Хората от платформа №5 - Глава 4

Хората от платформа номер 5

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 380

Клеър Пули - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор
Ирина Василева - корица

В наличност

20.40 лвс ДДС 24.00 лв

Добави

" Хората от платформа №5 "

Клеър Пули

ЕМИ

Еми беше прекалено разтреперана, за да отиде направо в офиса, затова влезе в любимото си семейно кафене и извади от чантата си чашка за многократна употреба.

–Здравей, Еми! – каза мъжът зад щанда. – Как е?

–Всъщност не много добре – отговори Еми, преди да успее да се спре и да замени думите с обичайното и социално приемливо „Добре, благодаря!“.

Беше ѝ принцип и наистина мразеше идеята да бъде от онези хора, които се оплакват от незначителните си проблеми в един високо развит свят, при положение, че всеки ден имаше хора, които спяха на улицата или нямаха с какво да нахранят децата си.

Мъжът зад щанда остана мълчалив и със сериозно изражение я изчака да продължи.

–Един човек едва не умря във влака ми тази сутрин. Задави се с грозде – каза Еми.

–Но е жив, нали? – попита той. Еми кимна. – Няма трайни увреждания, нали? – Тя поклати глава. – Е, значи това е повод за празнуване! Може би с един канелен сладкиш?

Еми дори не можеше да започне да обяснява защо никак не ѝ беше до празнуване. Беше започнала деня си както обикновено: направи стречинг, изреди многобройните неща, за които трябваше да бъде благодарна, и тогава… БАМ! Преди още да стигне до „Уотърлу“, се сблъска с осъзнаването на собствената си смъртност.

И каква беше ползата от нея, когато мъжът до нея, умираше? Еми, която винаги се бе мислила за находчива и смела в кризисни ситуации, бе седяла безсилна, докато двама непознати спасяваха живота му. В момента, в който наистина имаше нужда от нея, инстинктът ѝ беше да бяга, а не да се бори. Единственото, което успя да направи, беше да си помисли: „Ами ако това се случи на мен? Какво ще стане, ако днес ме блъсне автобус, взриви ме терорист или ме удари ток от някой оголен компютърен кабел? Какво ще оставя след себе си? Какво съм постигнала?“

Еми се замисли за проекта, по който работеше през последния месец – напълно интегрираната дигитална рекламна кампания за марка тоалетна хартия, която щеше „да предизвика всички останали утвърдени марки на пазара“. Тя си представи надгробното си слово: „Благодарение на стратегическия и творчески гений Еми, още няколко души успяха да открият лукса на леко ватираната, леко парфюмирана тоалетна хартия.“

Като тийнейджърка един месец бе спала на едно дърво, за да предпази местната гора от унищожение. Бе посветила голяма част от училищните си ваканции да работи като доброволец в кухня за бедни. Прякорът ѝ беше „Хърмаяни“, защото приятелите ѝ твърдяха, че ако в тяхното училище имаше елфи, Еми със сигурност щеше да води кампания за тяхното освобождаване.

Но ето че на двадесет и девет години тя не правеше нищо, което би променило дори с нещо дребничко нейното кътче в „Темза Дитън“, да не говорим за света като цяло, и седеше безучастно, докато хората се задушаваха и давеха с гроздови зърна.

Еми си спомни медицинския работник от влака тази сутрин. Беше толкова спокоен. Толкова компетентен. Толкова… тук тя си прости за този миг повърхностно мислене, красив. Този мъж наистина имаше значение за света. Спасяваше животи още преди да е започнал работа.

Може би трябваше да се преквалифицира в медицинска сестра. Дали беше твърде късно? Може би не, но фактът, че се славеше с това, че припадаше при вида на кръвоизлив от носа на някого, или на нечий враснал нокът, вероятно беше лек намек, че медицината не е идеалната кариера за нея.

Какво беше извикал след нея „Великолепният-красив-герой“, когато тя излезе от влака? Прозвуча като „Какво мислите за госпожа Данвърс?“. Но не можеше да е било това, защото в този въпрос нямаше никаква логика. Цялата тази драма беше объркала мозъка ѝ.

ЕМИ СЕДНА НА БЮРОТО СИ и включи лаптопа си, опиянена от комбинацията от кофеин, адреналин и решителност. Щеше да започне да използва целия си опит и талант за нещо добро. Може би щеше да успее да се пребори за клиент от благотворителна организация, да убеди Джоуи да ѝ позволи да работи за тях безвъзмездно? Той щеше да се съгласи, ако можеха да спечелят някакви награди с творческата си работа.

Еми отвори електронната си поща. Щеше да провери дали има нещо важно, да напише списъка си с приоритети за деня, а след това да отдели известно време за новия си проект.

Еми прегледа списъка с непрочетени имейли. Един от тях, този най-отгоре, се открояваше, отчасти защото името му я накара да се усмихне: a.friend@gmail.com. Темата беше „Ти“. Някой, който ѝ предлагаше работа, проект?

Тя го отвори и прочете краткия текст.

В ТАЗИ РОЗОВА ПОЛА ИЗГЛЕЖДАШ КАТО КУРВА. КАК ОЧАКВАШ НЯКОЙ ДА ТЕ ВЗЕМЕ НА СЕРИОЗНО?

ПРИЯТЕЛ

Еми завъртя стола си, сякаш авторът на имейла можеше да стои точно зад нея и да чака да види реакцията ѝ. Но, разбира се, не беше така. Еми го прочете отново, а оживлението ѝ отпреди малко беше удавено в приливна вълна от гняв, срам и смущение.

Тя погледна надолу към полата, която беше избрала тази сутрин. Секси розова пола, тип молив, която я беше накарала да се чувства борбена, успешна и секси. Сега просто искаше да я разкъса и да я хвърли в кошчето за боклук в офиса.

Отвореното пространство вече беше пълно с хора. Нейните колеги. Приятелите ѝ. Хора, които уважаваше и за които мислеше, че я уважават. Тя огледа лицата им, изучи езика на тялото им, търсеше следа, търсеше кой би могъл да ѝ изпрати този имейл само преди десет минути (беше проверила времето на изпращането). Но всички изглеждаха по същия начин, както всеки друг ден.

Еми обаче не вярваше, че някога щеше да се чувства по същия начин в този офис.