Хидър&Най-глава 2 - Пепърмил Букс

Господин Буут

Мъжът беше облечен в черен костюм на райета и с лимонено-жълта вратовръзка. В едната си ръка носеше износено кожено куфарче с месингова дръжка и обков, а в другата ръка държеше кутия с храна, поръчана за вкъщи. Краката му бяха ужасно дълги и тънки – за нула време прекоси стаята, отвори куфарчето си и трескаво започна да рови в него, докато извади чифт пръчици.

– Извинете, но колко дълго ще продължи това нещо? – попита Аника. Краката ѝ се движеха нервно нагоре-надолу и един срещу друг, сякаш се готвеше да побегне при първия удобен случай.

Мъжът вдигна поглед и огледа стаята. За миг като че се изненада да ни види там.

–Кой каза това, моля? – попита той.

Ръката на Аника се стрелна право във въздуха. Мъжът я погледна с присвити очи.

–Ти намери ли жълт лист в шкафчето си? – Аника кимна. – И видя ли името си на

него? – Аника пак кимна. – Е, в такъв случай би трябвало да помниш добре, че на листчето от жълта хартия ясно пишеше, че клубът „Последен шанс“ ще започне точно в 15:30…

–Закъснявате – измърморих тихо.

–И ще приключи, когато свършим, и нито минута по-рано – продължи мъжът. – Сега… всички ли са тук?

Никой от нас не знаеше как да отговори на въпроса.

– Добре – продължи той. – Казвам се господин Буут. Това е Буут като ботуш[1].

После седна и отвори кутията си с храна. Миризмата на чеснов сос изпълни въздуха. Господин Буут извади пръчиците от хартиената им опаковка. Той ги потърка една в друга, след което замислено разбърка храната си с тях. И тогава, съвсем внезапно вдигна очи и огледа всеки един от нас.

–И защо са всички тези тъжни физиономии? Изглеждате така, сякаш сте наказани.

–Ние сме наказани – каза Аника. – Изборът беше между наказанието и изключване от училище.

– Е, сигурен съм, че всички вие до един заслужавате да бъдете изключени.

Приличате на проклета глутница хулигани. Особено ти. – Той насочи едната пръчица към Круд.

Круд плъзна опакото на дланта си по носа си. Господин Буут улови парче пикантно пиле между клечките си и го напъха в устата си. Ръката на Аника отново се стрелна във въздуха и господин Буут, без да спира да дъвче, я посочи с пръчицата си.

–Не искам да върша доброволен труд със стари хора – каза Аника. – Ще работя с деца, с животни, каквото и да е. Просто да няма стари хора.

–Аз ще реша какъв вид доброволна работа ще вършите – отвърна господин Буут между млясканията, – въз основа на това, което знам за всеки от вас.

–Което е едно голямо нищо – казах на пора само с устни.

Не бях изрекла и дума от това на глас. Нито една дума не бе изляза от устата ми. И все пак господин  Буут ме погледна с ледени очи, сякаш ме бе чул. Той мушна пръчиците в храната си и започна да рови из куфарчето. Накрая измъкна три дебели папки, наблъскани до пръсване с листи. От вътрешния джоб на сакото си извади чифт очила с рамки в телесен цвят и ги сложи на носа си.

–Нел Батиста. – Той прочете името ми, което беше надраскано с лилав маркер върху най-горната папка.

После господин Буут отвори папката и се захвана да чете на глас.

–„Има малък белег на дясната си длан от неуспешен опит да направи колело в „Сентръл Парк“ на шест години. Има друг белег на лакътя от онзи път, когато е паднала, докато… докато просто си вървяла по улицата.“  Малко си непохватна, нали, скъпа?

Бях твърде шокирана, за да говоря. Стори ми се невъзможно да знае всички тези неща. Господин Буут прехвърли още няколко листа напред и накрая се спря на един.

– „Много интелигентна, но…“, хм… „изгонена от четири училища“? Дали това ще бъде училище номер пет, чудя се аз. Само времето ще покаже. –  Той прелисти още няколко страници и пак прочете: – „Страхува се от ескалатори.“ – Той ме погледна презрително. –Ескалатори? Наистина?

Аника почти изгрухтя, докато се смееше презрително.

Господин Буут се обърна към нея.

– А ти трябва да си Аника Рап.

Аника спря да се смее. Зелените ѝ очи нервно примигнаха два пъти. Буут остави моята папка и взе друга, върху която името „Аника Рап“ беше написано със същия лилав почерк.

Аника изглеждаше разтревожена. Можех да се досетя защо. Ако тя знаеше неща за мен, аз също знаех неща за нея.

– „Спечелила е националното първенство по бягане на двеста метра три поредни години.“ Браво! – Господин Буут кимна към Аника, която все още изглеждаше ужасно напрегната. Той продължи да рови из следващите страници и мърмореше неща от сорта: – „Алергия към ядки.“ „Проблеми при свикването с гърнето.“ Сериозна работа, нали? „Любим цвят – оранжево.“ „Все още завързва обувките си по метода „зайче“.“ Интересно. – После прелисти още страници и накрая спря на зелен лист с бланката на нашето училище. – Какво е това? – Той погледна смръщено към Аника, а тя пребледня. – Изглежда, че си един доста злобен малък насилник, госпожице Рап. – Той намести очилата си и прочете от файла. – Явно прозорецът на спалнята ти гледа директно към прозореца на една от твоите съученички, госпожица Джулия Уикс. В този доклад пише, че си заснела унизително видео на госпожица Уикс, след което си го изпратила на всичките си малки глупави приятелчета. – Господин Буут изучи страницата по-внимателно без да спира да клати глава и да цъка с език. – Ц-ц-ц, госпожице Рап!

Бях чувала слуха. На видеото се виждало как Джулия танцува из стаята си, как пъха сгънати на топка чорапи в сутиена си и просто нормалните глупави неща, които човек прави, когато никой не го гледа. Само че някой е гледал.

Аника се изчерви и погледът ѝ се плъзна към Викинг, после обратно към господин Буут.

–Откъде знаете всички тези неща? – попита Аника. – Кой сте Вие? Вие не преподавате тук. Никога не съм Ви виждала в училището. Това започва да ме плаши.

И аз мислех същото. И очевидно Круд беше съгласен с нас.

– Махам се – заяви Круд. Столът му изскърца, когато премести тежестта си, за да грабне раницата си от пода до краката си.

Тогава се чу тътен, сякаш внезапно се беше извила буря, а след това последва мощен трясък. Защото десетки грамадни блокове с буквите от азбуката излетяха от най-различни кошчета, разположени из стаята, и се сгромолясаха по пода. Събраха се под стола на Круд и веднага оформиха кула, която повдигна стола заедно с ужасения Круд, и го качиха два метра над пода.

 

---