Самотен замък в огледалото

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 402

Мизуки Цуджимура - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор
Ирина Василева - художник

В наличност

19.55 лвс ДДС 23.00 лв

Добави

"Самотен замък в огледалото"

Мизуки Цуджимура

ПЪРВИ СРОК: ЧАКАЙ И ГЛЕДАЙ

МАЙ

ОТВЪД ПЛЪТНО ЗАТВОРЕНИТЕ ЗАВЕСИ се носеше звукът от малкото камионче на местния супермаркет, което беше дошло, за да продава стоката си. От големия високоговорител на задната седалка гърмеше „Светът е малък“ – песента, която пускаха на любимата въртележка на Кокоро в „Дисниленд“. Напомняше ѝ за един свят на смях и надежда, който се намираше точно зад прозореца. Откакто се помнеше, винаги пускаха все една и съща песен.

Музиката внезапно спря и последва съобщение:

–Здравейте, здравейте. Тук е камионът с продукти от „Микава Маркет“. Имаме пресни стоки, млечни продукти, хляб и ориз за продан!

Големият супермаркет нагоре към магистралата беше далеч. За да стигнеш до него, трябваше да имаш кола, така че още от времето, когато Кокоро беше малка, камионът на „Микава Маркет“ идваше всяка седмица и паркираше зад къщата ѝ. Музиката беше сигнал за възрастните хора и за майките с малки деца в квартала, че е време да излязат навън и да си накупят нужното.

Самата Кокоро никога не беше пазарувала от камиона, макар че майка ѝ очевидно ходеше.

–Господин Микава е вече на години. Чудя се колко ли още ще може да идва – казваше тя.

В миналото, преди супермаркетът да се появи в района, камионът наистина бил голямо удобство за пазаруване и много семейства си купували продуктите от него. Но с времето започнал да губи клиентите си. Сега някои хора дори се оплакваха от високоговорителя – наричаха го „шумово замърсяване“.

Кокоро не мислеше, че шумът е досаден, но всеки път, когато чуеше мелодията, осъзнаваше, независимо дали искаше или не, че е ден, и то делничен ден. Принудена беше да го осъзнае.

Чуваше как децата се смеят.

Едва когато Кокоро спря да ходи на училище, разбра, че единадесет часа сутринта в нейния квартал звучи точно така.

Докато учеше в началното училище, виждаше камиона на „Микава“ само по време на ваканциите.

Никога не се беше заслушвала в звуците му така напрегнато и концентрирано. В делничен ден, в спалнята си, със спуснати завеси и сковано тяло.

Не и до миналата учебна година.

Гледаше телевизора със затаен дъх, звукът – изключен, и се надяваше светлината от екрана да не се процежда през завесите.

Дори когато камионът на „Микава Маркет“ не беше там, в парка зад къщата им винаги играеха деца, придружени от младите си майки. Всеки път, когато зърнеше наредените до пейките в парка детски колички, от дръжките на които висяха разноцветни чанти, през ума ѝ минаваше една мисъл: Вече не е рано сутрин. Майките и децата, които се събираха между десет и единадесет, винаги изчезваха към обяд – прибираха се по домовете си за обяд.

И тогава тя отваряше завесите, но съвсем мъничко.

Прекарваше толкова много време сама в стаята си, мрачна през деня въпреки оранжевите завеси, че започваше да я притиска силно чувство за вина. Струваше ѝ се, че я обвиняват, че е мързелива.

Отначало Кокоро се радваше, че си е вкъщи, но с времето, въпреки че никой не ѝ казваше нищо, започваше да осъзнава, че не може да продължава така.

Имаше основателни причини за съществуването на определени правила. Правила като: Сутрин трябва да си отваряш завесите.

Всички деца трябва да ходят на училище.

ПРЕДИ ДВА ДНИ Кокоро и майка ѝ бяха посетили частно алтернативно училище. Наричаха го „Скул“ (използваха английската дума) и беше сигурна, че има желание и сили да започне там от днес.

Но когато се събуди, разбра, че това няма да се случи.

Както обикновено, стомахът ѝ я болеше жестоко.

Не се преструваше. Наистина я болеше.

Нямаше представа защо, но сутрин стомахът ѝ, а понякога дори главата ѝ, пулсираха от болка.

„Не се насилвай да тръгнеш, ако не можеш.“ – беше казала майка ѝ.

Затова, когато слезе долу в трапезарията, не се притесняваше от реакцията на майка си.

–Мамо, боли ме корем.

Майка ѝ беше приготвила топло мляко и препечен хляб, но когато чу това, лицето ѝ стана безизразно. Не искаше да погледне дъщеря си в очите.

Сякаш не беше чула думите ѝ, тя погледна надолу и пренесе чаша топло мляко на масата за хранене.

–Как те боли? – попита тя. После свали червената престилка, която носеше върху дрехите си за работа – панталон и сако, и я преметна през единия стол.

–Както винаги… – каза Кокоро с тих глас, но преди да успее да довърши изречението си, майка ѝ я прекъсна.

–Както винаги? Но до вчера беше добре. Училището, което посетихме, не е като твоята държавна гимназия, знаеш това. Не е нужно да ходиш всеки ден, в класовете има по-малко деца, а учителите изглеждат толкова мили. Ти каза, че ще тръгнеш. А сега ми казваш, че няма да отидеш?

Майка ѝ очевидно искаше Кокоро да тръгне от днес. Беше напълно ясно от внезапното обвинение в гласа ѝ. Но Кокоро не симулираше. Стомахът наистина я болеше много.

Когато Кокоро не отговори, майка ѝ хвърли раздразнен поглед към часовника.

–Ще закъснея – каза тя и цъкна с език. – Е, какво искаш да правиш?

Краката на Кокоро бяха като парализирани.

–Не мога да отида – каза тя.

Не че не искаше да отиде. Не можеше да отиде.

Когато Кокоро най-сетне успя с големи усилия да промълви нещо, майка ѝ въздъхна и сбърчи лице, сякаш самата тя изпитваше болка.

–Само днес ли не можеш? Или никога няма да отидеш?

Кокоро не знаеше как да отговори. Днес не можеше, но нямаше представа дали на следващия ден няма пак да я боли стомах.

–Добре тогава – каза майка ѝ и се изправи на крака. Вдигна чинията със закуската на Кокоро и я хвърли в триъгълния контейнер за отпадъци в ъгъла на мивката. – Значи няма да пиеш и мляко? И то след като ти го стоплих – добави тя и го изля в канала на мивката, без да чака отговор.

От горещото мляко се издигна съскаща пара, която бързо изчезна под звука на водата от чешмата.

Кокоро мислеше да го изпие по-късно, но преди да успее да каже и дума, тостът и млякото вече бяха история.

–Можеш ли да се мръднеш малко? – попита майка ѝ, докато профучаваше покрай Кокоро, която стоеше неподвижно по пижама.

Майка ѝ изчезна във всекидневната. След няколко мига Кокоро я чу да говори по телефона.

–Добро утро. Госпожа Анзай е на телефона. – Нямаше и следа от предишната ѝ раздразнителност. Сега беше заменена от официален, учтив тон. – Да, точно така – чу майка си да обяснява. – Казва, че я боли стомах. Много съжалявам. Когато посетихме училището, изглеждаше толкова ентусиазирана да започне… Да, точно така… Извинявам се за всички неприятности.

Училището, в което майка ѝ я беше завела, се наричаше „Кокоро но киошицу“ – буквално „Класна стая за сърцето“. Беше нещо като детски консултативен център и алтернативно училище. Над входа имаше табела: „Подкрепа за развитието на децата“.

Беше стара сграда, бивше училище или може би болница, и когато пристигнаха за първи път, Кокоро чу детски гласове, които се носеха от горния етаж. „Децата от началното“ – помисли си тя, ако се съдеше по шума, който вдигаха.

–Сигурно си малко притеснена, Кокоро, но нека да влезем – каза майка ѝ с усмивка.

Изглеждаше по-разтревожена от дъщеря си, но въпреки това леко и окуражително побутна Кокоро по гърба.

Кокоро се чувстваше неловко от факта, че тя и училището имат едно и също име – Кокоро – „сърце“. Излизаше, че някой е направил „класна стая за Кокоро“.

Майка ѝ сигурно също беше забелязала съвпадението. Но не е като да я беше кръстила така, сякаш е знаела, че един ден ще я доведе тук. Дори мисълта за подобно нещо предизвикваше непоносима болка.

Тогава Кокоро за пръв път научи, че така наречените „системно отсъстващи“ деца, които не могат да посещават нормално училище, имат къде да учат.

В началното училище нито едно дете не беше отказвало да ходи на училище. Неколцина деца може и да симулираха, че са болни, за да си останат у дома ден или два, но нямаше нито едно дете, на което да му се наложи да ходи в училище като това.

Дори учителите, които ги посрещаха, наричаха алтернативното училище с английската дума „School“.

Кокоро се чувстваше малко странно в отворените отпред чехли, които ѝ бяха дали, и докато седеше в очакване, нервно свиваше пръстите на краката си.

–И така, Кокоро, разбрах, че си ученичка в прогимназия „Юкишина № 5“? – Учителката се усмихваше нежно, докато се уверяваше, че разполага с цялата вярна информация.

Беше млада и напомняше на Кокоро за онези весели, вечно усмихнати по-големи момичета, които танцуваха и пееха по детската телевизия. Жената носеше на блузата си таг с форма на слънчоглед, на който имаше малък неин портрет, несъмнено нарисуван от някое от децата в училището. Беше изписано и името ѝ – „Китаджима“.

–Да – отговори Кокоро.

Въпреки усилията ѝ, гласът ѝ прозвуча слабо и приглушено. Чудеше се защо, но за момента това беше единственият глас, който можеше да изкара от гърлото си.

Госпожа Китаджима се усмихна широко.

–Аз също учих там – каза тя.

–О…

Разговорът спря.

Госпожа Китаджима всъщност беше красива млада жена, а късата ѝ коса ѝ придаваше жизнерадостен вид. И имаше най-милите очи на света. Кокоро веднага я хареса и безкрайно ѝ завидя, че отдавна е завършила и вече не ѝ се налага да посещава прогимназията.

Трудно беше да се каже, че самата Кокоро всъщност посещаваше каквото и да било. Беше тръгнала на училище едва през април, когато започна новата учебна година, беше ходила само първия месец, а после спря.

–ОБАДИХ СЕ ДА ИМ СЪОБЩЯ. – Когато се върна в трапезарията, раздразненият тон на майка ѝ се беше върнал в гласа ѝ. Тя погледна Кокоро, която през цялото време не бе помръднала и на сантиметър, и се намръщи. – Виж, ако стомахът все още те боли, трябва да се върнеш в леглото. Ще ти оставя обяда, който ти приготвих, с мисълта, че ще го изядеш в училище, така че ако ти се яде, яж – добави тя и без да погледне Кокоро започна да се приготвя за излизане.

Ако само баща ѝ беше тук, помисли си Кокоро с болка, той щеше да се застъпи за нея.

И двамата ѝ родители работеха, а тъй като работата на баща ѝ беше по-далеч, той тръгваше рано сутрин. През повечето дни, когато тя се събуждаше, той вече беше излязъл.

Ако продължаваше да стои тук, най-вероятно майка ѝ щеше да ѝ се скара още повече, затова Кокоро започна да се качва по стълбите. Зад гърба си, като последен удар, тя чу как майка ѝ изпуска поредната силна въздишка.

ПРЕДИ ДА СЕ УСЕТИ, вече беше станало три часа. Беше оставила телевизора си включен и сега вървеше следобедно токшоу. След един откъс, посветен на скандалите и новините около известни личности, започнаха реклами и Кокоро най-накрая се измъкна от леглото.

Защо беше толкова сънлива? Когато си беше у дома, винаги ѝ се спеше много повече, отколкото докато ходеше на училище.

Избърса съня от очите си, изтри следите от слюнка от ъгълчето на устата си, изключи телевизора и слезе долу. Докато стоеше до кухненската мивка и миеше лицето си, осъзна колко е огладняла.

Отиде в трапезарията и отвори бентото, което майка ѝ ѝ беше приготвила. Докато развързваше панделката на карираната кърпа около кутията, Кокоро си представи майка си – вероятно, докато е увивала бентото, бе виждала в съзнанието си как дъщеря ѝ се наслаждава на обяда си в новото училище. При тази мисъл гърдите ѝ се свиха и ѝ се прииска да ѝ се извини, че не е отишла.

Върху кутията имаше и малък пластмасов контейнер и когато го отвори, Кокоро намери парченца киви – един от любимите ѝ плодове. Самият обяд също включваше все неща, които обичаше: трицветен ориз соборо, смляна варена треска, смляно пилешко месо и яйце, аранжирано по много весел начин.

Тя отхапа една хапка и сведе глава.

Когато за пръв път посетиха алтернативното училище, то ѝ се стори забавно място. Защо не можеше да се насили да отиде?

Сутринта си беше помислила, че болките в стомаха са причината да не отиде само днес, но сега, след като беше пропиляла целия ден, беше изгубила всякакво желание изобщо да отиде някога.

ДЕЦАТА В УЧИЛИЩЕТО БЯХА на различна възраст – както от началното, така и от прогимназиалното училище. Всички изглеждаха нормални и нито едно от тях не ѝ се стори като дете, което не би могло да се справи в държавно училище. Никое не беше със забележително наднормено тегло или твърде депресирано, нито пък изглеждаше като някакъв неудачник, с когото никой не иска да общува.

Единствената разлика беше, че децата от прогимназията не бяха с училищни униформи.

Две момичета, малко по-големи от Кокоро, бяха събрали бюрата си и седяха обърнати с лице едно към друго. Откъслечният разговор, който беше дочула не ѝ се стори по-различен от разговор между които и да е две момичета от нейната прогимназия.

– Това е абсолютно отвратително.

– Ама разбира се! Но знаеш ли…

Докато подслушваше, червата отново започнаха да я болят. Струваше ѝ се странно, че момичета като тези, на пръв поглед съвсем нормални, са престанали да ходят на училище.

Докато госпожа Китаджима ги развеждаше, едно дете се приближи до нея и се оплака, че Масая го бил ударил. Детето беше много сладко и Кокоро си представи как ще си играе с него, ако започне да учи в училището. Представяше си го толкова живо.

Майка ѝ ѝ каза, че ще остане в кабинета на долния етаж при директорката на училището, докато Кокоро направи малка обиколка. Майка ѝ никога не бе споменавала, но Кокоро силно подозираше, че бе идвала тук сама поне няколко пъти, преди Кокоро да направи първото си посещение – от начина, по който другите учители я поздравяваха, можеше да се съди, че вече са се срещали.

Кокоро си спомни колко неловко се бе чувствала майка ѝ, когато за първи път повдигна темата да се премести в алтернативното училище, и осъзна как по своя си начин се бе опитвала всячески да проявява чувствителност и разбиране към емоциите на Кокоро.

Когато Кокоро застана пред кабинета, в който я чакаше майка ѝ, тя чу глас, който според нея беше на директорката на училището. Тя казваше:

– Началното училище е толкова приятно, успокояващо място за повечето деца и ето защо е напълно нормално много от тях да имат проблеми да се впишат сред останалите, когато направят прехода към прогимназията. Това важи с още по-голяма сила за училище като „Юкишина № 5“, което се разрасна толкова много, след като към него се сляха и други училища след преструктурирането. Сега броят на учениците при тях е сред най-високите.

Кокоро си пое дълбоко дъх. „Поне не говорят за болезнени неща.“ – помисли си тя.

Вярно беше, че когато постъпи в прогимназията, изведнъж премина от училище с по две паралелки във всеки випуск в училище с по седем, а това определено я беше объркало. Не познаваше почти никого в класа си.

Но не беше това.

Не беше това причината, поради която „имаше проблеми да се впише в класа си“.

„Тази жена няма представа през какво съм минала.“ – помисли си Кокоро.

Госпожа Китаджима, която стоеше до нея, изглеждаше напълно невъзмутима от това, което бяха чули, и почука решително на вратата.

–Извинете – обяви тя.

По-възрастната директорка и майката на Кокоро, които седяха една срещу друга, се обърнаха едновременно към тях. Майка ѝ стискаше носна кърпа и Кокоро се молеше да не е плакала.

АКО ОСТАВЕШЕ ТЕЛЕВИЗОРА ВКЛЮЧЕН известно време, накрая щеше да започне да гледа. А ако го направеше, щеше да има усещането, че е постигнала нещо, въпреки че беше пропиляла целия ден. Дори да гледаше предаване със сюжет, например някоя драма, тя осъзнаваше, че през повечето време не можеше да си спомни историята.

„Какво правя?“ – чудеше се тя и изведнъж откри, че денят е към края си.

На екрана интервюираха домакиня, която бяха спрели на улицата, и когато тя небрежно направи коментар, че е излязла, „докато децата са на училище“, Кокоро имаше чувството, че това е язвителен упрек, насочен директно към нея.

КЛАСНИЯТ РЪКОВОДИТЕЛ на Кокоро в „Юкишина № 5“, господин Ида, беше млад мъж, който все още се отбиваше понякога в дома им, за да я види как е. Понякога Кокоро слизаше долу, за да се види с него, а понякога – не.

–Господин Ида е тук – съобщаваше майката на Кокоро. – Искаш ли да се видиш с него?

Кокоро знаеше, че наистина трябва да говори с него, но в дните, когато казваше на майка си, че не иска да слезе, тя никога не се разстройваше.

–Добре, днес аз ще говоря с него – казваше тя и го канеше във всекидневната им. После обясняваше с извинителен тон: – Днес наистина не е подходящ ден за нея...

Господин Ида казваше:

–Няма проблем. Няма никакъв проблем.

Кокоро не беше очаквала, че такива неща ще ѝ се разминат, и това я объркваше. Винаги беше смятала, че трябва да прави това, което ѝ казват учителите, родителите ѝ и другите възрастни. Но сега те с готовност се съгласяваха с всичко, което кажеше, а това най-накрая я накара да осъзнае, че ситуацията наистина е тревожна.

„Всички ходят покрай мен, сякаш стъпват по яйца.“ – помисли си тя.

От време на време съученичките ѝ от началното училище, Сацуки-чан и Сумида-сан, също идваха да видят как се справя. Те вече бяха преминали в различни класове и може би учителите им ги бяха помолили да дойдат да я видят. Но Кокоро се чувстваше много неудобно от това, че е спряла да ходи на училище, и отказваше да се срещне с отдавнашните си приятелки, когато се отбиваха в дома им.

Наистина искаше да говори с тях, усещаше, че има толкова много неща, които иска да им каже, но се срамуваше от факта, че ги кара да се чувстват задължени да дойдат. И накрая се получаваше така, че не се виждаше с никого.

ДОКАТО ЯДЕШЕ БЕНТОТО, телефонът звънна. Чудеше се дали да вдигне, но тогава се включи телефонният секретар.

–Ало? Кокоро? Ако си там, ще ми вдигнеш ли?

Гласът на майка ѝ. Мил и спокоен. Кокоро бързо вдигна слушалката.

–Ало?

–Кокоро? Аз съм.

Сега гласът ѝ беше нежен, не като тази сутрин. Кокоро долови веселие, дори смях в тона ѝ. Къде беше? Край нея беше тихо. Може би беше излязла от офиса за мъничко?

–Притесних се, когато не вдигна. Добре ли си? Яде ли бентото? Как е стомахът ти?

–Добре съм.

–Наистина? Мислех си, че ако все още се чувстваш зле, може би трябва да отидем на лекар.

–Добре съм.

–Днес ще се прибера по-рано. Всичко ще е наред, Кокоро. Тепърва се учим как да се справяме с това, така че нека направим каквото трябва, за да го преодолеем, нали?

Майка ѝ звучеше толкова весело, но Кокоро успя само да промълви:

–Добре.

Тази сутрин майка ѝ беше толкова ядосана. Какво се беше случило след това? Може би някоя от колежките ѝ в работата ѝ беше дала съвет? А може би сама се беше замислила за избухването си сутринта и беше решила да се обади.

„Нека направим каквото трябва.“ Кокоро нямаше представа дали щеше да успее да оправдае очакванията на майка си, но все пак се съгласи с нея.

СЕГА БЕШЕ ВЕЧЕ СЛЕД ЧЕТИРИ и Кокоро не можеше да остане долу. Завесите в стаята ѝ на горния етаж бяха все още спуснати, както бяха и сутринта.

Докато чакаше да чуе вече познатия звук, тя усети надигащото се напрежение. Така и не успяваше да свикне с този звук. Опита се да гледа телевизия с намален говор, за да се разсее, но въпреки това седеше на леглото си и чакаше с тревога.

Всеки момент.

Ето.

Чу как пощенската кутия пред къщата им се затвори с трясък, когато някой пусна нещо вътре.

„А, Тоджо-сан е тук.“ – каза си тя.

Мое Тоджо-сан, момичето от нейния клас.

Тоджо-сан беше нова ученичка, която дойде в класа им в края на април, след като семестърът вече беше започнал. Беше пристигнала със закъснение, заради някакви формалности, свързани с работата на баща ѝ.

Беше красиво момиче, добро в спорта. Чинът ѝ в класа беше точно до този на Кокоро. Атлетичното телосложение и дългите мигли на Мое спираха дъха на Кокоро – тя ѝ напомняше на една от онези красиви френски кукли, които хората навремето са колекционирали.

Тоджо-сан нямаше чужд или смесен произход, но притежаваше красиви европеидни черти.

Имаше причина класният им да я накара да седне до Кокоро – семействата им бяха съседи. Къщата на Тоджо-сан се намираше само през две врати от тази на Кокоро. Целта му трябва да е била да се опознаят по-добре, понеже живееха наблизо, а и Кокоро се надяваше това да се случи.

И наистина, през първите две седмици след като започна училище, Тоджо-сан попита Кокоро дали може да се обръща към нея с неофициалното „Кокоро-чан“. Ходеха заедно на училище и се прибираха заедно вкъщи.

Тоджо-сан дори беше поканила Кокоро да отиде в дома ѝ.

Къщата им имаше същия основен план като тази на семейството на Кокоро, но някак нейният дом като че беше проектиран специално за семейството на Тоджо-сан. Строителните материали бяха същите, както и височината на таваните, но орнаментите в коридора, картините, закачени на стената, осветителните тела и цветът на килима бяха различни. Еднаквата конструкция и разпределение на двете къщи сякаш караха тези разлики да се набиват още повече на очи.

Домът на Тоджо-сан беше толкова елегантен и стилен. Точно в самото антре имаше картини по мотиви от приказките, които баща ѝ очевидно обожаваше.

Бащата на Тоджо-сан беше университетски преподавател, който се занимаваше с проучвания върху детската литература. На стената имаше рисунки в рамки от стари илюстровани книги, които той купил, докато бил в Европа.

Бяха сцени от приказки, които Кокоро познаваше: „Червената шапчица“, „Спящата красавица“, „Малката русалка“, „Вълкът и седемте козлета“, „Хензел и Гретел“.

– Доста странни сцени, нали? – каза Тоджо-сан. По това време Кокоро също се обръщаше към нея с по-неформалното „Мое-чан“. – Татко колекционира рисунки от този художник. Има и илюстрациите към книгите на Братя Грим и тези към приказките на Ханс Кристиан Андерсен.

Кокоро не намираше картините и сцените от приказките за странни. Тази от „Вълкът и седемте козлета“ беше добре познатият момент, в който вълкът нахлува в къщата на малките козлета и те се опитват да избягат. Рисунката от „Хензел и Гретел“ също беше една от най-известните – там, където Хензел върви в гората и хвърля трохи зад себе си. На рисунката имаше вещица и това само̀ по себе си подсказваше коя е приказката.

Къщите бяха с еднаква площ, но по някаква причина тази на Тоджо-сан изглеждаше много по-просторна. Във всекидневната имаше рафтове, на които бяха подредени книги на английски, немски и други езици. Тоджо-сан извади една от тях.

– Тази е на датски – каза тя.

– Уау – възкликна Кокоро. Тя разбираше малко английски, но датският ѝ беше напълно непознат.

– Андерсен е бил датски писател – обясни срамежливо Тоджо-сан. – Аз също не мога да чета датски. Но можеш да я вземеш назаем, ако ти е интересно.

Кокоро беше толкова развълнувана. Е, не можеше да чете на датски, но от илюстрацията на корицата разбра, че това беше „Грозното патенце“.

–Има много книги и на немски – каза Тоджо-сан. – Братя Грим са немци.

Това развълнува Кокоро още повече. Тя знаеше много от приказките на Братя Грим, а

тези чуждестранни книжки с картинки изглеждаха толкова стилни и красиви.

–Следващия път ти трябва да дойдеш в дома ми – каза Кокоро. – Макар че ние нямаме

такива красиви неща...

Кокоро наистина мислеше, че това ще се случи. Или поне мислеше, че трябва да се

случи.

Тогава защо нещата станаха така?

В крайна сметка Тоджо-сан обърна гръб на Кокоро.

КОКОРО БЪРЗО ОСЪЗНА, че Санада и малката ѝ групичка са казали на Тоджо-сан нещо

лошо за нея. Един ден в училище Кокоро отиде при нея.

–Мое-чан? – каза тя и Тоджо-сан вдигна очи, очевидно раздразнена.

„Какво искаш?“ казваше изражението ѝ.

Беше ясно, че Тоджо-сан намира присъствието на Кокоро за досадно. Изведнъж вече не искаше да бъде в компанията на Кокоро, особено когато Санада и нейната групичка бяха наоколо.

Тоджо-сан и Кокоро се бяха разбрали да се видят след училище и да обсъдят в кой клуб да се запишат. Но когато дойде време да се срещнат, както си бяха обещали, Тоджо-сан тръгна от класната стая заедно със Санада и нейната група.

Когато излязоха в коридора, Санада каза достатъчно силно, за да може Кокоро да я чуе: –Толкова ми е жал за тези самотници!

Докато бавно прибираше учебниците си, готова да се прибере у дома, Кокоро забеляза погледите на другите деца и най-накрая разбра: коментарът е бил предназначен за нея.

Самотник, самотник. Думата се въртеше в главата ѝ, докато излизаше от училищната сграда. Тя умишлено избягваше погледите на другите деца. Ако групата им беше там, това беше достатъчно основателна причина Кокоро да изгуби всякакво желание да посещава каквито и да било клубове.

„Защо така са се захванали с мен?“ – чудеше се тя.

Наказваха я с мълчание.

Шепнеха си неща за нея зад гърба ѝ.

Казваха на другите момичета да нямат нищо общо с нея.

Смееха се.

Смееха се, и се смееха.

Смееха се на нея, на Кокоро.

Стомахът я заболя и тя се затвори в една от тоалетните кабинки. Чуваше как Санада се кикоти точно отпред.

Междучасието почти беше свършило, но тя не можеше да излезе, докато те бяха отпред. Беше на ръба да се разплаче, но все пак се стегна и излезе, само за да чуе малко възклицание от съседната кабинка, от която Санада точно излизаше. Тя погледна директно към Кокоро и се ухили.

Когато по-късно разбра от своя съученичка какво бе направила Санада, Кокоро потъна в земята от срам. Явно Санада се е чудила защо Кокоро се бави толкова дълго и се мушнала в съседната кабинка, клекнала на земята и я гледала отдолу.

Когато си представи сцената, на която Санада вероятно бе станала свидетел – Кокоро сгърчена и свита на седалката, долните ѝ гащички около глезените… Кокоро усети как нещо се срутва в нея.

Съученичката, която ѝ разказа за това, не забрави да допълни колко ужасно била постъпила Санада и всичките тези неща, но не забрави и да накара Кокоро да обещае никога и пред никого да не споменава, че тя е била тази, която ѝ е казала.

Кокоро стоеше там замръзнала, зашеметена, напълно смазана.

Не ѝ оставаше място, където да се скрие и да се почувства малко по-спокойна.

Това се повтаряше отново, и отново, докато не се случи инцидентът. Тогава Кокоро взе съдбоносното решение.

Тя спря да ходи на училище.

СЛЕД КАТО КОКОРО ПРЕСТАНА да ходи на училище, Тоджо-сан се отбиваше да ѝ оставя листовки и съобщения от училището.

Правеше го съвсем между другото.

Кокоро се надяваше, че ще продължат да бъдат приятелки, но Тоджо-сан просто пускаше брошурите в пощенската кутия и нито веднъж не позвъни на вратата.

Колко пъти Кокоро беше ставала свидетел на нейните посещения, докато тайно наблюдаваше от прозореца на горния етаж! Тоджо-сан мяташе листовките, сякаш изпълняваше задължение, и бързаше да си тръгне.

Сега тя безучастно наблюдаваше как се появява фигурата в училищна униформа – риза със синьо-зелена яка и тъмночервено шалче.

Същата униформа, която тя самата бе носила през април.

Кокоро почувства облекчение поне от това, че Тоджо-сан идваше сама да изпълни задължението си, може би защото другите момичета живееха далеч. Учителят ѝ вероятно беше казал на Тоджо-сан да се отбие да я види как е и Кокоро реши да не мисли за вероятността Тоджо-сан умишлено да пренебрегва тези инструкции. Защото тя никога не се отбиваше.

Пощенската кутия се затвори и Мое-чан си тръгна.

В СТАЯТА НА КОКОРО имаше огледало в цял ръст. Беше накарала родителите си да го поставят там веднага щом си беше избрала стаята. Огледалото беше с овална форма и рамка от розов камък. Когато сега се погледна в него, ѝ се стори, че изглежда болнава, и ѝ се прииска да плаче. Не можеше да издържа повече да го гледа.

Тихо повдигна ъгъла на завесата, за да се увери, че Тоджо-сан си е тръгнала, след което бавно се срина обратно на леглото си. Сиянието от телевизора с изключен звук ѝ се стори прекалено ярко.

Сега, когато беше спряла да ходи на училище, баща ѝ беше взел конзолата за видеоигри.

–Ако не ходи на училище, но има видеоигри, никога няма да иска да учи – беше казал той на майка ѝ.

Със сигурност следващата стъпка бе да ѝ отнеме и телевизора, но майка ѝ се беше намесила.

–Да изчакаме и да видим. – Това беше решението ѝ.

В онзи момент Кокоро мразеше баща си, но сега не беше толкова сигурна. Имаше чувството, че може би беше прав – че ако наистина имаше видеоигри под ръка, по цял ден щеше само да играе и нямаше да учи.

Не че сега отваряше учебник. Нямаше да е лесно да се справя с учебните задачи в тази нова алтернативна прогимназия.

Чувстваше се изгубена, не знаеше какво да прави.

Сиянието в стаята ѝ стана много ярко.

Тя небрежно вдигна глава от възглавницата си с мисълта, че трябва да изключи телевизора.

И застина.

Телевизорът не беше включен.

Сигурно го беше изключила, без да е разбрала кога.

От голямото огледало до вратата се изливаше светлина.

–Какво за...?

Тя стана от леглото и отиде до него, без да се замисля. Сиянието сякаш идваше от самата вътрешност на огледалото и беше станало толкова ослепително, че Кокоро едва успяваше да види отражението си.

Протегна ръка, за да го докосне.

С миг закъснение си помисли, че може да е нагорещено, но повърхността му беше хладна под допира ѝ. Тя опря длан и натисна малко по-силно.

–О, боже мой! – изкрещя.

Ръката ѝ беше засмукана директно в огледалото. Повърхността беше мека, сякаш Кокоро притискаше ръката си във вода.

Ето как беше засмукана към другата страна на огледалото.

След няма и миг тялото ѝ беше погълнато от светлината и се движеше през тунел от хладен въздух. Опита се да извика майка си, но не чуваше гласа си.

Теглеха я някъде далеч. Нагоре или право напред? Не можеше да разбере.

⚜

–ЕЙ ТИ, СЪБУДИ СЕ!

Първото, което усети, беше студеният под под бузата си.

Имаше разцепващо главоболие, а устата и гърлото ѝ бяха пресъхнали. Кокоро отново чу гласа, но не успя да вдигне глава.

–Хайде, събуди се.

Момичешки глас. Момиче от началното училище? Поне така звучеше.

Кокоро не познаваше никого на тази възраст. Тя разтърси глава, примигна и седна. Обърна се, за да погледне в посоката, от която идваше гласът, и хлъцна.

Едно странно на вид дете стоеше там с ръка на хълбока.

–Сега будна ли си? Кокоро Анзай-чан?

Кокоро гледаше в лицето на… вълк.

Момичето носеше маска на вълк, каквато обикновено можеш да видиш на празниците край храмовете.

Беше облечено в тоалет, който никак не подхождаше на маската на вълка – носеше рокля с дантела, каквато едно момиче би облякло на собствения си рецитал по пиано или за нечия сватба. Беше като оживяла версия на любимата на всички кукла Рика-чан.

И тя знае името ми.

Очите на Кокоро бързо огледаха наоколо.

Къде съм?

Блесналият изумруден под ѝ напомни за „Магьосникът от Оз“.

Имаше чувството, че се намира в аниме или в театрална пиеса.

После забеляза тъмната форма на нещо, извисило се над нея. Погледна нагоре и пое рязко дъх. Ръката ѝ полетя към устата ѝ.

Намираше се в някакъв замък. Замък с величествени порти, от онези, които виждаш в западните приказки.

–Честииито! – запя един глас. Зад маската Кокоро не можеше да разчете изражението на момичето, нито да види как се движат устните му. – Кокоро Анзай-сан, имаш честта да бъдеш гост в този замък! – Тя разпери широко ръце и се завъртя.

Великолепната желязна порта започна да скърца и бавно да се отваря.

УМЪТ НА КОКОРО БЕШЕ УВИТ в мъгла от страх. Трябваше да се измъкне оттук.

Момичето-вълк продължаваше да я гледа с мистериозно изражение, скрито зад маската. Кокоро се надяваше това да е някакъв сън, надяваше се, че ако премигне, момичето вече ще е изчезнало.

Тогава нещо попадна в периферията на погледа ѝ. Кокоро се обърна бавно. На стената блестеше огледало.

Не беше същото овално огледало като това в спалнята ѝ, макар че имаше сходни размери. Рамката му беше украсена с разноцветни камъни с форма на сълзи. Кокоро се втурна към него. Това огледало със сигурност беше свързано със стаята ѝ и ако успееше да мине през него, вероятно щеше да се върне обратно.

Изведнъж Кокоро усети как малкото момиче-вълк се вкопчва в гърба ѝ с цялата си тежест и я тегли назад с тънките си крайници. От силата, с която детето скочи върху нея, тя падна с лицето надолу върху изумрудения под.

–Не смей да бягаш! – изкрещя момиченцето в ухото ѝ. – Цял ден разпитвах шестима други и ти си последната. Часът е вече четири и времето почти свърши!

–Наистина не ме интересува! – каза Кокоро, намерила гласа си.

Знаеше, че говори изключително грубо на това толкова по-малко от нея момиче, но наистина беше изпаднала в луда паника.

Легнала на пода, тя се опита да отскубне залепилото се за гърба ѝ момиче. Извъртя глава настрани и се огледа още веднъж.

Приличаше на замъка от „Пепеляшка“ на „Дисни“, сякаш изтръгнат от нечия фантазия.

„Това трябва да е сън.“ – помисли си тя. Но момичето, което сега я притискаше към пода с крака, увити около кръста ѝ, имаше много реална тежест и никак не го усещаше като сън.

Кокоро продължи да пълзи към блестящото огледало, когато усети как малкото момиче-вълк започва да я удря с юмруци.

–Какво ти става? Не искаш ли да знаеш къде си? Може да си на прага на голямо приключение, а ти ми казваш, че наистина не те интересува? Поне веднъж в живота си използвай въображението си!

–Няма! – изкрещя Кокоро в отговор и почти се разплака.

В главата ѝ се въртеше мисълта, че все още има начин да се върне. Или да се преструва, че това не се случва.

Но с всеки изминал миг ставаше все по-сигурна, че не е никакъв сън.

Момичето затегна хватката си около кръста ѝ. Притискаше ребрата ѝ толкова силно, че Кокоро едва си поемаше дъх.

–Както казах, ще ти се изпълни едно-единствено желание. И то ще се сбъдне, дори на глупачка като теб. Така че ме слушай!

„Както казах“ беше споменало момичето, но Кокоро за пръв път чуваше нещо за някакво желание.

Беше твърде задъхана, за да отговори. Опита се да я отблъсне колкото може по-силно, буташе муцуната на момичето-вълк от извивката на врата си, където се беше впила. Косата на момичето, която се виждаше извън маската, беше толкова мека, а главата, която Кокоро беше блъскала назад – толкова мъничка, че сякаш се биеше с много малко дете. И това я изненада още повече.

Въпреки това, Кокоро стисна зъби и я изхвърли настрани върху пода. Пропълзя още напред, после се изправи на крака и протегна ръка, за да докосне блестящото огледало.

След секунди ръката ѝ бе засмукана в повърхността, сякаш преминаваше през вода.

–Чакай! – изкрещя момичето.

Кокоро затаи дъх. Затвори очи, притисна към огледалото цялото си тяло и скочи в светлината.

–Ей! Да се върнеш утре!

Удари я вълна от оглушителен, размазан шум, който после избледня.

⚜

КОКОРО ПРИМИГНА НЯКОЛКО ПЪТИ. Беше на пода в стаята си. Телевизорът, леглото ѝ, плюшените животни, наредени покрай прозореца, рафтът с книги, бюрото, столът, тоалетката с четка за коса, щипки и гребен – всичко си беше на мястото.

Тя погледна зад гърба си. Огледалото все още беше на стената.

И вече не светеше.

Просто отразяваше замаяното ѝ изражение.

Сърцето ѝ се тупкаше забързано.

Какво, за Бога, се случи?

Тя инстинктивно протегна ръка към огледалото, но после бързо я отдръпна. Може би някой я наблюдаваше от другата страна. Може би мършавата ръка на онова малко момиче-вълче щеше да се протегне и да я хване.

Кокоро потръпна от ужас.

Но огледалото остана неподвижно. Беше просто… огледало.

Тя погледна часовника на стената над телевизора и рязко пое дъх. Любимият ѝ сериал вече беше започнал. Беше изминало повече време, отколкото бе осъзнавала. Може би часовникът просто не беше в ред и беше избързал?

Но когато включи телевизора, драмата ѝ вече вървеше от известно време. Часовникът определено не грешеше.

Какво се случва?

Тя мълчаливо прехапа устна. После отстъпи назад от огледалото, за да го огледа по-добре, и се втренчи в него.

Истина ли е това?

Облечена в пижамата си тя все още усещаше как някой я стиска отстрани. Като държеше краката си на разстояние, с изпънати напред ръце и сгънато в кръста тяло, тя обърна огледалото с лице към стената.

Пръстите ѝ трепереха.

–Какво се случва? – каза тя на глас.

Спомняше си, че там, зад огледалото, викаше с пълно гърло. Не говореше много с хората, затова гласът ѝ обикновено беше леко дрезгав, но сега си спомни колко ясен беше там, като камбана.

Това ли е да сънуваш с отворени очи?

Или полудявам?

СЛЕД КАТО СЕ УПОКОИ ДОСТАТЪЧНО, за да може да си събере ума, Кокоро започна да обмисля една от очевидните вероятности.

О, не, о, не, о, не! Ами ако съм започнала да халюцинирам заради това, че си стоя по цял ден вкъщи? Тогава какво ще правя?

„Ще ти се изпълни едно-единствено желание.“ Момичето също беше казало: „То ще се сбъдне, дори на глупачка като теб.“

Думите се връщаха към нея, силни и ясни, твърде отчетливи, за да са халюцинация.

–Здравей, прибрах се! – Гласът на майка ѝ долетя от входната врата.

Щеше да се ядоса, ако разбереше, че дъщеря ѝ гледа телевизия, затова Кокоро грабна дистанционното и изключи телевизора.

–Здравей, мамо! – извика тя.

Майка ѝ беше казала по телефона, че ще се върне рано, и наистина изпълни обещанието си.

Кокоро се канеше да слезе долу, когато хвърли още един поглед към огледалото, но то все така не блестеше.

МАЙКА Ѝ БЕШЕ В ДОБРО настроение.

–Знам, че обичаш гьоза. Искаш ли да ми помогнеш да направим?

Майка ѝ постави торбите с покупки на пода. Бяха пълни с прясно мляко, кафе, кисело мляко, риба, колбаси. Често се оплакваше, че ѝ се налага да зарежда хладилника по-често, тъй като Кокоро сега си е само вкъщи.

–Мамо?

–М?

Майка ѝ, облечена в деловите си дрехи, събу обувките си, махна сребърната щипка от косата си и тръгна към кухнята.

Кокоро искаше да ѝ разкаже какво беше преживяла по-рано, но докато наблюдаваше гърба на майка си, знаеше, че не може. Вероятно щеше да развали доброто ѝ настроение, а и така или иначе тя нямаше да ѝ повярва. Самата Кокоро все още не можеше да повярва.

–Ъмм... няма значение.

Кокоро плъзна крака по пода към кухнята, за да помогне за прибирането на покупките.

–Не се притеснявай – каза майка ѝ и я потупа нежно по гърба. – Не съм разстроена, че днес не отиде в училището.

Значи майка ѝ вярваше, че Кокоро се чувства виновна за случилото се? Това беше изненада.

–В края на краищата днес трябваше да е първият ден – продължи тя. – Но смятам, че е прекрасно място и когато почувстваш, че искаш да отидеш, просто ми кажи. Когато се обадих тази сутрин, учителката, с която се запозна, каза да отидеш, когато си готова. Мисля, че е наистина много мила.

Събитията отпреди малко бяха развълнували Кокоро толкова силно, че тя съвсем беше забравила за отказа си да отиде в алтернативното училище. Но сега ѝ стана по-ясно от всякога, че майка ѝ наистина се надяваше дъщеря ѝ да се реши да тръгне. И чак сега Кокоро започна да се чувства ужасно виновна.

–Казаха, че следващият възможен ден е в петък – добави майка ѝ.

–Добре – успя да измънка Кокоро.

МАЙКАТА НА КОКОРО явно се беше обадила на баща ѝ, защото и той се прибра по-рано от обикновено, точно навреме за вечеря. Той не спомена нищо за училището.

–Гьоза! Страхотно! – каза той, докато сядаше на обичайния си стол на масата за хранене.

–Скъпи – обади се майка ѝ, – помниш ли, как Кокоро винаги ядеше само тестената коричка на гьозата, когато беше малка?

–Да! Изваждаше целия пълнеж, а аз го изяждах накрая.

–Затова направих домашно тесто. Помислих си, че ако не иска да яде пълнежа, поне ще мога да ѝ направя вкусна тестена коричка.

Кокоро се загледа в купата си с ориз.

–Помниш ли, Кокоро? – попита баща ѝ.

Разбира се, че не. Знаеше само историята, която повтаряха всеки път, когато ядяха гьоза, и която им се струваше особено забавна.

–Не си спомням – отговори Кокоро.

Толкова пъти беше казвала на майка си, че не може да изяде такава огромна порция, но тя все така настояваше да пълни купичката ѝ с ориз догоре.

Дали родителите ѝ са искали дъщеря им завинаги да си остане детето, което яде само тестото на гьозата?

Искат да съм такава, каквато бях, преди да се превърна в момичето, което не иска да ходи на училище.

КОКОРО СЕ БЕШЕ ЗАМИСЛИЛА как да постъпи, ако огледалото започнеше отново да свети, но сега, когато беше обърнато към стената, от него не излизаше светлина.

Почувства облекчение. И все пак, докато огледалото се спотайваше в ъгълчето на окото ѝ, присъствието му се усещаше и ѝ тежеше. Дори след като си легна и затвори очи, тя се обърна няколко пъти, за да го погледне.

„Сигурно се надявам на нещо.“ – помисли си тя смътно, докато се унасяше.

„Може да си на прага на голямо приключение, а ти ми казваш, че наистина не те интересува?“ – беше казало малкото момиче-вълк.

И в интерес на истината Кокоро наистина се надяваше на нещо, може би съвсем малко. Надяваше се това да е началото на нещо специално.

Спомни си за „Хрониките на Нарния“. Книгата се намираше в библиотеката на долния етаж. Възможно ли е изобщо един портал към друг свят да не е привлекателен?

Може би не трябваше да бяга. Може би бе пропиляла една рядка възможност. Разбира се, би предпочела някой заек да ѝ покаже пътя, като в „Алиса в страната на чудесата“, но вместо това имаше някакво момиче с маска на вълк и с пищящ глас.

Да, това определено беше очакване.

И какво искаше да се случи?

Сега, когато огледалото вече не светеше, тя изведнъж започна да съжалява за начина, по който бе постъпила.

Ами ако...

Ами ако огледалото отново започнеше да свети?

Тогава може би щеше да се реши да влезе в него за един… последен път.

С тези мисли тя потъна в съня.

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН огледалото все така не светеше. Кокоро беше събрала малко повече смелост. Сега внимателно го завъртя с лице към себе си, но единственото, което видя, беше собственото си отражение по пижама, с разрошена от съня коса.

Както обикновено, Кокоро закуси с майка си, преди тя да тръгне на работа, след това се изми и се върна на горния етаж.

Често прекарваше целия ден по пижама, но днес реши да се преоблече и дори направи опит да прибере косата си.

В девет часа огледалото започна да свети.

Сияеше като море, отразило светлината на слънцето.

С бавни вдишвания тя протегна ръка и я плъзна вътре. Вкара я още по-дълбоко, докато цялото ѝ тяло не беше засмукано.

Цветът пред очите ѝ стана ослепително жълт, а след това – бял, докато Кокоро преминаваше в един друг свят.

⚜

ВМЕСТО СМАРАГДОВО-ЗЕЛЕНИЯ ПОД и грамадната порта, която бе видяла при предишното си идване, когато зрението ѝ постепенно се избистри, Кокоро забеляза огромно стълбище и голям часовник с махало на горната му площадка.

Тя примигна бавно.

Приличаше на снимачна площадка на холивудски филм – голямо фоайе в имение, със стълби, застлани с дебел килим, като тези, по които Пепеляшка бягаше във филма.

Стълбите водеха до площадката, в средата на която се намираше големият часовник с махалото. То се люлееше леко напред-назад и зад него се виждаха ту слънцето, ту луната.

Кокоро беше сигурна, че това е абсолютно същият замък, в който беше попаднала предишния ден.

В дъното на стълбището се беше събрала групичка хора. Тя примигна към тях с изумление, а те се взираха мълчаливо в нея.

С Кокоро бяха общо седем души. Всички изглеждаха на една и съща възраст.

–Е, значи дойде – каза малкото момиче-вълк се приближи до нея, облечено като преди – с елегантна рокля и с маска на лицето.

Тя застана пред Кокоро с крака, разтворени на ширината на бедрата, но изражението ѝ беше неразбираемо, скрито.

–Вчера избяга, но днес се върна, а?

–Ами, работата е там, че...

Сега, сред останалите, Кокоро не се страхуваше чак толкова много. Имаше момчета и момичета. Забеляза, че едното от момчетата, това с наведената глава, държеше нещо, което приличаше на портативна конзола за видеоигри.

До него стояха едно момиче с очила и едно пълничко момче. Едно друго момче се беше облегнало на стената до часовника и на пръв поглед изглеждаше доста симпатично. Макар и по анцуг, приличаше на знаменитост.

Докато ги оглеждаше, Кокоро имаше усещането, че гледа нещо, което не би трябвало да вижда, и бързо сведе очи.

–Здравей – каза един глас и тя вдигна поглед. Едно високо момиче с коса на конска опашка ѝ се усмихваше. – Ние също дойдохме току-що. Чухме, че си избягала вчера, затова това дете ни каза да те чакаме тук, за да не избягаш отново.

–Това дете? Наричайте ме Кралицата на вълците – обяви сурово тя.

–Добре, добре – съгласи се момичето. – Кралицата на вълците ни каза да те чакаме. Каза, че ще бъдем седем.

–Ти си единствената, която избяга – обясни Кралицата на вълците. – Помислих си, че ще се получи много хаотично, ако всички пристигнете едновременно, затова ви вкарах един по един.

–Но... какво е това място? – попита Кокоро.

Момичето с маската се засмя надменно.

–Вчера се опитвах да ти обясня как стоят нещата, но ти избяга като пълен глупак.

–Ние също не знаем – обясни момичето с конската опашка.

На Кокоро ѝ беше минало през ума, че всички те са на една и съща възраст, но това момиче звучеше по-голямо, по-спокойно и по-зряло.

–Тя ни каза, че се намираме в замък, който сбъдва едно желание. – Това бе казано от друг, остър и много тънък глас. В него имаше нещо театрално и изкуствено, което обикновено би отблъснало Кокоро.

Кокоро се обърна и видя момиче с очила, което седеше на долното стъпало на стълбището. Косата ѝ беше подстригана на права черта, като купа, и носеше бежова парка и джинси.

–Правилно! – обяви гръмко Кралицата на вълците.

На Кокоро ѝ се стори, че чува далечен вой, който изкънтя в ушите ѝ и я накара да замръзне. Разширилите им се от тревога очи се взираха в Кралицата на вълците. Но тя продължи най-спокойно:

–Дълбоко в този замък има стая, в която никой от вас няма право да влиза. Това е Стаята на желанията. В крайна сметка само един ще бъде допуснат до нея. Желанието само на един от вас ще се сбъдне. Само на една Червена шапчица.

–Червена шапчица?

–Всички вие сте изгубили се в гората Червени шапчици – каза Кралицата на вълците. – От сега до края на следващия март ще трябва да търсите ключа, който може да отключи Стаята на желанията. Този, който го намери, ще има право да влезе и желанието му ще бъде изпълнено. Дотогава всеки от вас трябва да търси. Следите ли ми мисълта?

Кокоро не знаеше какво да каже. Останалите си размениха мълчаливи погледи.

–Не очаквайте някой друг да отговори! – изкрещя изведнъж Кралицата на вълците. – Ако имате какво да кажете, говорете!

–Аз искам да питам – каза смелото момиче с конска опашка, което първо беше поздравило Кокоро. – Искам да получа малко повече информация по този въпрос. Как може да се сбъдне желанието ми? Освен това наистина не разбирам защо изобщо ни доведе тук? Къде сме? Искам да кажа… това реално ли е? И кои сте вие? Не си ли само ти?

–Ееее! – Кралицата на вълците запуши ушите си при този внезапен поток от въпроси. Не вълчите, а своите, човешките уши. – Нямате въображение. Ама никакво. Не можете ли просто да се задоволите с това, че са ви избрали за герои в една приказка?

–Не става дума за това дали сме доволни или не – обади се едно от момчетата.

Откакто Кокоро беше пристигнала, това момче беше седяло на парапета на лявото стълбище, напълно погълнато от конзолата си за видео игри. Гласът му беше силен, а очите му – скрити зад очила с дебели рамки. Гледаха отбранително.

–Аз също не разбирам нищо – каза той. – Вчера огледалото в спалнята ми изведнъж започна да свети и сега се озовахме тук. Трябва да ни кажеш какво се случва.

–Най-сетне едно момче да намери гласа си! – възкликна Кралицата на вълците. – На момчетата им отнема повече време да се отворят. Сега от теб очаквам наистина големи подвизи.

Момчето се намръщи и я погледна раздразнено. Кралицата на вълците никак не се смути.

–Периодично се провежда селекция – започна тя с наставнически глас. После се прокашля драматично. – Вие не сте единствените, избирани да са гости в замъка. И преди сме канили други изгубени Червени шапчици. И на доста от тях желанията им са се сбъдвали. Трябва да се радвате на късмета си, че изобщо сте тук.

–Мога ли да се прибера у дома?

Въпросът беше зададен от едно момче, застанало в горната част на стълбите, което досега беше останало мълчаливо, но сега като че се осмели да говори. Стройно, тихо момче, чието бледо лице и лунички по носа ѝ напомняха на Рон от „Хари Потър“.

–Не, не можеш! – изкрещя Кралицата на вълците и въздухът се разтрепери от пореден

вой.

Момчето изведнъж се наклони назад, сякаш ударено от мощна въздушна струя.

–Оставете ме да довърша – каза Кралицата на вълците. – Изслушайте ме, преди да

решите да правите каквото и да било. Първо, влизането и излизането ще става през огледалата в спалните ви или през тези в замъка за обратно. Отсега нататък ще идвате направо тук, в това фоайе, за да не избяга пак някой.

Тук Кралицата на вълците погледна многозначително към Кокоро и тя усети, че очите на всички са вперени в нея. Заля я вълна от срам.

–Замъкът ще бъде отворен от днес до тридесети март. Ако дотогава не намерите ключа, целият замък ще изчезне и никога повече няма да имате достъп до него.

–Ами ако го намерим?

Това беше нечий непознат глас и Кралицата на вълците се обърна към него. Момчето, което се беше обадило, нададе тих вик и се сви обратно зад парапета на стълбите. Виждаха се само пухкавите му пръсти.

–Значи, ако някой намери ключа и желанието му се изпълни, тогава огледалата вече няма да се свързват с това място? – продължи да пита момчето, сега по-смело, но все така застанало зад скривалището си.

–Щом Стаята на желанията бъде отключена, играта свършва. Замъкът веднага ще се затвори. – Кралицата на вълците кимна мъдро при произнасянето на собствените си думи. – Трябва да добавя, че замъкът е отворен всеки ден от 9 до 17 часа японско време. Така че непременно трябва да се върнете през огледалата до пет часа следобед. Ако останете в замъка до по-късно, ще бъдете подложени на ужасно наказание.

–Наказание?

–Да, наказание. Ще бъдете изядени от вълк.

–Какво?! – Групата се втренчи в Кралицата на вълците.

„Шегуваш се, нали?“ – искаше да попита Кокоро, но не можеше.

–Изядени? Имаш предвид… от теб?

Над тях се възцари хладна тишина.

След миг размисъл Кокоро се сети за нещо друго. Вчера Кралицата на вълците ѝ беше казала: „Часът е вече четири и времето почти свърши!“. Когато се прибра вкъщи, любимата ѝ телевизионна драма вече беше започнала. Стрелките на часовника ѝ се бяха преместили напред. Това означаваше, че докато са били в замъка, времето е течало и в реалния свят.

Замъкът беше отворен от девет до пет. До 30 март.

Напомняше точно на училищен график.

Кокоро огледа лицата на връстниците си.

Красивото момче в тренировъчен анцуг.

Момичето с конската опашка, което изглеждаше доста уравновесено и спокойно.

Момичето с очила и писклив глас като на героиня от аниме.

Дръзкото момче, вглъбено в конзолата си за игри.

Тихото момче с лунички, което ѝ напомняше за Рон.

Кроткото, пълничко момче, което се криеше зад парапета.

Общо седем.

Кокоро се замисли за въпроса, зададен от момичето, вързано на конска опашка. „Защо изобщо ни повика тук?“ Кокоро не знаеше, но беше сигурна, че между всички, събрани тук, имаше едно общо нещо.

Нито един от тях не ходеше на училище.

–ЗА ТОВА НАКАЗАНИЕ, КОЕТО СПОМЕНА… – започна най-спокойно момичето с конската опашка, – да бъдеш изяден от вълк… Когато казваш „изяден“, буквално ли имаш предвид изяден?

Кралицата на вълците кимна пресилено.

–Казвам, че ще бъдете погълнати цели. Но не се изкушавайте да направите нещо, което сте прочели в някоя приказка, като например да извикате майка си да дойде, да разпори корема на вълка и да го натъпче с камъни. Много, ама много внимавайте.

Думите ѝ само ги объркаха още повече.

– Ти ли ще ни изядеш?

–Ще оставя това на вашето въображение, но наистина ще се появи огромен вълк. Ще бъдете наказани от мощна сила. И веднъж задействана, никой не може да направи нищо, за да я спре. Дори и аз самата. – С тези думи Кралицата на вълците погледна последователно всеки един от тях. – И ако някой от вас бъде наказан, всички ще носят еднаква отговорност. Ако един от вас наруши правилата и му бъде забранено да се прибере у дома, тогава и никой от останалите няма да може да си тръгне. Така че внимавайте в картинката.

–Искаш да кажеш, че и всички останали ще бъдат изядени?

–Предполагам, че е така – отговори доста неясно тя и махна леко с ръка. – Както и да е, спазвайте работното време. Не се промъквайте тук, когато замъкът е затворен, за да търсите Ключа на желанията.

Докато Кралицата на вълците продължаваше да ги поучава, все повече изглеждаше, че вълчите устни на маската наистина се движат.

–Та ние едва сме се запознали, а вече се очаква да носим отговорност един за друг? – чу се пискливият глас на момичето с очилата и подстриганата на купа коса. – Всъщност не се познаваме изобщо, но се предполага, че трябва да се доверяваме на всички?

–Правилно. Така че направете всичко възможно да се разбирате. Оставям това на вас.

Тишина.

–Ще бъдеш ли тук, когато замъкът е отворен? – Кокоро събра смелост да зададе първия си въпрос.

Кралицата на вълците се завъртя, вторачи се в нея и Кокоро сгърчи лице.

–Ще бъда и няма да бъда. Няма да съм тук през цялото време. Ако ме извикате, ще се появя. Смятайте ме за свой настойник и надзорник.

Доста арогантен надзорник, помисли си Кокоро.

Някой зададе следващия въпрос:

–Тридесети март? Това е някаква грешка, нали? През март има тридесет и един дни. – Това беше момчето в анцуг, единственото, което досега не беше проговорило. Момчето, което Кокоро тайно намираше за много симпатично. Като герой от романтична манга.

Кралицата на вълците поклати глава няколко пъти.

–Не, чул си съвсем правилно. Замъкът ще остане отворен до тридесети март.

–Защо? – попита момчето. – Има ли някаква причина?

–Не съвсем. Ако не друго, то на тридесет и първи март замъкът се затваря за ремонт. Виждал си такива табелки, нали? „Затворено за ремонт”?

Замъкът беше дом на Кралицата на вълците, но тя изглеждаше някак толкова отдалечена от него.

Красивото момче не изглеждаше убедено от този отговор и се канеше да добави нещо, но после погледна настрани и промълви:

– Добре.

–Това наистина ли е вярно? За сбъднатото желание? – Този път беше момчето, което държеше преносимата си конзола.

Той с безразличие обърна тяло към Кралицата на вълците. Кокоро погледна с любопитство към конзолата. Не успяваше да разпознае каква е, макар че не можеше да каже със сигурност от мястото, където беше застанала. В тона на момчето се усещаше язвителност.

– Искаш да кажеш, че ако намерим ключа, всяко желание може да се сбъдне? Можем да използваме тази свръхестествена сила, която ни докара тук, за да сбъднем желанията си? Можем да станем магьосници, да влизаме във видеоигра или нещо подобно? Това ли искаш да кажеш?

– Така е, макар че не бих ви посъветвала да си пожелавате такива неща. Не познавам нито един, който е станал истински щастлив, след като си е пожелал такива работи. Влизаш в света на една игра и врагът може да те убие за секунда. Но ако това искаш, твоя работа.

– Много песимистично казано, нали? Ако вляза в „Покемон“, няма да се бия аз, а някое чудовище. – Все още стиснало конзолата си, момчето каза това някак между другото и беше трудно да се разбере дали говори сериозно. После кимна сякаш на себе си.

– И още, има някои други неща, с които трябва да се съобразявате, докато сте в замъка – продължи Кралицата на вълците, като огледа групата малко по-внимателно. – Само вие седмината имате право да влизате. Ако се опитате да доведете някого със себе си, той няма да може да влезе. Затова не се опитвайте да търсите външна помощ, за да намерите ключа.

–А можем ли да казваме на други хора за замъка? – Това отново дойде от симпатичното момче.

Кралицата на вълците се обърна към него. Беше отговорила на всичките им въпроси с лекота, но този сякаш я затрудни.

–Ако смяташ, че можеш да говориш за това с другите, опитай. – Тя направи пауза и после продължи: – Ако си въобразяваш, че някой някога ще ти повярва. Проблемът е, че хората ще те помислят за ненормален. Вие сте единствените, които могат да влязат вътре, така че ще бъде много трудно да докажете, че замъкът съществува.

–Но можем да минем през огледалото пред очите на някого, нали? Ако някой наистина види как детето му изчезва в блестящото огледало, ще се притесни, и е нормално да повярва, че това наистина се случва – каза момчето с конзолата.

Кралицата на вълците въздъхна.

–Ти използва думата „дете“. Значи става дума за това да накараш родителите си да ти помогнат. Не приятелите ти, а възрастните?

–Да.

–В такъв случай, когато се върнеш вкъщи, възрастните сигурно ще счупят огледалото. Или пък ще ти забранят да минаваш отново през него. А ако го направят, тогава всичко ще приключи за всички вас. Никой от вас няма да може да дойде тук отново и търсенето на ключа ще бъде прекратено. Аз лично не подкрепям идеята да използвате портала пред някого другиго. От съображения за сигурност.

–Тоест, когато наоколо има друг, не трябва да влизаме в огледалото?

–Добре казано. – Кралицата на вълците кимна категорично на въпроса на красивото момче. Големите ѝ вълчи уши се размърдаха. – Стига да се придържате към правилата, докато сте тук, можете да правите каквото си искате. Да си говорите, да учите, да четете книги, да играете видеоигри. И ще ви разреша да си носите обяд и други неща за похапване.

–Искаш да кажеш, че тук няма нищо за ядене?

Кокоро се изненада, когато чу въпроса на пухкавото момче, скрито зад парапета. Той наистина изглеждаше твърде привързан към храната, но пък се учуди, че беше и достатъчно смел, за да попита.

–Не, няма – отговори Кралицата на вълците. – Истината е, че всички вие сте храна за вълците. Така че яжте и сложете малко месо на тези ваши кости. – За миг тя се загледа мълчаливо в нищото и след това вдигна брадичка. – Представете се – нареди тя. – През следващата година ще се виждате постоянно, така че хайде, трябва да се опознаете.

„Лесно е да се каже.” – помисли си Кокоро.

Всички се спогледаха. Кокоро се притесняваше, че Кралицата на вълците може отново да им изкрещи, задето гледат към другите за правилния отговор, и сведе глава, изплашена, че ще последва пореден вой.

–Мислиш ли, че е възможно да ни оставиш за малко насаме? – попита момичето с конската опашка. – Ще се разбираме добре, не се притеснявай. Всички бяхме хвърлени заедно в това, така че е естествено да искаме да се разбираме. Но сега бихме желали да обсъдим нещата сами.

–Е... добре. – Кралицата на вълците не изглеждаше особено раздразнена. Тя наклони маскираното си лице настрани. – Не бързайте. Ще се върна след малко.

Тя вдигна ръце, сякаш се канеше да отлети, размаха ги леко нагоре-надолу и след това за секунда просто изчезна.

Седмината стояха там изумени.

–Видяхте ли това?

–Да. Изчезна.

–Какво за...?

–Уау.

Възклицанията летяха между всички тях, бързи и задъхани.

За щастие, отсъствието на Кралицата на вълците означаваше, че Кокоро вече можеше да говори.

–АЗ ЩЕ ЗАПОЧНА. Аз съм Аки – каза момичето с конската опашка.

Седяха в кръг във фоайето между двойното стълбище, а над тях се извисяваше големият часовник с махалото.

Тонът на момичето издаваше леко смущение и Кокоро я огледа по-внимателно. Тя каза първото си име, но не и фамилното.

–В девети клас съм. Приятно ми е да се запозная с вас.

–Много ми е приятно да се запознаем – каза Кокоро. Държеше се учтиво, защото изпитваше нещо като възхищение пред по-голямото момиче.

Кокоро никога досега не беше преживявала такова нещо – група деца да се представят толкова официално. Обикновено, когато се запознаваше с други хора, това се случваше в присъствието на класния ръководител или на друг възрастен.

През април тази година, малко след като беше започнала да учи в прогимназията, когато учениците се представяха пред класа и едно от момчетата в началото на списъка каза името си и побърза да седне обратно на мястото си, техният класен, господин Ида, го беше подкачил:

–Хайде, можеш да ни кажеш малко повече, нали? Кажи ни името си, началното училище, от което идваш, и няколко думи за нещата, които обичаш да правиш през свободното си време.

След това другите деца споменаха хобита като бейзбол, баскетбол и други неща, които обичат. Когато дойде ред на Кокоро, тя каза, че харесва караоке. Мислеше си, че ако кажеше, че обича да чете, останалите щяха веднага да я определят като интроверт. Затова, когато няколко момичета преди нея казаха, че обичат караоке, тя просто повтори същото.

Сега, когато така нареченият им настойник, Кралицата на вълците, отсъстваше, никой не принуждаваше никого да казва допълнителни подробности. Единствената, която изглеждаше способна да го направи, беше Аки, момичето, което вече се беше представило, но тъй като тя каза само първото си име и класа си и не добави нищо повече, останалите последваха примера ѝ.

Това беше достатъчно.

–Аз съм Кокоро – каза смело Кокоро.

Помисли си, че може би нямаше да успее веднага да запомни имената на всички. Защото дори такова елементарно представяне пред малка група беше достатъчно, за да накара стомаха ѝ да се свие.

–В седми клас съм. Приятно ми е да се запозная с всички вас – добави тя.

–Аз съм Рион – каза след нея красивото момче. – Хората все казват, че звучи като чуждо име, но съм японец. Пише се с йероглифа „ри”, както се използва в думата „наука”, и с йероглифа „он”, който означава „звук”. Обичам футбол. И съм в седми клас. Приятно ми е да се запознаем.

Седми клас. Като нея.

Кокоро чу няколко души да отговарят с „Приятно ми е да се запознаем“, но усети, че ситуацията става неловка. Щеше ли да се наложи всички да обясняват с какви йероглифи са написани имената им, какви са хобитата им и други неща?

Но Аки сякаш не искаше да добавя нищо повече към представянето си, а и Кокоро нямаше намерение да поема инициативата. Едва ли беше удачно да казва в този момент, че обича караоке – това несъмнено щеше да има обратен ефект.

– Здравейте, аз съм Фука. В осми клас съм – каза момичето с очилата. След като човек свикнеше с пискливия ѝ глас, не беше толкова зле. Всяка дума звучеше ярко и отчетливо. Последваха няколко секунди мълчание, докато тя сякаш обмисляше как да продължи, но след това каза просто и откровено: – Приятно ми е да се запозная с всички вас.

– Аз съм Масамуне. В осми клас съм. – Това беше момчето с конзолата. След това продължи малко колебливо, без да поглежда никого в очите. – Омръзна ми всички да казват, че Масамуне звучи като име на самурайски военачалник, като име на прочут меч, като марка саке или нещо подобно. Това е истинското ми име.

Той беше единственият, който не добави „Приятно ми е да се запознаем“. Останалите нямаха възможност да отговорят, защото високото момче, което седеше до него, си пое дъх, готово да говори. Той беше онзи, който приличаше на Рон от „Хари Потър“, и който по-рано беше попитал дали може да се прибере вкъщи.

–Казвам се Субару, окей? Приятно ми е да се запознаем. В девети клас съм.

Странно момче, така би го определила Кокоро. Може да се каже направо извънземен. Никога не беше чувала някое от момчетата, които познаваше, да завършва изречението си по този начин, с предизвикателното „окей?“ Но Субару изглежда беше от онези, които можеха да кажат такова нещо и това да не подразни никого. Не приличаше на нито едно от момчетата, които познаваше.

–Урешино – обади се един тих глас. Това беше пухкавото момче, което се притесняваше дали в замъка има за ядене.

–А? – отговориха останалите в един глас.

Той повтори.

–Урешино. Това е фамилното ми име. Малко е необичайно. Приятно ми е да се запозная с всички вас.

Срамежливостта му порази Кокоро. Веднага ѝ се прииска да го попита с кои йероглифи е изписано името му, но се спря.

–Наистина? И как се пише това? – попита един непринуден глас и Кокоро преглътна. Това беше Рион.

Урешино си пое дълбоко дъх. Изглежда изобщо не се притесняваше от въпроса.

–„Уреши” се пише с йероглифа за „щастлив”. А „но” се изписва с йероглифа в „нохара” – поле.

–Уау. Много щрихи има при изписването на тези знаци. Дори не знам как се пише първият от тях. В кой клас в училище трябва да си, за да се научиш как да пишеш „щастлив“? Сигурно е ад по време на тестовете, когато трябва да напишеш името си най-отгоре.

–Да, отнема толкова много време да го напиша, че понякога ми остава по-малко време за теста. – Урешино се усмихна – беше самото превъплъщение на щастието. Настроението се разведри. – В седми клас съм – добави той. – Приятно ми е да се запознаем.

–Значи всички сме в прогимназията – каза Аки, огледа се и кимна. Изглежда беше поела нещата в свои ръце. – Знам, че Кралицата на вълците може да подслушва, но имате ли представа защо ни доведоха тук? – Гласът на Аки започваше да звучи леко напрегнато и дори потрепваше.

–Не – отвърна Масамуне на мига. – Нямам представа.

–Така си и помислих. – Аки кимна.

Самата Кокоро почувства силна вълна на облекчение.

Представянето приключи, всички замълчаха и се спогледаха неловко. Всеки един от тях говореше по различен начин, но Кокоро беше сигурна, че всички са стигнали до едно и също заключение – никой от тях не ходеше на училище.

И никой от тях не се осмели да повдигне темата.

Но дори и да не го изразяваха с думи, истината видимо тежеше в съзнанието на всички.

Мълчанието продължи, докато...

–Свършихте ли? – Кралицата на вълците бе застанала с ръце на хълбоците в горната част на стълбите.

Колко време ги бе наблюдавала, никой не знаеше. Чуха се няколко изненадани вика, след което всички се обърнаха към нея.

–Хайде, не се дръжте така, сякаш току-що сте видели чудовище.

Точно това беше всеобщото усещане, макар че никой не го каза на глас.

–Е, готови ли сте? – попита тя.

Готови?

Дали имаше предвид готови да започнат да търсят ключа и да сбъднат желанието си? Имаше само един ключ. Желанието само на един от тях можеше да бъде сбъднато. Кокоро знаеше, че всички се питаха за какво трябва да са готови.

Сякаш прочела мислите им, Кралицата на вълците каза:

–Е, това е всичко за днес. Сега можете да правите каквото пожелаете. Останете в замъка, разходете се наоколо, върнете се у дома. Всичко зависи от вас. А, и още нещо – сети се тя, а думите, които последваха, толкова меки и нежни, че успокоиха Кокоро, – всеки от вас има своя собствена стая тук, в замъка, така че не се колебайте да се възползвате. Ще видите табелката с имената си отпред, така че разгледайте стаите по-късно.