КИНДЛИНГ - Трейси Чи - Глава 3

" КИНДЛИНГ "

Трейси Чи

КИНДЛИНГ

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 506

Трейси Чи - автор
Гергана Дечева - преводач
Харпър Колинс - дизайн на корицата
Василена Василева - редактор

Препоръчано за лица над 14години

В наличност

21.25 лвс ДДС 25.00 лв

Добави

ЛЕУМ

Продаваш ръкавиците си, за да можеш да останеш няколко нощи в „Гранд хотел“, докато Амити тръгва да търси още такива, като вас, за мисията.

Можеше да си спестиш монетите, ако беше наела постелка в хана или си беше намерила място на открито в покрайнините на града, но след седмици спане навън, в хамбари и складове за дървесина, си готова да похарчиш няколко допълнителни хана за баня и самостоятелна стая.

Освен това ще имаш пари, когато вземеш доспехите на Адрен и нейните бандити и ги продадеш. Брони на Киндлинг. Тана каза, че имало такива. С парите от само няколко полуприлични части ще имаш повече от достатъчно, за да преминеш през Кандиверите и да стигнеш до снежните полета на Ифрин.

Ето защо си наемаш стая. На втория етаж, нищо особено. Два хана на вечер плюс малко повече за Бърк – собственикът събираше с шепа монетите от плота и мърмореше: „Дръж този помияр далеч от мебелите.“

Сега тя се е сгушила под завивките и хърка здраво, а ти се катериш през прозореца, забиваш ръце в сламата и се промъкваш на покрива. Лягаш така, че да вдишаш нощното небе.

Въздухът тук е по-чист.

Звездите са по-близо.

Вятърът е по-силен и мирише на сняг. В далечината, под лунната светлина белите върхове изглеждат като издълбани с длето.

Красиво е, но ако си научила нещо, откакто тръгна да търсиш останалата част от отряда си, то е, че много места са красиви.

Западните брегове, изгладени от морето, където намери брат си Аран, погребан на една скала.

Сините лагуни на юг, където за последен път са видели сестра ти Кида да гребе към океана.

Гигантските кедри, които растат покрай мъгливия източен бряг, където обикаля с дни, за да търсиш брат си Во, издирван по три обвинения за престъпления срещу Амеранд и сега е в неизвестност.

Братя и сестри не по кръв, но те бяха единственото ти семейство.

Близо година ги търсеше, а единственият, когото откри, беше Зан.

Зан, който не те искаше.

Зан, който ти каза да си тръгнеш.

Но ти не трябваше да си тръгваш, Леум, или поне не трябваше да го оставяш сам.

Зан можеше да дойде с теб. Можеше сега да е тук, можеше да е един от вас. Щяхте да прекарате заедно един месец, докато отървете Камас от бандитите.

Ти, той и един отряд от деца Киндлинг щяхте да се биете заедно за първи път от години.

Седем, всичките седем, заедно.

Не трябваше да го оставяш сам.

***

Лежиш, покривът е под гърба ти, вятърът – в косите ти, гледаш как съзвездията се въртят. „Сестрите“, „Страшната императрица“, „Тъкачката Кемера“, чиято игла сочи на север.

Молеше се на нея, на Големия бог на съдбата, следваше иглата ѝ.

Седемгодишна си, правиш лагер някъде из равнините и се учиш да се ориентираш в тъмното.

Десетгодишна си и те включват във военни маневри, подготвяш се за война.

На дванадесет години си и си на бойното поле, където отново, и отново гледаш как ние, деца Киндлинг като теб, изгаряме.

Сега последва съзвездията до Кандиверите, а когато месецът измине и си свършиш работата тук, ще ги последваш отново на север, до някой чужд град.

Ти и Бърк, и хилядите ифринци с коси с цвят на ечемик, които никога не са познавали войната, нито пък знаят за хората, които са се сражавали в нея, и именно затова са запазили и никога не са забравяли паметта на народа си.

Там съзвездията ще бъдат различни. Няма да ги има „Сестрите“. Няма да я има „Императрицата“. Няма да я има „Кемера“, която прекъсва нишките ни с живота, щом изтънеят.

Там ще има нови имена, нови истории, нови рани и всички те ще са чужди за теб.

Но вече няма да си чужда в собствената си земя.

***

Не спиш. Въртиш шнура на медальона си. Гледаш как светлината в планините се сменя, как най-високият връх изглежда почти като коленичило на лунната светлина момиче. Долу пияниците в баровете и игралните зали плащат сметките си и бавно се понасят в нощта, отпуснати и доволни.

Препъващите им се стъпки, сънливите им сбогувания.

Накрая оставаш само ти със звездите и вятъра, който вие в подножието на планината.

Но не можеш да заспиш. Все още не можеш да заспиш.

Не обичаш да спиш.

Имаше една приспивна песен, която навремето пеехме след изгасването на светлините. Малчуганите (бяха само на пет години, когато отиваха да ги вземат от домовете им, за да ги направят като нас) винаги плачеха, когато пристигаха в Академията. Това правехме, за да ги утешим – пеехме им тази приспивна песен, защото това правеха предишните за нас.

О-о-о-о-о

Нямаше думи, само мелодия. Не знаеш кой я е измислил.

Народите на Киндар бяха воювали толкова дълго, а Киндлинг умираха толкова бързо, че тази песен можеше да е на десет или на петдесет години, или да е била древна, вечна като морето.

Пееше я за малките (с мокри очички, хленчещи като новородени мишки), за да могат те да я пеят на тези, които щяха да дойдат след тях, а те на тези, които щяха да дойдат и след тях. А понякога, макар че не беше вече малка, когато се превиваше от побоищата, от умората, от загубата...

Тогава я пееше и на себе си.

Сега си я тананикаш, дори не осъзнаваш, че го правиш, докато един друг глас не се присъединява към твоя (по-висок, по-ясен), разкриващ нови нюанси и хармония. Не си достатъчно умна, за да се сетиш, че поначало ги е имало там.

О-о-о-о-о...

Млъкваш.

Над съседния тавански прозорец виждаш момиче на твоята възраст, кацнало на ръба на покрива и загледано в планината. Тя има скулесто лице и здрава челюст, която изглежда така, сякаш може да понесе силен удар (и вероятно е понасяла много такива, щом знае тази песен). Може би някога косата ѝ е била вързана високо горе на военен възел, като твоята, но сега я е пуснала да пада свободно на една страна (непрактично за битка, но може би това вече няма значение).

Когато забелязва, че я гледаш, тя бързо ти се усмихва.

–Не съм чувала тази песен от години.

Сядаш и се мръщиш. Не обичаш някой да те изненадва така, а и не се случва често, поради което никак, ама никак не ти харесва.

–От колко време си там?

– Не знам. От няколко минути, предполагам.

Присвиваш очи към нея. Не я знаеш от Академията, но ти познаваше само тези от Дом „Кемера“.

Другите три Дома („Калула“, „Вастари“, „Омайо“) бяха пръснати из Амеранд, в случай че някой от тях бъде прегазен и завладян.

–Събудих ли те? – питаш ти.

Тя избягва погледа ти, барабани с пръсти по стряхата.

–Как мислиш?

Не ѝ отговаряш. Оставяш я на мира.

–Аз съм Кет – казва тя.

–Леум – отговаряш. – Отдавна ли си в Уиндфол?

–Никога не оставам за дълго. Никъде.

–Ако имаш намерение да продължиш напред, може би имам работа за теб. В Камас.

–Никога не съм чувала за Камас.

–Там е. – Сочиш към най-високата планина.

Погледът ѝ се стрелва към върховете, твърде бързо, за да мине за лек интерес, макар че гласът ѝ е непринуден, когато казва:

–О, така ли?

Изглежда си привлякла вниманието ѝ, затова ѝ разказваш за фермерите, за бандитите, за плячката, която се надяваш да вземеш след това.

Тя подсвирква с уста, което те кара да завиждаш. (Самата ти никога не си успявала да изсвириш повече от половин тон, при това излиза като шепот.)

–Шестдесет бандити? Срещу колко?

–Засега само аз и Амити.

Кет се смее.

–Амити?

–Да.

–Амити, Киндлинг Ранг първи ? Смъртоносецът на Кралицата-главнокомандващ? Тази Амити? Изминала е целия път дотук, за да воюва за храна и подслон?

–Да.

Кет отново подсвирква.

Честно казано, титлата звучи величествено, казано по този начин, но пък Амити беше величествена, нали? Смъртоносец беше звание, което се даваше само на най-страховитите сред нас, на онези, които можеха да убият дузина врагове за няколко секунди. Когато ѝ дадоха тази титла, десет години преди нея не беше имало друг Смъртоносец.

Последният беше изгорял на петнадесет години. Всяко следващо зверско клане му се отразяваше по-тежко от предишното.

–Успя ли да видиш короната ѝ? – пита Кет.

Има предвид баларното оръжие на Амити, изковано по поръчка, специално за нея, от ковачите на Дом „Вастари“ – златна корона, украсена с кристал от най-тъмночервения гранат. Видя го онази нощ в „Долините близнаци“, когато тя бе застанала на онзи връх и два батальона на Ведра щурмуваха двете страни на билото. Хиляди се хвърляха към нея по скалистия терен, хиляди ревове във въздуха.

Но оттогава не си виждала короната. Дори не знаеш дали все още я пази или се е отказала от нея, дали не я е продала заради онази малка къща, за която говореше.

Поклащаш глава.

Кет цъка с език.

–Жалко.

–Ела с нас и може би ще я видиш.

Тя отново се засмива.

–Един месец в някакво забутано място из северните земи? И да нямаш какво друго да правиш, освен да чистиш след кравите? Ще пропусна, благодаря.

–Имаш предвид нещо по-добро?

–Не знам. Светът е толкова голям и трябва да се види. – Тя отново поглежда към планините и потупва замислено по гръдната си кост. – Но може да ти подскажа нещо. Един дуелист, който изнася представления в Гейтуей, недалеч оттук.

–Киндлинг?

–Не знам. Чувала ли си за Спароухоук[1]?

Кимваш. Разпознаваш името. Момиче, което мята ножове. Хората казват, че е толкова бърза с остриетата, че може да свали пойна птица от небето. Е, ти се съмняваш, че е възможно, но пък и никога не си обръщала внимание на тези пътуващи артисти, на някакви такива забавления, които започнаха да се появяват след войната.

–Виждала ли си я да хвърля? – питаш.

–Не, но ми се искаше. – Тя ти се усмихва. – Ще ти кажа какво, ще ти помогна да я намериш, ако ме запознаеш със Смъртоносеца.

–Утре сутринта – казваш ѝ. Закуска долу в заведението във фоайето.

–Чудесно. – Тя премята единия си крак, слиза пъргаво надолу

и спира до прозореца. Не можеш да бъдеш сигурна, тъй като светлината е прекалено слаба, но ти се струва, че тя се усмихва.

Този път по-тъжно.

–Надявам се да успееш да заспиш, Леум – казва тя.

–Ти също.

Но, когато тя се мушва вътре, ти оставаш на покрива и не помръдваш много дълго време.

[1] Ястреб с размери на врабче, известен с хищната си природа и символизиращ волята на духа на война. Бел. пр.

За "КИНДЛИНГ" от Гери Дечева