Момчето и кучето - Сейшу Хасе - Глава 3

" Момчето и кучето "

Сейшу Хасе

Момчето и кучето

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 300

Сейшу Хасе - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор
Ирина Василева - художник

В наличност

18.70 лвс ДДС 22.00 лв

Добави

Част първа

"Мъжът и кучето" - Глава 3

Казумаса започна да рови в интернет за всичко, което би могло да се намери за Тамон. Изпробва всички ключови думи, които му хрумнаха: Тамон, куче, мъжко, немска овчарка, смесена порода, изгубено куче, бедствия.

Нищо. Нула. Очевидно никой не търсеше Тамон. Собственикът му или беше мъртъв, или беше пострадал толкова тежко при бедствията, че не беше в състояние да се грижи за кучето си. Във всеки случай Казумаса престана да се тревожи, че би причинил някому болка, ако задържи кучето.

Казумаса качи Тамон в колата и тръгна да види майка си. Както казват, най-правилното време винаги е „сега“. Беше говорил с Маюми едва предния ден, но по-добре рано, отколкото прекалено късно.

Домът на родителите му беше самостоятелна къща в жилищния квартал на юг от река Натори. Скоро след раждането на Маюми, бащата на Казумаса беше взел заем, за да я купи. След смъртта му я бяха изплатили с остатъка от застраховката му Живот.

Казумаса и Маюми бяха говорили да продадат къщата, когато деменцията на майка им съвсем се влоши, защото тогава щеше да се наложи да я настанят в дом. Но тази идея замря след бедствията.

Къщата беше разположена на тесен парцел, в който имаше място само за една цветна леха и паркинг за една кола. Казумаса паркира пред малката кола на Маюми. Предницата ѝ стърчеше навън към пътя, но съседите никога не се оплакваха.

–Хайде да вървим, Тамон. Дръж се прилично.

Казумаса сложи на Тамон новата каишка и нашийника, които му беше купил, и го изкара от колата. После отвори входната врата и извика Маюми.

–Хей, аз съм. Доведох Тамон.

Отговорът ѝ се чу след малко.

–Казумаса? Доведе ли кучето?

–Много ясно – Казумаса избърса краката на Тамон с влажната кърпа, която беше донесъл. Свали обувките си и пристъпи през прага на къщата. Маюми излезе от банята, която използваха и за пране.

–Переш ли?

Лицето ѝ помръкна.

–Мама… имаше инцидент.

От изражението ѝ личеше, че става дума за нещо повече от подмокряне.

–О, това е тежко – каза Казумаса.

Какво друго можеше да каже?

–Свикнала съм да я почиствам, но мама става толкова раздразнителна. Мисля, че се смущава. Здравей, Тамон. – Маюми се наведе и протегна ръка към Тамон.

В отговор кучето подуши върховете на пръстите ѝ, сякаш ѝ обещаваше, че няма от какво да се страхува, а след това ги облиза с върха на езика си.

–Изглежда, че е умен – каза Маюми и го погали по главата.

–Казах ти, че е добро куче.

–Струва ми се и кротко. Сигурна съм, че мама ще го хареса. Искаш ли да го заведеш да го види?

–Добре.

Казумаса и Тамон последваха Маюми по коридора. Спалнята на майка им се намираше в задната част на приземния етаж. Беше слънчева стая в японски стил, най-голямата в къщата.

–Мамо, Казумаса е тук, влизаме.

Маюми плъзна вратата въпреки липсата на отговор. Вътре въздухът миришеше на дезинфектант. Казумаса стисна каишката и влезе в стаята заедно с Тамон.

–Здравей, мамо. Как се чувстваш?

Майка му беше легнала настрани върху футона. Само вратът ѝ беше извит нагоре, докато гледаше през прозореца към цветната леха.

–Мамо? – обади се Казумаса за втори път.

Майка му се обърна с лице към него.

–Кой си ти?

Казумаса прехапа устни от шок. Той знаеше, че състоянието на майка му се е влошило, но винаги досега го беше разпознавала.

–Мамо, не знаеш ли? Това е Казумаса. Твоят син, Казумаса – каза Маюми с усмивка. Опитваше се да изглади нещата, но скованата ѝ усмивка ясно издаваше шока, който тя също преживяваше.

–О, Казумаса. Боже, колко си пораснал.

Докато Казумаса стоеше стъписан и не знаеше как да отговори, Тамон отиде при майка му. Той вдигна нос към лицето ѝ и го подуши.

–Мили боже, това е куче... Това ти ли си, Кайто? – Тя протегна ръка, за да погали Тамон по гърдите. – Това е Кайто. О, сигурна съм, че е той. Къде беше през цялото това време? – Гласът ѝ звучеше като на момиче.

–Кайто? – Казумаса се обърна към Маюми.

–Хм, мисля, че това може да е било името на кучето ѝ, когато е била малка.

–Кайто, Кайто – повтаряше майка му, докато галеше Тамон. Нейният ум, както и гласът ѝ сякаш се бяха върнали към детството.

–Откога е толкова зле? – Казумаса внимателно разгледа лицето на майка си.

–От последните две или три седмици. Понякога дори не знае коя съм.

–Трябваше да ми кажеш...

–Не исках да те тревожа, а знаех, че така или иначе накрая щеше да се наложи да ти кажа. – Маюми сведе поглед.

Майка им седна.

–Трябва да изведа Кайто на разходка.

–Добра идея. Нека всички да се поразходим – отвърна Казумаса. – Можем да слезем до реката.

МАЙКА ИМ БЕШЕ В ПРИПОВДИГНАТО настроение, докато вървеше, хванала каишката на Тамон. Казумаса се притесняваше за нея, а от изражението на лицето на Маюми предположи, че тя също е разтревожена. Но майка им не им обръщаше внимание. Тя не спираше да говори на кучето, а от време на време се навеждаше, за да го погали.

–Мама прилича на момиче – каза Маюми.

–Да – съгласи се Казумаса.

Не че изглеждаше по-добре, просто съзнанието ѝ се беше вдетенило. Безпокойството му за нея нарастваше. Никой не знаеше какво ѝ беше на ума и какво можеше да направи. Слава богу, че Тамон беше тук. Това беше първото им излизане с него в този район, но той създаваше впечатление на уверено куче, което знае къде отива и какво прави. Казумаса имаше чувството, че Тамон би се погрижил нищо лошо да не се случи на майка му.

–Казумаса, престани да се мотаеш. Побързай – каза майка му, докато се обръщаше назад към него.

Поне вече помнеше името му.

–Ти просто бързаш много – каза Казумаса.

Той побърза да я настигне и тръгна редом с нея.

–Кайто е тооолкова умен. Стои точно до мен. И никога, нииикога не дърпа каишката.

Не само тонът на гласа ѝ, но и подборът на думите ѝ звучеше детински.

–Да. Кайто е много умен – отвърна Казумаса. Той потупа Тамон по главата с благодарност.

– Винаги е бил умно момче, още от времето, когато беше пале.

Маюми беше права. Майка им бъркаше Тамон с кучето, което бе имала като дете. Въпреки че изглеждаше и звучеше много по-оживена, това не променяше факта, че се беше влошила рязко.

От другата страна на пътя се виждаше река Натори, а зад нея се простираха и полята около коритото ѝ.

Майката на Казумаса излезе на пътя. Нямаше светофар или пешеходна пътека.

Внимавай!, понечи да каже Казумаса, но думите му заседнаха в гърлото.

Тамон спря. Усетила, че каишката се опъва назад, майката на Казумаса също спря.

–Какво става, Кайто? – зачуди се тя на глас, докато се обръщаше към Тамон.

Покрай нея профуча камион.

–Мамо, опасно е да пресичаш, без да се огледаш – каза Маюми с пребледняло лице.

–Всичко е наред. Кайто е с мен – засмя се тя невинно.

Казумаса и Маюми се спогледаха.

Хладен, сух вятър, носещ аромат на есен, се завихри около тях.

–ДОБРА РАБОТА СВЪРШИ, ТАМОН. – Казумаса протегна ръка към седалката до себе си и разроши козината на гърдите на Тамон. – Спря мама, когато се канеше да пресече пътя. Ти си като ангел-хранител. Маюми каза същото.

Тамон гледаше право пред себе си, докато Казумаса го галеше. Разходката им беше продължила по-малко от час. След това майката на Казумаса се бе оплакала, че е изморена, и директно си беше легнала. Отдавна не се беше подавала от къщата, камо ли да се разхожда. Когато Казумаса се сбогува, тя вече спеше спокойно.

Светофарът светна зелено. Стиснал волана с две ръце, Казумаса натисна газта. Преди бедствието, той караше кола със скоростна кутия. Според него автоматикът не беше истински автомобил. По време на земетресението колата му беше смазана от една бетонна стена и се беше превърнала в купчина желязо. Нямаше пари да си купи друга, затова Нумагучи му беше дал тази за работа. Беше пълна развалина. Постоянно нещо ѝ се чупеше, гълташе ужасно много гориво, и му струваше цяло състояние само да я търкаля по пътя.

–Иска ми се да си купя истинска кола – промълви Казумаса.

Тамон го погледна.

–И да имам достатъчно пари, за да помогна на Маюми.

Тамон отново се обърна напред.

–Трябват ми пари.

Тамон се прозя.

Казумаса паркира в аварийното платно близо до апартамента си. Въпреки че беше зона, забранена за паркиране, никога не го бяха глобявали. След земетресението полицията беше твърде заета с други неща. Един ден нещата щяха да се нормализират и когато това се случеше, щеше да се наложи да си намери законно платено място за паркиране.

Но му трябваха пари. Наистина му трябваха.

Когато се прибраха в апартамента, Казумаса нахрани Тамон с кучешка храна. Неговата собствена вечеря се състоеше от полуготови нудли в чаша.

–Храниш се по-добре от мен – каза той, докато гледаше как Тамон поглъща храната си.

Издърпа цигара, ядосан на себе си, затова че си бе позволил да каже такова нещо.

Мобилният му телефон звънна. Беше Маюми.

–Какво става? – отговори той.

–Мама се събуди, но не спира да пита къде е Кайто.

–Не се притеснявай, ще го доведа пак.

–Хубаво е, че Тамон я развеселява, но се притеснявам. Все още се държи като дете, изпаднало в истерия. Казах ѝ, че ти си този, който е довел Кайто, но тя отново е забравила.

–Забравила е кой съм?

Маюми въздъхна.

–Може би ще трябва да я настаним в дом – каза Казумаса.

–Откъде ще вземем пари?

След като изплатиха ипотеката на къщата, от застраховката на баща им не беше останало почти нищо. Маюми се грижеше за майка им, докато живееше от собствените си скромни спестявания. Успяваше да преживява само благодарение на ориза и зеленчуците, които роднините на майка им изпращаха. Хората се занимаваха със земеделие и можеха да си го позволят.

–Наистина съжалявам, Маюми.

–Не се извинявай. Ние сме семейство.

Казумаса затвори слушалката и тръсна цигарата си в пепелника.

–Тамон, ще го направя – каза той.

Тамон беше приключил с храната си и лежеше до Казумаса.

–Ще приема тази работа от Нумагучи. Много по-рискована е от това, което правя сега, но пък парите са добри. Ти ще ме браниш, нали? Както бранеше мама днес.

Очите на Тамон бяха затворени, но всеки път, когато Казумаса заговореше, ушите му леко потрепваха.

–Освен това трябва и да те храня. Реших. Ще го направя.

Тамон отвори очи и погледна Казумаса.

Защо не?, сякаш казваха тези очи.