай да се кача на раменете ти.

Клекнах. Карен свали старите, изтъркани червени сандали, които толкова обичаше, и след това се качи на гърба ми. Стиснах я за глезените, изправих се и я вдигнах към клона, на който тя бързо се покатери без никакви проблеми.

Катереше се от клон на клон с такава лекота, че почти приличаше на маймуна, макар че, разбира се, не го казах на глас, защото можеше да прозвучи малко грубо. Бях сигурен, че може да се справи сама нататък, затова погледнах надолу, защото вратът ме болеше и исках малко да го отпусна. Сега, когато поглеждах назад към онзи миг, това вероятно беше последният пирон в ковчега ѝ.

Не биваше да откъсвам поглед от нея дори за част от секундата.

Последвалото беше някак неясно, размазано от скоростта, с която се случи, сякаш някой беше натиснал копчето за пренавиване на събитията напред.

Изведнъж чух звук от счупване на клон над главата си и веднага вдигнах поглед. Беше твърде късно. Карен летеше с главата надолу. Все още помня звука на счупване на череп, когато се удари в твърдата земя.

Всичко се случи толкова бързо.

Стоях замръзнал пет, десет секунди, преди най-накрая да дойда на себе си и да извикам името ѝ. Но вече нямаше Карен. По земята нямаше и капка кръв, но тя вече не дишаше.

Не помнех детайли от всичко, което се случи след това. Знам само, че се уплаших ужасно много и хукнах с цялата си сила, бягах, докато не намерих възрастен в близкия квартал, който да ми помогне.

Не знаех със сигурност, че е мъртва, докато родителите ми не ми казаха на следващия ден. Единствената толкова малка, нищожна милост беше, че по време на аутопсията установили, че е починала веднага след удара и не е страдала.

Оттогава не минаваше и ден, в който да не мислех какво съм могъл да направя по различен начин. Ако само бях отказал да я вдигна или ѝ бях казал, че вече е късно и трябва да се прибираме, или ако изобщо не бях излизал да ловя буболечки в този ден... Карен почти сигурно щеше да е още жива.

***

Известно време седях мълчаливо пред олтара ѝ, после запалих тамян и звъннах с малката камбанка, докато продължавах да пиша в главата си извинителни писма до нея, които знаех, че само ще бъдат върнати на подателя.

Когато усетих, че краката ми започват да изтръпват, станах и отидох в кухнята, за да приготвя вечерята. Сложих малко ориз в керамичен съд и го залях с вода от чешмата, за да го измия. Смених водата общо пет пъти. Винаги ми беше трудно да запомня колко пъти съм го изплакнал, затова трикът ми беше да го завъртам само с толкова пръсти, колкото пъти съм източвал и доливал водата. При първия цикъл използвах само палеца си; при втория – показалеца и средния пръст; при третия – тези два пръста плюс безименния и така нататък. Когато най-накрая приключих, поставих съда в тенджерата за варене на ориз и натиснах бутона за бързо готвене.

Днес щях да приготвя немска картофена салата. След като извадих всички необходими продукти от хладилника, се залових да ги нарежа на парчета, след което задуших на котлона лука, чесъна и бекона.

Откакто мама се вдигна и изчезна веднага след смъртта на Карен, аз поех цялата отговорност за приготвянето на вечерята, тъй като баща ми въобще не можеше да готви. Не можехме и всяка вечер да ядем готова храна за вкъщи, така че това беше нещо, което трябваше да правя, а преди това – да се науча да правя.

Когато приготвих картофената салата, сложих половината в чиния, покрих я с фолио и я пъхнах в хладилника за баща ми. След това отидох във всекидневната, за да изям вечерята си сам, докато превключвах между няколко различни токшоу програми, а пръчиците ми спираха да се движат, само когато спирах да се посмея на нещо особено смешно, или когато ми се приискаше да измърморя нещо на глас.

Всички предавания в телевизионния блок около седем часа бяха много забавни. И все пак, колкото и да беше смешно, след като изключех телевизора, никога не можех да си спомня нито една от шегите.

Накиснах чиниите в мивката, върнах се в стаята си и се строполих вурху леглото по корем, сложих възглавницата под гърдите си, за да се подпра на нея и после просто убивах времето – слушах музика, четох манга.

Не след дълго клепачите ми натежаха, а вратът започна да ме боли, когато започнах да заспивам. Знаех, че тепърва трябваше да се къпя, преди да си легна, но внезапната вълна от умора се оказа твърде силна, за да ѝ се противопоставям, и се унесох в дълбок и спокоен сън.

Не продължи дълго. Събудих се от поредица силни удари и трясъци, които идваха от долния етаж.

Вече знаех, че виновникът не е крадец – дори в полусънното си състояние имах доста добра представа какво се случва долу. Затова реших да не му обръщам внимание, положих глава обратно на възглавницата си и отново затворих очи.

–Каору! Слез тук!

По дяволите.

Станах от леглото и си поех дълбоко дъх, преди да отида във всекидневната, където баща ми ме чакаше. Беше се върнал от работата си в кметството. Не се беше преоблякъл, все още беше по панталон и риза и седеше на възглавница на пода до ниската масичка.

Лицето му беше зачервено и изглеждаше пиян. Наблюдавах как адамовата му ябълка се движи нагоре-надолу, докато изгълтваше водата във високата чаша. Бузите му бяха хлътнали, а тук-там в разрошената му коса се виждаха сиви петна. Наистина започваше да изглежда стар. Е, предполагах, че е нормално за мъж над петдесет години.

След като изпи водата, той удари чашата върху масата толкова силно, че си помислих, че може да се разбие на парчета.

–Приготви ми ваната – изкомандва той, без да откъсва поглед от телевизора дори за секунда, за да ме погледне.

Тук е мястото да отбележа, че телевизорът не беше включен, така че нямах представа какво си мисли, че гледа.

–Съжалявам, веднага ще се заема.

Тръгнах към банята. Точно в този момент босият ми крак стъпи право в нещо кашаво и по гръбнака ми премина хладна тръпка. Когато бавно издърпах крака си нагоре, видях, че това е немската картофена салата, която бях приготвил, сега разпиляна по всички татамита. Парчета и буци бяха полепнали и по стената, от което заключих, че е хвърлил цялата чиния с храна в нея. Забелязах и разбитите керамични парчета близо до перваза.

–Ей! Какво се мотаеш наоколо?! Имаш да ми казваш нещо ли?! – изръмжа той.

–Не, със сигурност нямам нищo да казвам – отвърнах, след което продължих към банята.

***

Истината е, че изобщо не ми пукаше, че ме изпрати да му приготвя ваната, или че бе хвърлил картофената ми салата срещу стената, или дори че бе счупил чинията. Единственото, което изпитвах към баща си беше съжаление – той беше загубил Карен и майка ми почти по едно и също време. Ясно разбирах, че след това нямаше реален шанс да служи отново като бащина фигура. Бях се примирил с това.

Да не говорим за огромната ми вина, че именно аз бях единственият човек, който беше с Карен, когато тя почина, следователно бях и единственият, който бе имал възможност да предотврати смъртта ѝ.

Сърцето ми беше толкова препълнено с разкаяние, вина и угризения, че нямаше как да побере и грам гняв в смесицата от емоции.

Някога баща ми беше изключително кротък и мил човек, но смъртта на Карен и последвалите събития го бяха засегнали толкова дълбоко, че той стана напълно нестабилен.

Макар че имаше много моменти като този, в които губеше самообладание, побесняваше и започваше да хвърля неща по мен, имаше и моменти, в които ставаше странно любвеобилен. Отначало се опитвах да правя всичко, което бе по силите ми като негов син, за да му помогна да преодолее тези огромни промени в настроението, но един ден той каза нещо, което ме накара да престана да се интересувам от него.

„Ти трябваше да умреш. Не тя.“

Беше студена нощ през зимата, когато бях в осми клас. В момента, в който баща ми влезе през вратата, пиян до козирката, той каза тези думи право в лицето ми, със същата интонация, с която човек би казал „Студено е навън.“.

Честно казано, не можех да го виня, че е мислил така, че го е чувствал така. Бях изненадващо спокоен и приех чувствата му. Думите му не ме разстроиха, не ме нараниха. Това, което в действителност се случи, обаче, беше че тези му думи изсушиха и изгориха всяко желание, което може да съм имал да се сближа с баща си и да му помогна да си стъпи на краката. Всичко отиде по дяволите, когато най-накрая осъзнах, че никога не бе мислил за мен като за свой син.

Бях плод от аферата на майка ми с друг мъж – нещо, което научих, когато бях едва осемгодишен, но за което не знаех всички подробности и до днес. Макар и да бях прекалено малък по онова време, бях осъзнал, че това е голямо табу, тема, в която вероятно не бива никога да се ровя.

Истината беше, че всъщност не изпитвах никаква потребност да знам повече. Майка ми ме обичаше безкрайно и баща ми беше искрено мил с мен по онова време въпреки липсата на биологична връзка между мен и него.

В глупавия си детски мозък приемах, че всяка предишна изневяра е била просто обикновена грешка, която отдавна е простена. Бях напълно сигурен, че и Карен го е чувствала по същия начин.

И така, въпреки това едва доловимо неловко напрежение, ние се обичахме и се разбирахме толкова добре, бяхме олицетворение на онази хармония, която всяко семейство би могло да се надява да постигне. Ние бяхме семейство Тоно и нищо не можеше да промени този факт.

После Карен почина и всичко се срути. Всякакво подобие на семейна хармония директно замина по дяволите. Дори и сега често се чудя как нещата биха били по-различни, ако наистина бях умрял аз, както беше казал баща ми. Но реално погледнато аз знаех със сигурност, че отговорът се подразбираше от само себе си.

***

Завъртях кранчето и използвах душа, за да измия картофената салата от крака си. После напълних ваната и пуснах газта, за да загрея водата.

Знаех, че само ще ми крещи по-късно, ако не почистя картофената салата и не събера парчетата от счупената чиния, поради което с натежали стъпки се върнах във всекидневната.

Баща ми беше паднал на пода и спеше. Капризният пияница го нямаше, а на негово място се бе появил мъж, паднал и сгърчен на земята с широко отворена уста. Откровено казано, изглеждаше нелепо.

Радвам се, че не съм наследил тези гени. Достатъчно за това.

Тепърва имах да чистя и исках да си свърша работата, докато баща ми все още спеше, ако беше възможно. Събрах парчетата от счупената чиния и избърсах картофената салата от пода и стената.

Странно, но салатата беше топла на пипане, което ми подсказа, че сигурно я бе вкарал в микровълновата.

Не можех да си представя какво го бе накарало да премине от „Добре, ще я изям“ до разбиването на чинията в стената секунда по-късно. Но пък аз никога не можех да проумея промените в настроението на баща ми. Нито пък имах желание да разбирам.

След като приключих с почистването, се върнах в банята. Водата беше достатъчно топла и изключих газовия нагревател. Щеше да е хубаво, ако имахме бойлер, който да може да загрява водата с едно натискане на копчето, но за съжаление къщата ни беше твърде стара за такива неща.

Погледнах часовника. Наближаваше полунощ. Обикновено досега щях да съм си в стаята и да спя, но тъй като бях задрямал за малко по-рано вечерта, не ми се спеше. Затова реших да изляза и да подишам малко свеж въздух.

Завързах маратонките си в антрето, измъкнах се през входната врата и прекрачих в приятната лятна нощ. Беше идеалното време за дълга, хубава разходка.

***

Около тридесет минути по-късно вървях по железопътните релси. Излизах на подобни нощни разходки доста често, но за първи път ми се случваше да изпитвам такова вдъхновение да вървя по релсите, ей така, за да видя накъде отиват.

Не беше нищо повече, освен внезапното ми желание да пресъздам култова сцена, която помнех от стар филм, но сега, когато наистина го правех, се оказа много по-забавно, отколкото бях очаквал.

Имаше някаква тръпка в това да направиш нещо толкова дръзко, нещо, за което никога не би ти се разминало през деня. Беше толкова яко да се поклащаш по една от релсите, сякаш балансираш по греда, право покрай изоставена гара.

Звукът на камъчетата, които хрущяха под краката ми, беше приятен, макар и малко силен. За щастие знаех, че никой друг не би се разхождал из тези места в този час, така че това не ме притесняваше.

В тази част на града нямаше улични лампи, но ярката луна над главата ми ми позволяваше да виждам идеално наоколо. Тя хвърляше толкова ярка светлина, че в безоблачна нощ като тази не би било странно човек да си помисли, че слънцето все още не е залязло.

Всъщност точно в такава нощ видях падащи звезди за първи път.

С Карен седяхме на верандата и гледахме нощното небе с надеждата да зърнем „Персеидите“. Успях да видя три падащи звезди през онази нощ, но Карен задрямваше през цялото време и накрая не видя нито една.

На следващата сутрин беше толкова разстроена, изглеждаше сякаш ще се разплаче, но аз я уверих, че следващия път ще види.

В крайна сметка този следващ път така и не дойде.

Като дете бях чувал да казват, че когато умреш, се превръщаш в една от милиардите звезди, които греят в нощното небе. Ако това беше вярно, тогава се надявах, че Карен си е намерила хубаво, уединено кътче във Вселената, откъдето да наблюдава метеоритните дъждове всеки ден.

Много исках да е така.

***

След като вървях около час по релсите, накрая спрях. Не защото бях стигнал до задънена улица, а защото бях пред входа на дълъг, тъмен тунел. Беше същият, през който влакът ми минаваше всяка сутрин на път за училище, така че знаех точно къде се намирам, но определено нямах смелостта да влизам там съвсем сам посред нощ. Затова се завъртях на пети и се върнах по обратния път.

Тогава забелязах нещо. До канавката отстрани на релсите зърнах стар дървен парапет, потънал в море от висока трева.

Любопитен, разбутах избуялите храсталаци и открих малка стълба, която водеше надолу към онази страна на релсите, която беше с лице към морето.

Стълбата се спускаше под доста странен ъгъл, което обясняваше защо никога преди не я бях виждал, докато гледах през прозореца от седалката си във влака. Помислих си, че вероятно е просто стълба, която работниците по поддръжката на железниците използваха, но нямаше никаква табела с надпис „Внимание!“ или нещо подобно.

Неспособен да затисна любопитството си, реших да видя какво има там. Сърцето ми биеше по-бързо с всяко стъпало надолу.

Когато най-накрая стигнах долу, след като махах паяжини от лицето си на няколко пъти, се озовах на малка поляна, където растителността беше изненадващо ниска. Намирах се точно пред входа на още един тунел.

–Какво? Сериозно ли?

Този беше много по-малък, висок само около три метра, и вървеше перпендикулярно на по-големия тунел горе. Беше направен от камък, а външният ръб на входа му беше покрит с дебел слой мъх. От мястото, където стоях, не можех да видя от другата страна, така че нямаше как да преценя докъде стига.

Този тунел внушаваше усещане за нещо мистериозно и зловещо. Предположих, че щяха да се вихрят много страховити истории за това място, ако се намираше на по-леснодостъпно място.

Никой здравомислещ човек не би се осмелил да влезе в такъв тунел. Деветдесет и девет от сто души биха си изкарали ума и биха се върнали обратно.

Аз щях да направя същото, ако изведнъж не си бях спомнил онази малка подробност, която бях чул тази сутрин.

„Хей... чувала ли си за тунела „Урашима“?

Не. Няма начин.

Изтръгнах тази нелепа идея от главата си, преди да е имала възможност да пусне корени. Това беше просто една глупава градска легенда. Нямаше никакъв тунел, който да сбъдва желания.

Дори и да съществуваше такъв, мисълта, че ще се натъкна на него в родния си град в същия ден, в който за първи път бях чул за него, беше твърде нелепа и дори не си струваше да отделям време, за да я обмислям.

Бях на седемнадесет години. Предполагаше се, че вече имах достатъчно здрав разум, за да не вярвам в глупости. Най-логичното би било да се прибера вкъщи и да се преструвам, че никога не съм виждал този зловещ тунел.

Докато се изкачвах обратно по стълбите, се упреквах, че дори съм си позволил да се замислям за това. Но на последното стъпало отново спрях.

Ами ако… и това беше много голямо „ако“… ами ако слуховете бяха верни и тунелът „Урашима“ наистина съществуваше?

Ако предположехме за секунда, че той наистина можеше да сбъдне всяко желание, тогава... възможно ли беше да върна Карен?

***

Въоръжен само с фенерчето на мобилния си телефон, което осветяваше пътя, направих първите си несигурни крачки в тунела. Реших, че ще надникна много набързо, ще повървя малко и ако не намеря нищо, ще се върна обратно.

Придвижвах се бавно напред, като внимавах къде ходя, за да не се спъна или да стъпя в някоя мръсотия.

Миризмата на сурова пръст напояваше въздуха. Бях се подготвил психически да се натъкна на един или два трупа на мъртви животни, но досега не бях видял дори и едно паднало на земята листо. Всъщност вътрешността на тунела беше забележително чиста, дори нямаше следа от гъстия мъх, който покриваше входа.

Единственото наистина обезпокоително тук беше топлият, влажен вятър, който свистеше през него. Това, както и фактът, че проходът беше толкова тесен, носеше усещането, че вървя по гърлото на огромна змия от праисторически времена.

Ако батерията на телефона ми паднеше точно сега, щях да се изплаша до смърт. Изведнъж, силно обезпокоен от тази вероятност, погледнах надолу и видях, че батерията ми беше само на десет процента. Със сигурност беше недостатъчно, за да продължа по-нататък спокойно.

Точно когато се канех да се върна, видях слаба светлина, блещукаща в мрака напред.

Това ли е изходът? Колко разочароващо. Едно голямо нищо. Все пак се оказа най-обикновен тунел.

Повече от готов да се измъкна от този тъмен, мухлясал проход, се затичах към светлината, но докато тя ставаше все по-ярка, бавно започнах да осъзнавам, че това изобщо не е никакъв изход.

–Какво... по дяволите?

Това беше средно голяма тори порта, каквато може да се види на входа на всяко шинтоистко светилище. Но вместо в традиционното яркочервено, тази беше оцветена в белезникаво, почти като пигмент от човешки кости.

Тя беше надвиснала в средата на тунела, сякаш от векове чакаше някой, който и да е, да мине под напречната ѝ греда.

И не беше само една. Надникнах напред зад нея и видях, че всъщност има цял коридор от еднакво отдалечени една от друга тори порти.

Още по-странно беше, че „светлината“, която бях видял по-рано, всъщност идваше от множество факли, които бяха закачени на стените между всяка тори порта и сочеха към тавана. Всеки пламък гореше неподвижно и ослепително, почти не помръдваше въпреки топлото течение.

Каквото и да беше това място, то в него явно имаше някаква духовна или религиозна символика и интуицията ми подсказваше, че задължително трябва да помисля много добре, преди да продължа нататък.

Нямах никаква представа къде се намирам, нито пък бях чувал, че някъде до дома ми има подобни религиозни места. Опитах се да проверя местоположението си с GPS-а, но телефонът ми не работеше. Честно казано, това се случваше често на много места в Козаки, но точно в този момент беше истински зловещо да съм изцяло извън мрежата.

Изведнъж ме събори дълбоко чувство на първичен ужас. Трябваше да се измъкна оттам, по дяволите! Поначало изобщо не трябваше да влизам толкова навътре.

Но отново, точно когато се канех да се върна, нещо малко по-навътре в тунела привлече вниманието ми.

–Какво е това?

Нещо дребно и червено лежеше на земята точно след първата тори порта, но тунелът беше твърде слабо осветен, за да мога да разбера какво е. Реших да хвърля един бърз поглед, преди да се върна по обратния път. С бавни и равномерни стъпки преминах под портата и се наведох, за да разгледам нещото.

Изглеждаше като...

Сандал?