Ще Ви предпишем котка - Бий

Бий

(откъс от първа част)

Шота Кагава стоеше в края на сенчеста уличка, загледан нагоре към използвана за всевъзможни цели сграда. След като се изгуби напълно, най-накрая беше пристигнал. Постройката изглеждаше така, сякаш беше издигната да запълни тясната пролука между две жилищни пресечки.

–Това ли е? – промърмори той.

Беше убеден, че не може да съществува локация, която приложението за навигация на телефона му да не може да открие, но очевидно бе грешал. От уличката небето изглеждаше далечно и мъгливо и нямаше слънце. Въздухът беше влажен, сградата изглеждаше стара и мърлява.

–Какво му е на този адрес, във всеки случай?

„Източно от улица „Такоякуши“, южно от „Томонокоджи“, западно от „Рокаку“, северно от „Фуячо“, квартал „Накагьо“, Киото.“

Подобен адрес беше типичен за Киото. Вместо съответния номер на улицата, се посочваха имената на улиците, които се пресичаха в четирите посоки. Пресечните точки бяха толкова неясни, че повечето хора, които не бяха местни, ги намираха за много объркващи.

Шота криволичеше из квартала от доста време. Точно когато се канеше да се откаже, зърна тясната пролука към уличката.

Защо жителите на Киото се примиряват с подобни мистериозни насоки?

За Шота, който беше родом от друга префектура, имената на улиците в Киото бяха като шифър. Дори в нещо толкова просто, като един адрес например, имаше умишлена неяснота, чиято цел беше да държи външните хора надалеч.

Задържа се за миг в тъмната уличка, въздъхна дълбоко, после се овладя, решен все още да не се отчайва – само защото сградата се намираше на неясно обяснено място не означаваше непременно, че и обитателите са особняци. Вероятно кооперациите с апартаменти наоколо бяха построени на по-късен етап и можеше да се каже, че сега постройката изглеждаше прикрита, като скривалище.

Входът за сградата беше отворен, без асансьор, само стълбище в дъното. Беше мъждиво осветено, но може би му се струваше неприветливо, просто защото наоколо имаше толкова малко хора. Тръгна по коридора, като оглеждаше табелките по вратите. Приличаше на търговска сграда, в която се въртяха кой знае какви съмнителни дейности.

Скоро може да се наложи да мамя стари хора по телефона от някой офис в сграда като тази, помисли си той, след като дръзна да надзърне в собственото си бъдеше. После поклати глава. Беше дошъл тук, именно, за да не се случи такова нещо.

Изкачи стълбите до целта си. „Кокоро: Клиника за душата, район Накагьо“, разположена на петия етаж. Старата, солидна на вид врата се отвори със смущаваща лекота. Той бързо надникна вътре – клиниката беше изненадващо добре осветена. До входа имаше малка регистратура, на която май нямаше никой.

– Здравейте? – провикна се Шота.

Тишина. Запита се дали не е дошъл във времето за почивка и застана със скръстени ръце. Понеже нямаше данните за връзка с клиниката, не беше успял да си запише час.

– Здравейте? – провикна се отново, този път малко по-високо.

Чу приглушено потупване на чехли по пода, след което се появи една медицинска сестра – бледа жена към края на двадесетте.

–С какво мога да Ви помогна? – попита тя.

–Нямам записан час, но се надявах да успея да се видя с доктора – каза Шота.

–Да разбирам, че сте пациент, значи. Заповядайте. – Сестрата говореше на кансайски диалект с бавната отмерена интонация, типична единствено за Киото. Акцентът ѝ беше доста силен за толкова млад човек.

В дъното на чакалнята имаше канапе, но сестрата поведе Шота покрай него, без да спре, и го въведе право в стаята за прегледи. Беше по-малка дори от пушалнята в неговата компания. Беше скромно обзаведена с бюро, компютър и два стола.

Наистина ли това е прочутата клиника? Шота стана още по-неспокоен. Всеки кабинет на психиатър, познат му досега, беше просторен и добре обзаведен. Онези клиники не само не бяха разположени в стари, неприветливи сгради, но и приемаха пациенти единствено със записан час. Освен това от пациентите се изискваше да попълнят подробен медицински формуляр за прием, за което отиваше близо час. Харесваше му, че тук щеше да може да се срещне с лекаря толкова лесно, но като се замисли, се сети, че дори не им беше съобщил данните от медицинската си осигуровка.

Завесата в дъното се разтвори със замах и се появи младичък, дребен мъж в бяла лабораторна престилка.

– Здравейте. Сигурно за пръв път сте в нашата клиника. – Говореше с доста висок, носов глас и с успокояваща, типична за Киото интонация, която не звучеше твърде фамилиарно.

– Откъде научихте за нас?

– Ъм… – Шота беше объркан и не знаеше как да обясни. Помисли си да излъже, но реши да бъде честен. – Чух за вас непряко. Един бивш колега ми разказа за един клиент на компанията на братовчеда на съпругата на по-малкия си брат, който идвал при Вас, и който препоръчал тази клиника.

Беше се озовал тук въз основа на информация, по-ненадеждна и от слух, предаден при игра на „развален телефон“. Бяха му казали само името на клиниката и че се намира на петия етаж на сграда със загадъчен адрес.

Не за пръв път идваше в психиатрична клиника. Беше имал няколко предишни сеанса преди шест месеца. Дори тогава нямаше големи надежди за подобрение, но чувстваше, че трябва да направи усилие да се подобри. Потърси онлайн психиатри с висок рейтинг, отиде при всеки един от тях и вече беше посетил всеки психиатър в близост до дома и офиса си. Така, в крайна сметка, беше попаднал тук. Това беше последна отчаяна стъпка. Просто не беше очаквал клиниката да е на такова забутано място.

– Е, имаме известен проблем. Истината е, че точно сега не приемам нови пациенти. Не поддържам голяма клиентела – само двамата със сестрата сме.

Шота се намръщи. Предполагам, че това място е един замислен, но неосъществен проект. Кръщават практиките си „Клиника за душата“ или нещо такова, но в края на краищата, на малко лекари им пука кой знае колко за проблемите ти и не им дреме дали ще ти помогнат, или не. Е, добре тогава.

Канеше се да го каже на глас, когато лекарят се ухили широко, а очите му блеснаха като на немирно дете.

–Този път ще направя изключение, понеже са Ви препоръчали клиниката.

Пространството, което вече беше толкова тясно, че коленете им почти се докосваха, стана още по-тясно.

Докторът седна зад бюрото си. Шота гледаше как пръстите му летят по клавиатурата, докато въвеждаше информацията в компютъра.

– Име и възраст?

Внезапно сеансът беше започнал.

– Шота Кагава. На двадесет и пет години.

– Е, какво Ви води тук днес?

Шота потрепери леко. Беше виждал същият този сценарий да се разиграва и преди. Всеки лекар му беше давал един и същ отговор.

Тежко е. Не трябва да работите толкова много.

Хубаво е, че дойдохте да ме видите. Благодаря Ви.

После му предписваха лекарства, които също си приличаха. В крайна сметка, бяха помогнали не лекарите, а хапчетата за сън.

– Аз…

Безсъние, бучене в ушите, загуба на апетит.

Винаги щом помислеше за работа, гърдите му се стягаха, дишането му ставаше плитко, а сънят му убягваше. Симптомите му бяха толкова често срещани, че докторите никога не проявяваха особен интерес. Този път беше решен да обясни състоянието си както трябва и да го преодолее веднъж завинаги. Преди да се усети, обаче, каза:

– Искам да напусна работа.

– Така ли? – попита докторът.

Шота осъзна какво беше казал.

– О, не. Не исках да кажа точно това. Не искам наистина да напусна. Искам да разбера как да продължа да работя в сегашната компания. Това е голяма брокерска фирма… нали знаете, от онези, които виждате в рекламите. Работа е там, че си е експлоататорско предприятие.

– Разбирам – каза докторът. После отново се усмихна. – Ще Ви предпишем котка. За да държим под око състоянието Ви. – Завъртя се в стола си и се провикна към дъното: – Читосе, може ли да донесеш котката?

– Разбира се – отговори глас иззад завесата.

Влезе бледата сестра, която бе видял по-рано. В очите ѝ имаше блясък, който Шота не беше забелязал досега. Беше красива по един ненатрапчив начин.

Тя стрелна ироничен поглед към Шота и попита отривисто: – Сигурен ли сте, че е подходящ за това, доктор Нике?

– Абсолютно.

Какво чудато място, и Нике… какво особено име.

Сестрата сложи на бюрото една транспортна клетка за домашни любимци и безмълвно се измъкна. В нея имаше котка.

Шота беше стъписан. Взря се в котката пред него, без да може да мигне.

Това е истинска котка. Сива, незабележителна, най-обикновена.

Котката беше отчасти в сянка, но в големите ѝ, кръгли очи проблясваше златист оттенък. Тя предпазливо отвърна на погледа на Шота.

– Е, господин Кагава, да опитаме това за седмица.

– …

– Ще Ви напиша рецепта.

– Пишете ми рецепта?

– Правилно.

Шота погледна котката в клетката.

– Това… котка ли е?

– Точно така.

Шота започваше да се съмнява в собствената си нормалност.

– Истинска котка ли?

– Разбира се. Много са ефикасни. Нали знаете старата поговорка: „Една котка на ден държи доктора далеч от мен“. Котките действат много по-добре от всяко съществуващо лекарство.

В това няма никаква логика.

Лекарят подаде на Шота листче хартия:

– Ето бланката с рецептата Ви. Моля, занесете я на регистратурата и ще Ви дадат каквото е нужно. Ще се видим пак след седмица. Сега ме чака друг пациент… – С тези думи той посочи вратата, сякаш за да каже: Вече може да си вървите.

Шота рязко се окопити от замайването. Почувства как го напушва смях.

– Разбирам какво е това – засмя се. – Това се нарича „подпомагана от животни терапия“, нали?

Докторът не отговори, а се облегна назад в стола си с непроницаемо изражение.

– Това част от терапията ли е? Да хващате пациентите си неподготвени? Сега разбирам защо никъде не сте публикували подробности за клиниката. За малко да се паникьосам. Да предписвате котки… Доста интересно.

Шота доближи нос до клетката и надникна вътре. Котката разшири очи и отвърна на погледа му. Той не разбираше нищо от животни, но тази котка му се струваше също толкова объркана.

– Котката е много сладка, но май не ме харесва особено.

– Така ли? Я да видя.

Докторът се наведе толкова близо, че бузите им почти се докоснаха. Шота се стресна, но докторът не изглеждаше ни най-малко обезпокоен. Връхчето на носа на доктора допря мрежестата преграда на клетката, докато изучаваше котката вътре.

– Хм? Какво мислиш, котко? – Сега допря ухо до мрежестата преграда. – Да, да. Тя казва, че всичко е наред.

– Не каза нищо подобно. Изглежда ми уплашена.

– Уплашена ли? Да видя. – Докторът доближи нос още по-плътно до клетката, толкова близо, че Шота се притесни. – Какво мислиш, котко? Добре си, нали? – После вдигна поглед към Шота и се усмихна. – Казва, че е добре.

– Проблемът е, че котките не се чувстват спокойни около хора, които не са свикнали с тях. Хора като мен. Дори и в името на терапията, ми се струва нечестно към котката.

– Не се тревожете. Котките оказват изключително добър ефект, дори върху тези, които не са свикнали с тях. – Лекарят се изправи. – Чака ме пациент, така че трябва да приключваме. – Той вдигна клетката и я сложи на скута на Шота.

– Чакайте… Какво?

– Ще се видим след седмица.

Лекарят махна с ръка и не остави място за повече обсъждане.

Шота излезе от стаята за прегледи напълно объркан. Имаше чувството, че докторът го бе принудил да си тръгне. А диванчето в чакалнята беше празно.

Той стоеше замръзнал от смущение, когато забеляза как една бледа ръка му прави знак от прозорчето на гишето.

– Господин Кагава, насам, ако обичате.

Това е като някаква телевизионна снимачна площадка.

Огледа се нервно наоколо за скрити камери. После отиде до прозорчето, от което сестрата надзърташе към него.

– Дайте ми бланката с рецептата си, ако обичате.

Шота направи каквото му беше казано. Сестрата изчезна от прозорчето на регистратурата.

Клетката се люлееше нестабилно. Беше изключително тежка, като цяло крайно странно усещане за Шота, който не беше държал живо същество от детството си, когато в класната стая в началното училище беше пипал зайче. Възхищението му от изненадващо спокойното държание на котката извика усмивка на лицето му.

Сестрата се върна с една хартиена торба.

– Заповядайте. – Бутна я през прозорчето.

Шота премести клетката в едната си ръка и взе плика. Котката се хлъзна по наклоненото дъно.

– Оп, съжалявам – извини се Шота на котката. После се обърна към сестрата: – Извинете, какво има в тази торба? Доста е тежка.

– Неща, нужни за гледането на котката. Има и листовка с указания, която Ви съветвам да прочетете внимателно. – Типичният за Киото диалект, като цяло известен с прелъстителната си напевност, в устата на тази жена звучеше студено и надменно.

Шота погледна в торбата и видя пластмасови купички, поднос и пакет с нещо, което приличаше на котешка храна – все съществени неща, необходими за една котка.

Каква невероятно сложно замислена постановка. Подобна предвидливост в сценария караше Шота да се чувства неловко.

– Значи продължаваме с този театър. Не е ли малко… прекалено?

– Ако имате въпроси, моля, питайте доктора. Грижете се за себе си. – Сестрата наведе глава, за да продължи с работата си.

– Извинете…

– Грижете се за себе си.

– Ъм…

– Грижете се за себе си.

Шота излезе от клиниката, понесъл торбата и пластмасовата кутия. Беше истинско предизвикателство да отвори вратата с две заети ръце.

Какво, по дяволите, стана току-що?

В края на коридора Шота видя мъж, който го гледаше втренчено. Изглеждаше сякаш се канеше да го пита нещо. После го подмина и отвори вратата на съседното помещение.

Беше трудна задача да се придвижва по стълбите, без да накланя клетката. Щом излезе навън, го блъсна вонята на плесен от уличката. Това беше мирисът на действителността. Товарът в ръцете му също беше твърде реален.

Колегата на Шота му беше казал, че клиниката е страхотна. Бе чул това от брат си, който пък го беше чул от съпругата си, а тя – от братовчед си, който бил… Докато се предаваха от уста на уста, слуховете се преобразяваха.

Той направи една крачка, после втора, но телевизионният скеч не свърши. Сестрата не излезе и не затича след него, и никакъв режисьор не се провикна: „Стоп!“. Той беше жертва или на някаква неописуема злоупотреба с медицинската практика, или на нелепа измама.

И ето го сега, един болен човек, който държеше в ръцете си котка. Усети, че се киска, а смехът му отекна в далечината.

≽^- ˕ -^≼

Транспортирането на това живо същество се оказа предизвикателство. Шота не можеше да прекосява достатъчно бързо пешеходните пътеки, а и нямаше как да крепи кутията на рамо. Отне му повече от тридесет минути да се върне в апартамента си, като през цялото време котката се гърчеше неудобно и ръцете го заболяха.

Когато Шота най-накрая сложи пластмасовата кутия на пода, котката сякаш усети, че вече не се движи и започна да се мята, при което разлюля клетката си насам-натам. Шота отвори вратичката, изпълнен с жал към горкото създание, но тя не се показа.

– Какво има, котко? Вече можеш да излезеш.

Котката си остана скрита. Разтревожен, Шота надникна в клетката и я видя да се свива в тъмното.

Какво става? Шота затършува из книжната торба. Намери две еднакво големи купички и пакет котешка храна, който изшумоля, когато го разтърси. Сухи гранули, както по всичко личеше.

– Засега да се задоволим с вода.

Напълни една от купичките с чешмяна вода и я сложи пред клетката. Котката все още не се показваше.

– О, чакай. Инструкциите.

Без да изпуска от поглед клетката, Шота прегледа листовката.

„Име: Бий. Женска. Предполагаема възраст: осем години. Смесена порода. Давайте умерени количества котешка храна сутрин и вечер. Купичката за вода трябва да е винаги пълна. Почиствайте котешката тоалетна при нужда. Като цяло е независима и може да бъде оставяна сама. Добре е дребни предмети, които могат да бъдат погълнати, както и чупливи неща от рода на чинии и чаши, да бъдат прибирани в шкаф. Дръжте под око саксийните растения. Не оставяйте котката да излиза от къщата. Това е всичко“.

Шота препрочете инструкциите, но нямаше други подробности.

– О, боже. Никога преди не съм имал котка. Не знам дали ще мога да се грижа за нея цяла седмица.

Как котката ще използва сандъчето и котешката тоалетна? Ще знае ли инстинктивно как да си върши работата в нея, без да оплеска стаята? По колко храна да ѝ давам? Ще драска ли по стените?

На Шота започна да му се вие свят, но нямаше към кого да се обърне за напътствия. Щеше да предприеме търсене на допълнителна информация онлайн, но малко по-късно. Поне знаеше името на котката.

Пропълзя на пода, погледна в клетката. Две златисти очи го посрещнаха.

– Бий – каза той. – Хей, ела тук, Бий. Ти си момиче, нали? Сигурно си гладна. Нека те нахраня.

Беше вечер, време за вечеря за човеците, и, следователно, вероятно беше време за вечеря и за котките.

Докато Шота четеше информацията на гърба на пакета с котешка храна и търсеше в интернет колко трябва да е голяма порцията ѝ, забеляза, че котката подава глава навън.

– О! Ето я, идва.

Ала котката бързо се отдръпна. Гласът на Шота я беше стреснал. Той затаи дъх и след малко тя отново подаде навън половината си глава. Погледна към Шота. Продължиха да се взират един в друг в безмълвна битка кой ще издържи най-дълго да гледа в очите на другия, без да отмести поглед.

Дали котката проявяваше предпазливост или го подлагаше на тест? Краката на Шота вече изтръпваха от седенето в неудобна поза, но той стоически изтърпя, макар и вече леко да трепереше.

Най-накрая от клетката се появи един-единствен крак. Лапата на котката кръжеше над пода.

Моля те, излез. Краката ми изтръпнаха.

Шота беше почти до точката си на пречупване, когато котката леко свали предната си лапа. Щом притисна кръглото си стъпало към пода, над глезена ѝ се оформи гънка, като около китката на пълничко бебе.

Колко сладко.

Тя направи една крачка, после още една и, накрая, навън се плъзна дългата ѝ опашка.

Тази котка е изненадващо голяма. Това беше първата мисъл на Шота. Бий не беше едра, но той си беше представял, че котките са много по-елегантни, като онези, които беше виждал във видеоклипове, където се промушваха през тесни пролуки между стените. Тази котка, обаче, приличаше на пухкаво сиво одеяло. Ако се опиташе да се мушне през някое тясно място, одеялото щеше да се разгъне.

Шота стисна зъби и протегна бавно крака, за да не стресне котката, в случай, че се изправеше твърде бързо. После наблюдаваше как котката приближава до купичката с вода. След като я подуши, тя започна да лочи.

Шота разтри безчувствените си крака и загледа котката в почуда. В тази стая никога преди не се беше чувал тихият звук на плискаща се вода. Свалила гарда, котката се огледа наоколо. Погледът ѝ се спря върху неотворения пакет с котешка храна.

– Аха! Добре, почакай секунда.

След водата – храна. Че какво му беше трудното да разбере какво иска тази котка?

Шота отвори плика с котешка храна и изсипа малко в другата паничка. Котката седеше вежливо и гледаше как гранулите падат с тракане в купичката. Шота беше сигурен, че тя ще се нахвърли веднага, но котката не помръдваше и го гледаше с разширените зеници на кръглите си очи.

– Яж. Изглежда вкусно. Давай.

Шота вдигна една гранула, която приличаше много на човешка бисквитка, и се престори, че я дъвче. Котката не помръдна и на сантиметър и му хвърли поглед, с който сякаш искаше да каже: Какво прави този?

Почувствал се като идиот, Шота се отпусна на леглото. Следеше движенията на котката с периферното си зрение, докато се преструваше, че изобщо не го интересува. Най-накрая тя се промъкна по-близо до купичката с храна и започна да яде.

Тих, хрущящ звук изпълни стаята.

Бий имаше огромно присъствие, но движенията ѝ бяха тихи. Докато лежеше, Шота се запита дали всички котки са такива.

Струваше му се странно да има котка в тази стая, в която живееше сам. Когато огледа отново мястото, забеляза безпорядъка. Манга и видеоигри лежаха разпилени бог знае откога. В делничните дни се прибираше само да спи, а дори в свободните си дни спеше до обяд. Не че му липсваше нещо, но домът му просто не предлагаше радост. В апартамента му нямаше дори и едно растение в саксия. Ако беше купил такова нещо, то отдавна щеше да е умряло.

За пръв път от цяла вечност Шота подреди стаята си. Събра пластмасовите капачки от бутилки и еднократни клечки за хранене от купените от денонощния магазин кутии с обяд, все още пръснати по пода, и ги изхвърли. Премести дрехите и списанията в един ъгъл. Отдавна не беше правил нищо друго освен да ходи от един психиатър при друг. Тези простички действия по почистването на стаята бяха странно зареждащи.

Тогава зърна нещо на масата и се хвърли към него.

– О, едно от онези неща, за които предупреждават в листовката.

Хапчетата за сън мигновено се превърнаха в опасни предмети. Взе ги и ги прибра в едно чекмедже.

Бий се беше нахранила и се разхождаше бавно из стаята, като душеше всяко кътче. Имаше непринудена, лека походка.

Къде спят котките? От клиниката не му бяха дали котешко легло. Не е студено, но може да ѝ извадя едно одеяло от полар. Може би ще се вмъкне в леглото ми.

Докато Шота потъваше в мисли, времето минаваше. Преди да се усети, се беше

унесъл в сън, без да изпита нужда да вземе лекарството си.

≽^- ˕ -^≼

Няколко дни по-късно Шота стискаше в ръце клетката и тичаше към петия етаж. Нахълта в „Кокоро: Клиника за душата, район Накагьо“ и задъхано бутна клетката през прозорчето на регистратурата, зад което седеше недружелюбната сестра от предишното му посещение.

– Ето. Котката. Искам да говоря с доктора за нея.

– Господин Кагава, часът Ви е след четири дни. Остават Ви още четири дни с котката.

– Не, не ми остават. Приключих. С. Това. – Не му стигаше дъх и му беше трудно да говори. – Просто искам да се видя с доктора. Нямам нищо против да почакам.

– Тогава, моля, отидете в кабинета.

– Какво, веднага ли? Както казах, ще почакам.

– Моля, отидете в кабинета. – Сестрата измести вниманието си към друга задача.

Шота беше стъписан. Беше се втурнал от офиса право към апартамента си, беше сложил котката обратно в пластмасовата кутия и беше хукнал към клиниката. Имаше нужда да намери отдушник за яда си, за да почувства някакво облекчение, а те да вземат, че да го приемат толкова бързо. Беше някак разочароващо.

– Извинете? – попита Шота.

– Моля, изчакайте в кабинета – каза хладно сестрата.

Шота вдигна клетката с котката и мина покрай диванчето в чакалнята, преди да влезе в тясната стая за прегледи.

Чувстваше как тежестта на клетката притиска скута му. Котката просто не можеше да седи мирна.

Шота знаеше, че вината не е нейна, но все пак кипеше безмълвно от гняв. Завесата се разтвори и лекарят се появи.

– О, господин Кагава. Пак Вие? Какво Ви води тук днес?

Когато видя добросърдечната усмивка на лекаря, Шота избухна:

– Уволниха ме! От работа! Заради тази… тази котка!

Шота стисна ръба на клетката. Котката сигурно бе доловила напрежението, понеже изсъска заплашително.

– Е, радвам се да го чуя – каза докторът и леко се засмя.

Очите на Шота се разшириха.

– Ра-радвате се да го чуете ли?

– Не искахте ли да напуснете работа? Е, решихте си проблема. Знаех си, че тази котка е подходяща за вас. Много е ефикасна. – Докторът се усмихна широко и доволно, докато Шота се опитваше да си възвърне самообладанието.

Не. Глупаво е дори да приемам насериозно всичко това. На първо място, не ме лекуват от нищо. Но е редно поне да мога да разкажа за неволите си.

Шота вдигна клетката от скута си и я сложи на бюрото.

– Никога не съм искал да напускам работа. Дойдох при Вас за помощ, защото не исках да напускам. Компанията е престижна.

Докторът наклони глава.

– Не казахте ли, че да работите за Вашата компания, е като да работите за експлоататори?

– Всички компании са такива. Никоя фирма, голяма или малка, не е идеална.

Шота беше удивен от себе си, че защитава скапаната си компания. Но така му бяха казали приятелите му. ‚Навсякъде е същото. Поне ти плащат добре. Искаш твърде много“, бяха обяснявали. Затова си беше повтарял същото и някак беше издържал.

Самата мисъл го потисна още повече.

– Напълно несправедливо е. Уволниха ме просто така. Какъв беше смисълът да се примирявам с всичко през цялото това време?

– Е… – Докторът погледна часовника си. – Следващият ми пациент още не е пристигнал. Ако искате да говорите, целият съм в слух.

Внезапно Шота се почувства изтощен. Тази клиника не приличаше на никоя друга. Болката във вика му за помощ и сълзите в очите не му бяха спечелили дори минимална проява на съчувствие. От друга страна, може би това беше за предпочитане пред куха, престорена загриженост.

На лицето на доктора се появи непроницаема усмивка, докато седеше, с кръстосани крака, пред него.

– Нямаше проблеми, когато отнесох котката у дома – обясни Шота. – Бий спеше дълбоко. Дадох ѝ да закуси сутринта и отидох на работа както обикновено.

Да, само първата нощ Бий му беше дала утеха. След това всичко се завъртя в познатия му, обичаен цикъл. Не беше толкова просто чрез присъствието на една котка да промени факта, че работното му място тровеше дните му.

≽^- ˕ -^≼

Котките бяха изненадващо прями!

Шота се усмихваше, докато гледаше как Бий се храни. Питаше се дали, когато се събуди, ще намери стаята в пълен безпорядък, но подобни притеснения се оказаха неоснователни. Той намери котката свита на кълбо под масата. Не беше направила никакви бели.

Когато Шота стана, Бий веднага дойде при него. Дали вече се е привързала към мен? Само за един ден? Или е дресирана да се държи така?

Докато отиваше към банята, забеляза, че котката го следва.

– Какво има? Храна ли искаш?

Погледна надолу към Бий, която търкаше глава в прасеца му. С притиснати плътно към главата триъгълни уши, тя побутна крака на Шота изненадващо силно.

Само преди броени часове Шота се бе боял да докосне котката от страх, че ще го одраска, но не можеше да я пренебрегне сега, когато проявяваше такава привързаност.

Докосна с пръсти челото на Бий и откри, че е меко като коприна. Каква странна текстура.

Беше си представял, че козината ѝ ще е като четината на четка за коса, но действителността беше напълно различна. Когато котката погледна нагоре, очите им се срещнаха и той инстинктивно отдръпна ръка, разтревожен. Но котката протегна врат и притисна буза до него, после се зарови по-настойчиво в дланта му.

– Ха! Толкова си мека и пухкава.

Но не беше отпусната като плюшено животинче. Беше твърда и жилеста под дланта му. На какво мога да я оприлича на допир? На пухкава… топка за тенис?

Изглеждаше късокосместа, но козината ѝ беше достатъчно гъста, за да прокара ръка през нея. Мъхестият слой отдолу беше бял и мек като пух. Когато се вгледа по внимателно, горният пласт козина, който вчера му се стори просто сив, разкри фини примеси на кафяво, които оформяха леки шарки, подобни на жилките в мрамора.

Каква красавица си.

Бий се притисна леко, но настойчиво, той се поддаде и продължи да я гали. След няколко мига, прекарани на четири крака, отиде да ѝ приготви храна и вода, преди да се погрижи за собствените си нужди. Изглежда, че да имаш котка нарушава хода на всекидневните дейности на човека.

– Може пък и да не е толкова лошо.

Шота се подпря на лакти, за да гледа отблизо как Бий се храни. Благодарение на спокойния сън през нощта, за първи път от много време се чувстваше по-ведър. Но желанието да избегне ходенето на работа още не го напускаше.

Но ако успея да изкарам днешния ден…

Това беше сутрешната му мантра. Ако можеше да изкара днешния ден, утре щеше да е по-лесно. Нямаше да напусне.

Докато тя лочеше вода, той я почеса по главата и очите ѝ се затвориха с потрепване, сякаш бе изпаднала в блаженство. Наистина имаше чувството, че ако успее просто да избута днешния ден, ще намери пътя си.

≽^- ˕ -^≼

– Мамия се справя най-зле от всички в нашия отдел вече три поредни седмици. - Дрезгавият глас на Емо́то отекна из етажа.

Шота усети как стомахът му се преобръща. Беше се превърнало в ритуал ежеседмичното сутрешно съвещание да се използва като сцена за публично посрамване. Иззад бюрото си Емо́то, шефът на отдела, ожесточено критикуваше Мамия пред целия екип.

– Дърпа надолу всички ни. Колкото и да бързаме и да се стараем, нашият отдел не може да постигне числата, които целим, само заради този човек. Живот си живееш, а, Мамия? Вземаш заплата, за да си клатиш краката.

Емо́то, родом от Осака, говореше на кансайски диалект вместо на стандартен японски, дори и на работа.

Мамия беше навел глава и не продумваше. Никой от членовете на екипа по продажбите не смееше да го погледне в очите. Да бъдеш порицан пред всички беше достатъчно да разбие духа ти. А да гледаш как жестоко критикуват някого другиго беше отвратително.

– Ей, Кагава!

Шота трепна.

– Д-да?

– И ти не си в много по-добро положение – каза Емо́то. – Как изобщо смееш да се появяваш на работа? Ако бях на твое място, отдавна щях да съм напуснал, чисто и просто от срам.

Шота стисна юмруци. Беше се научил, че, в тези ситуации е по-добре да се насили да докара някаква крива усмивка, отколкото да наведе засрамено глава. Затова сега се засмя нервно.

– Смешно ли ти е? Да не мислиш, че това е шега, а? Идиот ли си? – попита Емо́то. – Обикновено мършавите, бледи типове не са създадени за тази работа. Добрите служители по продажбите са хванали тен от работа на открито. Виж ме мен. Ето това е ръка на истински мъж.

Емо́то показа приятния бронзов тен на предмишниците си. Шота подозираше, че този загар е от игра на голф, предвид че ръката беше бледа от китката надолу, но премълча подозренията си. Той пак се засмя едва-едва.

Емо́то цъкна с език и се приближи до друг служител.

– Не ти е минавало през ума да поискаш заплащане за извънреден труд, нали? С жалко представяне като твоето съм удивен, че се опитваш да издоиш още пари от компанията. Помислял ли си някога колко е важно да допринасяш за успеха на екипа ни?

Емо́то остро критикуваше всички, които не бяха постигнали добри продажби. Беше известен факт, че е удрял хора по главата със свитъци хартия или с химикалки. Нищо не можеше да се сравни с такова мъчително унижение.

Шота беше порицаван пред екипа няколко пъти, и всеки път беше треперил от срам. След като бе принасян в жертва, известно време хората избягваха да говорят с него. И какво да кажат? Нямаше подходящи думи.

Във въздуха се долавяше страх – всеки един можеше да е следващият. Емо́то беше прословут с буйно изразявания си гняв – чиста проба злоупотреба с властта му, но из останалите отдели имаше и други като него.

В отдела по продажбите служителите, които не успяваха да постигнат определената квота, по същество биваха лишавани от човешки права. Онези, които не можеха да издържат, напускаха.

Шота бе изпълнил квотата за срещи извън офиса, но днес не беше успял да привлече много нови клиенти. Един възрастен мъж търпеливо бе изслушал дългата му рекламна реч, но, в крайна сметка, Шота не успя да го убеди да вложи още пари. Клиентите рядко купуваха финансови продукти при търговия врата-до-врата, особено когато се предлагаха от младши служители като него, които почти винаги биваха отпращани още на прага.

След като постъпи в брокерската фирма, Шота разбра, че финансовата страна на работата е в прибирането на комисиони от клиентите. Ако имаш късмет, стойността на продуктите, които препоръчваш, щеше да се повиши, и клиентът щеше да ти е благодарен. Но работата му не беше да носи печалба на клиентите си. Целта беше да ги накара да влагат още, и още пари.

Фирмата се намираше на пресечката на улиците „Карасума“ и „Шиджо“ – район, гъмжащ от хора и претъпкан с банки, универсални магазини и други търговски сгради. В началото, когато пристигна в Киото, Шота беше ентусиазиран да работи на такова оживено място, пълно с небостъргачи. Сега се тътреше по улиците и болезнено тежката му походка привличаше погледите на минаващите туристи.

В онзи ден Шота знаеше, че веднага щом се върне на бюрото си, Емо́то ще го повика и той ще трябва да даде отчет за работата си. Вероятно пак щеше да му крещи. Докато се тътреше по улицата, някой го потупа по рамото.

Беше колегата му Киджима. И той изглеждаше уморен.

– Хей, Кагава. Точно навреме. Отдавна искам да поговоря с теб.

Киджима също работеше в отдела по продажбите. Беше горе-долу на възрастта на Шота и подобно на него беше кротък и вежлив. В миналото и двамата не се представяха особено добре и често се оплакваха един на друг от работата. Напоследък, обаче, Киджима беше започнал да привлича по-големи клиенти и вече не беше претендент за най-ниската позиция.

Отбиха се в едно кафене близо до работата. Шота изпита облекчение, че има причина да се отклони от пътя си. Напоследък правеше всичко много по-бавно.

– Това, което стана с Мамия днес, беше ужасно, нали? – промърмори Киджима.

– Да, напоследък са го хванали на мушка. Неприятно е за гледане – каза Шота, но дълбоко в себе си знаеше, че е по-добре да гледаш, отколкото да бъдеш атакуван.

Беше благодарен за Мамия. Без него, самият той щеше да е принуден да се изправи пред всички за порицание.

– Такъв късмет имаш, Киджима – продължи той. – Справяш се страхотно. Трябва да ми кажеш как продаваш продукти с толкова нисък лихвен процент.

Шота не можа да се сдържи да не отправи язвителното подмятане. Вече нямаше смисъл да усвоява нови стратегии за продажби. Беше преминал през безброй вътрешни стажове и сценарии. Истината бе следната: успешните служители по продажбите притежаваха уникален талант, благодарение на който изпъкваха сред останалите. Когато компаниите пренебрегваха този факт и налагаха една и съща квота на всички, работното място се пропиваше от токсична атмосфера. До неотдавна и Киджима се беше оплаквал от същото. Но днес нещо сякаш беше различно.

Киджима се усмихна леко.

– Напускам – каза той.

– Каакаво?

– Ето, това е за теб. – Киджима отвори куфарчето си и извади плик, пълен с книжа.

– Какво е това?

– Документи, които трябва да се предадат на клиентите на Емо́то. Това са приходно-разходни отчети, платежни нареждания, разписки и други подобни. Подредени са по клиенти, затова ги предай по списъка.

– Не, не, не. Всичко това е грешно. – Лицето на Шота се разкриви, когато погледна документите. – Строго забранено ни е да връчваме отчети директно на клиентите. И погледни това… – Лицето му се сгърчи, докато преглеждаше един от документите. – Това е разписка. Не е документ, който отделът по продажбите има право да връчва просто така. Напълно съм сигурен, че трябва да се издаде от отдела по взиманията или някой друг отдел, специализиран в обработването на плащанията… за да се избегне измама. – Шота млъкна. Беше облян в студена пот.

По устните на Киджима потрепна усмивка.

– И аз самият не го разбирам, но Емо́то твърди, че има специален познат в отдела по взиманията, който го е упълномощил да издава разписки. Той е на съвсем друго ниво в кариерата, различно от нас, бачкаторите, и затова каза да не се притесняваме за дреболии.

– Така ли? – попита Шота.

– Така ми каза. – Киджима се засмя хладно.

Шота никога не беше чувал за такова нещо, но прие, че, като низшестоящ служител, има безброй неща, които не знае, и че те са далеч повече от онези, които знае.

– Е, щом Емо́то казва така, предполагам, че е прав.

– Хората в списъка са наши лоялни и ценни клиенти. Срещам се с тях само от време на време, и всички те ми предлагат нови бизнес възможности. Лесна работа – каза Киджима.

– Ако е толкова лесна работа, защо ми я даваш? Защо изобщо напускаш? Имаш впечатляващо добри продажби.

– Помниш ли как заставах пред всички по време на онези сутрешни събрания всяка седмица? Емо́то казваше, че съм най-тъпият служител, крачил някога по земята. – Киджима се засмя смутено.

Шота не беше сигурен как да реагира. Нещата бяха точно каквито ги описваше Киджима. А понеже той сам го беше споменал, Шота успя само да кимне в знак на съгласие.

– Да.

– Точно когато мислех, че вече откачам, Емо́то ми каза, че ще ми даде някои от клиентите си. Бях удивен, че би ми предложил свои клиенти, но по онова време можех да мисля само за едно – как да избягам от сутрешните събрания. Прецених, че не е кой знае какво – единственото, което трябваше да правя, беше да предавам документи. Повечето от неговите клиенти са възрастни, така че просто трябваше да си бъбря с тях за незначителни неща, когато се отбивах при тях. Днес сутринта посетих една от клиентките на Емо́то – мила старица, която с нетърпение очаква да мина да я видя.

– Има такива добри клиенти, нали? – каза Шота.

– Жената си спомнила, че съм от Шикоку, и беше направи всичко по силите си да приготви сладкиши от родния ми град. Докато ги ядях, тя отбеляза: „Родителите Ви сигурно са много щастливи, че работите за такава престижна компания. Вие сте идеалният син.“

Шота имаше усещането, че са го проболи в сърцето. Киджима се засмя на безмълвното му стъписване.

– В онзи момент ме споходи една мисъл. Не съм идеален син. Справям се толкова зле в работата, че дори не мога да понасям шефа си. После внезапно се почувствах като идиот задето толкова много бях настоявал да се задържа на тази работа. Помислих си, че трябва да напусна още сега, че ако се върна, ще се повтори същото. – Киджима стана. Мрачните му, по-рано мътни очи, сега бяха ясни. – Обзалагам се, че следващия път тези папки ще бъдат връчени на Мамия. Много е загазил и няма да може да откаже.

– Чакай. Не искам да правя това.

– Кагава, може и да изглеждаш мил и кротък, но за разлика от Мамия и мен, или поне такъв, какъвто бях в миналото, ти знаеш, че не можеш да продължаваш така. Сигурен съм, че имаш смелостта да му се противопоставиш.

Докато Шота седеше там с отворена уста, Киджима излезе от кафенето, а документите бяха на масата. Шота не знаеше какво да прави, но не можеше да ги остави там. Напъха книжата обратно в плика, прибра го в куфарчето и тръгна обратно към офиса.

Когато Емо́то го повика, както винаги, Шота беше видимо разсеян. Емо́то изцъка раздразнено с език.

– Хей, не можеш ли поне да се преструваш, че си мотивиран? И какво му става на Киджима? Не могат ли младите хора в днешни дни да се връщат в офиса в нужния час?

Краят на работния ден отдавна беше дошъл и отминал, но, както обикновено, мнозина бяха още в офиса и работеха извънредно, но без заплащане. Шота беше неспокоен. Минаха часове, но Киджима не се върна.

– Хей, някой да се обади на Киджима. Колко часа му трябват да посети един клиент? – изкрещя Емото.

Всички се спогледаха многозначително. Някой в екипа му звънна, но колкото и пъти да звъняха, Киджима не вдигаше. Накрая раздразненият Емо́то лично набра номера на Киджима. И все така никой не му вдигна.

Шота гледаше как Емото кипи от едва сдържана ярост.

Киджима сериозно ли няма да се върне? Шота леко избута куфарчето с документи до краката си по-навътре под бюрото.

Киджима продължаваше да не вдига и Емо́то му се обади на личния му телефон. Все така никакъв отговор. Членовете на екипа отправяха към шефа си странни погледи. Обикновено на техния мениджър не му пукаше особено, ако някой от тях не се върнеше на работа.

Шота тихо се измъкна от офиса. Жилищната му сграда беше близо до кметството на Киото и обикновено вземаше метрото, но му трябваше време да помисли, затова реши да се прибере пеша.

Най-добрият курс на действие е някак да върна документите на Киджима. Ако не е възможно, утре сутринта ще отида по-рано на работа и ще ги сложа тайно на бюрото на Емо́то. Най-лошият вариант е да ме сложи на мястото на Киджима и да обикалям клиентите в списъка. Не искам да имам нищо общо с това. Как се озовах в това положение?

Шота намръщено отвори вратата на апартамента си. Бий седеше и го чакаше. Измяука.

– О, не! Толкова съжалявам. Съвсем забравих за теб.

Шота пусна куфарчето на прага и клекна. Когато посегна, тя се приближи до ръката му, затвори очи и отърка глава в дланта му.

– Толкова съжалявам, Бий. Мислех да се прибера при теб по-рано.

Купичката за вода на Бий беше празна. Шота прехапа устна. Наистина беше оплескал нещата. Все още с яке, напълни купичките ѝ за вода и храна. После я погледа известно време, докато тя се хранеше.

– Не мога дори да се грижа за една обикновена котка… А ти чакаше толкова търпеливо, без дори да се оплачеш. Ти си такава добра душа, далеч по-добра от мен.

По мебелите и стените не личаха следи от повреждане или драскане. При мисълта, че Бий е била добро момиче и го е чакала, без да върши никакви бели, в гърлото на Шота се надигна буца.

Чу се слаб електронен звук. Телефонът му звънеше, но не беше в джоба му.

– Ясно – промърмори той, докато тършуваше из куфарчето си. Набързо беше набутал в него всичко от бюрото си, преди да побегне от офиса.

Беше майка му.

– Ало, мамо? – Гърдите на Шота се стегнаха, щом чу гласа на майка си. – Не, вече съм у дома. Току-що се прибрах. Да… не… ядох вече. Не се притеснявай.

Телефонните разговори с майка му бяха винаги едни и същи. Никога нямаха важни теми за обсъждане и Шота винаги даваше едни и същи отговори.

– Казвал съм ти го много пъти. Не съм служител в средата на кариерата си, с вече придобити специални умения, а наскоро завършил университет. Това е едва второто място, на което работя. Ние сме по-ценни кадри от наскоро дипломиралите се, които нямат опит. Така стоят нещата сега.

Майка му вечно се тревожеше как се справя. След като завърши университета, той си беше намерил работа в средноголяма компания за производство на храни в родния си град, но го разпределиха на работа в отдалечена фабрика, където беше жестоко тормозен, и това го принуди да напусне преди да изтекат и шест месеца. Помнеше шока от сблъсъка с първото по-сериозно препятствие в живота си.

Помнеше и разочарованите лица на родителите си, особено това на баща си. Макар и да не каза нищо, сигурно беше огорчен, че синът му, когото бе изпратил в университет, толкова бързо се бе оказал безработен.

Ето защо Шота беше така развълнуван, когато си намери работа в сегашната компания, която беше по-престижна от предишната. Можеше да си спести унижението си пред родителите си. Или поне така си мислеше.

– Всичко е наред. Не се тревожи. Сегашната ми работа е различна от предишната. Важна компания. Съвсем друго е! – Той се засмя леко и малко сухо. – Очакват много от мен. Днес, на сутрешната оперативка, моят шеф ми каза, че съм съвсем близо до най-челната позиция… М? Не, не е страхотно. Всички останали също са много близо до върховните позиции. Всички дават всичко от себе си.

Всички дават всичко от себе си.

Шота замълча, за да не позволи на гласа си да потрепери.

Всички дават всичко от себе си. Не е като и аз да не мога да дам всичко от себе си.

Когато приключи разговора, Бий се беше нахранила и бършеше устата си с лапа. После започна да я ближе.

Когато облизваш лапата си с език веднага след ядене, така ли най-ефективно я чистиш?

По лицето на Шота мина лека усмивка. След като грижливо почисти лапата си, Бий започна да я прокарва по муцунката си. Бършеше лицето си внимателно и задълбочено, без да бърза. Търкаше очите си почти като човек. Когато приключи, изглеждаше напълно доволна.

–Сигурно е приятно да си котка, без никаква грижа на света.

Бий седеше тихо, докато Шота я галеше около бузите. В мига, в който Шота отмести ръка, тя отново близна лапата си и започна да се мие по-енергично отпреди. Сякаш беше недоволна, че е развалил подредбата на козината ѝ.

– Моля! Колко грубо от твоя страна! Добре, ще ти разроша козината още повече.

Котката грациозно избегна протегнатата му ръка и се дръпна, за да продължи да се мие.

– Съжалявам. Няма повече да правя така. Моля те, върни се.

Бий остана на разстояние, явно незаинтересувана от опитите му да я спечели. Шота се засмя на глас. Отдавна не се беше смял искрено. Напоследък смехът се бе превърнал в средство да прикрива истинските си чувства. За миг забрави бремето, с което го беше натоварил Киджима.

Сигурно е заради Бий.

След като успя да изкара днешния ден, нещата утре наистина щяха да са по-лесни. Вярваше го.

≽^- ˕ -^≼

Шота чу звук някъде в далечината. О, вярно, помисли си, докато бавно отваряше очи. Беше си настроил алармата за по-рано от обикновено, с надеждата днес да отиде на работа преди всички. Но заедно с пронизителния звън чу и друг странен звук – драскане и късане.

Засмя се под нос.

Шум в ушите толкова рано сутринта?

Но после остър звук като от разкъсване го накара да скочи в леглото.

Конфети! Из цялата стая.

Какво е това? Докато стоеше стъписан, чу още звуци от късане.

В ъгъла Бий ловко бе хванала парче хартия с предната си лапа и го късаше със зъби.

– Бий, какво правиш?

Котката вдигна поглед към Шота, все още с хартията в уста. Документ със заглавие „Отчет за печалбите и загубите“ лежеше раздробен на ленти.

Това беше един от документите, които смяташе да върне тайно днес. Бий заби нокти в него, сякаш за да се изфука с работата си.

– Как… как стана това?

Не беше вадил никакви документи от плика предишната вечер. Хвърли поглед към куфарчето и забеляза, че капакът е отворен. Вероятно го бе оставил така, когато бе извадил телефона си. Изглежда котката беше измъкнала плика от куфарчето му.

С мъркане Бий притисна пухкавото си тяло към крака му. Мека като коприна козина през тънкия плат на пижамата му. Дори сред късчетата хартия, тя се движеше елегантно, с безшумна грация.