Признания
Японска литература
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 256
Канае Минато - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор
Година: 2023
Език: Български
Страници: 256
Канае Минато - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор
В наличност
15.30 лвс ДДС
18.00 лв
Добави
Глава 1
"Светецът"
Светецът
(откъс)
След като изпиете млякото си, моля, върнете кутиите обратно. Уверете се, че сте ги върнали на мястото, обозначено с вашия номер и след това седнете на чиновете си.
Явно почти всички са готови. И тъй като днес е последният ден от учебната година, ще отбележим и края на „Време за мляко“. Благодаря на всички за участието. Чух също, че някои от вас се чудят дали програмата ще продължи и през следващата учебна година, но отсега мога да ви кажа, че това няма да се случи.
Тази година бяхме посочени като образцово средно училище що се касае до кампанията за популяризиране на млечните продукти, проведена по инициатива на Министерството на здравеопазването. Бяхме помолени да се обърнем към всеки от вас с молба да пие по една картонена кутия мляко всеки ден, а сега с нетърпение очакваме годишните училищни прегледи през април, за да видим дали ръстът и костната ви маса са над средните за страната.
Да, предполагам, че може да се каже, че ви използвахме като опитни зайчета, и съм сигурна, че тази година не беше приятна за онези от вас, които имат непоносимост към лактозата или просто не обичат мляко. Но училището беше избрано на случаен принцип за целите на програмата и всяка класна стая ежедневно беше снабдявана с кутии с мляко и отделен кашон за съхранението им, със специално разпределение, поради което както вие, така и ние знаем коя кутия на кого принадлежи според мястото ви. И да, вярно е, че следихме кой пиеше мляко и кой – не.
Но защо правите тези физиономии сега? Та едва преди няколко минутки изпихте млякото с такова удоволствие? Какво лошо има да ви помолим да пиете по малко мляко всеки ден? Предстои ви да навлезете в пубертета. Телата ви ще растат и ще се променят, а знаете, че пиенето на мляко помага за изграждането на здрава костна система. Но колко от вас реално пият мляко у дома? А калцият е полезен не само за костите ви. Той е нужен за правилното развитие на нервната ви система. Занижените нива на калций могат да ви направят нервни и сприхави.
И не само телата ви растат и се променят. Знам с какви неща се занимавате. Чувам разни истории. Ти, господин Ватанабе, си израснал в семейство, което има магазин за електроника, и знам, че си измислил начин да премахваш по-голямата част от пикселирането върху видеоклиповете за възрастни. Давал си ги на другите момчета.
Вие израствате. Съзнанието ви се променя толкова бързо, колкото и телата ви. Знам, че това не беше най-добрият пример, но искам да кажа, че навлизате в нещо, което понякога се нарича „бунтарски период“. Това е време, когато момчетата и момичетата проявяват склонност да се обиждат, да се чувстват наранени и засегнати от най-малкото нещо. Това е време, когато се влияете лесно от обкръжението си. Ще започнете да подражавате на всички и на всичко около вас в стремежа си да се опитате да разберете себе си, да намерите кои сте. Ако всеки от вас се погледне с честна и обективна преценка, подозирам, че мнозина вече ще видят тези промени в себе си.
Току-що имахте демонстрация на един подходящ пример: допреди малко повечето от вас вярваха, че безплатното мляко е предимство, но сега, след като ви казах, че е било експеримент, отношението ви към него изведнъж се промени. Права ли съм?
И все пак в това няма нищо странно – в човешката ни природа е заложено да променяме мнението си, и то не само в пубертета. Всъщност учителите казват, че вашият клас е доста по-спокоен и се държи по-добре в сравнение с другите деца във вашата възрастова група, за което може би трябва да благодарим на млякото.
Но има нещо по-важно, което искам да ви кажа днес. Исках да знаете, че в края на месеца напускам. Не, не се премествам в друго училище, няма да работя повече като учителка. Което означава, че вие сте последните ученици, на които преподавам, и ще ви помня, докато съм жива.
Успокойте се, успокойте се. Оценявам реакцията ви, особено на тези от вас, които звучат така, сякаш наистина съжаляват, че напускам.
Какво? Дали подавам оставка заради случилото се? Да, предполагам, че може и така да се каже, и бих искала днес да отделя малко време, за да поговоря с вас именно за това.
Сега, когато предстои да напусна, отново се замислих какво означава за мен да бъда учителка. Не избрах тази професия по обичайните причини – не, самата аз не съм имала някой прекрасен учител, който да е променил живота ми, или нещо подобно.
Според мен може да се каже, че станах учителка просто защото израснах в много бедно семейство. Още от малка родителите ми казваха, че никога няма да могат да си позволят да ме изпратят в университет и че както и да го гледат, би било излишно да изпращат момиче да учи в по-висше учебно заведение. Но предполагам, че това ме е накарало още повече да искам да отида. Обичах училището и бях добра ученичка. Когато дойде времето, получих стипендия, може би защото бях много бедна, и се записах в държавния университет в родния ми град.
Изучавах естествени науки, любимия ми предмет, и още преди да завърша започнах да преподавам в едно следобедно училище. Сега, аз знам, че всички се оплаквате от следобедното училище и как трябва да се прибирате веднага след редовния учебен ден, да бързате да се храните, после да бягате обратно за още часове, които продължават до късно вечерта. Но аз винаги съм си мислела, че имате невероятен късмет с такива родители, които са достатъчно загрижени, за да ви предоставят тази допълнителна възможност.
Когато стигнах до последната година от образованието си, реших да остана само с бакалавърска степен и да не продължавам да уча, както бях решила първоначално, а вместо това да си намеря работа като учителка. Харесваше ми, че е сигурна кариера със стабилен доход, но имаше и още един фактор: условията на стипендията ми изискваха да върна парите за обучението, ако не стана учителка. Затова, без да се замислям, се явих на изпита за получаване на лиценз. Знам, че това може да накара някои от вас да се усъмнят в мотивите ми да стана преподавател, но мога да ви уверя, че винаги съм се опитвала да върша работата си по най-добрия възможен начин. Много хора пропиляват живота си, като постоянно се оплакват, че така и не са успели да намерят истинското си призвание. Но там е работата – факт е, че повечето от нас вероятно нямат такова. Тогава какво лошо има в това да избереш нещо, което е точно пред теб, и да започнеш да го правиш с цялото си сърце? Аз направих точно така и не съжалявам за нищо.
Някои от вас може би се чудят защо избрах да преподавам в средно училище, а не в гимназия. Е, исках да бъда на „фронтовата линия“, така да се каже . Исках да преподавам на ученици, които все още са в периода, в който образованието е задължително. Учениците в гимназията имат възможност да се откажат, така че концентрацията им може лесно да бъде раздвоена между двата избора. Исках да работя с ученици, които все още са напълно отдадени на образованието си и които нямат друг избор – това беше най-близкото до истинско призвание, което можех да намеря. Може би е трудно да се повярва, но имаше време, когато бях много запалена и отдадена на работата си.
Господин Танака и господин Огава, в тази част от историята ми няма нищо смешно.
Станах учителка през 1998 година и първата ми позиция, всъщност обучение на работното място, беше в средно училище „М“. Работих там три години, след което си взех една година отпуск, преди да дойда тук, в средно училище „С“. Открих, че ми харесва да съм далеч от по-големите градове в префектурата, а и това тук е приятно и спокойно място за работа. Сега е четвъртата ми година тук, така че общо съм работила като учителка само седем години.
Знам, че сте любопитни за работата ми в средно училище „М“. Там преподава Масайоши Сакураноми и вероятно наскоро сте го виждали по телевизията...
Моля, успокойте се всички. Толкова ли е известен? Дали го познавам? Е, работихме заедно три години, така че може да се каже, че го познавам, но по онова време не беше толкова известна личност. После го направиха супер-учител и сега се появява в новините толкова често, че подозирам, че знаете за него повече, отколкото самата аз.
Моля? Не знаеш историята ли, господин Маекава? Не гледаш ли телевизия? Добре, ще ви разкажа.
Сакураноми е бил лидер на банда, когато е бил в средното училище, а когато е бил втори курс в гимназията, е нападнал учител. Бил е изключен и е напуснал страната, а през следващите няколко години е обикалял по света, вършел е всякакви опасни неща и се е забърквал в неприятности. Бил е свидетел на войни и други жестоки конфликти и е живял сред хора, страдащи от крайна бедност.
След тези преживявания той осъзнава грешките си и започва да съжалява за грозното си и пълно с жестокости минало. Връща се в Япония, полага изпит за средно образование и постъпва в престижен университет. След като се дипломира, става учител по английски език в средно училище. Казват, че искал да преподава в средно училище, за да помогне на учениците да не се правят такива грешки, каквито той самият е допускал, когато е бил на тази възраст.
Преди няколко години започнал да прекарва вечерите си, обикаляйки залите за видеоигри и определени книжарници, където учениците се забъркват в неприятности след училище. Той ги изнамирал един по един, говорел им за самоуважение и им предлагал шанс да започнат отначало. Бил толкова настойчив и убедителен, че си спечелил името „Господин Втори Шанс“, а от телевизията дори заснеха документален филм за него.
Издаде книги и все повече разширява обхвата на работата си, опитвайки се да достигне до повече ученици.
Какво казвате? Чули сте ли всичко това по телевизията миналата седмица? Е, извинявам се на тези от вас, които вече знаят историята...
Моля? Да, прави сте, пропуснах един важен момент. В края на миналата година, когато Сакураноми беше едва на тридесет и три години, лекарите му казаха, че му остават само няколко месеца живот. Но вместо да се самосъжалява, той реши да посвети оставащото му време на своите ученици. Така че сега те са му дали ново име: „Светецът“.
Изглежда, че знаете всичко за него, господин Абе. Какво питате? Дали се възхищавам на Сакураноми? Дали искам да бъда като него? Това са сложни въпроси. Предполагам, че може да се каже, че искам да се поуча от живота му, само от втората половина. Но виждам какво впечатление е направил на някои от вас и това ме кара да осъзная, че в някои отношения може би не съм била достатъчно добра учителка, особено в сравнение с човек, който е напълно отдаден на работата си.
Както вече казах, когато за пръв път станах учителка, исках да върша работата си по най-добрия възможен начин. Ако някой от учениците ми имаше проблем, пренебрегвах плана за урока и се опитвах да накарам класа да го решим заедно. Ако някой ученик избягаше от стаята, дори да беше по средата на часа, аз хуквах след него. Но в един момент започнах да осъзнавам, че никой не е съвършен, най-малко аз. И когато казваш нещо на един млад човек, като използваш целия си авторитет на учител, всъщност рискуваш да влошиш нещата и да последват по-големи проблеми. Започнах да чувствам, че няма нищо по-самодоволно и глупаво от това да налагам мнението си на учениците си. Притеснявах се, че се отнасям снизходително към хора, които би трябвало да уважавам и на които трябва да се опитвам да помогна. Така че след едногодишния ми отпуск, когато започнах работа тук, определих няколко нови основни правила за самата себе си.
Първо, реших, че винаги ще се обръщам към учениците си учтиво и ще използвам „господин“ и „госпожица“ пред имената им, и второ, че ще се отнасям към тях като с равни. Това изглеждат дребни неща, но ще се изненадате колко много ученици веднага ги забелязаха.
Какво са забелязали ли? Предполагам, че им е направило впечатление, че се чувстват по различен начин, когато към тях се отнасят с уважение. Толкова много се чува за семейства, в които се упражнява насилие, че човек започва да си мисли, че всички деца са подложени на тормоз у дома. Но истината е, че в днешно време повечето деца са разглезени и не се знаят какво правят. Родителите им коленичат пред тях като пред божества и ги молят да учат, да ядат вечерята си, всякакви такива неща. Може би затова децата проявяват толкова малко уважение към родителите си и говорят с възрастните със същия тон, с който говорят с приятелите си. А много учители дори преувеличават колко хубаво било това и смятат, че е едва ли не огромна чест учениците им да им лепнат прякор или да се обръщат към тях неофициално в час.
В края на краищата тези неща могат да се видят по телевизията във всички онези предавания за популярни учители, които имат „приятелски“ отношения със учениците си. Сигурна съм, че знаете как се случват обикновено нещата – популярният учител има проблеми с даден клас, но от конфликта между тях се ражда дълбоко доверие. И когато се появят финалните надписи, останалата част от училището, както и всички други класове на учителя сякаш изчезват някъде и оставаш с впечатлението, че той живее единствено и само за тази една група проблемни ученици. Учителят в тези предавания говори за личния си живот дори в час и се занимава с най-интимните чувства на проблемния ученик. „Дали останалите искат да чуят всичко това?“, „О, да, разбира се, че искаме“. После някой сериозен ученик събира смелост да попита за смисъла на живота... и лиготиите продължават. В последната сцена сериозният ученик обикновено се извинява на нарушителя на реда, че е бил безчувствен... което може и да е добре за по телевизията, но дали е така в реалния живот?
Някой от вас имал ли е личен проблем, който да му се е струвал толкова неотложен, че да поиска да прекъсне часа, за да говори за него? Прекалено много внимание се отделя на черните овце. Лично аз повече уважавам сериозния ученик, този, който по начало никога не се забърква в неприятности. Но на тези деца никога не се дават главните роли, нито по телевизията, нито в реалния живот. Това е достатъчно, за да накара добре възпитания ученик да се усъмни в ползата от усилията си.
Често се говори за изграждането на доверие между учителя и неговите ученици. Когато моите ученици се сдобиха с мобилни телефони, започнах да получавам съобщения, в които се казваха неща от рода на „Искам да умра“ или „Нямам нито една причина да живея“ – викове за помощ. Често ги получавах посред нощ, в два или три часа сутринта, и трябва да призная, че се изкушавах да ги игнорирам. Но, разбира се, никога не успях да го направя. Това щеше да бъде предателство към нашето „доверие“.
Разбира се, учителите започнаха да получават и много по-злонамерени съобщения. Един млад учител получи съобщение с молба за помощ. Момичето, което го беше пратило, казваше, че приятелят ѝ е в беда, и го молеше да отиде до входа на един хотел с неморална слава в центъра на града. Сега, може да си кажете, че е трябвало да бъде малко по-предпазлив, но той беше млад и сериозен мъж и веднага побърза да помогне. Е, само за да бъде сниман с момичето на компрометиращото място. На следващия ден родителите ѝ се появиха в училището, полицията се намеси и се вдигна ужасен скандал. Колегите му, разбира се, знаеха, че горкият човек е бил просто измамен. Знаехме, защото самият той ни беше казал, че е транссексуален – роден с тяло на мъж, но всъщност по природа – жена.
Дори при тези обстоятелства, обаче, не виждахме причина да разкриваме истината. Самият млад мъж обаче беше решен да защити честта си на учител и в крайна сметка каза на учениците си и на техните родители. Но цялата тази трагедия, както и катастрофалният изход за учителя, беше започнала почти от нищо. От наранените чувства на една ученичка, на която била направена забележка да спре да говори по време на час.
Какво питаш? Дали ученичката е била наказана? Разбира се, че не. Напротив, обвиняваха учителя и училището! Как може млади хора, които са чувствителни и се впечатляват толкова лесно, да бъдат подлагани на влиянията на хора със сексуални отклонения... или хомосексуални хора... или дори самотни майки като мен?
Родителите напълно пренебрегнаха това, което беше направила собствената им дъщеря, обвиниха училището и в крайна сметка спечелиха, макар че не съм сигурна, дали е уместно да се говори за победители и победени в подобна ситуация.
Учителят? Миналата година го преместиха и сега преподава в друго училище, като жена.
Знам, че това е един доста краен пример, но подобни обвинения се отправят постоянно и за учителите мъже е много трудно да се защитят. От този инцидент насам сме въвели политика, според която учителка отива вместо учител, когато той трябва да се срещне с някоя ученичка, и обратно – учител отива, когато учителка трябва да се срещне с момче. Това е и причината да имаме двама учители и две учителки за всеки випуск. Ако някой от вас, момчета, ме помоли да се срещнем някъде, веднага ще се свържа с Токура сенсей[1] от А клас и ще го помоля да отиде вместо мен, а ако нещо се случи с момиче от А клас, Токура сенсей ще да се свърже с мен.
Не сте разбрали ли, че е така ли? Никога не е правено официално съобщение, но мислехме, че сами ще се сетите.
Може би вие, момчета, сигурно се чудите дали изобщо си струва да се свързвате с мен, когато наистина сте в беда, при положение че така или иначе Токура сенсей ще се появи вместо мен. Какво казвате, господин Хасегава? Да, спомням си, когато имахте онзи проблем в часа по физкултура. Казахте ми, че е сериозен, но погледнато отстрани беше нещо съвсем незначително. Всъщност се съмнявам, че някой от вас наистина има нужда от мен повече от няколко пъти в годината. Сигурна съм, че когато ми пишете, че искате да умрете, наистина вярвате на някакво ниво, че „животът няма смисъл“, както явно всички обичате да казвате. И съм сигурна, че от вашата гледна точка нещата излежат така, сякаш сте сами в големия свят. Че проблемите ви са абсолютно непосилни. Но трябва да кажа, че имам по-малък интерес към това да задоволявам юношеските ви капризи и повече ми се иска да израснете като хора, които са способни да се съобразяват с чувствата на другите. Например с чувствата на човека, който получава такова необмислено съобщение посред нощ. Честно казано, съмнявам се, че някой, който е наистина отчаян и наистина обмисля да направи нещо драстично, би изпратил съобщение, за да съобщи този факт на учителя си.
Може би вече сте се досетили, че никога не съм била от учителите, които мислят за учениците си двадесет и четири часа в денонощието. За мен винаги имаше някой по-важен – дъщеря ми, Манами. Както знаете, аз бях самотна майка. Малко преди с бащата на Манами да планираме да се оженим, разбрах, че съм бременна. Бяхме леко разочаровани, че трябваше да се превърне в „сватба под пистолет“, както се казва, да я подготвим набързо. Но истината е, че бяхме възхитени от перспективата да имаме бебе. Започнах стандартните пренатални грижи, направих изследвания и тестове и решихме, че би било разумно и годеникът ми да си направи медицински преглед.
Най-неочаквано за нас, тестовете показаха, че той страда от ужасна болест, и всички разговори за сватба спряха точно тогава, в онзи момент.
Дали е било заради болестта ли? Разбира се, че това беше причината. Дали му е било трудно да приеме реалността? Сигурна съм, че беше така, госпожице Исака. И разбира се, някои двойки все пак се женят, въпреки че единият от тях е болен. Правят избора да се изправят пред проблема заедно. Но какво бихте направили вие в тази ситуация? Какво бихте направили, ако разберете, че вашият партньор е заразен с ХИВ? ХИВ, вирус при хората, който се характеризира с имунна недостатъчност, и който се развива в заболяването СПИН. Но повечето от вас вече знаят всичко за това от романа, който прочетохте за летния си проект.
В толкова много от докладите ви за книгата писахте, че сте плакали на финала, че реших да я прочета за себе си. За малцината от вас, които избраха друга книга, ще кажа, че в тази се разказва за момиче, което се заразява с ХИВ, докато работи като проститутка, и в крайна сметка се разболява от СПИН и умира.
Какво казвате? Мислите, че историята не е толкова елементарна? Смятате, че жената, героинята в книгата, е много по-мила, отколкото прозвуча от моята уста? Мога да го разбера, но ако сте симпатизирали на момичето в книгата, защо толкова много от вас току-що отместиха назад столовете си, докато ви разказах какво се случи с годеника ми? Ако толкова съчувствате на хората със СПИН, защо се отдръпнахте, когато разбрахте, че учителката, която стои пред вас, е правила секс с човек, заразен с вируса?
Изглеждаш доста притеснена, госпожице Хамазаки. Защото седиш на първия ред ли? Но няма нужда да спираш да дишаш. ХИВ не се разпространява по въздушен път. Факт е, че не можете да се заразите със СПИН при повечето видове физически контакт – нито при ръкостискане, нито при кашляне или кихане, нито в банята или в басейна, нито при използване на едни и същи съдове, нито от ухапване от комар или от домашни любимци. Изобщо, дори и от целувка е невъзможно. Не можеш да се заразиш със СПИН от близък контакт със заразен човек и никой никога не се е заразявал само от това, че е бил в един клас с някой болен. Да, знам, че в книгата не се споменава нито една от тези подробности. И се извинявам, че ви държах в напрежение толкова време, но не, не съм заразена. Не гледайте толкова шокирано. Вярно е, че сексуалният контакт е един от начините за разпространение на ХИВ, но не всеки полов акт води до заразяване.
Бях тествана по време на бременността си и резултатите бяха отрицателни, но тъй като това ми се струваше трудно за вярване, бях тествана и няколко пъти след това. Едва по-късно, когато научих реалния процент на заразяване при полов акт, разбрах защо съм била пощадена, но няма да ви кажа тази цифра, тъй като знам колко лесно се влияете от статистиката. Ако искате да я знаете, можете сами да си я потърсите.
Моят годеник се е заразил с ХИВ в чужбина, по време на един доста див период от живота си, когато не се е интересувал много от това, което се случва с него. Страхувам се, че ми беше трудно да приема тази част от миналото му. Беше ужасен шок да науча, че мъжът, за когото планирах да се омъжа, е заразен с ХИВ, и въпреки направените тестове, продължих да се притеснявам, че и аз съм заразена. Дори след като се уверих, че съм в безопасност, не спях през нощта, притеснявах се за бебето в корема ми. Макар че никога не съм преставала да уважавам годеника си, мога да призная, че на моменти наистина го мразех за това, което беше направил. И предполагам, че той го е усещал. Извини ми се многократно и ме молеше да родя бебето, да не се отказвам. Но тук трябва да кажа, че мисълта да прекратя бременността никога не ми бе минавала през ума. Независимо от политиката на държавата, за мен абортът е равностоен на убийство.
Трябва да ви кажа също, че годеникът ми не започна да се въргаля в самосъжаление, след като научи, че има СПИН. Напротив, изглеждаше така, сякаш е готов да се изправи пред последствията от своите действия, и винаги се стараеше да прави разлика между своето положение и това на хората, пострадали при кръвопреливане, и другите, заразили се с вируса не по своя вина. Все пак не мога да си представя отчаянието, което със сигурност е изпитвал.
В крайна сметка осъзнах, че греша, отчасти защото толкова много исках бебето ми да има баща, и му казах, че трябва да продължим със сватбата, че стига и двамата да разбираме ситуацията, ще намерим начин да се справим с проблема. Но той упорито отказваше. Имаше силна воля и беше абсолютно решен да постави щастието на детето над всичко останало.
Предразсъдъците към хората с ХИВ в Япония са ужасни и ако искате доказателство, просто си спомнете как всички вие затаихте дъх преди малко, когато през ума ви мина мисълта, че може да съм заразена. Дори детето да се окаже ХИВ-отрицателно, как ще се отнасят към него, когато се разбере, че бащата е болен от СПИН? Ако си намери приятели, ще им забранят ли родителите им да играят с него? Когато стане достатъчно голямо, за да ходи на училище, дали другите деца, пък и дори учителите, ще се отнасят зле с него? Ще се опитват ли да го избутат от кафенето, от физкултурния салон или от всяко друго място, където смятат, че може да възникне проблем?
Разбира се, едно дете без баща също може да се сблъска с предразсъдъци, но предизвикателствата не са чак толкова сериозни и то има много по-голям шанс все някога да бъде признато като равно.
В крайна сметка решихме да отменим сватбата. Останах да отглеждам дъщеря ни сама.
След раждането Манами също беше тествана и се оказа, че е ХИВ-отрицателна. Не можете да си представите облекчението ми. Реших да ѝ дам най-добрите грижи, които една майка може да даде, да я защитавам на всяка цена. И влях в нея цялата си любов. Ако ме бяхте попитали кое е по-важно – учениците ми или дъщеря ми, без колебание щях да отговоря, че дъщеря ми е много по-важна. Това, разбира се, беше съвсем естествено.
Манами ме попита за баща си само веднъж. Казах ѝ, че той работи много, толкова усилено се труди, че не може да я види. И това всъщност беше напълно вярно. След като се беше отказал от правото да се нарича баща на Манами, той се беше хвърлил в работата си така, сякаш от нея зависеше остатъкът от живота му. Но в крайна сметка жертвата му беше безсмислена.
Манами вече не е сред нас.
Когато Манами навърши една година, я дадох на детска ясла и се върнах към работата си като учителка. В града дневните центрове държат детето до късно вечерта, но тук, в провинцията, дори допълнителните часове за грижа за детето приключват в шест часа. Затова се консултирах с една служба за посредничество на възрастни хора, които търсят работа на непълно работно време, и намерих госпожа Такенака. Тя живее точно зад плувния басейн на училището. Да, точно така, в къщата с голямото черно куче на име Муку. Сигурна съм, че някои от вас са хранили Муку през оградата с остатъците от обяда си.
В четири часа, когато детската градина затваряше, госпожа Такенака отиваше да вземе Манами и се грижеше за нея, докато свърша работа. Двете се привързаха много една към друга. Манами обичаше госпожа Такенака и я наричаше „бабо“, а също така обичаше и Муку и много се гордееше с факта, че често ѝ се възлага задачата да го храни. Тази уговорка продължи три години, но в началото на тази година госпожа Такенака се разболя и влезе в болница. И понеже бяхме много близки, не ми беше удобно да търся заместничка, само защото жената беше в болничен за няколко седмици, затова реших, че сама ще ходя да вземам Манами от дневния център, докато госпожа Такенака оздравее.
По принцип нещата се получиха много добре, тъй като хората там бяха готови да оставят Манами до шест часа, а аз обикновено успявах да приключа с работата в училище дотогава. Но в сряда учителските съвети често продължаваха до по-късно, така че в тези дни вземах Манами в четири часа и я карах да ме чака в кабинета на медицинската сестра. Госпожице Найто и госпожице Мацукава, вие често си играехте с нея, докато тя беше там, нали? Наистина съм ви благодарна за това. Тя обичаше тези следобеди. Каза ми, че вие, момичета, сте казвали, че прилича на любимия си анимационен герой, Зайчето Снъгли. Беше просто възхитена.
Моля, не плачете, момичета. Това са щастливи спомени.
Манами обичаше зайчета и всичко, което е меко и пухкаво. Така че, разбира се, беше луда и по Зайчето Снъгли, макар че в това отношение не се различаваше от повечето момичета в Япония, дори от тези в гимназията. Почти всичко, което притежаваше – раницата, кърпичките, обувките, дори чорапите ѝ, беше с неговото личице. Всяка сутрин се качваше в скута ми с малките си лентички за коса с щампи на Зайчето Снъгли и ме молеше да направя така, че да прилича на зайче, а през уикендите, когато ходехме на шопинг, винаги забелязваше някакъв нов продукт със Зайчето Снъгли, от който очите ѝ заблестяваха веднага.
Около седмица преди Манами да умре, бяхме отишли в търговския център. Имаше цяло изложение за Свети Валентин с всякакви видове шоколади, включително цяла селекция с особено сладки опаковки, които момичета вероятно биха подарили едно на друго, а не на момчета. Очите на Манами бяха заковани във витрината и веднага забеляза бял шоколад с формата на Зайчето Снъгли, който се предлагаше в пухкава чантичка, пак с формата на Зайчето Снъгли. Разбира се, искаше да ѝ го купя, но имахме правило, че може да си купи само едно нещо, когато сме на пазар, а вече ѝ бях купила суитчър със Зайчето Снъгли по-рано същия ден – онзи розовия, който носеше в деня, в който умря. Казах ѝ, че може да си вземе шоколадовото зайче следващия път, когато дойдем да пазаруваме, и започнах да я тегля надалеч от сладките и шоколада.
Обикновено би ме последвала тихо. Но незнайно защо този ден беше по-различна. Тя седна на пода в средата на магазина и започна да плаче, като ми каза, че не иска суитчъра и че
трябва да ѝ купя шоколада. Но правилото си е правило, а аз нямах намерение да ѝ позволя подобно поведение. Казах си, че ще ѝ го купя друг път, когато съм сама, и ще ѝ го подаря на Свети Валентин. Напомних ѝ за нашето правило и ѝ казах, че трябва да се държи прилично.
Като майка трябваше рано да се науча, че има ясна разлика между това да обичаш детето си и да го глезиш. Но точно тогава господин Шитамура, да ти, случайно се появи отнякъде. Явно беше наблюдавал всичко, тъй като се приближи и ми предложи мнението си, без да те попитам. Изглежда считаше, че съм неразумна и жестока, защото отказвах на Манами нещо, което струваше само 700 йени. За щастие Манами се смути, че я виждаш да седи на пода, изпаднала в истерия, и веднага се успокои и стана.
–Добре – каза тя, издувайки малките си бузки, – но следващия път със сигурност ще си го взема.
След това ти се усмихна и ти помаха и ние си тръгнахме.
Разбира се, след като Манами си отиде, преди изобщо да дойде Свети Валентин, всеки ден съжалявам, че не ѝ купих онзи шоколад.
През онзи ден учителският съвет приключи малко преди шест часа. Училищните медицински сестри винаги присъстваха на съвета, така че в кабинета им нямаше никой. Но няколко от вас, момичета, бяха така мили всеки път да се грижат за Манами, докато училището не затвори в шест часа, така че тя никога не се оплакваше, че ѝ е скучно или че е самотна, и винаги ме чакаше търпеливо, когато отивах да я взема след съвета. Този ден обаче тя не беше в лекарския кабинет. Проверих в тоалетната, но и там я нямаше.
Беше точно по времето, когато приключваха извънкласните занимания и ми хрумна, че може да е отишла да намери някоя от вас, момичетата, в стаите за клубни дейности, затова тръгнах из училището, за да я търся, без да се притеснявам особено. Все още не.
Попаднах на госпожица Найто и госпожица Мацукава и вие ми казахте, че сте отишли да си поиграете с Манами в лекарския кабинет около пет часа, но че тя не е била там. Казахте, че сте си помислили, че не е дошла с мен в училището този ден. После ми помогнахте да я потърся.
По това време вече беше тъмно, но в училището все още имаше няколко души и всички те се включиха в търсенето. Господин Хошино, ти беше този, който я намери, след като приключи с тренировката си по бейзбол. Каза, че си спомняш, че веднъж си я видял да идва откъм басейна, и дойде с мен, за да я потърсим там.
Вратата беше окована във вериги, затворена за зимата, затова се покатерихме през оградата, но веригата беше сложена достатъчно хлабаво, за да може такова дребно човече като Манами да се промуши през вратата.
Басейнът беше пълен, въпреки че часовете по плуване бяха приключили за тази година. Водата беше мътна и тъмна – пазеха я в случай, че се наложи да се гаси пожар.
Намерихме Манами да се носи на повърхността. Измъкнахме я колкото се може по-бързо, но тялото ѝ беше ледено и сърцето ѝ беше спряло. Въпреки това продължих да викам името ѝ и да правя изкуствено дишане. Въпреки шока от вида на тялото на Манами, господин Хошино веднага отиде да извика другите учители.
Манами беше откарана в болницата, където беше записана като мъртва. За причина за смъртта беше написано удавяне. Тъй като нямаше никакви наранявания или следи, че е била нападана или удряна, полицията заключи, че е паднала случайно.
Вече беше тъмно, когато намерихме Манами, а аз бях ужасно разстроена, така че наистина няма причина да съм забелязала такъв малък детайл, но си спомням, че видях носа на Муку да стърчи през оградата, която отделя двора на госпожа Такенака от басейна. При полицейското разследване там откриха трохи от хляб. Беше същият вид хляб, който даваха в детската градина на Манами. Няколко ученици дадоха показания, че са виждали Манами в близост до басейна, и стана ясно, че е имала навика да ходи там всяка седмица. Съседите са се грижили за Муку, докато госпожа Такенака беше в болницата, но Манами е нямало как да знае това и може би си е помислила, че кучето ще умре от глад, ако не му занесе хляб. Сигурно се е притеснявала, че ще ѝ се скарам, ако разбера, затова винаги е ходела сама и е внимавала да не я забележат. Според учениците, които са виждали тези нейни малки екскурзии, тя никога не се е бавела повече от десет минути.
Разбира се, аз нямах никаква представа за всичко това. Когато я питах какво е правела, докато ме е чакала, тя ме поглеждаше палаво и ми казваше, че си е играла с някои от вас, момичетата. Още тогава трябваше да разбера, че крие нещо, и да я разпитвам повече. Ако го бях направила, може би никога нямаше да отиде пак при басейна.
Манами умря, защото аз трябваше да се грижа за нея, а не бях достатъчно бдителна. Искрено съжалявам и за шока, който тя причини на всички тук, в училището. Вече мина повече от месец, а аз все още протягам ръка към футона ѝ всяка сутрин с очакване да я открия свита до мен.
Когато си лягахме вечер, тя винаги се притискаше към мен, винаги правеше така, че да се докосваме някъде, а ако се отдръпнех на шега, за да я подразня, тя отново се протягаше към мен. Когато се съгласявах и я хващах за ръка, тя се отпускаше и заспиваше. Сега се разплаквам всяка сутрин, когато протягам ръка и осъзнавам, че никога повече няма да докосна пухкавите ѝ бузи или меката ѝ коса.
Когато казах на директора, че ще подам оставката си, той ме попита дали е заради случилото се с Манами, да, нали точно това ме пита и ти по-рано, госпожице Китахара. Вярно е, че реших да подам оставка заради смъртта на Манами. Но също така е вярно, че при други обстоятелства сигурно щях да продължа да преподавам, за да изкупя вината си за стореното и да се откъсна някак от злощастието си.
Защо тогава си подавам оставка?
Защото смъртта на Манами не беше случайност.
Тя беше убита от някои от учениците в този клас.
[1] Официално вежливо обръщение към учител. Бел. пр.