Момчето и кучето - Сейшу Хасе - Глава 2

" Момчето и кучето "

Сейшу Хасе

Момчето и кучето

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 300

Сейшу Хасе - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор
Ирина Василева - художник

В наличност

18.70 лвс ДДС 22.00 лв

Добави

Част първа

"Мъжът и кучето" - Глава 2

Казумаса изсипа малко от кучешката храна, която беше купил от магазина, в купичка за рамен и я постави пред Тамон. Кучето започна да я поглъща шумно.

–Доста си огладнял, приятелю. Няма никакво месо по теб.

Казумаса седеше с кръстосани крака на татамито на пода и пушеше цигара, докато гледаше как Тамон яде. В колата, всеки път когато спираха на някой светофар, той се беше навеждал към седналия на съседната седалка Тамон, за да го погали. Тялото на Тамон под козината беше само кости. Ребрата му стърчаха и навсякъде имаше струпеи.

–Откъде, по дяволите, изскочи, приятелю?

Тамон довърши яденето, облиза муцуната си и седна на татамито.

–Ела.

Тамон се приближи до Казумаса. Очите му се присвиха от задоволство, когато той го погали по главата и гърдите. Казумаса никога досега не беше имал куче, нито пък беше искал такова, но си помисли, че с кучето у дома никак не беше лошо.

Мобилният му телефон звънна. Беше по-голямата му сестра, Маюми.

–Какво става? – отговори той.

–Нищо особено, просто се чудех какво правиш.

Веднага му стана ясно, че Маюми лъже. Сигурно е била изтощена от грижите за майка им и се бе обадила, за да ѝ олекне, но явно бе размислила, след като бе чула гласа на Казумаса.

–С мама ли се е случило нещо?

–Нищо особено, но... – Гласът ѝ затихна и последва въздишка.

Миналата пролет майка им беше започнала да показва признаци на ранна деменция. Известно време симптомите ѝ бяха сравнително леки, но бяха започнали да се влошават, докато живееха в убежището за спешна евакуация след бедствията. Стресът от напускането на познатата ѝ домашна среда и необходимостта да понесе общ живот с голям брой хора се бяха оказали твърде големи препятствия за нея. Бяха минали два месеца, преди къщата ѝ да бъде разчистена от отломките, ремонтирана и отново годна за живеене.

Маюми имаше апартамент в града, но го бе напуснала, за да се върне в семейната къща след цунамито. За нея беше немислимо да остане встрани и просто да наблюдава как майка им става все по-зле и се бори сама. Но грижите по нея бяха постоянно психическо натоварване. Маюми беше отслабнала и изтощена. Беше на тридесет години, в разцвета на силите си, но често изглеждаше много по-възрастна.

–Господи, съжалявам, Маюми. Ако не бях толкова безполезен, можех да ти помогна и да облекча нещата поне с парите.

–Такива са времената. Не го взимай присърце.

–Да, но все пак... Между другото, взех си куче.

–Куче?

–Да. Мисля, че вероятно е загубило стопанина си при бедствията. Но е добре възпитано и умно, и ще го задържа. Следващия път, когато дойда, ще го взема със себе си. Казват, че кучетата са добра терапия за болни хора, нали? И за хората с деменция. Карат ги да се чувстват по-спокойни.

–Да, и аз съм чувала нещо такова. Доведи го. Мама ще се зарадва. Винаги е искала куче.

–Мама е искала куче?

–Да. Имали са куче, когато е била дете. Но татко не обичаше животните, затова никога не ѝ позволи.

–За първи път чувам.

–Беше преди ти да се родиш. Мама беше много разочарована, но не след дълго разбра, че си в корема ѝ, и забрави за кучето.

–Е…

–Как се казва?

–Тамон – отвърна Казумаса. Радваше се да слуша как в гласа на Маюми се връща малко живот.

–Що за име е това? Малко е странно, нали?

–Така пише на каишката му. Мисля, че Тамон е кръстен на Тамонтен. Нали знаеш, божеството-пазител.

–Няма значение. Както и да е, доведи го колкото се може по-скоро. Не съм виждала мама да се усмихва от месеци.

–Разбира се. Ще го доведа.

–Радвам се, че ти се обадих. От много време насам не съм се чувствала така добре. Слава богу, че имам семейство – каза Маюми, преди да затвори.

Тамон беше заспал с челюст, опряна на бедрото на Казумаса. Изглежда кучето му имаше доверие. Лицето му в съня беше спокойно, а гърбът му се повдигаше и спускаше ритмично. Внимателно, за да не го събуди, Казумаса постави ръка върху гърба на Тамон. Топлината пролази по ръката му и се промъкна в сърцето му.