Хората от платформа №5 - Глава 5

Хората от платформа номер 5

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 380

Клеър Пули - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор
Ирина Василева - корица

В наличност

20.40 лвс ДДС 24.00 лв

Добави

" Хората от платформа №5 "

Клеър Пули

АЙОНА

18:17 УОТЪРЛУ – ХАМПТЪН КОРТ

Айона беше прегазена от онази особена форма на ужас, която се появява, щом видиш човек от отдел „Човешки ресурси“ на срещата ти с шефа ти.

Бренда – начело на „Човешки ресурси“, нещо, което в съзнанието на Айона все още се наричаше „Персонал“, но беше преименувано по някое време през деветдесетте години, седеше на масата в заседателната зала до редактора ѝ и изглеждаше авторитетно по заканителен начин. Това само́ по себе си не означаваше нищо, тъй като авторитетно-заканителната физиономия на Бренда беше единствената, с която разполагаше, но в случая само засилваше цялостното усещане на Айона за предстояща гибел.

–Здравейте на всички – каза Айона и се прокле за лекото треперене в гласа. – Двама души могат ли да бъдат „всички“? Може би трябваше да кажа „Здравейте и на двама ви“ или „Здравейте, вие двамата“. – Говореше пълни глупости.

Айона впери поглед в редактора си, хранейки ехидни надежди, че ако продължаваше да отказва да осъществява зрителен контакт с Бренда, можеше да я накара да изчезне, като с магия.

Редакторът ѝ се казваше Ед. Дали беше сменил името си, за да съответства на позицията му? Айона не би се учудила.

–Би ли имала нещо против да оставиш кучето навън, Айона? – попита Ед, насочил пръст към скъпата Лулу, както член на наказателен военен отряд насочва пушка към осъден на смърт чрез разстрел. И може би беше точно такъв.

Айона излезе на заден ход, в случай че някой от тях се опита да я простреля в гърба.

–Възможно ли е да я гледате няколко минути? – попита тя „изпълнителния асистент“ на Ед – съвременен еквивалент на „секретарка“, но без стенографските умения.

Тя изглеждаше развълнувана и благодарна. Несъмнено новата задача щеше да е приятна промяна, истинско разнообразие в работата ѝ на нископлатена и недооценена прислужница на Ед.

–Обича да я чешеш по меките части, точно зад ушите. – След това, понеже винаги прекаляваше, когато беше притеснена, добави: – Но нима не е така с всички нас? – Последното беше придружено с пресилен, висок смях.

Асистентката на Ед се сви на стола си, видимо уплашена.

–Към пробива отново, храбри мои – промърмори Айона под носа си, докато влизаше отново в стаята, с изправен гръбнак и високо вдигната глава, точно както навремето излизаше на сцената.

–Седни, седни – каза Ед, като направи жест към редицата ярко оцветени, празни столове край масата в заседателната зала.

Айона избра този отдясно с надеждата, че комбинацията от мандаринено-оранжев стол и пурпурно-червен костюм може да нанесе трайни увреждания на ретината на Бренда. Извади от чантата си бележник за записки и току-що подострен молив. Не възнамеряваше да си води бележки, но винаги можеше да използва молива, за да го забоде в ръката на Ед. Ако се наложеше. Мисълта леко я развесели.

–И така, преди да пристъпим към подробна оценка, исках да поговорим за общата картина – каза Ед, подпрял на масата вдигнати нагоре длани и с опрени върхове на пръстите. Изглеждаше сериозен, като ученик, който се опитва да мине за банков мениджър.

Той изреди подробности за спадащи тиражи, по-ниски приходи, по-високи надници. Всички цифри се носеха край Айона като радиоактивен прашец, понесен от вятъра, докато тя се опитваше да изглежда заинтересована и интелигентна.

–Виждаш ли – каза той накрая, – трябва да се концентрираме повече върху дигиталното предлагане и да привлечем по-млада аудитория, а това означава да направим така, че цялото ни съдържание да е модерно и актуално. И, ако трябва да го кажем направо, имаме опасения, че „Попитай Айона“ е малко... – Той направи пауза и потърси най-подходящото прилагателно, преди да се спре на: – ... старомодно.

Очевидно Ед не беше в състояние да демонстрира творчески нюх дори при обидите си. Догади ѝ се. Престани, каза си тя твърдо. Изправи се и се бори. Мисли за Будика, кралицата на келтите.

И така, тя вдигна армията си, събрана от тук-там, и се качи на колесницата си.

– Искаш да кажеш, че съм твърде стара ли, Ед? – каза тя, като направи пауза, за да се порадва на гледката, която представляваше дамата от „Човешки ресурси“ – тя побеляваше като платно, при което границата, където фон дьо тенът ѝ свършваше и започваше тройната ѝ брадичка, стана по-видима. – Защото за мен, като терапевт в списание, жизненият опит е от решаващо значение. Преживяла съм всичко. Сексизъм, възрастова дискриминация, хомофобия. – Тя пускаше думите като противопехотни мини, каквито те, разбира се, бяха. Ако можеше да се сдобие и с увреждане, което на нейната възраст беше напълно възможно, на практика щеше да има фул хаус от потенциални дела за дискриминация.

А сега започвай да НАВИГИРАШ според обстоятелствата, скъпа Бренда от „Човешки ресурси“.

–Разбира се, че не казвам такова нещо – възрази Ед. – Просто поставям пред теб едно ново предизвикателство. – Айона веднага разбра, че в този контекст „предизвикателство“ бе един омекотен термин за „ултиматум“. – Мисля, че намаляването на мащаба на работата може да бъде положителен ход за теб. Ще можеш да прекарваш повече време с внуците.

Тя го погледна изключително строго, почти свирепо, и изпука кокалчетата на пръстите си, което винаги караше Ед да се свива назад. Бренда се покашля леко и се заигра с каишката на тага си.

–О, без внуци. Разбира се, без внуци – заекна Ед. –Нека не бързаме. Да изчакаме месец и ще видим дали ще успееш да направиш революция в страниците си. Да ги осъвремениш. Да ги разгориш. Да пукат, да са горещи. Мисли като поколението милениал. Там е бъдещето. – Той накара лицевите си мускули да се обтегнат в усмивка и лицето му почти се напука от усилието.

–Разбира се – каза Айона и записа в бележника си „ДА ПУКАТ“, последвано от „ЧЕКИДЖИЯ“. – Но нека само ти напомня, Ед, колко важни за списанието са страниците за лични проблеми. Хората разчитат на тях. И не мисля, че ще е прекалено крайно, ако кажа, че от тях зависи човешки животи. Нашите читатели им се радват. В края на краищата много от тях казват, че купуват списанието само заради моите страници. – Как ще го поемеш това, жалък римски центурион!

–Сигурен съм, че навремето е било така, Айона – отвърна Ед, вдигна меча си и го заби право в сърцето ѝ. – Но кога за последен път някой го е казал? Ммм?

АЙОНА НЕ СЕ ВЪРНА ВЕДНАГА на бюрото си. Вместо това отиде директно до тоалетната, вперила поглед в грозния, но практичен килим, който все още беше леко лепкав от разлетия плодов пунш по време на последното офис парти.

Заключи се в една от кабинките и седна на пуснатия капак на седалка, с Лулу в скута си. Вдишваше смесицата от химикали с освежителен аромат на бор, различни телесни екскременти и куче. И започна да плаче.

Беше грозен плач, експлозивен, придружен от реки от сополи и размазана спирала. Работата ѝ беше нейният живот, беше причината да става сутрин. Даваше смисъл на съществуването ѝ. Работата ѝ беше това, което беше самата тя.

Какво щеше да бъде без нея? И кой друг би наел на работа терапевт от списание, при това жена, която бързо наближаваше шестдесетте и беше работила една и съща работа почти тридесет години? Как от похвали, последователи и церемонии по награждаване бе стигнала до това?

Айона се опита да събере в себе си малко гняв, но беше прекалено изтощена. Старите времена, когато беше заета до полудяване да жонглира с хиляди неща (социална рубрика и страница със съвети, като в същото време понякога да прави ревюта на ресторанти и да публикува пътеписи), бяха уморителни, но беше истински изтощително да не си толкова зает.

Беше уморена да излъчва увереност, която не беше изпитвала истински от години. Беше ѝ омръзнало постоянно да изглежда заета, когато всички нейни отговорности, с изключение на страниците със съвети, постепенно ѝ бяха изскубнати от ръцете. Беше се научила да разтяга всяка задача в рамките на цели часове, да накланя екрана на компютъра си така, че никой да не може да разбере, че вместо да работи, планира фантастични почивки с Бий на магически коралови атоли или преследва във Фейсбук стари приятели от училище.

Животът, разбира се, не беше състезание. Но ако беше състезание, Айона си беше представяла, че е начело. През годините тя тайно се беше подигравала на житейските избори на хората на нейните години, които един по един се отдръпваха от магистралата на кариерата в полза на това да раждат деца, едно след друго, едно след друго, и да задоволяват нуждите на неблагодарни, егоистични съпрузи, които някога може и да са изглеждали относително добре, но с годините бяха отгледали бирени кореми, косми в носа и гъбички по ноктите.

Но сега, когато гледаше снимките с децата им от церемонии по завършване на училище и университет, празници на няколко поколения, събрани край изтъркани борови кухненски маси, и дори малките новородени внучета, които мигаха с разфокусирани очи към фотоапарата, тя се питаше дали все пак победителите не бяха те.

Поне никой от тях не плачеше във врата на някое дребно куче на капака на тоалетната чиния.

Айона чу как вратата на тоалетната се отвори и как два чифта токчета затракаха по плочките на пода. Тя вдигна краката си на седалката, придърпа колене към гърдите си и зарови лице още по-дълбоко в козината на Лулу, за да заглуши звука от риданията си.

–Боже, мразя понеделниците – чу една от жените да казва. За нейно облекчение разбра, че това е Марина, една от редакторките на рубрики.

Тя и Марина бяха добри приятелки, въпреки че Марина беше с почти тридесет години по-млада от нея. Винаги си разменяха по някоя шега на работното място и дори няколко пъти бяха излизали заедно на обяд. Марина осведомяваше Айона за всички клюки в офиса, а в замяна Айона ѝ даваше безплатни съвети за заплетения ѝ любовен живот. Освен това двете с Марина се уважаваха взаимно като професионалистки, две жени на върха на силите си. Може би трябваше да излезе от кенефното си скривалище и да сподели с приятелката си? Споделен проблем е половин проблем и… така нататък.

Вероятно би могла да я покани на обяд? Възстановяващ, задоволяващ обяд с много алкохол?

–И аз – каза Бренда от отдел „Човешки ресурси“. – Но най-много мразя сряда. Знаеш… нито е в началото, а краят не се вижда.

–Хей, това не беше ли старият динозавър? С нея говорихте с Ед, нали? – попита Марина. – Най-накрая сте се заели със задачата да докарате вида ѝ до изчезване? Какво планираш? Ледников период или метеоритен удар?

Толкова за женската солидарност.

АЙОНА БЕШЕ ПО-ОБЛЕКЧЕНА от обикновено, когато видя, че влакът за вкъщи я чака на платформа 5, на спирка „Уотърлу“. Поне тази част от деня беше успокояващо предсказуема.

Тя се качи в любимия си вагон, след което изпсува на ум и без да иска стисна Лулу. Кучето изскимтя от болка.

Там беше „Мъжът-с-гроздето“. Как се казваше? Пиърс. Точно така.

Той седеше точно срещу единственото свободно място. Със сигурност щеше да иска да започне разговор и въпреки че Айона обикновено би била щастлива да чуе нечия сърцато изразена благодарност, точно сега искаше да седи тихо и да си представя, че живее в свят, в който все още имаше значение за някого.

Айона въздъхна и седна. Отвори чантата си и извади чаша и метална бутилка с готов джин с тоник, както и найлонова торбичка с цип, в която имаше няколко резена лимон. Изчака спокойно Пиърс да я заговори, но това не се случи.

Тя погледна към Пиърс, който се беше облегнал назад в седалката си, сякаш можеше да я огъне, просто защото искаше, и беше разтворил краката си толкова широко, че седящата до него старица беше притисната към прозореца като римска щора.

Той улови погледа на Айона и за секунда тя си помисли, че се кани да проговори, но после погледът му се плъзна настрани, отключи екрана на мобилния си телефон и започна диктаторски да натиска с показалеца си по екрана му.

Айона се почувства неловко. После се подразни на себе си, че бе позволила на този... примат да я накара да се разстрои. Нали единственото нещо, което трябва да направиш, е да благодариш, щом пред теб седи човек, помогнал да ти спасят живота едва преди няколко часа? Или поне да поздравиш? Дори и с едно небрежно кимване?

Може би не я беше разпознал? Не, не беше възможно, нали? Единственото нещо, в което никой никога не я беше обвинявал, бе, че може да бъде забравена.

–Скъпа – каза той в телефона си с тон и сила на гласа, които изобщо не подсказваха, че има намерение да се съобразява със спокойствието на останалите пътници, – можеш ли да слезеш до избата и да донесеш една бутилка „Pouilly-Fumé“ и да я сложиш в хладилника да се охлади? Не, не тази. Grand cru. От тези, които донесохме от онази противна почивка във вилата в Лоара със семейство Пинкъртън.

Лулу, седнала в скута на Айона, започна да ръмжи. Айона усети как тялото на кучето се раздува като гайда, която се пълни с въздух, а след това се завъртя към Пиърс и изпусна какофония от високочестотен лай.

Пиърс натисна мъжкарски бутона на телефона си, с което прекрати разговора, без да се сбогува, и хвърли гневен поглед към Айона.

–Какво, по дяволите, му има на това нелепо куче? – изкрещя той.

Айона беше свикнала хората да се държат грубо с нея и можеше (евентуално) да игнорира неблагодарността и грубостта на Пиърс, но нямаше да му позволи да обижда Лулу.

–Лулу не е нелепо куче. Всъщност тя е много интелигентна. Освен това е феминистка и в това си качество лае срещу токсичното мъжкарство, когато надуши такова.

Устата на Пиърс се отвори от изненада, после вдигна своя „Ивнинг Стандарт“ и го разтвори пред лицето си като завеса.

Айона беше повече от сигурна, че двамата никога повече няма да се погледнат, камо ли да си проговорят. И благодари на Господ за това.