Момчето и кучето - Сейшу Хасе - Глава 1

" Момчето и кучето "

Сейшу Хасе

Момчето и кучето

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 300

Сейшу Хасе - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор
Ирина Василева - художник

В наличност

18.70 лвс ДДС 22.00 лв

Добави

Част първа

"Мъжът и кучето" - Глава 1

В ъгъла на паркинга до магазина имаше куче. То беше с нашийник, но нямаше каишка. Беше мършаво, но изглеждаше нащрек.

Може би стопанинът му беше вътре в магазина? Може би кучето беше на някоя от жертвите от бедствието? Така си мислеше Казумаса Накагаки, докато паркираше колата си.

Бяха изминали шест месеца от тройното бедствие – земетресение, цунами и ядрена катастрофа. Все още имаше хора, които живееха в убежища за евакуирали се. Някои спяха в колите си, защото в убежищата не се допускаха домашни любимци.

Казумаса влезе в магазина, за да си купи кафе, цигари и сладко хлебче. След като плати и взе кафето от кафемашината на самообслужване, той излезе навън до мястото за пушене, където имаше оставени пепелници, и запали цигара. После махна опаковката от хлебчето си и отхапа между дръпванията от цигарата си.

Кучето все още беше тук. Наблюдаваше Казумаса.

–Странно... – Казумаса смръщи вежди.

Не беше видял никого другиго в магазина и единствената кола на паркинга беше неговата.

–Собственикът ти в тоалетната ли е? – попита Казумаса.

В отговор кучето се приближи. Приличаше му на немска овчарка, но явно беше кръстоска, защото беше по-дребно и с по-издължени уши и муцуна.

Кучето се приближи до Казумаса и спря пред него. То обърна нос нагоре и подуши въздуха. Едва ли цигарата го интересуваше.

–Искаш това ли? – Казумаса размаха сладкото хлебче над главата на кучето. От устата му потекоха слюнки. – Гладен ли си, приятелю?

Той отчупи парче от хлебчето, постави го върху дланта си и спусна ръката си към устата на кучето. То помириса хляба и го изяде.

–Ясно. Гладен си. Изчакай малко.

Казумаса загаси цигарата си, сложи чашата си с кафе на поставката до пепелника, натъпка останалата част от хлебчето в устата си и го глътна на една хапка. Върна се в магазина и избра лакомство за кучета с етикет „сушени пилешки гърди“. През стъклото на вратата очите на кучето проследяваха всяко негово движение.

–Това куче има ли стопанин? – обърна се Казумаса към касиерката.

Тя погледна през прозореца и се обърна към него с отегчено изражение.

–Цяла сутрин е там. Мисля да се обадя на хората от „Здравна служба“.

–А, схванах.

Казумаса отнесе храната обратно до мястото за пушене. Кучето размаха опашка.

–Ето, нахрани се.

Казумаса разкъса пакета и предложи на кучето едно парче сушено месо. Кучето го погълна лакомо. После още едно парче. И още едно. Накрая и последното. За нула време всичко беше изядено.

–Наистина си бил гладен, приятелю.

Казумаса протегна ръка, за да погали кучето по главата. То го наблюдаваше внимателно. Не се държеше приятелски, но не излъчваше и враждебност.

–Дай да видя това.

Казумаса разгледа нашийника на кучето. Беше кожен с гравиран надпис.

–Тамон? Това ли е името ти? Малко е необичайно.

Беше очаквал на нашийника да има адрес или телефонен номер на собственика, но там беше написано само името на кучето.

Казумаса запали още една цигара и отпи от кафето си. Кучето, Тамон, остана до него. То не молеше за храна и не искаше да го галят, просто беше там, до Казумаса. Сякаш смяташе, че е длъжен да се държи учтиво като отплата за храната.

–Трябва да тръгвам – каза Казумаса на Тамон, когато изпуши цигарата си.

Беше на работа и беше спрял в магазина само защото искаше да хапне нещо.

След бедствията фабриката за преработка на морски дарове, в която беше работил Казумаса, бе фалирала. Беше живял с оскъдните си спестявания, докато най-накрая не намери тази работа. Не можеше да си позволи да го уволнят.

Казумаса се качи в колата си и закрепи кафето в поставката за чаши. Запали двигателя и включи на задна скорост.

Тамон стоеше до пепелника. Неподвижен. Гледаше го. Казумаса си припомни думите на касиерката: Мисля да се обадя на хората от „Здравна служба.“.

Какво щеше да стане с него, ако го приберяха? В момента, в който тази мисъл изскочи в главата на Казумаса, той отвори вратата откъм съседната седалка.

–Скачай – извика той, приведен напред, и Тамон се втурна и скочи на предната седалка. – Стой мирно. И не пикай в колата.

Тамон легна на седалката. Изглеждаше така, сякаш цял живот се бе возил там.

–ЕЙ, КАКВО ПРАВИ ТОВА КУЧЕ ТУК? – Нумагучи погледна подозрително към пътническата седалка, докато броеше парите.

Тамон погледна Казумаса.

–Това е новото ми куче – отвърна Казумаса.

–Не знаех, че имаш толкова пари, че да гледаш куче. – Нумагучи върна парите в плика и пъхна цигара в устата си.

Казумаса веднага предложи запалка.

Нумагучи беше много напред с материала още от гимназията, особено в сравнение с Казумаса. Винаги бе имал репутация на „лошо момче“, а след като завърши училище, се гмурна в подземния свят на Сендай, без дори да си потърси редовна работа. Макар че не беше официално включен в някоя от бандите на Якудза, той се държеше така, сякаш беше неин почетен член. В момента изкарваше кинти чрез препродажба на крадени стоки.

Когато спестяванията на Казумаса почти се стопиха, той отиде при Нумагучи лазейки по корем, който му даде работа като шофьор-доставчик.

–Хм, трудно е за обяснение – отговори предпазливо Казумаса. Ако се изпуснеше, че е взел кучето, докато е извършвал доставка, щяха да му разкъртят ченето с юмрук.

–Е, минали са едва шест месеца. Сигурно има хора, които вече не могат да се грижат за кучетата си – разсъждаваше Нумагучи и въртеше глава, докато изпускаше дима на колелца.

Намираха се в един ъгъл на складовия район близо до летище Сендай. На изток се виждаше Тихият океан. Преди бедствията районът кипеше от всякаква търговия, имаше оживени складове, които тогава въртяха бизнеса си, но после бяха удавени от цунамито.

–Това място вече изглежда по-добре, отколкото преди шест месеца, но все още далеч не е това, което беше.

Градът беше успял да ремонтира потъналите под вода, изкорубени и затрупани с отломки пътища, но иначе не беше постигнат голям напредък в реконструкцията. Нумагучи беше взел склад под наем от една транспортна компания. Според него фирмата загазила сериозно, когато бизнесът съвсем умрял, затова той отишъл при тях и се договорил да го наеме на безценица. Или, както казваше той, „можех да им изпея една песен, и щяха да ми го дадат“.

–Виж дали можеш да го научиш да лае, когато наблизо има ченгета – каза Нумагучи.

–Не знам дали ще мога.

–Разбира се, че ще можеш. На кучетата това им е работата – да са умни.

–Ще опитам.

–Да, направи го. И… хей, искам да те помоля за една услуга.

–Какво?

–Искаш ли още малко работа? Парите са добри. Ти си тренирал картинг на пистата „СУГО“, нали?

–Когато бях дете – отговори Казумаса.

Вярно е, че до края на прогимназията той ходеше на пистата всеки ден, за да тренира картинг. Беше мечтал да стане пилот във Формула 1. Но след това бе осъзнал, че талантът му не е нищо зашеметяващо, и се беше отказал през третата и последна година на прогимназията.

–Е, все пак знаеш как стават тези работи, а Сузуки беше доста впечатлен онзи ден. Ти го кара, нали?

–Да.

Сузуки беше нещо като побратим на Нумагучи. Преди две седмици Казумаса го беше закарал от склада до гара Сендай.

–Каза, че ускорението ти и начинът, по който завиваш, са толкова плавни, че сякаш си в „Ролс-Ройс“, а не в стара бракма.

Казумаса се почеса по главата. Не знаеше как да отговори.

–Сигурен съм, че си добър не само в картинга.

–Предполагам, че шофирането ми е малко по-добро от средното.

–Да. Какво ще кажеш да направим нещо с тази дарба?

–Какво имаш предвид?

Нумагучи метна с палец изгорялата си цигара.

–Гледай сега, помолиха ме да окажа помощ на едни чужденци, нещо като банда крадци. По-скоро може да се каже, че беше заповед. Не мога да откажа.

–Банда чуждестранни крадци?

–Ей, лайно, по-тихо!

Казумаса сложи ръка на устата си, след като получи един шамар по главата.

–Твоята работа ще бъде след акцията им да ги закараш до мястото, където се укриват.

Казумаса облиза устни. Едно беше да доставя крадени стоки – все пак можеше да се прави, че не знае какво кара. Но да вози крадци, които току-що са извършили престъпление, беше съвсем друга работа. Ако го хванеха, щеше да е съучастник.

–Плащат добре. – Нумагучи потърка показалеца и палеца на дясната си ръка.

Казумаса погледна кръга, който пръстите на Нумагучи направиха, и в него видя лицата на майка си и сестра си.

–Мога ли да помисля?

–Добре, но трябва да знам скоро. Искам отговор тази седмица.

–Няма грижа.

Казумаса премести погледа си от Нумагучи към вътрешността на колата. Тамон беше все така неподвижен, като статуя, и го гледаше.