Хората от платформа №5 - Глава 3

Хората от платформа номер 5

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 380

Клеър Пули - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор
Ирина Василева - корица

В наличност

20.40 лвс ДДС 24.00 лв

Добави

" Хората от платформа №5 "

Клеър Пули

САНДЖЕЙ

08:19 НЮ МОЛДЪН – УОТЪРЛУ

Днес ще е денят, мислеше си Санджей, докато вървеше към гара „Ню Молдън“, за да хване обичайния си влак. Денят, в който най-накрая щеше да събере смелост да говори с „Момичето от влака“.

Дори беше измислил какво ще каже. Тя винаги носеше със себе си книга. Истинска книга, а не Kindle или аудио книга. Това беше една от многото причини, поради която беше сигурен, че ще са перфектни един за друг. Миналата седмица беше забелязал, че чете роман със заглавие „Ребека“, и затова си купи копие от местната книжарница и през уикенда прочете първите няколко глави. Това означаваше, че днес, ако тя все още четеше същата книга, можеше да я попита какво мисли за госпожа Данвърс. Перфектното начало за разговор. Оригинално, дружелюбно и интелигентно.

Санджей се огледа за двамата си съквартиранти. Те работеха в същата болница, но бяха нощна смяна, поради което сутрин често се разминаваха – Санджей отиваше на север, свеж и сравнително изпълнен с енергия, а Джеймс и Итън, бледи, изтощени и миришещи на дезинфектант – на юг. Прозорец към съвсем близкото му бъдеще, когато той щеше да се връща към дома след работа.

Санджей стоеше на перона, близо до щанда за закуски, където обикновено спираше вагон номер 3, тъй като след седмици на „опит-грешка“ беше разбрал, че това е участъкът от влака, в който най-вероятно щеше да я види.

Чудесна книга, започна да се упражнява наум. Какво мислите за госпожа Данвърс? Аз съм Санджей, между другото. Често ли пътувате с този влак?

Не, не, без последната част. Определено е твърде страшна.

Още щом се качи на влака, Санджей вече знаеше, че днес ще е щастлив ден. Ето я и нея, седнала на маса за четирима с „Дамата-дъга“, кучето ѝ и един леко пълничък мъж на средна възраст и в скъп костюм. Санджей го беше виждал няколко пъти преди това. Беше точно от онзи тип арогантни мъже, които бяха постигнали много и се очакваше да постигнат още повече, които летяха прекалено високо над обикновените хора, и които Санджей виждаше, когато ги караха на носилки в Спешна помощ с перфорирана язва на стомаха, предизвикана от стрес, или със съмнения за инфаркт, причинен от кокаинов навик, развит като развлекателно средство за справяне със същия този стрес, и които крещяха: „Имам частна медицинска застраховка!“

Очевидно се смяташе за много повече от останалите простосмъртни и нямаше абсолютно никакъв респект към личното пространство на другите.

От друга страна, Санджей много харесваше „Дамата-дъга“, която беше виждал много пъти, докато отиваше за работа. Никога не беше разговарял с нея. Естествено.

В свят, в който почти всички носеха черно, тъмносиньо или много нюанси на сивото, тя избираше изумрудено зелено, тюркоазено синьо и многобройни отсенки на лилавото.

И днес не го разочарова. Беше облечена в костюм от яркочервен туид. Приличаше на един от онези бонбони за смучене с ягодов крем и червена обвивка, които винаги оставаха на дъното на голямата семейна кутия „Куолити Стрийт“.

Дали можеше да я помоли да премести кучето си, за да се присъедини към нейната маса? В края на краищата кучето вероятно нямаше транспортна карта, а поставянето на животно на седалката със сигурност противоречеше на всички правила за безопасността и здравето.

Проблемът беше, че Санджей се възхищаваше на „Дамата-дъга“ точно толкова, колкото и се страхуваше от нея. И не беше единственият. Колкото и претъпкан да беше влакът, малцина се осмеляваха да я помолят да премести домашния си любимец. А ако го направеха, никога повече не повтаряха същата грешка. Това важеше дори за контрольора.

Санджей се беше хванал за металния стълб, за да не изгуби равновесие, и се опитваше да измисли как да се приближи достатъчно близо до момичето, за да започне разговор. Никога досега не беше правил такова нещо. Всичките му предишни срещи бяха с жени, с които се беше запознавал в колежа, на работа или в различните приложения за запознанства, където с дни наред си разменяха закачки, несигурно споделяха трохи лична информация, преди да се срещнат IRL. Това сега беше запознанство тип стара школа и беше ужасяващо. Имаше причина никой вече да не го прави.

Като се има предвид, че в един сравнително малък метален корпус бяха натъпкани около осемдесет души, във вагона, както винаги, беше забележително тихо. Чуваше се само звукът от колелата по релсите, шумът от нечии слушалки и от време на време по някое покашляне.

И тогава един глас проряза тишината като камшик:

– ИМА ЛИ ЛЕКАР ВЪВ ВЛАКА?!

Молитвите му бяха чути по най-неочакван и най-необикновен начин. Той прочисти гърло и каза, колкото се може по-авторитетно:

– Аз съм медицинско лице!

Тълпата се раздели почтително, хората извиваха телата си, за да му направят път, като го насочваха напред през множеството миризми (кафе, парфюм, пот) към „Дамата-дъга“, неговото момиче и мъжа, който очевидно се беше задавил.

Този сценарий беше разгледан през първия семестър в колежа за медицински сестри. Спешна помощ, модул едно: Метод на Хаймлих.

Санджей премина на автопилот и обучението и опитът му поеха контрола. С повече сила, отколкото предполагаше, че притежава, той вдигна отзад мъжа от седалката, обхвана корема му с ръце и стисна колкото може по-силно, право в диафрагмата. Три пъти.

Сякаш целият влак бе затаил дъх в знак на съпричастност. И след това, със силна кашлица, гроздето-убиец се изстреля със забележителна скорост от устата на мъжа и цопна с доволно „пльок“ в чашата с чай пред „Дамата-дъга“.

Чашата издрънча в чинийката си, разклати се, после застана на мястото си, а целият вагон избухна в аплодисменти. Санджей усети как се изчервява.

–Ааа, било е грозде все пак – каза „Дамата-дъга“, загледана в чая си, сякаш всичко това беше част от детска игра, наречена „Познай скрития предмет“.

–Много Ви благодаря. Мисля, че току-що ми спасихте живота – каза мъжът, а думите му излизаха с усилие и някак една по една, сякаш все още се ориентираха по пътя си през спомена за заседналото зърно грозде. – Как се казвате?

–Санджей – отговори той. – Няма за какво. Това е част от работата ми.

–Аз съм Пиърс. Наистина съм безкрайно признателен – каза той, докато цветът постепенно се връщаше в лицето му.

СЛЕДВАЩАТА ГАРА Е УОТЪРЛУ, съобщи гласът по високоговорителя.

Санджей започна да се паникьосва. Непознати го потупваха по гърба и го поздравяваха един след друг, което беше много приятно, но истината беше, че имаше само един човек, с когото искаше да говори, и той пропускаше възможността си.

Всички се изправиха и започнаха да се придвижват към вратите, като го тласкаха напред, сякаш някой го буташе против волята му – като малка мишка, тласкана към скалата. Той погледна към нея с отчаяние.

–Какво мислите за госпожа Данвърс? – извика той.

Тя изглеждаше напълно объркана. Тази сутрин дори не четеше същата книга. Беше стиснала копие от автобиографията на Мишел Обама. И сега той изглеждаше като напълно откачен, като психопат, който има навика да следи непознати жени.

Може би наистина беше такъв.

Беше се провалил с трясък. И нямаше връщане назад.