Хидър&Най-глава 1 - Пепърмил Букс

Стая 101

Цялото това нещо беше напълно унизително, като се започне от стаята.  Стая 101. Класната стая на детската градина в Академия „Бляскаво бъдеще“.  Бяхме трима, всички неудобно стиснати в малките пластмасови столове. По повърхността им имаше от онези дребни изпъкнали топчета, очевидно за да не се подхлъзва човек.

Най-отпред седеше Аника, момичето, което изглеждаше така, сякаш при раждането ѝ една дузина феи са се събрали, за да я благословят. Знаете за кой тип момичета говоря. Беше наклонила стола си назад под доста опасен ъгъл, така че крайчетата на дългата ѝ коса с цвят на полиран махагон танцуваха на сантиметри над пода. Кръстосала дългите си крака на края на бюрото, тя агресивно люпеше тиквени семки, мачкаше ги с бяс между предните си зъби.

Зад нея, застанал като истински Хълк и облечен в изпръскана с боя черна риза и черни джинси, седеше, или поне се опитваше да седи Круд[1]. Беше огромно момче с подивяла и много тъмна коса. Челюстта му беше впечатляваща – сякаш от двете страни на лицето му имаше по един юмрук. За него се носеха всякакви слухове. Хората казваха, че бил изгонен от последното си училище, защото се опитал да удуши учителя си по природни науки. И че ядял малки котенца. Всеки път, когато преместваше тежестта си, столът му стенеше от болка.

И последно, разбира се – аз. Нел.

Хвърлих таен поглед към Аника, която естествено ме забеляза и на свой ред ме изгледа с котешко-зелените си очи. После мушна още една тиквена семка между перфектните си зъби и я строши на две. Въздъхнах и извърнах поглед настрани. От всички хора на света, защо точно Аника трябваше да е в този клуб?

Погледнах часовника на стената. Стрелките му бяха с формата на сини гребла , които се задвижваха от малки моряци в червена лодка, нарисувана в центъра на часовника.

3:40.

Това нещо трябваше да започне преди десет минути.

–Просто отвратително – прошепнах на белия пор, затворен в клетка на перваза на прозореца.

Някой му беше обул лилав панталон с много малък размер, като за кукла. Вероятно някое от малките деца в класа. На дупето на панталоните имаше червен и много лъскав надпис: Умни Гащи.

–И панталоните ти също са отвратителни – казах на пора.

Той ме гледаше със злобно изражение. След това ми обърна гръб, сякаш за да ми покаже по-добре умните си гащи, и изчезна в едно руло от хартиени кърпи за подсушаване.

Вратата на класната стая се отвори и всички се обърнахме. Викинг нахлу вътре. Той беше нов в училището, беше дошъл дори след мен. Осмокласник като Аника и Круд и една година по-голям от мен. Разбира се си имаше име, но аз лично не го знаех. В съзнанието ми той винаги е бил просто Викинг. Не защото беше някакво голямо и мускулесто момче или нещо такова. Искам да кажа… е, беше висок, но слаб. Нарекох го Викинг, защото винаги в училище носеше шапка като онези, каквито са носели викингите. Не, не , не от онези шапки с рогата. Истинските викинги така или иначе не са носили такива шапки. Неговата беше зелена с кафява козина по края. Имаше коса с цвят на яйчен жълтък, която падаше до раменете му, а очите му бяха бледосини със свити зеници, които изглеждаха така, сякаш се бе взирал в морето прекалено дълго. Една червена пръчица „Туизлър“ стърчеше от устата му. Той я  извади и попита:  

– Тук ли е за следобедното наказание?

През цялото време Аника го бе наблюдавала с нескрит интерес. Сега тя отговори с дрезгавия си глас:

– Нарича се клуб „Последен шанс“ – Тук тя драматично завъртя очи. –  Знаеш как е…  карат те да полагаш общественополезен труд, вместо да те изключат. Така ще станеш по-добро човешко същество. Или поне така се предполага.

– Предполага се – промърморих аз.

Викингът пъхна червения „Туизлър“ обратно в устата си и седна на най-близкия до

него стол. После огледа класната стая. Очите му се задържаха върху Аника. „Шокиращо“, помислих си.  

После погледът му се премести към Круд и веждите му се повдигнаха при вида на това чудовище, и накрая се спря на мен. Извърнах очи, но в следващия момент чух как столът му стърже по пода, защото го влачеше към мен. Когато се настани до мен, той просто седеше и мълчеше, а аз се преструвах, че не съществува.

– И какъв е твоят случай? – попита той.

Погледнах го. Изучаваше ме. Искам да кажа, наистина ме изучаваше, което почти никой друг не правеше. Освен баща ми. И това дразнеше.

– Нямам случай. Нямам и истории за разказване.

– Да, имаш – каза той. – И знаеш ли какво още?

Поколебах се, но накрая попитах:

– Какво още? – Опитах се да накарам гласа си да звучи отегчено, но честно казано, бях много любопитна.

Защото работата е там, че имам история, имам и случай. Аника знаеше историята ми. Или поне част от нея. Досега все си мислех, че не е казала на никого в училище, но може би грешах.

– Обзалагам се, че историята ти е супер яка и че сериозно си го загазила. Ето какво мисля – каза Викинг. – Така че нека я чуем.

Изпитах странна комбинация от емоции: облекчение, че това момче всъщност не знае случая ми, но и раздразнение, че не греши. Беше наистина „яка“ история, но във възможно най-негативния смисъл.

Той се приведе съвсем близо до мен и зачака. С периферното си зрение виждах как Аника ни наблюдава. Чух силното изпукване на следващото тиквено семе. Насилих се да го погледна директно, да се съсредоточа върху малкото почти бяло петно отразена светлина в зениците му. Така ме беше научил Кингзли да правя, когато някой ме обвини в измама.

– Махни се – казах му.

Той понечи да отговори нещо, но за мое облекчение вратата се отвори отново и вътре нахлу като хала висок мъж с квадратно лице.

 

---